четвъртък, 31 януари 2008 г.

До тук със свободата

“Вчера в Държавен вестник беше публикувана приетата наредба постановяваща, че службите, ще могат да събират информация от всеки потребител в Интернет, като това на кого е писал, какви контакти има, какви средства за мигновена комуникация има, кога ги е използвал, с кого и какво точно е правил с тях, както и доста други.”

Честито!

Ако не сте съгласни и не искате това да стане, подпишете отвореното писмо тук>

Може да няма желания ефект, но поне ще кажем “Не”, вместо да мълчим!

понеделник, 28 януари 2008 г.

Наглост (Такива ми ти работи се случват)

През един пролетен ден на далечната 1992 г. пресичах на един от многобройните светофари, разположени по “Борис III” в близост до трамвайните спирки на линия № 5. Пресичах на зелено, на пешеходна пътека. Така са ме учили. Но знаех, че там светлините се сменят много бързо, затова когато зеленото ходещо човече ми мигна, се затичах, за да не го изпусна. През цялото време го гледах и то ми се усмихваше. Оставаха ми две крачки до отсрещния тротоар, но в този момент вдясно от мен се чу пронизителен вой на клаксон и свистене на гуми. В следващия миг вече хвърчах във въздуха. Не се уплаших. Не съм сигурен, че съм съзнавал какво се случва. Единствената мисъл, която мина през главата ми тогава, беше “ега ти въртележката!”. Осъзнах се по- късно, залепнал за една от крайпътните тополи в полулегнало състояние, а наоколо вече се събираха зяпачите. Първото нещо, което попадна пред погледа ми, беше едната ми обувка, лежаща самотно по средата на булеварда. След това научих от очевидци, че когато “онзи” ме е забърсал, съм отскочил, паднал съм върху капака му и с глава съм строшил предното му стъкло. После съм отхвръкнал, вероятно заради набитите спирачки, и дървото ме е спряло.

А “онзи” не закъсня да се присъедини към “очевидците”:

- Как си, момче? Добре ли си?

Беше ми неудобно от всички тези перверзно любопитни погледи впити в мен, затова измънках:

- А, да. Нищо ми няма.

- Хайде! Ще те закарам в “Пирогов” да те прегледат.

- Чакайте малко!- намеси се един от зяпачите- Може би не е добре да го местим! Да извикаме линейка.

- Каква линейка?! Ей къде е “Пирогов”. Ще стане по- бързо.- отвърна “онзи”.

И успя да се наложи. Помогнаха ми да се придвижа до колата му. Все още ми беше доста замаяно. Наистина предното му стъкло беше отишло на кино. Сложиха ме да седна на задната седалка. Предната, до шофьорската, беше заета от някаква мацка. Чувствах се все едно всичките ми кокали бяха натрошени и хвърлени в тялото ми като торба. Но въпреки това можех да се движа. Чак сега успях да разгледам “онзи”. Беше едър, малко пълен, мутренски тип и имаше някакъв проблем с дясното око. Май беше леко кривоглед. Мацката ми се усмихна, предложи ми шоколад, но аз бях много притеснен и отказах.

- Абе, момче, ти защо пресичаш на червено?!- попита ме “онзи” през рамо, докато форсираше колата към болницата.

- А, зелено беше!- отвърнах аз.

- Не, бе! Червено беше!

За момент в мен се прокрадна съмнение- “дали пък светофара не се е сменил в последните секунди преди удара?” Не! Не беше възможно! Нали през цялото време го гледах!

- Сигурен съм, че беше зелено за мен!

“Онзи” явно видя, че няма да ми “надвие”:

- Виж сега к’во. Аз ще кажа на ченгетата както си беше. Ще им кажем, че беше жълто...


[+/-]ПРОЧЕТИ НАТАТЪК



Престанах да го слушам, защото една гадна болка ми проряза главата. Беше само за миг, а в следващия бяхме пред “Пирогов”. Тук веднага ме поеха и сложиха в една инвалидна количка. Един санитар ме избута до един кабинет, почука на вратата, надникна вътре, след това се обърна към мен, каза, че след малко ще влезем и изчезна нанякъде. Скоро след това се появи и един полицай. Тогава още не знаех, че там има дежурни от МВР именно за случаи като моя или подобни. Ченгето говори първо с “онзи”. После дойде при мен:

- Какво се случи, момче?

- Ами аз пресичах на зелено... На еди-коя си спирка... тичах, защото там светлините се сменят много бързо...- беше ми трудно да говоря. Макар да бях в кондиция, все още ми беше някак си замаяно, махмурлийско.

- На зелено, така ли? Сигурен ли си?

- Да! През цялото време гледах светлината... освен в последните секунди преди удара да се е сменила... щото нали казах там се сменят бързо...

- А, ясно! И той каза нещо подобно. Я дай телефон да се обадим на вашите.

- Нямам телефон- тогава още не ни бяха поставили. Притесних се, като си представих как нашите ще се изплашат. То вкъщи беше само баба ми де. Ама жената е стара можеше да й стане нещо, като разбере. Принципно никога не съм обичал да съм център на внимание. А ситуацията сега беше точно такава. Почувствах се гузен.- А не може ли да не ги тревожим... Добре съм...

- Не може! Трябва да ги уведомим! Дай си адреса!

Дадох му го. Той пък се обадил в районното ни и от там казали на една от патрулките да мине през нас. Естествено, баба ми е щяла да получи удар. Добре, че й казали, че съм жив и в съзнание. Тя пък веднага помолила един съсед да я докара. Като разбрал за какво става на въпрос, човекът веднага се съгласил. Та докато те са пътували към болницата, мене ме прекараха през сума ти кабинети. Взеха ми кръв, гледаха ми зениците, снимаха ми крака и други части на тялото, опипаха ме- абе пълна програма- да са живи и здрави докторите. Попаднах на свестни. Навсякъде, където ме питаха, отговарях, че съм добре. А и така си мислех. Таман всички прегледи приключиха и мислеха да ме пуснат, когато ни в клин, ни в ръкав на входа на института ми се повдигна и се оказах целия в повръщано. Веднага ме върнаха вътре. Баба ми вече беше пристигнала и се суетеше разтревожена покрай мен. На второ четене установиха, че имам мозъчно сътресение и ме хоспитализираха. Едва почувствал леглото под себе си, съм откъртил и следващите 24 часа съм спал непробудно. Идвала майка ми, после баща ми, стояли, но аз така и не съм разбрал. Срещнали се с ченгето. В протокола пишело, че аз съм бил на зелено, а онзи на жълто, или нещо от този род. Полицаят ги попитал дали искат да заведат дело, щото имало основание, а той познавал един адвокат... Те там са навързани. Препоръчват ти адвокати, а има и самосиндикални, дето обикалят като хиени. Гледат да завържат някое дело. Баща ми бил по- склонен да търси възмездие, но принципно в нашето семейство не обичаме да се влачим по съдилища. Май си го имаме вроденото недоверие към системата, как да го нямаме. А и отмъстителността ни не е от съдебен тип. То ние рядко я и прилагаме де. Повече е останало в исторически план. Специално моите родители бяха образцови граждани. Дупчеха си билетчета по времето, когато струваха 6 стотинки, а контрола минаваше на високосна година. Както и да е. Та майка ми отсякла:

- Нищо не искам! Никакви дела! Важното е, че е жив и не е пострадал повече! Тя, държавата, да си му търси отговорност на “онзи”...

Всичко това добре, ама “държавата” не успя да му потърси “отговорност” на “онзи”. Но да оставим това. Не можете да си представите каква беше изненадата ни, когато след известно време- аз таман бях почнал да се закрепвам- получихме известие, че “онзи” подал иск да му платим за стъклото на колата и изкривения капак, които бях повредил с крехкото си тяло.

Такива ми ти работи се случват.

неделя, 27 януари 2008 г.

В памет на един бунтовник


Вчера на 81 години в Аман е починал Джордж Хабаш, основател и лидер на Народният фронт за освобождение на Палестина. Личност, предизвикваща противоречиви оценки и малко известна на младото поколение, все пак Хабаш дълго време играе важна роля в съвременната история на Близкия изток и палестинското движение.

четвъртък, 24 януари 2008 г.

“Скандалното кино”- провокация и още нещо

Подушвам скандал. “Скандалът на деня”, на месеца, а защо не и на годината, има вкус на “Баклава”.

Утвърди се една тенденция сериозните дебати в нашето общество да бъдат провеждани след някоя “скандална провокация”. Някой проект от типа “Батак”, или пък филм като “Баклава”.

Но за да бъда честен, трябва да кажа, че не сме единствените, които провеждат своите обществени дискусии по този начин.

Дори “западните либерални общества”, видели уж всичко, биват подлагани на кино провокации, които тестват техните морални и културни граници, предизвиквайки преразглеждане и фокусиране върху даден проблем.

Всъщност, това е и една от целите на киното като изкуство.

Така нареченият случай “Баклава” ме накара да си припомня някои от големите “кино скандали”, на които съм бил свидетел през краткия си живот и да сравня обществените реакции.


[+/-]РАЗГЛЕДАЙ "СКАНДАЛНИЯ СПИСЪК"

1992

“Зверски нощи” (Les Nuits fauves/ Savage Nights)

Автобиографичният филм на френския режисьор, сценарист и актьор Сирил Колар (Cyril Collard), направен по едноименната му книга, скандализира френската общественост през далечната 1992 г. На показ беше изложен един “ъндърграунд”, за чието съществуване Франция знаеше, но отказваше да говори. Страстите се нажежиха още повече, когато приятелката на Колар, прототип на Лора във филма, умря от спин. Много хора видяха в този филм пропаганда, която развращава съвременната младеж и отказваха да повярват, че показаното е истина. За мен това е един от любимите ми филми от тази “скандална” поредица, заради неговата искреност. В него видях историята на един объркан човек превърнал самоунищожението в начин на живот, докато търси смисълът на своето съществуване. Когато го намира, вече е късно да му се отдаде, защото смъртта под формата на гадния вирус го е стиснала за гърлото.

1994

“Убийци по рождение” (Natural Born Killers)

Едва ли тази лента се нуждае от представяне. Чрез този филм страхотният тандем Стоун- Тарантино (Oliver Stone-Quentin Tarantino) си поставя за цел да хвърли един сериозен, но и пародиен поглед върху ролята на медиите при “пропагандирането” на насилието, което довежда до неговото изкривено възприятие в обществото. Творбата беше посрещаната много добре от критиците и разби класациите. Но скоро след това реакциите към филма се промениха, тъй като бе установено, че той е вдъхновил Ерик Харис и Дилан Клеболд за клането в гимназия “Коломбайн”, както и редица други случаи на масови убийства.

1995

“Хлапета” (Kids)

Един ден от живота на американските “хлапета”, изложен на показ от режисьора Лари Кларк (Larry Clark), нажежи страстите в американското общество. Кларк беше обвинен, че показва детска порнография и окуражава “обществено безотговорно поведение”, като показва как едно болно от спин момче “чука девственици” без презерватив и по този начин ги заразява. Сцени на масов побой, употреба на наркотици и други противообществени прояви допълнително “подсолиха” спорът.

Ето една от скандалните сцени:

Атакувана беше и достоверността на филма. Някои твърдяха, че изложените в него факти нямат нищо общо с действителността, а са плод на режисьорска фантазия. Кларк защитаваше автентичността му и твърдеше, че той има “дидактически” характер, целейки да помогне на младите да се предпазят от “чумата на 20 век”.

Случаят “Хлапета” като обществен дебат се доближава най- много до нашата “Баклава”.

1996

“Катастрофа” (Crash)

Група екстремно разкрепостени и отегчени от живота индивиди се забавляват като организират автомобилни катастрофи. Дейвид Кроненбърг (David Cronenberg) се опитва чрез този филм да хвърли светлина върху тъмната страна на човека и неговият нагон към риск и самоунищожение. Страна, която съществува, макар да се опитваме да я игнорираме и прикриваме. Филмът беше посрещнат на нож във Великобритания и Италия. Съществуваха страхове, че някой може да се подлъже и да реализира такива катастрофи наистина. Доколкото ми е известно, досега няма такива случаи, но нищо не се знае, предвид че филма има твърди почитатели, които са му създали и сайт.

Интересното е, че в България този филм не предизвика негативни реакции, доколкото си спомням. Дори беше излъчен няколко пъти по национални телевизии. Може би обществото не се страхуваше, че този филм ще предизвика създаването на подобни клубове в страната, още повече, че при нас катастрофи и без тях има достатъчно.

1999

“Романс” (Romance)

Катрин Брейа (Catherine Breillat) разказа историята на Мари, която е дълбоко влюбена в своя приятел- модел, който обаче не я задоволява сексуално. Това подтиква Мари към едно рисковано пътешествие, придружено с перверзии и насилие, в преоткриване на нейната сексуалност. На всичкото отгоре в края на филма тя убива приятеля си, от когото е бременна и се заселва при един дърт перверзник, който я връзва и бие.

Ако добавим към сюжета и сцени като тази

плюс изнасилване на стълбище и други подобни, на голяма част от публиката този филм й дойде в повече и към Брейа бяха отправени обвинения, че пропагандира порнография. Но от друга страна пък се отвори една дискусия за женската сексуалност, която поне според мен нямаше голям ефект, освен че повечето мъже почнаха да гледат по- подозрително жените си. Аз лично не съм голям фен на тази творба. Може би защото паралелно с “Романс” гледах “Записки под възглавката” на Гринуей. Всъщност, двата филма, по мое мнение, дават различен поглед към един и същ проблем- жената, която си търси половинка. Още повече, че и двата свършват по идентичен начин. Но ако интерпретацията на Брейа е по европейски агресивна и не ти позволява да си поемеш дъх, то Гринуей дава възможност да вникнеш по- дълбоко във вътрешния свят на героите му.

Интересното е, че този филм пак не предизвика негативни реакции в България.

1999

“Боен клуб” (Fight club)

И този филм няма нужда от представяне. Като цяло критиката го оцени положително, макар и да бяха изказани опасения, че може да предизвика подражателство. Показателен е коментара на Джанет Маслин от “Ню Йорк Таймс”, която възхищавайки се на работата на Дейвид Финчър (David Fincher), отбелязва, че “Боен Клуб” отправя послание към “съвременните мъже”, но ако не бъде гледан внимателно, може да бъде изтълкуван като одобрение на насилието и нихилизма. “Може? А не е ли?”- отговориха някои пуритански настроени среди. Думите на Маслин бяха пророчески. През 2000 година група отегчени калифорнийски юпита основаха първият “боен клуб” в Америка, а след това подобни организации се нароиха къде ли не. Това доведе до преразглеждане на “неговата обществена и арт стойност”

2000

“Чукай ме” (Baise-moi/ Rape me)

За представянето на този филм ще използвам резюмето му от “Замунда”, тъй като смятам, че е добро(, а и се изморих да пиша ;):

“"Целувай ме" (това е официалното название на филма в България, макар че точният превод е “Чукай ме”- бел. м.) е филм за две непознати момичета, които се срещат след като неволно са убили. Едната (Карен Бах) е проститутка, а другата (Рафаела Андерсън) понякога се снима в порнофилми. Пътуването им към нищото се превръща в низ от секс и трупове. Те обичат да спят с мъже и после да ги убиват. Не стават по-щастливи от това. Не стават по-нещастни. Просто приближават края си. Едната от двете сърежисьорки (Виржини Деспент) е бивша проститутка, сценарият екранизира едноименния й дебютен бестселър. Втората (Корай Трин Ти) е известна авторка и участничка в порнографски филми с псевдонима Корали. Изпълнителките на главните роли и някои от мъжете във филма са популярни порно-звезди. Има кадри с крупни планове и детайли на автентичен секс и кадри с натуралистично насилие, филмирано класически, на ужким. Но не скандалът е целта на "Целувай ме". Този филм предизвиква нормите на цивилизования филмов академизъм, по примера на "Убийци по рождение" на Оливър Стоун и "Хлапета" на Лари Кларк. С превантивна цел.”

Само ще добавя, че дали е с “превантивна цел”, е трудно да се каже. Противно на острите реакции в чужбина и този филм не предизвика отрицателен отзвук в България, докато една наша телевизия не направи репортаж как този филм се гледа основно от непълнолетни, които биват допускани в кината въпреки неговата категоризация, но и тогава не се вдигна голям шум.



И дойде време да добавим към този списък “нашата умилена”

2008 ???

“Баклава” (Baklava)



Абсурдното е, че спорим за нещо, което още не сме видели.

Не само че спорим, а изказваме и позиции.

Но от друга страна още преди появата си на голям екран филмът буди редица въпроси.

Аз няма да се спирам подробно на обществената шумотевица, още повече, че Енея Вородецки й направи един обширен, емоционален и до голяма степен обективен обзор.

Откроиха се три важни въпроса:

Какво ще разбере широката публика у нас от този филм?

От всичко, написано по- горе, си личи, че културата на зрителя е станала доста ниска и той възприема посланията от големия екран буквално. Както е отбелязал в своето писмо до медиите и режисьора на филма:

“Не искам да обяснявам какво съм искал да кажа с филма – за зрящите той не само говори, а крещи. Крещи от болка, безверие, безизходица...

За останалите – може би на моменти забавлява, шокира или изчервява, но и най-малкото показва какво наистина се случва в момента в България

Как трябва и трябва ли въобще да се използват деца при заснемането на подобни филми, дори ако те пресъздават тяхното истинско ежедневие, тъй като това довежда до “вторична виктимизация”?

Не мога да дам универсален отговор. Т. е. който да удовлетворява всички. Такъв не беше даден и от американската общественост при обсъждането на “Хлапета” на Лари Кларк. Но искам да отбележа, че институциите е трябвало да обърнат внимание на тези деца преди филма, а не след него.

“Баклава”- режисьорска претенция, използваща гротескно-пародийното представяне на нашата и без това грозна действителност с цел трупане на евтини дивиденти, или наистина добър искрен филм?

Последното питане е най- важно за мен. То ще ми помогне да отговоря и на горното лично за себе си.

Но за да стане това, първо трябва да гледам филма.

Как да бъда перфектното гадже?

Ето две упътвания по въпроса.

За мъже:


How To Be The Perfect Boyfriend

За жени:


How To Be The Perfect Girlfriend

:):):)

Тук може да намерите още ценни съвети за живота и отношенията между половете.

Интересен опит да бъде “обяснен животът на видео”.

Естествено, частните случаи не се разглеждат. Дават се само основните насоки. ;)

Както отбеляза Jah-Sen, вече сме подковани теоретично, трябва да се огледаме с кого да практикуваме наученото. :):):)

сряда, 23 януари 2008 г.

За вероучението и вярата

Постоянно слушам как разни хора препоръчват вероучението като лек срещу “моралната и духовна криза, обхванала обществото ни”.

А аз ги питам:

- За какво ни е вероучение, след като нямаме вяра?

понеделник, 21 януари 2008 г.

ИСКАМЕ СИ ПЛАНИНАТА ЖИВА!


ИСКАМЕ СИ ПЛАНИНАТА ЖИВА!

КУКЕРИ, ПЕЩЕРНЯЦИ, ПЛАНИНАРИ, СКИОРИ, СНОУБОРДИСТИ,

АЛПИНИСТИ, ОПТИМИСТИ...

23.01.2008 (сряда)

начало: 17.30ч. паметника на св. Климент Охридски

(градинката между СУ и Парламента)

18.30ч. – среща с кукерите на Мавзолея

Понякога планината се ражда в мен,

като малко дете и плаче...

прерязвам й пъпната връв,

сетне я пускам да израства

с високи и снежни била – до небето..!

С вечерно светлинно шествие с челници и в пълна екипировка:

карбидки, каски, раници, ски, щеки, сноуборд или каквото друго ползвате да опознавате планината (моля, без пикели и сечива) да осветим заедно нощните софийски улици, за да донесем светлина по пътя на заблудената ни държава, която унищожава единственото си истинско богатство: нашата природата !

ПОВОДЪТ СА ПРОЕКТИТЕ ЗА ОБЕЗЛИЧАВАНЕТО И БЕТОНИРАНЕТО НА СЕДЕМТЕ РИЛСКИ ЕЗЕРА, а причината, че такива проекти има за всяка планина в България!

Защото те е грижа за нашите планини и не искаш повече язви като Банско! Вярваме, че ще доведеш целия си пещерен/ катерачески клуб, приятелите и роднините си, и всички на които им пука!

Мощна група кукери ще ни помогне да прогоним тъмните сили от държавното управление, защото всички знаем, че живите традиции искат жива природа!

ТЕ хищно са си наточили зъбите за планината и кой, ако не ние, може да спре това?

Не се ослушвай! Идвай и си носи челника!

forthenature.org * iskampriroda.org

Неведомите пътища на промяната

Докато светът обсъжда личността и кариерата на Беназир Бхуто, очаквайки развитието на събитията в Пакистан, един мой преподавател ме подсети за личност, малко известна извън специализираните среди както на запад, така и на изток, чиято дейност обаче е една от причините да може в тази мюсюлманска страна жена да бъде избрана за премиер много преди това да се случи в “светска” Турция.

Леополд Вайс, по- известен като Мухаммад Асад, е еврейн, роден през 1900 г. в град Лвов, намиращ се в границите на тогавашна Австро-Унгария. Произхожда от род на равини. Самият той обаче се отклонява от религиозната кариера. Авантюрист по душа, Вайс сменя много поприща, но основно се занимава с журналистика. През 20-те години на 20 век се озовава в Палестина като кореспондент на “Франкфуртер Цайтунг”. Тук, сблъсквайки се с исляма, стига до заключението, че само като мюсюлманин ще може да проумее тази религия, в резултат на което я приема. Следват престой в двора на Саудите и множество пътешествия в страните от Ориента. Пише редица студии и статии за исляма. Среща се с Мохамед Икбал, който му оказва голямо влияние и се установява в Британска Индия. След разделението между Индия и Пакистан през 1947 г. взема дейно участие в политическия живот на новосформираната държава. Посланик на Пакистан в ООН. Участва в създаването на пакистанската конституция. Според сведенията той е радетел за клаузите и законите, обосноваващи участието на жени в политическия живот, нещо революционно за мюсюлманските страни тогава.

Като се замисля, май със своята дейност Вайс, или Мухаммад Асад, е допринесъл за развитието на мюсюлманския свят много повече, отколкото външният модернизационен натиск на запада, чиито резултати не винаги са успешни.

П>С>

Najam, Adil. Muhammad Asad (1900-1992): The Pakistani Connection

Ben-David, Amir. Leopold of Arabia (part I)(part II)

Muhammad Asad in Wikipedia

Македония днес



Бях излязъл да си купя цигари и срещнах един познат, който се пише “македонски активист”. Не ми е близък. Доколкото си спомням, някой ни запозна в “Сите Българи”. Едно от многобройните запознанства на маса, които не водят до някакъв особен резултат. Въпреки че до голяма степен ми е безразличен, аз съм възпитан и реших да го поздравя:

- Здрасти! Как си?

Онзи ме гледа намусено, изпод вежди:

- Как можа?!!!

- Какво е станало?- сащисах се аз.

- Сложил си на блога си връзка към онзи българомразец ВББ! Ти знаеш ли какви ги пише това момче за нас, а?!!! Видя ли поста му за Илинден?!

- Да, видях го. Ама чакай малко, тези връзки съм ги публикувал под наслов “Македония днес”...

Но той не ме остави да се доизкажа, продължи да фучи, врътна се демонстративно и си замина.


[+/-] ПРОДЪЛЖИ ДА ЧЕТЕШ


Мила родна картинка. Повечето спорове в България се водят по този начин. В Македония също.

ВББ не е “пробългарски” настроен. Това е всеизвестен факт за тези, които по една или друга причина са попадали на неговия блог. Но той е, ако мога да се изразя така, един от лидерите на македонската блогосфера. Много хора го четат, обсъждат и т. н., дори да не са съгласни с неговото мнение. Така че неговите писания са част от македонската реалност днес и ние не можем да ги игнорираме, ако искаме да имаме пълна представа за случващото се там. Ако искаме да си живеем с нашите представи- няма проблем. Не му обръщайте внимание.

Да, знам, че стилът му е провокативен, често обиден. Но не бих го окачествил като “тъпо сърбоманско копеле”, както правят някои. Провокации много. Но въпросът е как ще реагираме на тях. Видях, че по случай Илинден беше написал в блога си “fuck blugaristan”, или нещо подобно (за съжаление не мога да намеря този негов пост, има някакъв технически проблем). Аз пък в коментарите му благодарих за пожеланието и му казах, че “повече секс никому не е излишен”. Естествено, той изтри моя коментар. Негово право. Негов стил на блогиране. Но аз продължавам да го чета. Не мисля, че е глупав. Напротив, той е чел много и се е запознал с доста от оригиналните извори за македонската история, за което свидетелстваше един друг негов текст, впоследствие изтрит от самия автор. Просто не може да се раздели от емоциите, кипящи в македонското общество, а и се опитва да поддържа един “уличен” стил на изразяване, който вероятно допринася за неговата известност. Но това не ме кара да го мразя. Чудя се на тези, които му се впрягат и ненавиждат. Чудя се и на тези, които пречупват своя поглед към Македония, опирайки се само на “пробългарски” блогъри.

Докато си мислех за тази история, се сетих за един македонски виц:

Един македонец направил успешна “афера”, “гешефт” и решил да ощастливи жена си с подарък по този повод. Та тръгнал из чаршията. Първо влязъл в един бутик и харесал една женска “кошуля”:

- Колко коща ова кошуля- прашал той.

- Кошулята коща 25 евра, али се нуди во комплета со пола, со ...

- И колко коща во комплета?

- Е па 350 евра.

На онзи му се видяло много, а и не харесал другите дрехи, па си излязъл. Отишъл при един златар. Харесал едно синджирче:

- Колко коща овой ланец- прашал той.

- Ланец коща 100 евра, али се нуди во комплета со обеци, со ...

- И колко коща во комплета?

- Е па 500 евра.

Отказал се и този път. Но където и да отивал, всичко се предлагало в “комплета”. “Налютил” се, отказал се да купува подарък и тръгнал да се прибира, но се сетил, че жена му поръчала да вземе яйца за вкъщи и купил една кора. Но не щеш ли таман излизал от чаршията и едната му обувка се развързала, той се навел, оставил яйцата пред себе си и взел да я завързва. Точно тогава пък на пазара влизала една баба, която търсела яйца:

- Еве, дечко, колко ти кощат яйцата?

- Яйца, тетка, али во комплета со к*р, со брада, со све.

Та същото е положението и с Македония днес, момчета! “Яйцата, али во комплета со к*р, со брада, со све”.

П>С>

Връзките, които слагам на блога си са моя работа!

Ако на някой не му изнася, да не го чете!

Прекрасна си тази вечер

Беше прекрасна онази вечер. Както и всяка друга.

П>С>

Още една интересна преработка на Fly.

събота, 19 януари 2008 г.

Особености на българския капитализъм

Откак Жоро се помнеше в тяхната махала имаше само един шивач- старият бай Митьо. Той обслужваше семейството му вече две поколения, така че не е чудно, че и Жоро започна да ходи от малък при него, за да си шие дрешки. Бай Митьо беше добър шивач. Облеклата му бяха изключително здрави. Но той беше и голям чешит. Имаше изявено мнение за всичко, така че фразата “клиентът винаги има право” не важеше много- много при него. Харесваше само няколко вида плат и използваше само тях. Същото се отнасяше и за копчетата. Да не говорим пък за кройките. Признаваше само едноредни сака. Това блейзър, сако със “столче”... Нямаше такива работи при него. Когато някой клиент искаше нещо по- различно, той му отвръщаше, че “нищо не разбира от мода и това са глезотии”. Въпреки остарелите си модни вкусове бай Митьо печелеше добре, защото шиеше здраво, а и нямаше конкуренция. Хората свикнаха да ходят в черни и сини едноредни сака. Нямаха избор. Та когато чужденец отидеше в махалата, имаше чувството, че е влязъл в армейско поделение. Но един ден, незнайно защо, някаква известна чуждестранна модна къща реши да открие ателие в квартала. Първоначално хората гледаха подозрително на “пришълците”. Пръв се престраши да “провери за какво иде реч” Пешо Серсема. Когато се върна, всички го наобиколиха в напрегнато очакване за новини. А той мълчеше загадъчно. После разтвори тържествено шлифера си, а от тълпата се изтръгна едно възхитено, невярващо “аууууууу”.

- Аууууу, ли? Още нищо не сте видели! Като влезете вътре, ви заобикалят пет страшни мадами, слагат ви да седнете в едно кожено кресло, отварят едни каталози и постоянно ви питат какво ви харесва, а на всичкото отгоре ви поднасят и кафе. Всички служители са чужденци, а говорят по нашему. Правят ви по 10 проби и постоянно питат “удобно ли ви е, сър?”. Хиляди видове плат и копчета. А шият здраво, с двоен шеф...

- Сигурно е много скъпо!- простена някой.

- А, не! Ядва се.

Обсъждането и разказите продължиха до късно през нощта. На другия ден голяма част от квартала се втурна да провери дали казаното е истина. И всички се връщаха доволни и разказваха още по- чудни истории. Бай Митьо наблюдаваше гълчавата от прозорчето на своята работилничка, усмихваше се през зъби и казваше:

- Всяко чудо за три дни! Нека ходят! Нищо не разбират от мода! Кауни!

И през ум не му мина да промени своят “маркетинг”- тази модерна дума не му говореше нищо, нито пък да въведе някакви подобрения. Все още много хора идваха да си шият при него. По навик, от лоялност или защото неговите дрехи задоволяваха техните изисквания. А пък и цените му все пак бяха евтини. Жоро също беше един от тях. Но един ден му се наложи да слезе в центъра по работа и забеляза, че всички оглеждаха пренебрежително неговият вълнен костюм. Нали знаете- “по дрехите посрещат”. Партньорите му бяха облечени в нови дрехи от известни дизайнери. Само той стоеше като някаква кръпка между тях. Когато се върна вкъщи, след дълъг размисъл, той реши, че повече така не може да продължава. Отиде в новото ателие и си поръча хубав костюм. Оттогава започна да си шие там. Но въпреки това му беше жал за старият шивач и му поверяваше дребни поправки по новите си дрехи. За да има и той работа де. Първите няколко пъти Бай Митьо го приемаше със свъсени вежди, мърморейки:

- И ти ли се подлъга по тия лъскави парцали, бе! Ей, Жоре, не очаквах това от тебе! Та аз съм ти ушил първият костюм бе!

Вътре в стареца яростта растеше, като гледаше как клиентите му отичат при неговите конкуренти. Но пак и през ум не му мина да направи някакви подобрения. Само се озлобяваше още повече. Разтуха намираше единствено в любимата си домашна шльоковица и поемаше все по- големи количества от нея. Така един ден, точно когато бай Митьо се беше качил на градус, в ателието му влезе Жоро:

- Бай Митьо, да теглим един оверлог на тоя панталон, а?

Бай Митьо погледна панталона, видя, че не е негов и очите му се напълниха с кръв:

- Оверлог ли?!!!!!!!!! Сега ще ти дам един оверлог!- старецът грабна дрехата и започна да я пори, след това взе ножиците и яростно накълца плата.

- Бай Митьо, какво правиш бе?- простена Жорето изумен.

- Какво правя ли?! Марш! Навън! И да не си стъпил повече тук.

Жорето мълчаливо излезе от работилницата, а на бай Митьо и през ум не му мина, че е изгубил още един клиент.

Нещо подобно се е случило и между Даниел и Блог.БГ. Мисля, че всеки от нас е попадал в ситуации близки до тази. Но това е разбирането за обслужване на много фирми в България. Дали някога ще има промяна?

петък, 18 януари 2008 г.

Володя,


-попитал домакинът своя високопоставен гост снощи между четвъртата и петата водка в пиано бар “Синатра”. Не е ясно какво е отговорил госта, тъй като въпросът предизвикал бурен смях и заглушил думите му. Това ми разказаха мои доверени източници от височайшия кортеж.

Те ми споделиха и още една интересна история. Група протестиращи противници на посещението на руския президент, пробили кордона и успели да се доберат до него. Започнали да крещят:

- Putin go home!

- Чего случилось?! Я ничего не понимаю!- обърнал се Володя към един от своите съветници.

Ами как ще разбере човека. Той е руснак и говори на руски. Владее и перфектно немски, но това е друг въпрос. Но доколкото разбрах, “опозицията” ни се подготвяла да протестира срещу визитата му, като гледала записи от американските протести срещу Линдън Джонсън и в резултат настъпило объркване и реминисценция в лозунгите. А и написали плакатите си на английски, за да спестят усилията на западните медии да превеждат кадрите и снимките за своята аудитория.

Усмихни се, България! Само това ти остана!

сряда, 9 януари 2008 г.

Това отдавна не е рокендрол

Виждам ги!!! Всеки, който е взимал уроци по пеене и солфеж, комуто родителите са казали, че има глас на славей, или пък сам си е внушил това, докато е припявал на звездите от екрана на МТВ, вече се е записал за прослушване. Всички те сънуват голямата сцена, купища крещящи фенове, лимузини и огромни партита в тяхна чест. И мислят, че “МюзикАйдъл” може да им ги осигури.

Не, няма лошо. Нека се пробват децата.

Само да не се разочароват, когато се спука балонът.

Някой знае ли какво прави Марин, който спечели “Стар Академи”?

А какво става с хранениците на Слави от “Файв Старс”?

Къде е сега Невена Цонева- победителката от първото издание на “МюзикАйдъл”?

Направи един клип със съдействието на Слави. Видео в типично негов стил без капка от нейната идентичност. А всъщност, тя има ли музикална идентичност?

Гледаме повечето станали известни участници от тези “риалити” програми как се изявяват като водещи на подобни предавания и формати. Появяват се тук и там, за да дадат някое интервю или да украсят някое служебно празненство, демек масово мероприятие. Някакъв затворен цикъл на медийно възпроизвеждане.

Много желаещи има да станат звезди. Сред тях има и много талантливи, не отричам. Ама този малък пазар, който вече не наброява и 7 000 000, не може да ги поеме всичките. А и талантът не е достатъчен, за да станеш “супер звезда”. Нито пък медийното преекспониране.

Не си падам по рок звезди, “заченати ин витро” пред погледите на всички, за да задоволят техните воайорски инстинкти.

Рокът трябва да мирише на гараж, на задимен клуб и вкисната бира, да носи ярост и плам, а не грим.

Продуцентите се опитват да сведат раждането на един поп изпълнител до маркетингово проучване. За тях това е бизнес. Начин да си спестят търсенето на таланти, да уловят настроенията на тълпата, да разберат какво се “кльопа”. Прогнозиран резултат.

Да, това отдавна не е рокендрол.

Но резултатите май показват, че все още не е измислена нужната формула за създаване на звезди.

вторник, 8 януари 2008 г.

Харизматичните лидери и България

Харизматични лидери са Цезар, Наполеон, Симон Боливар, Махатма Ганди, Гамал Насър... Дори Хитлер е харизматичен лидер. Но не и Бойко Борисов.

Харизматичните лидери са винаги в една или друга степен луди. Защото са обсебени от някаква идея или кауза. Те ядат, спят и живеят само с нея. Виждат реалността чрез нея. Всичко останало няма значение. Всеизвестен е фактът, че когато казаците вече са били пред Париж, Наполеон е настоявал пред своите генерали да продължат войната. Дори преди да подпише абдикацията си, той ги погледнал и казал: “И все пак, дали да не отидем?!”.

Но това, което отличава харизматичните лидери от обикновените откачалки, е тяхната воля. Благодарение на нея те увличат в своята лудост обикновените хора, които им вярват безусловно, и стават водачи. По време на египетската кампания Наполеон най- безцеремонно зарязва армията си и се връща във Франция. А когато оцелелите от египетския поход войници биват най- накрая репатрирани в родината, те без никакво колебание се записват доброволно за следващите кампании, вместо да обвинят своят пълководец, че ги е оставил да умрат от жажда и холера в пустинята под постоянните атаки на османската кавалерия. Хората виждат в харизматичните лидери въплъщение на своите въжделения. Харизматичните лидери са призвани в хорските очи да осъществят необходимата промяна. Факт е, че харизматичните лидери по един или друг начин бележат някаква историческа промяна- преход от република към империя, от феодализъм към капитализъм...

Хората вярват в тези водачи, защото самите те вярват в това, което правят. Имат визия, която споделят с “масите”. Харизматичните лидери се идентифицират с хората. Много по- често употребяват “ние”, отколкото “аз”. От днешна гледна точка харизматичните лидери изглеждат популисти и авторитарни. Да, те използват похвати, които днес наричаме популистки. Патрицият Цезар е убеден “популар”, защитава плебса и пилее парите си, дори влиза в дългове, за да организира пиршества за бедните. Но харизматичните лидери не са “популисти” в съвременният смисъл, защото се идентифицират с това, което говорят и правят. При тях думите и делата не са поза.

Харизматичните лидери не се страхуват да взимат трудни решения, когато обстоятелствата ги налагат. Не обвиняват другите за тях. А и хората не ги съдят, защото знаят, че са го направили с определена цел. Харизматичните лидери са на предна позиция. Те увличат масите с примера си. Хората са готови да умрат за тях. А и харизматичните лидери не искат да живеят, ако не могат да осъществят обсебилата ги кауза. Биха предпочели да загинат за нея. Фактически хората, които ги следват, не умират за водачите си, а за споделената кауза.

Но да се върнем на Бойко Борисов и България.

Първо, Бойко Борисов не е луд. Нито в харизматичен, нито в някакъв друг смисъл. Неговите действия и риторика по никакъв начин не излизат от рамките на българското политическо блато, познато ни толкова добре. Поне лично аз не виждам в очите му онзи харизматичен луд блясък.

Второ, Бойко Борисов много често употребява “аз”. “Аз ги хващам, те ги пускат”. “Асфалтирал съм еди-колко си километра.”...

Трето, личният пример на Бойко Борисов не излиза извън обективите на камерите. За разлика от Цезар още не е пропилял имуществото си за бедните. До голяма степен неговата харизма е медиен продукт.

Четвърто, дори неговата кауза и програма са медиен продукт- резултат на съветите на невчесани политолози и пиари в съответствие с търсенето на политическия пазар, а не на вътрешен плам и убеденост. В това отношение пак нищо не го отличава от българското политическо блато.

Пето, той постоянно се оправдава и дава обяснения. Истинските харизматични лидери не признават пречки и не използват оправдания. Те се борят мълчаливо, докато ножът не опре до кокала. Наполеон дори не се е извинил на войниците си, че ги зарязва в Египет. А и те не са му поискали сметка, защото са знаели защо го прави. От тук стигаме до

Шесто, България е особено място по отношение на харизматичните лидери. Тя не е нито древен Рим, нито Франция. Българите са недоверчиви. Те са колективистични индивидуалисти. Едва ли някой в България е готов да умре за Бойко Борисов. То не е имало кой да умре за Левски, та камо ли за Бойко. Всъщност, в историята ни имаме само един успешно реализиран харизматичен лидер- Бенковски. Той е успял да накара селяните да му повярват, да си запалят къщите и да се вдигнат на бунт. Направил го е с ясното съзнание, че ги жертва и с визия за бъдещите събития. А днес съм сигурен, че никой не вярва безрезервно на Бойко. Както писах, дори някои гласували за него не му вярват. А и колко гласуваха на последните избори. Дори след абдикацията си Наполеон е имал достатъчно поддръжници, които му помагат да избяга от остров Елба и да осъществи своите “100 дни”.

А дали на следващите избори Бойко ще има толкова привърженици, че поне да задържи резултата си?

“Ще видим, като му дойде времето.”

Но преди още някой да нарече Бойко “харизматичен лидер”, нека си отговори на въпроса дали е готов да умре за него.

П>С>

Може би затова куцо, кьораво и сакато се прехласва да го определя като “харизматичен”. Защото знаят, че "харизмата" му е евтина и не се заплаща с кръв, а със зяпане пред телевизионните екрани.

Е, и с газене в боклуци и сняг.

понеделник, 7 януари 2008 г.

Щастлива Нова Година!

Разпратих картички на роднините, приятелите и познатите. Но забравих хората, които имат досег с мен само чрез този блог. Виновен без нужда от доказване.

На всички непознати, отбиващи се в този виртуален дневник пожелавам:

Щастлива Нова Година!

Нека бъдат живи, здрави и непоправими!

И не забравяйте- годината е такава, каквато си я направим!

Ворце

Една особеност на националното киноразпространение

Снощи гледах “Особености на националната политика” по Канал 1. Няма да споделям впечатления от филма. Искам да изкажа потресът, предизвикан в мен, от качеството на превода. През последните години се нароиха много студия за превод и субтитриране на филми, но конкуренцията вместо да подобри качеството на субтитрите, го влоши. До снощи си мислех, че редакция “Кино” на БНТ е един от малкото стожери на грамотността, докато не видях в надписите думички като “скапи” и “крадът”.

“Лошо, Седларов, лошо!”

Не знам накъде отиват нещата.