петък, 31 октомври 2008 г.

Резервация

- Добър ден, бирария ХХХ

- Добър ден, искам да запазя маса за довечера за четирима...

- При нас резервациите се правят на място срещу капаро...

- А няма ли възможност да я направим по телефона, в момента съм на работа и ми е трудно да изляза, за да направя резервация.

- Не, така е при нас. Капарото е 10 лева на човек и се приспада от сметката, а не се връща.

- Ами... Приятен ден.

- Приятен ден и на вас.


П>С>

Публикацията много бързо привлече вниманието на познати и приятели. Получих запитвания по скайп и кю коя е аджеба тази бирария и защо не я споменавам поименно. Отговорих, че тя не е единственото заведение в София с подобна политика, но въпреки това запитванията продължиха. Та щом толкова ви интересува- става въпрос за "Лучано" на пл. "Славейков".

събота, 25 октомври 2008 г.

Социален социопат !

Току-що разгледах блога на една позната. Погледът ми попадна на връзките, които е сложила към други блогове. Оказа се, че и аз присъствам там. Но това, което ме удари по главата, е определението, дадено за мен:

“Явор- социален социопат”!

Не може да бъде казано по- добре! : D

сряда, 22 октомври 2008 г.

Унижените и оскърбените (За бедността и богатството като житейска теория)

На известна степен от мизерията вече нищо не води към нещо друго: и надеждата, и отчаянието изглеждат безсмислени, всичко се събира в един образ.

Албер Камю "Лице и опако: Между да и не"

“Може да сме бедни, но сме честни!” Това беше девизът на жителите на квартал “Долно нанагорнище”, една от многото подобни китни бетонни махали в красивия и прелестен град София, иначе столица на някаква си държава(?), наречена България. Този лозунг беше постоянна реплика в устата на неговите жители. И не беше чудно. Квартал “Горно Нанагорнище”, както повечето от тези комплекси, построени по времето на комунизма, беше “работнически”. Поне така се смяташе до прословутата дата 10 ноември. След това си остана преобладаващо такъв, макар някои да бяха повече работници от други. По- голямата част от жителите му работеха като хамали по стоковите борси или като труженици в комбинати като “Кремиковци”. Е, естествено, имаше и интелигенти, служители и други подобни, които бяха попаднали в махалата заради безмилостния жребии, наложен им от райсъвета при раздаването на жилища. Но това нямаше значение, защото по времето на комунизма всички бяха равни. Или по- скоро равно бедни. Ала след като привидната уравниловка отпадна, се разбра, че не всички са равни. Някои индивиди като Пешо Бичето почнаха да вадят много пари по неведоми пътища, да карат скъпи коли и да обзавеждат луксозно панелните си дупки, докато другите си кютаха на опашките и вечер вкъщи при режим на тока 2 към 1. Та вечер мъжете от квартала се събираха в “Дървеното”, мизерното капанче на централния ъгъл на махалата и гледаха злобно как Пешо Бичето прави кръгчета с новия си баварец и поредната перхидролена блондинка до него. От време на време някой от тях плюнеше злобно и процеждаше през зъби: “Може да сме бедни, но сме честни!”. А вътрешно би дал всичко, за да е на негово място, но не му стискаше да си признае. “Гроздето е кисело”- максима стара колкото света. Но след като бачкаш за 200 марки, жена ти прилича на крава, а повече лежиш под трошката си, отколкото да я караш, какво ти остава?!?!?! Не можеш да промениш нищо. Не ти стига смелост или познания. Тогава? Да си теглиш куршума? Е, не! Разбира се, че ще потърсиш нещо, което да осмисли жалкото ти съществуване, някаква свръхестествена житейска философия. И те я бяха открили- честността. В махалата съществуваше някакво равенство между понятията бедност и честност. Макар че повечето не се свеняха да правят дребни мизерии на съседите си като кражбата на ток например. Въпреки това си оставаха “честни” и напълно реално “бедни”. Жителите на махалата странно напомняха на героите на Достоевски с начина, по който се вживяваха в ролята си на страдалци, типично по източноевропейски, може би по православному.

Но можеше да бъде и по- зле. В Индия пък има поговорка “По- добре гладен, отколкото уморен”.

На известна степен богатство самото небе, както и звездната нощ, изглеждат естествени блага. Но в подножието на стълбата небето отново добива цялата си стойност- една безценна милостиня...

Албер Камю "Лице и опако: Между да и не"

Захвърли топката и се излегна на една от малкото останали здрави пейки в кварталната градинка, за да си отдъхне след тежкия мач. Мислеше да постои само миг или два, но нещо привлече вниманието му и той застина. Беше топла есенна вечер. Вече се стъмваше и пищящите дечурлига бяха прибрани по къщите. Настъпи дългоочакваната тишина. Изминаха часове, но той не помръдна. Тъмнината вече беше на път да го погълне съвсем и да го превърне в част от сенките на пейзажа, когато в далечината се чу свистене на гуми и два фара го простреляха фронтално.

- Тук ли си бе, баце?!

Кимна мълчаливо. М. тресна вратата на ланчията и приближи.

- Къде ли не те търсих... Хайде да те водя на клуб.

- Не тази вечер...

- Защо?! Във вип-а сме! Фраш е с пички!

- Ами отивай!

- Добре ли си? Какво правиш?

- Гледам.

- Какво гледаш?

- Звездите.

М. обърна поглед нагоре. Небето беше ясно. И звездно. После пак го погледна. Беше разбрал. Отиде до колата, изключи фаровете и се върна. Бръкна във вътрешния джоб и извади половинлитрова бутилка с марково уиски, отпи и му го подаде. Той също отпи. След това М. приседна на тревата до пейката и двамата се загледаха в небето, продължавайки своя разговор със звездите.

Има различни видове богатство, както и различни видове бедност.

П>С>

Бях замислил този текст по повод на БлогДеня на 15-ти, който беше посветен на бедността, но имах прекалено много работа, затова го публикувам сега, макар да не съм го доизкусурил, но нямам и време. :(

събота, 18 октомври 2008 г.

Както дъждът на пустинята


Така

Или иначе

Липсата се усеща.

неделя, 5 октомври 2008 г.

Стокхолмският синдром на “любовта” и капитализма

- Интимните връзки на работното място са вредни за бизнеса. Факт! Но я ми кажи, как да завържеш връзка извън работата? Работим по 12- 18 часа, после минаваме през бара, обръщаме по 3 големи и се прибираме пребити... Понякога забърсваме в дискотеката някоя, дето на другата сутрин се чудим коя беше...

- Дааа, така е! – присвих рамене и отпих от брендито- Ами... Ти имаш хубави колежки, аз също- ще те запозная с моите, ти с твоите, па може да излезе нещо...

Засмяхме се.

Наскоро един приятел се ожени за своя колежка след тригодишна връзка. Приятелка пък е завъртяла любов с колега и сагата им продължава повече от година. Тези хора са непрекъснато заедно- почти по 24 часа в денонощието. Твърди, че е много щастлива. Иначе е много свободолюбив човек и обича постоянно да е в движение, харесва промяната...

Затова се озадачих, когато разбрах за "аферата" й. Но тя ми отговори, че се “чувствала свободна ”. Знам ли. На мен подобни връзки ми изглеждат задушаващи. Но напоследък има епидемия от такива. Постоянно научавам за нови работни връзки. Гореизложеният диалог до голяма степен обяснява защо се e стигнало до подобно положение. Времето е много динамично, постоянно сме заети и не можем да хвърлим поглед встрани. Нямаме време за лов, така да се каже.:)

Все повече трудовите общности заприличват на секти. Обсебват цялото ни време и внимание. Този модел отдавна е наложен в Япония. Гледах документален филм за “Мицубиши”. Представиха семейство, в което мъжът и жената работят в компанията, живеят в жилище на компанията, в квартал на компанията, естествено карат кола на компанията, всички уреди са с марката на компанията, логото на компанията беше дори върху възглавниците им. Разговорите се въртяха около работата в компанията...

Навлизаме в епоха, когато служебните отношения стават интимни, а интимните служебни.

Да живей трудът!;)

събота, 4 октомври 2008 г.

Рецесията подлуди долара ;)



П>С>

Майтапът настрана, изприщвам се като гледам какво става на пазара, но така или иначе вече съм проиграл авоарите си, така че ще си сипя едно уиски, ще запаля една пура и ще гледам представлението от ложата.