На тъмно (За ЧЕЗ с любов)

Получих това съобщение по кю-то:

На 29 Февруари 2008 от 21:55 до 22:00 часа се предлага да се загасят

всички светлини и при възможност всички електроуреди, за да може нашата

планета да си "почине".

Ако това предложение се приеме от всички, количеството енергия, която сте

се спести ще бъде огромна, И това само за 5 минути. Да всички сте останат

на тъмно , но идеята е да подпомогнем нашата планета срещу

замърсяването на атмосферата с нещо толкова малко.

Не забравяйте, че обединението на всички е голяма сила И Интернет може

да помогне да се организира нещо такова в световен мащаб.

Предайте това съобщение на вашите приятели в страната И чужбина. Помолете

ги да го преведат И сменят часа според часовата зона.

Нека помогнем на нашата обща планета.

Не бих имал нищо против да се присъединя към тази акция. Вярвайте ми. Иска ми се да си изключа компютъра и да не го поглеждам поне една седмица. Даже не 5 минути- цяла вечер бих изкарал на тъмно. Няма нищо по хубаво от романтична вечеря на свещи с любим човек.

Но не би...

Защо ли?

Щото тия от ЧЕЗ се грижат вместо мен за майката Земя. По няколко пъти на ден ми спират тока за половин- един час. Те не само се грижат за нашата планета, ами дори ме карат да си плащам за това. Сметките, които получавам не съм ги и сънувал дори.

Тия от загриженост за майката Земя ми разкатават моята майка. Няма да казвам колко данни губя и как си изоставам от графика.

А на всичкото отгоре застрашават майката на българо- чешките взаимоотношения, които до скоро по традиция си бяха добри!!!

Абе, майката на майката на майката...

П>С>

Явно това положение не е само в моя квартал. Ето тук един “разговор” с Мариян по темата, а и Комитата каза, че нещо му спирали тока.

Косово- а сега накъде?

Независимостта на Косово е вече факт, макар че все още редица държави отказват да го признаят. Но провъзгласяването на тази независимост предизвика в международната, а и в българската, общественост опасения за стабилността на Балканите. Всички очакват развитието на събитията със затаен дъх. За да разбера доколко основателни са тези страхове и какво ще ни донесе косовската независимост, се свързах с моя добър познат Бесник Исени- косовски журналист със седемнадесет години стаж, дългогодишен кореспондент на РТК (RTK)- косовският обществен радио и телевизионен оператор, в Македония и други балкански страни. От дълги години той следи внимателно както междудържавните отношения на Балканите, така и политическите, и обществени процеси в Косово, така че можеше да даде отговор на доста от неизвестните, които ни тревожат. Макар че беше изключително зает през тези дни, той отдели време да разговаря с мен, за което съм му изключително благодарен.

[+/-] ВИЖ ИНТЕРВЮТО

Честита независимост! Опиши ми настроенията и обстановката в Косово.

Първо искам да благодаря за интереса, който проявявате към събитията в нашата страна след обявяването на независимостта й. Този ден беше исторически за Косово. Ден, който хората чакаха от векове. Сто хиляди души излязоха на улиците в очакване косовският парламент да провъзгласи независимостта. Хората се веселиха до късните часове на нощта. За да отпразнуват този ден много косовари се върнаха от чужбина, дойдоха и граждани на други държави- американци, германци...

Температурите бяха минус седемнадесет градуса, но това не ни пречеше да празнуваме, защото в сърцата ни беше топло, понеже дочакахме този ден.

Всички с нетърпение очакваме първите стъпки на новата държава. Какви ще са те, според теб?

Още на 18 февруари Косово започна да приема първите закони, предвидени в плана на Марти Ахтисари, съгласно който се провъзгласи новата държава. На този ден пристигнаха и първите известия за признаването на независимостта от чужди правителства. Тези дни Косово очаква признание и от останалите държави. Бяха разпратени молби до всички 192 страни- членки на ООН за признаване на Косово. Досега са го признали САЩ, Франция, Германия, Италия, Великобритания, Белгия, Албания, Турция, Афганистан, Австрия, Норвегия и около 20 ислямски държави. Очакваме признание и от други страни, между които и България. Това е началото на новата държава, поставено с изпълнение на задълженията по плана на Марти Ахтисари.

САЩ, Русия и ЕС имат различни позиции по признаването на независимо Косово. Страните от Балканите също са предпазливи все още. Изненадаха ли някои от реакциите косовската общественост? Кои и защо?

Косовското общество знаеше още преди обявяването на независимостта какви ще са позициите на САЩ и Русия. Русия все още стои зад Белград, но мисля, че след известно време ще приеме новата реалност. Когато разбере, че отношението към малцинствата в Косово е според европейските стандарти и тя ще ни признае като независима държава, за да можем ние и Сърбия да бъдем заедно в Европейския съюз като две независими държави. А държавите от Европейския съюз започнаха да признават независимо Косово. Подобна стъпка се очаква и от страните в Югоизточна Европа. Следващите седмици Косово трябва да бъде признато и от Словения, Хърватска, Македония, Черна Гора, пък и България.

Да, но има държави от Европейския съюз, като Испания например, които отказват да признаят косовската независимост. Дали правителството ви има някаква стратегия и планове за преговори с тях ?

Косовското правителство изпрати молба за признание до всички държави, включително Испания и Румъния, които досега застават на позицията, че няма да признаят независимо Косово. Мисля, че междувременно ще има преговори с тях да признаят нашата страна. Но международното признание на една нова държава е продължителен процес и продължава с години- подобна беше ситуацията и с другите републики от бивша Югославия.

Ти спомена, че Косово възнамерява да зачита правата на малцинствата. Премиерът Тачи също обеща пълно съдействие за интеграцията на сърбите и другите етноси в политическия и обществен живот на Косово. Какви стъпки се предвиждат в тази насока?

Да, според новата конституция на Република Косово малцинствата трябва да имат всички права, каквито имат малцинствата, живеещи в модерните държави. Премиерът Тачи обеща, че сърбите и другите етноси ще бъдат интегрирани и ще имат своето място в косовското общество. В новото знаме на Република Косово има 6 звезди, които символизират шестте етноса, населяващи държавата- албанците като мнозинство, сърбите, бошнаците, гораните, турците и ромите.

Но косовските сърби се съмняват, че техния живот и граждански права ще бъдат защитени в независимо Косово. Техните лидери отказват да признаят новата държава, а в северно Косово, където живее компактно сръбско население, избухнаха размирици. Какво ще направи правителството, за да се справи със ситуацията?

Преди и след провъзгласяването на независимостта наистина имаше размирици и няколко малки инцидента, причинени от сърбите като ответна реакция на събитието. Но там са КЕЙФОР и косовската полиция, които държат нещата под контрол. Мисля, че по- нататък положението ще се успокои и те ще се съобразят с новата реалност в Косово, ще припознаят новата държава като своя, както 100 000 албанци, които живеят в южна Сърбия, я признават за своя страна. Или както албанците, живеещи в Република Македония, които са повече от 25 % от населението там, я приемат за своя държава.

Има и екстремистки настроени албанци, които не искат да съжителстват със сърбите. Готово ли е косовското правителство да им се противопостави и да защити сръбското население от възможни техни посегателства?

В Косово по- рано имаше някои екстремистки групи, но днес вече не съществуват такива. Сега косовската полиция поддържа реда и осигурява безопасността в страната. Мисля, че засега албанците в Косово уважават правата на сърбите и ще продължат да го правят и занапред.

Все пак напрежение има. Възможно ли е то да ескалира и положението да излезе извън контрол въпреки присъствието на КЕЙФОР?

Косово ще се изгражда като мултиетническа държава. Това се предвижда в плана “Ахтисари”, а и в косовската конституция, която трябва да се приеме тези дни. Силите на КЕЙФОР са в Косово, за да съхранят стабилността там. Не вярвам да има някаква ескалация на насилие. Очаквам ситуацията да се успокои и да няма сериозни инциденти. Следващите дни албанци и сърби ще започнат да работят за своето общо и европейско бъдеще. Всички албанци могат да бъдат заедно само в Европейския съюз. Същото се отнася и за сърбите.

Но сръбските представители бойкотират косовската власт. А косовското правителство няма реална власт над сръбските анклави. Всъщност, присъствието на КЕЙФОР не утвърждава ли едно делене на Косово на сръбска и албанска част?

Да, косовските сърби започнаха да бойкотират косовското правителство. Но това не беше по тяхно желание, а поръчка от Белград. Но очаквам, след като страстите се охладят, те да се върнат в косовското събрание. Сърбите имат представители и в косовското правителство- един министър и един заместник-министър, които не го напуснаха. А северният дял на Митровица, където мнозинството от населението е сръбско, се намира под контрола на КЕЙФОР и косовската полиция, в която също служат много сърби. Според принципите, обявени от Контактната група, Косово ще се изгради в настоящите си граници и няма да се обединява с друга страна.

Много хора искат да живеят в чисти национални държави, но светът сега има други правила. Ако се започне делене на Балканите, се отваря кутията на Пандора, която трудно ще се затвори след това. Затова, повтарям, е най- добре народите да живеят в една Европа без граници.

Какъв ще бъде, според теб, ефектът от косовската независимост върху албанските общности в съседните страни?

Независимостта на Косово е основа за стабилност на Балканите. Мисля, че тя ще има положителен ефект и за другите държави, където живеят албанци. Сега вече никой няма да се плаши от обстановката в Косово, защото там ще властва законът и се очаква то да бъде една политически и икономически стабилна държава, с която съседите й да имат добри отношения.

Но през 2001 г. в Република Македония имаше въоръжен конфликт между македонци и албанци. Много македонци се страхуват, че косовската независимост може да провокира някои екстремистки настроени албански групи да подновят стълкновенията. Възможен ли е такъв сценарий? А ако това стане, как ще реагира косовското правителство?

Не мисля, че обявяването на независимостта на Косово ще предизвика нов конфликт в Македония. Конфликтите за албанците в региона завършиха през 2001 г. Албанците искат мир, а не насилие. Конфликтът в Македония беше провокиран от тогавашното македонско правителство, заради насилието му над албанците, които живеят в тази държава. Според последното преброяване в Република Македония албанците са около 25 % от населението. А преди 2001 г. нямаха много от правата, които имат другите нации, живеещи в региона. Нямаха възможност да използват езика си като служебен в държавните институции, нямаха право да се образоват на техния език в университетите... Ако направим едно сравнение със сърбите в Косово- те са по- малко от 10 % от населението, а техният език е официален в институциите на цяло Косово, тяхното знаме се вее в цяло Косово, а също така имат и държавен университет в Митровица. Мисля, че сърбите в Косово имат повече права за разлика от албанците в Македония. Искам да подчертая още нещо- албанците в Македония сега мислят повече за развитието на икономиката и как Македония да получи по- бързо покана за членство в НАТО, а и за започване на преговори за присъединяване към Европейския съюз.

Но все пак границата между Косово и Македония все още не е демаркирана. Това не крие ли опасност?

Не вярвам. Аз бях кореспондент в кризисния район на Македония през 2001 г. Миналата година бях на мястото, където ще се установи границата. Много се говори на тази тема през последните години, имаше и много контакти на държавно ниво. Македония искаше въпросът за статута на Косово да се реши в пакет с проблема за границата и мисля, че това се предвижда и в плана “Ахтисари”, според който ще се демаркира и границата. Темата за границата беше акцент и по време на разговорите на косовския премиер Хашим Тачи с македонския му колега Никола Груевски, проведени миналата седмица в Скопие. Информацията, която получих след тяхната среща, е, че няма проблем в това отношение. Всичко ще се реши според плана “Ахтисари”. Така че не трябва да има паника. Не вярвам, че демаркацията на границата ще предизвика някакво сериозно напрежение.

Ти спомена гораните- едно малцинство в Косово, което някои смятат за българско. Как се вписват те в новата държава? Каква политика да очакваме към тях?

Гораните живеят в някои села, които се намират в косовската община Драгаш, в близост до границата с Република Македония. Разбрах, че те също се много радват на косовската независимост. Доколкото ми е известно, преди време гораните се представяха като македонци и искаха македонско гражданство, но когато България влезе в Европейския съюз, те показаха интерес да се обявяват за българи, чух че много от тях са получили и българско гражданство.

Какво е отношението на хората в Косово към България? Как виждат нашата роля на съсед и партньор на младата ви държава?

Хората в Косово много уважават България. Много се радваха на успехите ви, когато вашата държава влезе в Европейския съюз. Нашата телевизия излъчваше директно от София и предаването предизвика голям интерес. България е предпочитана туристическа дестинация за много косовари. Те прекарват лятото на черноморските ви курорти- “Златни пясъци”, “Албена”, Варна, “Слънчев бряг”, а и на други места в страната ви. По този начин те вливат заделените за почивка пари в българската икономика. Естествено, ние сме заинтересовани и се надяваме българите също да дойдат да инвестират в държавата ни. Но най- важно за нас в момента е Република България да признае по- бързо независимостта на Косово.

Как виждаш Косово след 10 години?

В Европейския съюз и НАТО. Мултиетническа държава, която ще служи за пример на другите страни.

Разговаря Явор Михайлов- Ворце

20 февруари 2008 г.

Публикувано с дребни съкращения във вестник "Култура"

П>С>

Благодарности на Комитата, който ми помогна при оформянето и "адаптацията" на интервюто. Последните дни въобще не бях спал, така че сигурно без неговата помощ нямаше да се справя.

Блогът ми, мнението и лидерството

Отдавна искам да направя “равносметка” на блога си, но отлагах това “мероприятие” за рождения му ден през май. Впоследствие осъзнах, че му правя “равносметка” при всеки текст, който публикувам. Но причината да изложа писмено сега своите размисли за блоговете като цяло и моят в частност е текста на приятеля ми Комитата- “Мнение и лидерство”.

Според него блогърите са съвременните “лидери”, оформящи общественото мнение, тъй като са хора мислещи и с позиции. Съгласен съм, че хората с мнение намират блога като удачна форма за неговото изказване. Но не знам доколко можем да ги определим като лидери. Поне аз лично не се чувствам такъв. Още по- малко по начинът, по който се разбира понятието “лидер” в България. Останал съм с впечатление, че много от нашите сънародници под “лидер” разбират човек, който ги освобождава от личната им отговорност и им казва как да мислят. Може би затова в политическият ни живот има толкова много “лидерски партии” и изплуват явления като Волен Сидеров. Наистина лидерът е личност, канализираща обществената нагласа и поведение за постигането на някаква цел от “всеобщ интерес”. Но той също така е резултат именно на тези обществени нагласи.

Както казах по- горе, не се изживявам като лидер нито в българския, нито в друг вариант. Не искам да казвам да хората как да мислят. Чрез моя блог искам просто да общувам с мислещи хора. (и съм радостен, че тази комуникация наистина се осъществява.)

Моят блог е по- скоро един път на себеоткритие. Начин да споделя това, което ме вълнува с други хора и да чуя какво мислят те по този въпрос. Вероятно писанията ми оказват някакво влияние върху тези, които ги четат. Но моето желание е не да ги манипулирам. Читателите ми също оказват влияние върху мен чрез своите коментари. Това е един двупосочен процес.

Разговор в голямото “виртуално кафене”. (жалко само, че кафето го няма :))

Радвам се, че участвам в него.

БлогКамп ‘08- кратки впечатления

Реших този път да отида на блогърската среща, защото щяха да се обсъждат важни неща като свободата в интернет, Наредба 40 и съпротивата срещу нея. А и много познати и приятели ме навиваха, и заливаха пощата ми със спам за конференцията.

Ами така и така се навих да отида на мероприятието, поставих си за цел този път да бъда акуратен- да отида навреме, макар че последните дни имах много работа и ми се събираха няколко часа сън. Естествено, не започна точно в 10.00, а с половин час по- късно, но това си е в реда на нещата- нали трябва да се наместим на столовете, да утихне шума и т.н. За организацията- много добра, мястото си го биваше, осигурени тефтери и други материали, имаше и “бар” с минерална вода, безалкохолни напитки и бира. Не знам що нямаше кафе, щях да му се зарадвам много- едва гледах- надявам се следващия път да има. Вътре бъкаше от журналисти и телевизионни камери в очакване да “направят новина”. Освен тях, сума ти народ щракаше с фотоапарати като туристи. А имаше двама, които според мен си бяха чисти “слухари”. Както е известно на моите близки приятели, бате Ворце се изприщва, като го снимат непознати, така че направих всичко възможно да остана настрани от обективите на “папараците”. Вероятно обаче съм влязъл в някой кадър. Както и да е.

Шопов откри конференцията, щото Васил Крокодилът се беше успал. Но това не беше проблем. Винаги съм казвал- анархията е майка на реда. И в този случай беше точно така. Въобще, през цялото време на дискусиите и панелите цареше някаква непринуденост, свобода, а имаше и някакви импровизации, които ми харесаха. Но от друга страна останах с впечатление, че някои от “лекторите” не се бяха подготвили “задълбочено” по темите си. Например, Ангел Грънчаров, който говори за “политическите блогове”. Не се обиждайте, господин Грънчаров, ако прочетете тези редове, но очаквах повече от вас. А панелът на Крокодила, който трябваше да говори за анонимизацията в интернет и подобряването на сигурността на блоговете ни, не беше лош, но не ми каза нищо ново.

Да се върна на главната тема- свободата в българския интернет и Наредба 40. Представители на властта липсваха, въпреки че е имало покана към тях. Почти всички присъстващи се съгласиха, че тази наредба е посегателство към конституционните ни права. Имаше само две алтернативни мнения. Един от участниците заяви, че “службите и без това ни подслушват, а тази наредба е крачка към легализация на този процес и ни дава възможност да предприемем мерки срещу него”. Някакво момче (съжалявам, не разбрах името му) се изказа, че “той не е терорист и престъпник, така че не се страхува от новата наредба”. Наивността няма да умре. Нели Огнянова маркира слабостите в наредбата и противоречията й с други законови актове. Има всички основания тя да бъде атакувана в съда. Надявам се, че освен вдигане на “шум”, ще се предприемат и по- сериозни стъпки в тази насока. Шопов потвърди, че се мисли по въпроса. Размених две реплики с него. Попитах го дали българската “Електронна граница” ще осигурява адвокатска защита на блогъри, подложени на преследване, както правят “ония оттатък”, и той каза, че “вероятно ще има такова развитие”. Това е добре, щото както е тръгнало, много хора от “виртуалното племе” могат да се озоват “на трамвайчето” (спомнете си Мишел), а адвокатите са скъпи.

Иначе уговорената среща с Маркуча беше осъществена. “Съдрахме се”. Видяхме се и с Комитата, който беше един от хората, навили ме да отида. (Комита, закъсня! Виж аз колко съм точен. :) А ти се съмняваш в мен.) Запознах се с още две “крастави магарета”, които са ми интересни и чета- Хобитът и Дзвер. (Пояснение: освен блоговете, към които съм сложил връзки, има още много, които чета. Разликата е, че тия с връзките ги посещавам два- три пъти седмично, а другите два- три пъти месечно. В противен случай няма да ми остава никакво време и ще съм заседнал постоянно в мрежата.) Видях се и със Симо Патеев, Александър Кръстев и JD.

За съжаление не успях да остана до края на панелът за Wordpress, воден от Бачийски- още повече, че напоследък си мисля дали да не се прехвърля на тази платформа. Но тъй като ме чакаше един спешен текст за редактиране, трябваше да си бия камшика. Може би е добре, следващият път дискусиите и “лекциите” да бъдат разделени и да се провеждат паралелно. Така всеки ще посещава тази, която го интересува. От друга страна може пък да се получи “застъпване”.

Мислех си дали след като приключа работата си, да не се присъединя на партито в “Грамофон”, ама получих алтернативно предложение за кънки и го предпочетох. Извинявам се, но винаги можем да си организираме бирена среща с Комитата и другите, а пързалката скоро ще я затворят.

До нови срещи!

П>С>

Допълнение:

Още впечатления за БлогКамп-а при Комитата, Маркуча, Дзвер, Шопов...

Богомил Шопов е събрал отзивите за събитието на блога си тук и тук.

Искам да изкажа специална благодарност на “Бого” Шопов за организацията на събитието. Беше много добра. Той е прекалено строг към себе си. Но аз също винаги не съм доволен от направеното и искам повече. Нормално е. Следващият път ще гледам да се включа по- активно в организацията, освен ако не съм някъде в “нелегалност” или прекалено зает.

Маркучът ме е описал с такива похвали, че се изчервих. Не можах да се позная.

Маркуч,

Аз също бях много впечатлен от теб. Не знам що, винаги съм мислел, че си по- възрастен, макар че ти си писал на колко години си в блога си. Оставах с впечатление, че сме набори.

Радвам се, че се видяхме на живо. И викам да го направим скоро пак.

Довиждане, Фидел! (За революциите и революционерите.)

Някой беше казал, че “революциите се правят от идеалисти, утвърждават се от палачи, а от тях обикновено се възползват случайните минувачи.”

Но в случаят с Кубинската революция Фидел Кастро май изигра и трите роли.

Всяка революция започва с идеята да промени “несправедливото статукво”, да свали някой “тиранин” и да “проправи пътя към светлото бъдеще”. Начело застава някой млад идеалист, горящ от желание да поправи злините. Той е силен, защото е убеден, че след като спечели, повече няма да “бъде така”- ще бъде по- хубаво. Хората му вярват, той има харизма. А и те искат промяна.

Идва логичният край на борбата- “победа (родина) или смърт”.

Смъртта може да те превърне в легенда. Но нищо няма да се промени.

Погледнато отстрани това не е щастливият завършек. Радостният край според Холивуд е победата. Дали?

Еуфория през първите няколко дни. Всичко изглежда наред- врагът е унищожен. Но скоро се оказва, че не е точно така. Той е все още жив, диша и чака своя миг. А има и “приятели”. От друга страна пък дългата борба, лишенията и болката от загубите предизвикват в победителите желание за мъст. Всъщност, те са искали справедливост, но доста често впоследствие се оказва, че става въпрос за мъст. А и врагът дебне. Той е отсреща. До голяма степен сам си е виновен, защото е избрал да бъде враг. Защото е параноик и вижда всичко в черно и бяло. А параноята поражда параноя. (Питайте ме- знам.) Налагат се спешни мерки революцията да бъде спасена. И идва времето на ешафода. Но пак имаш избор. Личен и морален. Но носиш отговорност и за тези, които те следват. Вариантите са два- да абдикираш, запазвайки своите принципи, или да продължиш. В първия вариант ще бъдеш изяден- от враговете. При вторият ще трябва ти да изяждаш- понякога и приятели.

Продължаваш, защото искаш да промениш “системата”. Оказва се, че това не е толкова лесно, тъй като тя те обгражда отвсякъде. И изборът ти се свежда до две алтернативи. Но ти продължаваш... продължаваш... продължаваш...

Някой ден може би ще останеш сам, ще имаш възможност да се огледаш и ще установиш, че някак незабелязано си се превърнал в това, срещу което си се борил.

Ако имаш смелостта да се огледаш...

Но най- вероятно, когато застанеш пред вътрешната си бездна, ще поискаш да отвърнеш поглед. “Нямаше друг начин...” “Пък и малко ли направих...”

Но ако си умен и продължиш, ще разбереш, че си само “случаен минувач”, пресичащ “магистралата” на историята.

Сблъсъкът на красивите идеи с реалността.

Жертва на собственото си дете.

По време на съдебния процес след нападението на Монкада Кастро произнася прочутата си защитна пледоария “Историята ще ме оправдае”.

Не знам. Историята не би трябвало да бъде трибунал.

Знам само, че той наистина влезе в нея.

В историята де.

След дъжд качулка (За гражданите и референдумите в България)

Вчера се проведоха два референдума в две български общини- Бургас и Нови Хан.

Напоследък референдумите много се “спрягат” като средство за активизирането на гражданското общество в България и привличане на “обезверените овце” в руслото на политическия ни живот.

От протичането на тези допитвания можем да видим доколко тези надежди са били прави или не.

Оставям настрана опитите на политическите сили да натрупат актив от ситуацията, както и вроденото ни доверие към системата, нашепващо ни “дори да гласувам, нищо няма да се промени, ще направят каквото искат”. На мен ми направи впечатление разликата в активността при двата референдума, макар че въпросите, които се третираха в тях, бяха сходни- акцентът беше екологичното състояние в тези общини.

В Бургас хората не гласуваха, докато в Нови Хан го направиха масово.

Защо?

Защото, според мен, жителите Нови Хан излязоха да дадат масово своят глас, за да променят статуквото- нещо, което трудно става в България. Те виждаха “злото”, срещу което се борят. То беше факт. Отидоха просто да кажат “не”, дори да не бъде то чуто от властта. Изказаха своята позиция.

Докато бургазлии не отидоха до урните не само заради лошото време и лошата кампания, а тъй като, според мен, повечето нямаха изградена позиция по въпроса за нефтопровода. Вероятно техните съзнания бяха раздвоени и замъглени от обещанията за “икономически растеж при запазване на екологичното равновесие”, широко пропагандирани от правителството, и опасенията им от екологична катастрофа.

“Ще поживеем, ще видим”.

Това е една много разпространена фраза на изчакване в България.

Ако нефтопровода бъде изграден според екологичните стандарти- добре!

Но ако доведе до екологична катастрофа- тогава?

Тогава вероятно всички ще се вдигнат масово и ако има пак референдум, ще отидат да гласуват против.

Но дали няма вече да е късно?

П>С>

Поправка:

Спас Колев отбеляза една моя грешка- Нови Хан не е отделна община, доколкото си спомням е част от Елин Пелин. Извинявам се. Няма да го поправям горе.

Допълнение:

И Даниел е направил един "стегнат анализ" по темата.

Търси се име на бебе

Снимка: Jah-Sen

Апропо, дайте идеи за име на момиченце.

Изисквания:

1. Кратко, до 4- 5 букви.
2. Мелодично и звучно. Да се съчетава с дълга фамилия.
3. Може и да е чуждоземно, но да не е изкилиферчено и помпозно.

Досега бяха отхвърлени: Анна, Галя, Дора, Лора, Леда, Лида, Лидия, Мила, Мина и Нора.

Ще съм много благодарен.

А ако има “победител”, може да помислим и за награда- бутилка вино например, но не от най- скъпото. :)

П>С>

Не е момиченцето от снимката, то вече си има име.

Особености на българския капитализъм 2

Когато отвориха новият супер в квартала, част от голяма българска верига, чието име няма да споменавам, всички се зарадвахме. Намираше се на добре подбрано, ключово място, изборът на стоки- богат, цените – сносни. Така че може да се каже, че улесни живота ни. Но много скоро моят “ентусиазъм”, а и на други, беше охладен. Пространството на магазина не беше голямо, което довеждаше до една невъобразима “гъчканица” и постоянни катастрофи с пазарски колички. А имаше и само две каси, та километричните опашки можеха да те доведат до припадък.

Но собствениците явно бяха хора, мислещи в перспектива и бързо прецениха минусите. Бяха взети и незабавни мерки- ремонт, разширение и инсталация на нови каси.

Браво! Така се прави! Бизнесът трябва да се развива!

А сега, ако може, нека шефът на супера или някой сведущ по въпроса да ми обясни защо, по дяволите, беше този ремонт и монтирането на новите каси, след като в час пик пак работят само две и опашките са същите?!?!?

България- страна на неограничените... невъзможности!

Това видео е един доста успешен опит за сатирична комедия, хвърляща страничен поглед към нашето днешно битие. Естествено, някои “неща” са преекспонирани за целите на “повествованието”, но нали това е работата на “сатирата”- да се видим отстрани. Видях мнения, че филмът представя България в “неблагоприятна” светлина.

Ами че ние сме си я направили такава. Можем ли да виним другите. Ако някой иска, нека отрече, че показаното е истина. Но с доказателства моля.

Представям ви

България- страна на неограничените... невъзможности

Приятно гледане...

Надявам се да ви хареса.

Допълнение:

Този филм спечели конкурсът за “късометражно предизвикателство” на Интерспейс през 2006 година. Според мен създателите му ще имат “бляскаво бъдеще” в света на киното. Казвам го, не защото ги познавам и доста от тях са ми приятели, а понеже знам как работят- “като за последно и с ищах”. Никога не съм се влияел в оценките си от шуробаджанашки критерии.

П>С>

Съжалявам за качеството, но и на сайта на Интерспейс не е по- добро. Технически ограничения.

П>П>С>

Оказа се, че и аз съм имал малък косвен принос към тази "продукция". Онази вечер “обичайните заподозрени” се бяхме събрали, та като стана на въпрос, се сетихме, че идеята за заглавието била моя.

Леле, че съм креативен!:)

Ами циганката умря, та да се похваля. Понякога и аз се поддавам на суета. Какво да се прави...

Любов (?) на показ

Аман от този Свети Валентин!

Има много начини да покажеш на един човек, че го обичаш. Нужно ли е да наемеш рекламно табло, където да изтипосаш снимката му с послание от типа “Светле, страхотна си! Много те обичам!”?!?

Към кого е насочено то? Към Светла? Или искаш да покажеш колко си влюбен на другите, че те не знаят? Или колко си богат?

Абе пич, по- добре тегли една майна на бизнес срещата в 10 часа и я изненадай в офиса й с цветя и скъпо бижу! Или вземи два билета за някоя екзотична и красива дестинация, па я “отвлечи”!

Между другото обръщаш ли й достатъчно внимание през останалото време на годината?

Или само днес, понеже така го внушава тази обществена истерия!?

И малко повече въображение, моля ти се!

Тоя постер е някаква абсолютна ексхибиционистична простотия!

Нямаш стил, брато!

Не си го мисли!

Стилът е важен

Харесвам това делене на стар и нов стил в календара ни. Дава възможност да празнуваш важните празници като Трифон Зарезан по два пъти.;)

Но най- важното е да го правиш със стил.

Това се отнася за всичко в живота ни, както отбелязах веднъж.

И Маркучът го е забелязал.

Ще спасим ли Иракли с целувка?

ДА СПАСИМ ИРАКЛИ обявявява НАЙ-МАСОВАТА ЦЕЛУВКА В ИСТОРИЯТА НА ПРИРОДОЗАЩИТАТА И НАЙ-ПРИРОДОЗАЩИТНАТА ЦЕЛУВКА В ИСТОРИЯТА НА СВ.ВАЛЕНТИН

14ти февруари 2008 г. - ден на ВЛЮБЕНИТЕ В ИРАКЛИ;

ПРЕД НАРОДНИЯ ТЕАТЪР „ИВАН ВАЗОВ", 18:30 часа

ТОЗИ 14-ти февруари няма да е като никой друг!

Този Св. Валентин ще бъде първият, на който хората с активна гражданска позиция ще могат да го докажат по най-красивия начин - целувайки се!

Така Гражданска група „Да спасим Иракли" смята да докаже, че само любовта може да спаси от апатията и агресията тази страна: апатията, която косвено убива ентусиазма за промяна, природата и всеки заблуден кълн на гражданско общество!

Това ще е първият св. Валентин, на който ще можем да докажем, че в България се целуваме добре, качествено и то с мисия - за да преборим апатията и кича!

ПРИЗОВАВАМЕ всички да се включат в опита ни за рекорд – най-масовата целувка в България!

Досега според рекордите на Гинес, най-масовата целувка е била тази в Будапеща с участието на 6400 двойки!

Дали можем повече?

ЕЛА(те) ДА СЕ ЦЕЛУВАШ(те) с/сред хиляди хора, влюбени в природата и ИРАКЛИ! Покажи, че дори кичът си струва, когато е за най-смислената кауза – тази на бъдещето: чистата политика и околна среда!

Паралелни целувки за Иракли ще има и във Варна и Пловдив

П>С>

Сега е момента, момчета! Направете го за Иракли!:) Кога друг път ще можете да целунете непозната, без да ви зашлевят шамар?:) “Извинявай, но нали е за Иракли!”

Съжалявам за иронията, ама този празник хич не го тача. Въпреки това нали реших да публикувам тези известия, няма да се откажа сега.

Огледалното отражение на грозната ни действителност

Гледам как едни “хора” недоволстват срещу присъдата на Максим Стависки. “Малко е...” “Богатите и известните винаги се измъкват...” “Не сме държава...”

Тези “хора” са силно социално ангажирани. Всяка вечер, когато изнасят черната статистика за катастрофите по новините, те цъкат съчувствено и разбиращо с език.

А на другата сутрин се качват на колите си и карат като откачени, псуват като каруцари, не спазват никакви предимства и правила... Виждал съм ги. Без майтап.

“Закъсняваме...” “’Айде бе, нещастник! Дай газ!”

Статистиката е забравена. Ами че тя си е просто една статистика. И то от телевизионния екран. Изглежда нереална и далечна. Като смъртта по филмите...

Но за мен тя отдавна е реалност. На два пъти ставам “жертва” (мразя тази дума) на “трафик инциденти”. Баща ми почина в следствие на такъв. Списъкът на приятелите, роднините и познатите ми загинали във “войната по пътищата” е безкраен. Наскоро пак загубих един от най- близките си приятели по този начин.

Така че катастрофата, предизвикана от Стависки и обстоятелствата около нея са грозни, но са и огледално отражение на нашата действителност.

Може би тя нямаше да се случи, ако имахме полиция на място. Която не се впечатлява от социалния статус и известността на нарушителите. Но нашите органи на реда са такива, каквито сме ги създали. Как да спреш Стависки? Световен шампион по фигурно пързаляне. Идол на стотици хиляди. Безгрешен. А ако го спреш, той ще врътне един телефон и мястото ти може да “изстине”.

Може би нямаше да има катастрофа, ако културата ни на шофиране беше различна. Ако спазвахме правилата и не толерирахме моторизираните “каубои”.

Може би...

Макар че винаги съществува един неизчислим процент на риск, но в България той е над 80 %.

Не се оплаквам. Не съм такъв. Просто казвам как изглеждат нещата от моя гледна точка. Отдавна съм взел решение за себе си. Ходя пеша и ползвам градски транспорт. Зарекъл съм се да не карам кола в този град, освен при извънредни обстоятелства като преместване например.

Уважавам и решението на тези, които предпочитат комфорта и бързината на “личното МПС”. Но дали те уважават моето?

Една сутрин преди три месеца вървях по тротоара на “Черковна”. Нали така е по правилник. Изведнъж някакъв дебел чичка с “Роувър” започна да форсира след мен, можеше да ме смаже. Уплаших се да не блъсне приятелката ми. Но това не го интересуваше. Търсеше място за паркиране. Естествено, това е по- важно. Докато се чудех накъде да отида, за да му направя “жизнено пространство”, отгоре, пак по тротоара, се зададе едно черно БМВ, карано от някаква нагласена мацка. Та така ние с приятелката ми се озовахме между тях. Никакво разбиране в техните погледи. Само недоволство. “Пречите ни бе...”

Наскоро излязох да се видя с приятели. Случи се така, че пресякохме на пешеходната пътека при университета. Беше към 9 часа вечерта. Никой не спря. Гледаха само как да ни заобиколят. Някои минаваха на милиметри от нас с висока скорост. Едно момче, което пресичаше от отсрещната страна, дори отнесе псувни от шофьорите. Пак никакво разбиране. Злобни, тъпи погледи. “Абе к’ви сте вие бе? Загубеняци без коли. Само ни пречите, а вече ни чакат на маса...”

Виновни сме. Виновни сме, че не сме се родили с колела вместо крака. Само пречим. Ние сме статистиката.

Само за едно ви моля. Следващият път, когато ме блъснете, само не казвайте: “Ама аз без да искам... Не знаех”.

Няма нищо по- обидно от това да те убият, “без да искат”. Някак си е безлично.

Бъдете честни. Бъдете каквито сте. Заявете отношение.

Кажете истината:

“Смачках го, защото ми пречеше на пейзажа!”

Bye Bye Life (Една “истинска” история за живота на “истинските” хора)

Току-що разбрах, че е починал Рой Шайдър (Roy Scheider). Един от най- добрите американски актьори според мен. Изпълнител на главната роля във филмовата версия на любимият ми мюзикъл “Ах, този джаз” (All That Jazz). Неговото присъствие направи тази “лента” незабравима и я постави на едно от челните места в личната ми кино класация.

Една “истинска” история за живота на “истинските” хора.

Търсите... “идея за филм” и “къде да инвестирате парите си”?

Прегледах броячите на блога. Не го бях правил скоро. Отново обърнах специално внимание на “ключовите думи”, чрез които хората са намирали страницата в Гугъл и други търсачки. “Некролозите” на Jah-Sen все още са първенец...

Явно сесията е оказала силно влияние на търсенията в мрежата, щото сума ти народ е търсил тук някакви “есета” на тема “Де е България?” и “насилието”. Аман от хлапета, дето искат да плагиатстват. То и аз чета доста материали в “мрежата” за моите разработки, но обикновено ги цитирам и използвам основно фактологията в тях, а тия ги знам- само гледат да препишат нещо.

Стигнах до заключението, че мъжете в България са мазохисти, защото доста искат “лоши момичета”.;)

Бях хвърлен в потрес, когато разбрах, че някакви индивиди са търсели на блога “порно клипове” и то “с хора и животни”. Що решихте, че тука има такива бе?

А някой се е интересувал от “хора, които не искат да стават личности”. Че в родината е пълно с такива, що ги търсиш на блога ми? Всъщност, май повечето са тези, дето се мислят за личности, а не са.

Друго, което привлече вниманието ми, са две търсения формулирани като “идея за филм” и “къде да инвестирам парите си”, които се повтаряха доста често.

Имам “идеи за филм”, другари! Имам! Даже и готови сценарии имам. Ама няма да ги публикувам тук я. Не стават така тия работи! Така и така търсите “къде да инвестирате парите си”, дайте ми ги и аз ще заснема филма. ;)

Старите методи в нова окраска ?

06 февруари 2008 | 09:32 | Агенция "Фокус" >

Скопие. Мирослав Ризински, съветник в Бюрото за икономически неразвити райони в Македония, остава в ареста, след като съдът отхвърли и втората гаранция, предложена за неговото освобождаване, пише днес македонският ”Утрински весник”.

Когато за пръв път чух за арестуването на Мирослав Ризински по обвинение в корупция, не знаех как да реагирам. Не познавам лично този човек, нямах никаква представа какъв е и що е. Знаех, че е един от малкото в Република Македония, които не крият своето българско самосъзнание. Имах и добри впечатления от брат му, но това е друг въпрос. Българското самосъзнание не е гаранция за праведност. Говорих с много хора, но голяма част от тях казваха: “а ако наистина е корумпиран?”. Опитвах се да се свържа с Мариян Ризински, за да получа някаква информация, но доста време не успявах да го открия. До мен достигаха само разни слухове и косвени информации. Медиите не разискваха много случая, а и българската държава не предприемаше нищо, вероятно защото обвинението в корупция беше стряскащо.
Добре, но ако Ризински е виновен, поведението на македонските институции беше странно. Появиха се информации за процедурни нарушения по време на следствието, за инсценировки и заплахи. А македонската държава не им даде никакъв отговор. Предвид “славата” на съдебните системи на Балканският полуостров, мълчанието на официалните власти е неразбираемо. То само потвърждава съмненията на страничния наблюдател, че това обвинение е “скалъпено”. Още повече, че в миналото сме били свидетели на такива случаи като този на Йован Стояновски- 67-годишен болен старец обвинен, че е пребил доста по- млад и силен от него мъж. МПО застана в защита на Ризински, като заяви, че причина за ареста му е неговото българско самосъзнание. Македонските медии пък обвиниха МПО в “антимакедонски” позиции. Оставяйки настрана самосъзнанието на Ризински, позицията, която той е заемал в Бюрото за икономически неразвити райони в Македония, е важна и не бих се учудил, ако е пречил на нечии интереси. Разбрах, че и другият обвиняем по делото- Зиди Джелили, ръководителят на Бюрото, е бил в лоши отношения със своята партия и от там май са искали да го махнат. (Тази информация не е потвърдена, но такива неща долитат по въздуха при мен) Та при едно толкова знаково дело нормално би било македонските разследващи органи да направят всичко възможно, за да избегнат и сянка на съмнение в техните действия, а те действат в обратна посока.
Но да оставим настрана странното мълчание на македонската държава, нерешителността на българската и да кажем няколко думи за македонската общественост. В Македония по подобие на България се водят някакви шумни антикорупционни кампании, които както и тук, не бележат някакви особени успехи. Македонската общественост е заслепена и озлобена, така че вероятно управляващите са искали да покажат, че действат по този проблем. Дали делото “Джелили- Резински” не им даде тази възможност? Страстите бяха допълнително разгорещени от българското съзнание на Мирослав Ризински. Така че здравият разум изчезна и се чуват само лозунги за “кръв”. Ако аз бях македонски гражданин, дори да не бях “бугараш”, бих издигнал глас в защита на своя съгражданин, ако имам подозрения, че той е жертва на неправомерни действия от страна на държавата. Защото нали знаете:

“Най-напред се разправиха с комунистите. Аз не се противопоставих, защото не съм комунист. После се разправиха с евреите. Пак не се възпротивих, защото не съм евреин. След това разгромиха профсъюзите. Аз не се противопоставих, защото не съм профсъюзен деец. Тогава се заеха с католиците. Не казах нищо, защото не съм католик. Накрая дойдоха за мен, но тогава вече нямаше кой да надигне глас!”
(Цитирам по памет)

Не ме разбирайте погрешно- не искам нито да осъждам, нито да оправдавам Ризински. Нямам тези правомощия, нито нужната информация. Настоявам за честно разследване без нарушаване на неговите права и законовите процедури. Съответно и честен процес.
Спомням си как една нощ през 200... година пресичах моята “любима” граница, където толкова ме “обичат” (и от двете страни). Този път обект на тази с нищо незаслужена “любов” стана и един от спътниците ми в рейса. Нямаше никаква причина за това. Тихо, свито момче. Не беше контрабандист, не останах с впечатление да е и “бугараш”. Когато всичко “свърши”, той се обърна към мен и каза: “Ово е, брате, Балканот! Една палка и Голи Оток...”
Никога няма да забравя гласът му. В него имаше болка, примирение, отчаяние...
Всичко друго, само не и гняв!
Ако искаме на Балканите да има граждански общества, трябва да си ги създадем!

С какво Сърбия изненада Европа?

Слушах изказването на Оли Рен, след като Кощуница отказа да подпише споразумението, “отварящо на Сърбия вратите за висшата лига”. Не успях да разбера само неговото учудване. “Господин Кощуница не трябва да превръща нашите взаимоотношения в залог на статута на Косово”. Странното е, че тази игра я започна не Кощуница, а Европа. През цялото време се разменяха някакви недомлъвки. А като че ли Европа не забелязваше, че дори “демократичните” кандидати не смееха да допуснат и дума за отделяне на Косово по време на своите предизборни кампании. Защото знаеха какво би ги сполетяло.
Ето до какво водят неяснотите. До неосъществени сделки. До липса на напасване на предлагане и търсене.
Понякога е добре да изоставиш “дипломатичното” увъртане и да кажеш какво искаш. Това спестява доста главоболия.

Частица (красота) от Иран

Да се направи добра изложба си е изкуство. От една страна трябва да мислиш как да разположиш експонатите така, че да не навяват на посетителя усещане за стерилност, а от друга- да композираш и представиш достатъчно информация за тях. В това отношение организаторите на експозицията “Иранско изобразително изкуство и художествени занаяти” се бяха постарали, макар че малкото пространство в зала “Средец” не им даваше много възможности.
Всъщност, най- добре щеше да бъде предметите и картините да са представени в обстановка възможно по- близка до естествената им. Но едва ли тук е съществувала такава опция.
Отдавна чаках случай да видя някакви творби на съвременното иранско изкуство, така че не пропуснах случая, макар че бях затънал в работа до шия. Още повече, че представените автори бяха много титулувани и известни- на света де, не на мен.

[+/-]Досиетата им накратко:

Хосейн Сарджукиян

Роден през 1953 г. От 7-годишна възраст се занимава с „каламкари”, като изучава това изкуство в продължение на около двадесет години при едни от най-известните майстори в тази област.
От седем години е експерт по художествени занаяти в Исфаханската занаятчийска асоциация.
Удостояван е с награди от изложби в страни като Турция, Румъния, Южна Корея, Бангладеш, Кувейт, Сирия, Саудитска Арабия, Тайланд и др.
Изкуството “каламкари” има богата история в Иран, за която свидетелстват откритите и съхранявани в Националния музей на Иран предмети на изкуството. Това изкуство бележи забележителен напредък по времето на управлението на династията на Сефевидите (преди около 450 години) и е заимствало и продължава да заимства черти от определени стилове като дърворезба, релеф, ажур, арабеск и портретизъм. Понастоящем се практикува ръчно и намира приложение и при външното декориране на сгради.


Махваш Сохейли

Родена през 1955 г. в Иран.
Художник и университетски преподавател.
Участвала е в повече от 40 колективни и индивидуални изложби в страната и в чужбина.
Директор на Свободния художествен център за изучаване на графика и живопис.
Автор на книгата „Методология на преподаването на изобразително изкуство при децата”.
Постоянен член на Иранската асоциация на художниците.
Член на Института за развитие на пластичните изкуства.
Член на Асоциацията на художниците на Обединените арабски емирства.

Награди и признания:
- Носител на почетен медал от Културното представителство на Ислямска република Иран в Бангладеш.
- Носител на почетен плакет от Министерство на културата и ислямското ръководство на Ислямска република Иран.

Изложби в чужбина: Дубай, Ливан, Бангладеш, Австрия, Швеция, Норвегия, Франция (Париж 2007г.)

Творбите й се съхраняват в:
- Културния център „Ниаваран”;
- Музея за съвременно изкуство;
- Националния музей в Дака (Бангладеш).


Фарах Кимиакалам

Родена през 1960 г. в гр. Зенджан/ Иран.
• Повече от 30 години опит в областта на изкуството, както и множество награди от изложби;
• Член на Иранската асоциация на художниците;
• Член на Института за развитие на пластичните изкуства;
• Преподавател в свободните класове по културно наследство;
• Участие на повече от 40 изложби в страната;
• Четири изложби, представени в чужбина (Швеция, Тайланд, Мароко и Турция);
• Участие на 4 биеналета по изобразително изкуство;
• Участие на международни изложби за коранично изкуство;
• Изложби в различни музеи в Иран;
• Придобиване на първа степен майсторство в изобразителното изкуство – 1977 г.;
• Получаване на почетна грамота - Швеция 2002 г.;
• Участие на 12-та международна изложба за коранично изкуство – 2004 г.;
• Участие на 13-та международна изложба за коранично изкуство – 2005 г.;
• Носител на почетен плакет от Организацията за културно наследство и туризъм – 2005-2006 г.;
• Участие на Първия фестивал на традиционните изкуства и художествените заняти за жени-мюсюлманки – гр. Зенджан 2005 г.

А сега и впечатленията:

Кимиакалам прави интересен опит за съвременен прочит на традиционната иранска миниатюра. Използва и калиграфски мотиви. Спазва канона на рисунъка, но разчупва композицията. Поне аз останах с това усещане.
Но колкото повече наблюдавах творбите й, съзнанието ми правеше някакви препратки към старите анимационни руски приказки, които бях гледал като малък. А тази весела тоналност и композиции ми напомняха за масовите “картини” за украса на офиси.
Въпреки това имаше някои доста добри попадения.

Сохейли пък беше точно в противоположната плоскост и като тоналност, и като стил. Добра представителка на абстрактната живопис, но не забелязах нищо, което да я различава от нейните европейски колеги в жанра.
Доколкото ми е известно, след революцията се е водил доста оспорван дебат за абстрактната живопис, който явно е завършил в нейна полза. Сега тя преживява някакъв разцвет в Иран, където повечето художници от младото поколение се насочват именно към нея.

“Калам-кари”- то на Сарджукиян беше това, което най- много ми допадна в изложбата. Гвоздеят на вечерта- както се казва. Наистина, човекът е спец с вкус към детайла. Специално паната му. За съжаление не открих снимки на негови творби в “мрежата”, за да покажа за какво става въпрос.
Що се отнася до съдовете, които бяха изложени, те не ме изненадаха с нищо. Още повече, че мотивите им бяха тип туристически сувенир.

При всички положения не съжалявам, че посетих експозицията. Надявам се следващият път да бъде на по- голяма площ, с повече и по- разнообразни творби.

Ворце Критикът се изказа. Моля читателите, особено авторите и организаторите ако попаднат случайно на този текст, да не му се впрягат. Всеизвестен факт е, че е изкарал оценките си по “ислямско изкуствознание” и “музейно дело” със зор. :)

Един свободен обяд

“Мъжете са ненужни”?

“Мъжете са ненужни”- това бомбастично заглавие носеше един репортаж вчера по новините. Ставаше дума за това, че учени успели да изолират протосперматозоиди или май даже сперматозоиди от стволови клетки на женски зародиш. Щели да продължат опитите с генетичен материал от жени. “Мъжете вече са ненужни за зачеване на деца”. Това заключаваше материалът.

Добре! Ясно, вече сме ненужни.

Ама ние сме ненужни много отдавна.

Ето има вибратори, банки за сперма- така че мъжете отдавна не трябват на жените. Познавам и много жени, които си поправят уредите сами, сменят крушки, боядисват, мажат...

Добре де, ама защо тогава те продължават да си търсят някой принц на бял кон. Това- мъжете са ненужни, го слушаме постоянно- от някоя злобна феминистка, разочарована жена с разбито сърце... И нищо не се променило засега.

Всъщност, аз съм доволен от това откритие. Може би то най- накрая ще прекрати това утилитарно оценяване на мъжете. Ами че ние не сме само някакви донори за сперма бе!

Искам да отбележа, че в нашето съвремие това дали някой има нужда от някого, всеки решава сам. Аз лично го правя без бакалски сметки. И тези изкуствено създавани противоречия между половете ме дразнят.

А и дори да не трябвам на никого, нужен съм на себе си, защото колкото и да се опитвам да се абстрахирам от своето тленно битие, светът съществува за мен само чрез него.