вторник, 31 юли 2007 г.

Краят на една вселена

Ако е вярна мисълта, че всеки човек е една вселена, то това със сигурност се отнася за Микеланджело Антониони. Винаги съм мислел, че той вижда с една свойствена само нему свръхчувствителност на възприятията тайната същност на нещата, която ние подминаваме всеки ден. И не само я виждаше, а успяваше да я покаже и на нас.

Всъщност, благодарение на Антониони аз чух звукът на тишината. Затова ще замълча в опит да го уловя отново.





П>С> Една кратка и относително "изчерпателна" статия за Антниони>

И пак протест

Понеже съм тъп и упорит, публикувам това съобщение (а защо го правя, вече обясних):

Юначки и юнаци!

Драги приятели на последните остатъци от българското Черноморие и на човешката свобода и волност!

На 4 август изтича срока на мораториума на министър Чакъров за спиране на застрояването в местността Емине – Иракли.

Протестите започват стъпка по стъпка –

На 01.08 (сряда) заставаме заедно сплотени пред сградата на Министерството на околната среда и водите на бул. Княгиня Мария Луиза, между Халите и Лъвов мост!

София

Час – от 13:00 до 16:00 ч.

Носете плакати и лозунги

Акция - масово подаване на заявление за достъп до обществена информация във връзка с удължаване на заповедта за забрана на строителството в Иракли и за издаване такива за останалите незастроени места по Черноморието!

Какво точно ще правим – ще се разберем на място

Междувременно – подпалете телефоните на министерството на околната среда и водите Зелен телефон – (о2) 988 82 05, пресаташе на Дж. Чакъров – (02) 940 62 31, секретар на Дж. Чакъров – (02) 940 62 22, началник кабинет на Дж. Чакъров – (02) 940 62 81, (02) 940 63 04, секретар зам. министър Дардов – (02) 940 62 57, секретар зам. минисктър Чавдар Георгиев – (02) 940 62 20 с въпроси какво ще стане със забраната на строителството на Иракли!

Заповедта беше издадена под силния натиск на обществения интерес, разбуден от гражданската кампанията “Да спасим Иракрли!” с цел да се направи нужното за обявяване на защитената местност и на спецификите на Иракли-Емине като потенциално НАТУРА2000 място.

През цялата година на замразено строителство обаче министерството на екологията бездейства. Към настоящия момент няма нито преобявена защитена местност, нито НАТУРА2000 място.

Време е, ние гражданите да поискаме от министър Чакъров обяснение за досегашните и бъдещите му действия за спасяването на Иракли от бетонно унищожение в стил Слънчев бряг.

Ако до 4 август не поискаме незабавно продължаване на заповедта за мораториум, забраняващ строителство на Иракли, багерите ще премажат не само едно последните незастроени дивни места по Черноморието ни, но и обществения интерес в страната, и всякакви европейски принципи на правова държава и на граждански и конституционни права, и постигнатото от зараждащото се гражданско общество, на което кампанията Да спасим Иракли вече стана символ. Това ще стане и повод и сигнал за развихряне на строителното безумие по последните островчета по Черноморието ни, включително и в Странджа.

Да се призовем взаимно на безсрочни протестни действия от 1 август, сряда, додето властта в България не се съобрази с приложните по-долу искания – министерството да направи всичко необходимо за да спре и предотврати застрояването в НАТУРА2000 местата!

Заведете всеки от свое име приложения тест с нашите искания към министър Чакъров в деловодството на Министерството на околната среда и водите. Не забравяйте да си вземете входящ номер!

Давайте и идеи как да продължим в следващите акции!

Дори според подкупните социологически агенции 77 % от българските граждани подкрепят протеста за Странджа! С нас е обществения интерес и хората.

Оригиналът е тук>

петък, 27 юли 2007 г.

Кои сме ние? (Между отрицанието и тщеславието)

Мисля си тези дни за “самооценката” на българина. Стигнах до заключението, че ние имаме или прекалено високо мнение за себе си, или сме крайно нихилистични, но никога май не сме реалистични. Повод за тези ми размишления стана една поредица от публикации в Блогосферата, третиращи темата за “бягството”. Ето някои от тях:

И сме по-красиви, и сме по-добри на Даниел Панев

За бягството на Дончо

Бягството на Йовко

Накои размисли за свободата на ХардТранс

Интересни размишления, които станаха повод за моите размисли. И аз като Даниел Панев не одобрявам българското високомерие, което няма покритие, но се дразня и от тоталното отричане. Докато четях публикацията на Панев, ми направи впечатление един разговор, който той беше представил в нея. Ще го пренеса тук, за да е ясно за какво става въпрос:

“- Какво си си взел?

- Сирене…

- Наистина ли? От къде?

- Ми от супера, от къде?!?!

- Така ли, не знаех че там има сирене!

Аз силно изненадан от тази констатация показвам сиренето…

- Ама това не е сирене!

- А какво е?!?!? - недоумявам аз.

- Кашкавал!

Насред страната, дето произвежда 1000 вида сирена да заявиш, че единствено бялото саламурено е сирене, а всичко останало - кашкавал… Е това ако не е признак на изключително високо самочувствие - не знам какво е. Къде с покритие, къде без…”

Прочетох този пасаж и се сетих за “комуникационната теория на нацията” на Карл Дойч. Помислих си, че май Панев си е загубил кода. Какво имам предвид? Дойч направил един експеримент. Наблюдавал разговор между един немскоговорящ швейцарец и германец, а след това диалог между същият този немскоговорящ швейцарец и един френскоговорящ швейцарец. Направило му впечатление, че макар да говорят на един и същ език, германецът и швейцарецът, използвайки една и съща дума, си мислят за съвсем различни неща, докато използването на тази дума в разговора с френскоговорящият швейцарец, довела в двамата сънародници до еднакви асоциации. Така че напълно нормално е, когато се срещнат двама българи и единият каже “сирене”, и двамата да се сетят за “бялото саламурено сирене”. Не защото то е по- добро от швейцарското (аз самият лично също дълго време не го харесвах), а защото в техният “културен ареал” това се разбира под “сирене”.

Не знам. Може би Панев е прав, че на някои други места природата е по- красива, отколкото в България. Да, красиви са Алпите, много са красиви, ама са ми чужди и нищо не ми говорят. Нямам “комуникационен код” с тях. Друго си е да се качиш на Снежанка и да изкрещиш “Ебреееееееее” , а от другата страна някой да ти отговори със същият вик, не с “Ой-ла-ри-пи”. И киселото мляко може да е по- добро в Люксембург, ама друго си е, като ти го направи баба. ;-)

“Българите са лоши и простаци”. “Ние сме най- великите”. Писна ми от такива разговори. Аман и от “нихилисти”, аман и от “нарцисисти”. Българите са си българи. Нито добри, нито лоши. Просто българи. Не са с нищо по- добри от другите. Вярно е, че не избираш къде да се родиш, но трябва ли да не цениш и уважаваш това, което си, приемайки и своите недостатъци. Май имаме психологически проблем. Това, че като се напия, обичам да си троша чашата и да пея македонски и родопски песни, лошо ли е? “Простак”, ще кажат мнозина. Чувал съм какви ли не неща за себе си. Че съм “гадняр”, “злопаметен” или че съм “точен пич”, “бетон”. Не ми пука нито за едните, нито за другите. (Хората на чието мнение и съвети държа са една шепа.) Важното е как се чувствам аз. Да живея според принципите си и да ми е добре или както казват някои “да ми е гот”. Ето една интересна случка:

Група балкански индивиди на Октоберфест, предвождани от Миле. (Миле е “последният господар на Балканите”, според някои) Киснат тия “мутри” в едно бирено хале, ама нещо купонът не върви, топло им е, задушават се. Решават, взимат масата и я изнасят пред заведението, където си има малка градинка. Идва келнерката и почва да крещи. Миле съвсем спокойно й казва на своя сладък македонски диалект: “Како ни гледаш сите сме от Македония и България. Тако ни е арно и тако ке биде”. Чудя се защо й го каза на родния си език. Той е завършил в Швейцария с пълно отличие и говори перфектно четири езика, сред които и немски. Още по- изненадващо беше, че келнерката го разбра. Дали не беше от някоя бивша югорепублика, както половината от келнерките в Германия? Не. Германка си беше. Както и да е. Без да се разправя повече, донася следващите халби.

“Ега ти селяните”, вече са казали мнозина. “Може да сме селяни, ама сме рокери”. Така казваше един мой учител. Историята има продължение. Преди няколко години получих писмо от Миле. Пишеше, че пак ходил на Октоберфест, бил в същото заведение, а те му изнесли масата сами, с усмивка.

Винаги съм казвал, че има два вида хора- едните те канят на купон, за да слушаш тяхната музика и да им се възхищаваш, а другите, за да те накарат да се почувстваш добре, пускат твоята музика. Но понякога се налага да подсетиш домакинът какво искаш. Ама за да го направиш, трябва да си наясно кой си и да не се срамуваш от това. Аз съм голям германофил. Много уважавам германците, но въпреки това не мога да кажа, че комуникационният ни код съвпада. Не твърдя, както някои, че те не знаят да се веселят. Просто го правят по различен начин. Когато каня германци, гледам да удовлетворя техните “емоционални нужди”, за да се чувствам добре, гостите ми трябва да се чувстват добре.

“България е кофти държава.” “Тук не можем да бъдем щастливи”. Това е другият рефрен, който господства. Прав е Панев. “Държавата е доставчик на услуги, ако не те удовлетворява, сменяш го”. Не ми пука за държавата. Не я обвинявам за своите проблеми. Ако погледнем “многовековната си история”, ще видим, че повечето време не сме имали държава. Но това не ни е пречело да си бъдем ние. Сега с какво ни пречи? Надживели сме византийците, османците, комунизмът. Ще надживеем и Станишев. А и държавата си я правим ние. “Животът е труден”. Така започва “Изкуството да бъдеш бог”. Трябва да дадеш 12 лева, за да прочетеш това! На мен са ми го обяснили по друг начин. “Всичко в този живот е камшик и плюене на кръв, но ти трябва да градиш, въпреки всички пречки”. “Комуникационен код”, заложен в мен. Не отговарям за държавата. Отговарям за своето участие в "играта", а то е да градя напук на всички.

“Който иска - да се маха!

Ние с тебе ще вървим.

Не е време за уплаха.

С огън нека да горим!”

Понякога се чудя, тия хора не са ли градили? Глупости! Градили са, вероятно много повече от мен. Но май са загубили връзката с изграденото. Не го ценят, могат да му плюят отгоре и да си тръгнат. Поне така си мисля, като ги чета. Може да не съм прав. Кой съм аз, че да казвам какво мислят? Да, но това са моите мисли, породени от техните писания. По- добре ли е в Япония, Тайланд, Сингапур? Виждаме ли реално тези страни или си създаваме някакви химери? Дали хората там не мислят по същият начин за своите държави, по който ние мислим за България?

Май това ни е проблемът. Прекалено много мислим.

Гледах албанците в Косово и Македония. Диви, необуздани, радващи се на животът. Затова осъществяват тази експанзия без “държава”. Навсякъде усещах една дива жажда и радост от живота. Без излишни въпроси. Обичат децата си и ги правят, обичат жените си и ги любят, обичат земята си и я държат. Както каза един познат македонец по време на Стружките вълнения, “декрет за земя и жена няма, или ги обичаш и се грижиш за тях, или ги губиш”. Да живеят варварите!!!! Тяхно е бъдещето!

Ето това ни липсва според мен. Жаждата и радостта от живота. Нито “държавата”, нито “историческото тщеславие” могат да заменят липсата на ташаци.

П>С> Вероятно съм обидил много хора с този текст. Моля да ме извинят. Ако не могат- халал. Не го възприемайте като лично заяждане. Следя блоговете на повечето от вас с интерес и ви уважавам. Но част от моя “комуникационен код” е да казвам каквото мисля. Никога не плюя зад гърба на хората, а винаги казвам каквото мисля, за да не си докарам язва. ;-)

Следващият път ще напиша някои неща и за опиващите се от идентичността си. Ако ги бях включил тук, щеше да стане много дълъг текстът.

П>П>С> Посвещавам този текст на Даниел, Владо и всички други, които се върнаха.

четвъртък, 26 юли 2007 г.

Македонско- българска дружба без предразсъдъци/ Македоно-бугарско дружене без предрасуди

Група ентусиасти решиха да възстановят или по- скоро да създадат пространство за културно и приятелско общуване между граждани на България и Македония без излишно “патриотарство” и фанатизъм. Нещо, от което наистина имаме нужда, така че техните усилия заслужават адмирация. Желая им успех. Могат да разчитат на подкрепа от моя страна.

Ако някой иска да се включи, да отива на форумът >

сряда, 25 юли 2007 г.

I put a spell on you (or you- me)

Невероятен клип. Като го гледам, настръхвам. Жалко, че Патрис Льоконт не се е сетил за тази песен, когато е правил филмът “Момичето на моста”. Не че оригиналната сцена не е въздействаща, но песента на Нина Симон й придава завършеност, улавя духът й- чиста квинтесенция. Предричам бляскаво бъдеще в светът на киното на авторът на клипа. Той е самоук, както и Алмодовар, но известни групи вече го канят да прави техните клипове. Този човек има усет за кино. Гледайте го, защото глупаците от ЮТуБе-то го суспендираха последният път, тъй като “проповядвало насилие”. И тия полудяха... Тази случка може да се повтори. Флай го качи отново по моя молба, така че възползвайте се от случая.



Допълнение: ЮТуБи пак изтриха видеото и аз го качих в ВиБокс7

Всъщност, ако трябва да бъда откровен, това видео ми напомня по странен и перверзен начин за моята връзка, вероятно затова ми въздейства толкова силно. Така че ще го посветя на приятелката си, която е невероятен човек.

Лъвице,

Моля те да ми простиш за всички “ножове”, които съм хвърлил по теб. Никога не бих те наранил умишлено. Често са ми казвали: “Страхотна жена. Как е тръгнала с откачен като теб?” Понякога и аз се чудя. Надявам се, че ти връщам поне частица от щастието, което ти ми даваш.

Твоят винаги “малък” до теб Ворце

P>S> I express my special gratitude to Fly, the author of this spot, who upload the video at my request. You are great, man! Thank you very much.

П>П>С> Абе, аз май започнах да споделям много лични неща на този блог. Смятам да престана.

Финална права

Не мога да се сдържа и ще се похваля. Умре циганката, дето ме фалеше, та започнах сам. ;-) Завърших семестриално. Остана само да защитя моята “Шипка”, т. е. дипломна теза, и ставам “магьосник”.

“Е, какво толкова?”- ще кажат някои.

Абе и вие ако вземете 42 изпита за три семестъра с резултат 38 шестици, една петица и три четворки, ще се чувствате на седмото небе.

Искам да благодаря на преподавателите си. Мнозинството са страхотни хора и ме научиха на интересни и важни неща. Аз съм много самокритичен и принципно винаги съм недоволен от това, което правя. (Дефект на възпитанието) Така че техните оценки значат много за мен.

П>С> Това не е краят, имам да “избутам” още едно висше, а ми се въртят планове за още една специалност. Майка ми е искала да хвърли пъпът ми в училище или университет и май го е направила. ;-)

вторник, 24 юли 2007 г.

Горчива радост


Ако кажа, че не се радвам на прибирането на сестрите ни, ще излъжа. Майка ми се разплака. Аз успях да се сдържа. Но ако премълча, че тази радост ми горчи, пак няма да бъда искрен.

На какво се радваме?

На това, че Кадафи постигна всичко желано, като за целта смачка животът на тези жени?

Гледам ги по телевизията и си мисля колко време ще им трябва да се възстановят. Докога ли ще се будят нощем, сънувайки кошмари за Джудейда?

“Трябва да се радваш.”

“Защо?”

“Защото тяхното завръщане е възжеланото, очакваното, както бягството на евреите от Египет.”

Може би. Може би е прав този пореден пророк- просяк.

Да, вероятно, ако нашите дипломати и управляващи си бяха свършили работата навреме, щяхме да загубим всички тези страсти, които изпълваха животът ни 8 години. Ликуй, народе! Всяко поражение – победа! Сръбската максима за Косово поле. Ако сестрите се прибираха в Белград, представям си какво щеше да бъде. Сигурно във въздуха щяха да изстрелят един тон патрони, а улиците щяха да се огласят с вой на клаксони още през нощта, всички щяха да развеят знамената си. А ние... Ние не можем да празнуваме дори пораженията си!

Спомням си два разговора за “нашите медици в Либия”, по време на “възжеланото очакване”.

Разговор 1

“Аз мисля, че те са виновни.”

“Защо?”

“Знаеш ги какви са сестрите. К...”

Сдържам се.

“Аз пък смятам, че са невинни”

“Много си наивен”

“Може. Но аз вярвам в добротата на човека.”

Говори за жените също толкова злобно и завистливо, колкото за съседа си.

Разговор 2

“Оооо, ти си активист. Аз пък не смятам да нося такава лентичка.”

“Твоя воля”

“Хайде, убеди ме. Аз не мисля, че са невинни.”

“Няма да те убеждавам в нищо. Значи смяташ, че те са заразили умишлено 500 деца?”

“Е, не умишлено, но са ползвали мръсни спринцовки. Знаеш какво е и в нашите болници...”

Този път не се сдържах. Но това е друга тема.

Да, това е “народът израилев”, наречен български. Не, не го обвинявам. И аз бях един от тези, които страдаха в телевизионната пустиня и им спускаха “манна” от лентички. Още тогава се чудех, защо трябваше да ни дойдат тези лентички “отгоре”? Защо не си ги изстрадахме сами като евреите?

Да, но евреите преминаха пустинята, водени от Мойсей за 40 години, а ние само си мислехме, че сме в пустиня.

“А в Обетованата земя не влезе никой, роден в робство”


П>С> А май и "поражението" не е българско, а е френско-европейско-катарско.



Или не. Победата е френско-европейско-катарска. А поражението- то си е българско.


Протестите продължават

Съгласно обявената от мен “политика” на солидарност и неподчинение, публикувам това съобщение (макар че се изключвам от това обръщение “Юнаци”):


София

Четвъртък (26.07.2007)от 9:30ч,

минути преди редовното заседание на МС, нека направим нещо много красноречиво – да поставим до вратите на МС по една шепа жълти стотинки.

Без да се спираме и без да даваме обяснение никому.

За повече информация - вижте по-долу...

Здравейте Юнаци,

Можем да се поздравим с победата за Странджа!

Това беше голям момент за зараждащото се гражданско общество в България и набиращите сила природозащитни настроения в страната ни се оказаха нещо повече от чисто и просто защита на околната среда. Те въплатиха в себе си цялото насъбрало се негодувание срещу корупцията у нас, срещу онези хора, които се имаха за недосегаеми. Именно за това не бива да се заслепяваме от успехите точно сега.

Пред запазването на Българската природа остават две основни задачи:

1. Да се уверим, че решението на Народното събрание от миналата седмица няма да остане само на книга: Сега когато законодатеството го има е редно Изпълнителната власт да си свърши работата и да премахне незаконният строеж на Краш 2000 от територията на ПП Странджа. За съжаление слуховете са в съвсем противоположната посока: говори се, че министър Чакъров е обещал компромис и узаконяване на ваканционното селище. Ако това се случи можем да очакваме вълна от „компромиси”, а това ще остави постигнатото само на хартия.

2. Натура 2000 и неизпълнените задължения на държавата по отнощение на европейската екологична мрежа вече ни заплашват с присъда и глоба от Европа. Правителството ни получи първо предупреждение от Европейската комисия да попълни пропуските си по мрежата. Повече от половината зони, които трябваше да влязат в Натура 2000, бяха отложени от Министерски съвет за допрецизиране до октомври. До момента няма екип от учени и институти, които да работят над това допрецизиране. Най-разумното, което Министерски съвет може да стори в момента е да приеме вече преложения списък със зони, преди България да си отнесе глобите и най-вече, преди да сме унищожили някое ценно природно кътче, поради безогледни строителни извращения и пране на пари.

Едва ли някой вярва в чистите подбуди, които карат Министерски съвет да се бави с предприемането на действия по тези два върпоса. Е, нека им покажем какво мислим за това разтакаване. Този четвъртък от 9:30ч, минути преди редовното заседание на МС, нека направим нещо много красноречиво – да поставим пред вратите на МС по една шепа жълти стотинки. Без да се спираме и без да даваме обяснение никому. Ако журналистите питат, нека всеки представи своето виждане защо го прави: за едни това може да е знак, че бездействащото ни Правителство не струва пет пари, други ше кажат на министрите по този начин, че са корумпирани, а трети деликатно ще заявят, че не искат българската природа да се продава за жълти стотинки.

Важно е да стане в диапазона между 9:30 и 9:50ч – времето в което има журналисти пред МС и в което влизат министри. Ако не сме точни, ефекта ще е нулев. До четвъртък. И си водете приятели!

Оригиналът знаете къде може да се види, но все пак да подсетя >

петък, 20 юли 2007 г.

Смърт на сексуалният фашизъм в Македония :-)

E, така не се бях смял отдавна. Прокламацията на Жарко Траяновски за сексуална свобода, неговият призив за борба със “сексуалният фашизъм” си заслужават да бъдат прочетени.

Мисля, че няма нужда от “адаптация” или превод, затова отивайте направо на оригиналът >.

четвъртък, 19 юли 2007 г.

“Летопис на смутното време”

Снимка: http://boom.bg/auctiondetails.php?id=105556

Чели ли сте тази книжка? Говоря за “Летопис на смутното време” от Вера Мутафчиева. Невероятна книга, според мен, но не това е причината да напиша този текст. Просто всички събития от най- новата ни история около прехода ми напомнят за тази книга. Постоянно забелязвам приликите между Османската империя от този период, края на 18- началото на 19 век, и нашата мила родина. Ако и вие се вгледате по- внимателно, сигурно ще ги забележите.

Какво имам предвид?

Ами имаме си “рая” и каста на “спахиите”, “еничарите” и “огланите”. Тази служебна “еничарска” каста беше формирана, за да служи безрезервно на държавата, точно като в Османската империя. Но “държавата” започна да отива по дяволите, една от причините за което беше именно разпуснатостта и самозабравата на “еничарите”, точно както в Османската империя. “Еничарите” пък като видяха, че държавата отива в небитието, решиха да направят всичко възможно, за да запазят привилегиите си и дезертирайки от службите си, които вече не им носеха престиж и печалби, поставиха началото на голямото “размирие”, ставайки “кърджалии”- точно като в Османската империя, само че няколко века по- късно. Началото на 90-те беше времето на “дивото размирие”, когато “кърджалийските дружини” грабеха и разделяха “империята”. Държавата не можеше, а вероятно и не искаше да им противостои, нали знаете, винаги се намират корумпирани “везири”, които да провалят походът срещу “размирниците”, както е случаят с Османската империя при Селим III. Та държавата, като не можа да ги смири, ги остави да правят каквото си искат. Нещо повече, тя сметна за изгодно да разреши проблема, точно както е постъпил Селим III- узаконявайки размирието, давайки им титли. За “кърджалиите” това също беше изгодно, защото узаконяваше придобивките им. Така те станаха “аяни” и придобиха власт над заграбеното. Дойде времето на “уседналото размирие”. То продължава и до сега. “Аяните” са си същите вече повече от 17 години. От време на време теглят куршума или ножа на някой от тях, но това не изменя картинката. За “двореца” положението е удовлетворително, защото се е инкорпорирал в системата и няма визия с какво може да я замени за разлика от Селим III, който все пак е имал желание за реформи.

А “раята”? Тя си е “рая”. Гледа да не се навира много в очите на “държавата” и “аяните”, ако успее да скрие няколко “гроша от джизието”, е щастлива. На тези, които не им отърва, емигрират, но този път не към Бесарабия и Русия, а на запад. Двете касти на “еничарите” и “раята” си съществуват паралелно и сегрегирано, точно като в Османската империя. Вероятно “раята” тайно се надява, че ще се появи някой Мустафа Байрактар и Махмуд хан II, които да сложат край на “еничарският” произвол, от време на време ги припознава в лицето ту на някой “цар”, ту на някой “бат”, но уви.

Най- страшното е, че май на “раята” днес й липсва възрожденски плам и идеал, каквито е имала преди два века, за да се самоорганизира.

Колко е лесно да станеш убиец или Граница 2


Историята с убийството на шведският турист и обстоятелствата около него предизвикаха в главата ми едни асоциации, които не знам колко са удачни в случая, но принципно асоциациите, поне моите, са алогични. Претворих асоциацията в коментар на блога на Патеев, а после реших да го пренеса и тук:

Тази история ме подсети за една друга случка, която реших да разкажа. Вероятно много хора ще се отвратят от нея и ще ме помислят за изверг, няма да им се сърдя, тогава наистина бяхме изверги.

Не си спал с дни. Скъсват ти задника от наряди, защото не достигат хора. Не си спомняш откога не си ял нормална храна. Консервите, които ти дават, не ги искат дори служебните кучета. Брадясал си, но старшината не ти прави забележка, защото самият той е пуснал брада. Не си излизал отпуска от векове и цивилизацията ти изглежда като нереален сън.

Както и да е.

Мислиш си, че тази нощ може да се наспиш нормално, но знаеш, че това е заблуда и затова се отпускаш на вишката, без да си събуваш кубинките, защото след 15 минути визовката ще запищи, и ще те вдигнат да гониш поредният льольо, решил да пресече границата, преследвайки "американската мечта". И това наистина се случва. Вдигат ви под тревога, за да правите остановка (засада). На обичайният разбор опъват пред теб някаква карта и ти обясняват тривиалните глупости (резултат от информацията на граничното разузнаване), които минават през главата ти като сън и само си мислиш "айде да свършваме, мама му стара". И свършвате, в резултат на което се озоваваш на майна си посред нощ и организираш "ветрило". А след това настъпва периода на очакване- протяжен и изнервящ. Вече си мислиш, че цялата тази работа е поредната "полюция", че си висял напразно, когато се задава "стадото". Сенки и силуети в нощта, приглушени шушукания. Забравяш, че ти се спи, адреналинът ти се вдига, а заедно с него и едно чувство, подобно на омраза. Наблюдаваш ги, опитът ти подсказва, че тези са "самодейци"- движат се шумно и неорганизирано, вероятно каналджиите са се усетили (а може и да са ги предупредили) и след като са им взели парите, са ги заебали да се оправят сами, показвайки им посоката, накъдето да вървят.

Естествено, шибаният новобранец се издава преди "овцете" да са влезли в "чувала", за пръв път му е, вероятно нервите му не са издържали. В "стадото" настъпва паника, "овцете" започват да се щурат наоколо и да крещят нещо на своя неразбираем език. Някои се примиряват със съдбата си и остават на място, вдигайки ръце, но други са решени да водят "борбата" до край и се опитват да избягат. Виждаш как един от тях се впуска да тича наляво, опитвайки се да достигне гората, където да се скрие. Спускаш се след него, крещиш "Stop! Freeze!", но онзи е упорит и продължава. Ти се озлобяваш още повече, искаш да смачкаш този "циганин", заради когото не ти дават да се наспиш, заради когото не получваш отпуска, заради когото... Настигаш го точно преди да влезе в гората, той се обръща и те поглежда през рамо, прави някакво движение с дясната ръка, а ти без никакво колебание, с цялата си сила и злоба, му вкарваш приклада на калашника в лицето. Онзи се строполява, ти си подивял, надвесваш се над него, готвейки се да повториш удара. И в този момент, в сутрешната дрезгавина, виждаш погледа му, в който се чете ужас, страх, молба, но това, което те фрапира, е твоето отражение в неговите очи. Виждаш се, а не можеш да се познаеш. Усещаш нещо мокро и топло по лицето си. Разбираш, че кръвта, бликнала от носа и устата му, те е опръскала. Изведнъж всичките ти сили те напускат, цялата ти злоба се изпарява и ти се свличаш до него, усещайки невероятна умора, но и облекчение. Двамата дишате тежко. Подпираш се на калашника, за да се задържиш седнал. Вадиш мръсният парцал, който ползваш за носна кърпа и си изтриваш лицето, подаваш му го, той прави същото. Млад е, изглежда интелигентен, дори симпатичен, въпреки че си му строшил носа.

"Господи, какво щях да направя?" Това е първата съзнателна мисъл, която ти минава през главата.

И разбираш, че "цивилизацията", "възпитанието" и всичко подобно са само една тънка покривка. "Цивилизацията" е решението, което взимаш в промеждутъка от няколко секунди. Ако имаш късмета да го вземеш.

Бъркаш в джоба, към който е посегнал, докато си го гонел и изваждаш пакет цигари и шриланкийски паспорт. "Глупак!!! Дори не се е отървал от паспорта си." "Закопчаваш" го, сваляш го долу, където го предаваш и...

Получаваш три дена арест, защото си го конвоирал, без да си заредиш калашника, а капитанът добавя още три, защото си небръснат.

"Е, поне ще се наспя."

П>С> Не ме разбирайте погрешно, не оправдавам убийството на шведският турист. Просто асоциация.

Дали аз съм героят в тази история? Няма да ви кажа.

П>П>С> Всъщност, това е текст не само за границата на Република България, а за нашата вътрешна, човешка граница, за чието удържане се борим всеки ден.

А за побоят карцер не беше наложен, защото той мина по параграфа "съпротива при арест".

сряда, 18 юли 2007 г.

Важно съобщение!!!! (За тези, които ме познават и имат работа с мен)


Здравейте, хора,

Ако тези дни:

Гледам на кръв,

Потропвам нервно с крак,

Съм изключително раздразнителен и избухлив (повече от обикновено ;)),

То е защото се опитвам да откажа цигарите.

Не че вече не ми е приятно да пуша, но разбрах, че съм преминал прага от три кутии на ден и съм се превърнал в наркоман. Не аз контролирам навика, а той мен. Опитвам се да обърна нещата. В момента съм си наложил никотинова диета от 5 цигари на ден, която се опитвам да спазвам, макар и не винаги успешно.

Искам предварително да се извиня на всички, с които общувам, ако не се държа много адекватно.

Ворце

НЯМА ДА МЪЛЧИМ ЗА БЪЛГАРСКАТА ПРИРОДА!

Получих това съобщение в електронната си поща с молба да го публикувам на блога си. Протеста е “законен”, общината го е разрешила, но аз реших да публикувам всички подобни съобщения в знак на солидарност, след като разбрах какво се е случило с Мишел Бозгунов. Интересно e какво ще направи ГДБОП, ако всички публикуваме тези съобщения?

Уважаеми ГРАЖДАНИ,

Присъединете се към митинг-шествие под надслов

НЯМА ДА МЪЛЧИМ ЗА БЪЛГАРСКАТА ПРИРОДА!

в подкрепа на Странджа, Рила, Пирин, Черноморието и Свободата на Словото

19 юли 2007 г., четвъртък,

Начало: 19.00 пред Националния дворец на културата (НДК)

Маршрут: по бул. Витоша до храм-паметник “Александър Невски”

(Софийска община е уведомена за шествието)

Ден преди гледането на второ четене на Законопроекта за изменение на Закона

за защитените територии в Народното събрание, ние отново ще излезем на

улицата, за да покажем загрижеността си за съдбата на прекрасната българска природа.

В последните дни се случиха и няколко тревожни акта, към които искаме да привлечем вниманието на обществеността:

- Уволнен бе директорът на Национален парк Рила инж. Васил Петров, който

досега противодействаше на посегателствата на “инвеститорите”;

- Очевидци заснеха потресаващи кадри от работата на булдозери в подножието на

Национален парк Рила, подготвят се строежи на хотели (Паничище) и лифт

(Пионерска - Езерата) в противоречие със закона;

- Главна дирекция за борба с организираната престъпност (ГДБОП) се опита да

ограничи разпространението на информация в Интернет за гражданските протести в

подкрепа на Природен парк Странджа. За да се спазва законът, за да се уважават правата на гражданите, за да остане природа в България, поставяме за пореден път следните искания:

1. Върховният административен съд (ВАС) да отмени решението, с което се обявява

за нищожна заповедта за ПП Странджа. Министерски съвет да приеме Плана за

управление на парка. Парламентът спешно до почивката да приеме закон за потвърждаване на всички защитени територии.

Незаконният строеж на курортния комплекс “Златна перла” да бъде премахнат и

територията - рекултивирана за сметка на нарушителя (фирма Краш 2000)

2. Министърът на околната среда и водите да даде гаранции, че няма да бъдат

допуснати ски писти и съоръжения на територията на НП Рила, като прекрати

процедурата за екологична оценка на плана за ски зона Паничище

3. Министърът веднага да издаде заповеди по чл 19 на ЗБР (Закон за биологичното

разнообразие) за забрана за строежи във всички предложени НАТУРА 2000 зони за

опазване на местообитания по морския бряг и по планините.

петък, 13 юли 2007 г.

Американофилство срещу русофобия или русофилство срещу американофобия




Да си поговорим за “филството” и “фобството” в България. Прави ми впечатление, че в нашата родина афинитетът към определена нация се обвързва с политическата ориентация на даденият индивид. Или по- точно така го интерпретират голяма част от сънародниците. Особено място в тази схема заема отношението към Русия. Даниел ми каза, че един от маркерите, според които определя политическата ориентация на даден индивид, е позицията му спрямо Русия. Ако е проруски настроен, значи е ляв. (Даниел е политолог, завършил с отличие и защитил магистърска степен в ЦЕУ, така че е сведущ по тези въпроси, макар понякога да си мисля, че е прекалено краен и ортодоксален в разсъжденията си, но аз обичам да говоря с него, защото нашите разговори винаги ме подтикват към интересни размишления, освен това е рода, а кръвта трябва да се уважава.) Или както обобщава един друг блогър, ”aко искаш да видиш лявото, гледай Русия, за дясното гледай Полша.” В очите на българските “десничари” арогантността на Путинова Русия е опит за “ресталинизация” и възстановяване на СССР. Това, според мен, е доста ограничен и идеологизиран поглед върху ситуацията. Политологът Иван Кръстев също не смята, че сравнението между СССР и Путинова Русия е основателно. Ето някои негови разсъждения по темата, публикувани в “Култура”:

“Проблемът за предефиниране на Запада засяга и нашето отношение към Путинова Русия. Режимът в Москва не е демокрация, но не и нова версия на СССР. Мнозинството от хората в материално отношение никога досега не са живели толкова добре. Този режим на свръхуправляема демокрация, в която хората имат право да гласуват, но властта определя партиите, за които могат да гласуват и после пак властта брои гласовете, може да изглежда привлекателен и за част от политическите елити в Централна и Източна Европа, които живеят в ужас от вълната от популизъм, заляла континента. Но колко стабилен е този режим и как ще изглежда Путинова Русия без Путин е въпрос, на който Европа няма отговор. Европа няма отговор и на въпроса, какъв е стратегическият интерес на Русия. Единственото, което Европа започва да разбира, е, че руските компании са не само компании и че „петата колона‛ на Русия в европейската политика е не в работническите квартали, а в Лондонското сити.”

Не знам защо политиката на Русия се свежда до етикета “ресталинизация”. Може би, защото така е по- лесно и по- изгодно. Но ако прочетем Бердяев и особено ако погледнем историята, ще видим, че знакът за равенство между “ляво” и Русия е най- малкото несъстоятелен. Според мен руската външнополитическа арогантност няма нищо общо с комунизмът, както се опитват да ни внушат някои. Припомнете си събитията около детронирането на Александър Батенберг. Русия се държи арогантно и без да е лява. Тук аз виждам една културно-историческа парадигма, заложена много отдавна и вкоренена в руският светоглед. Парадигмата на “самодържеца”, на “бащицата”, която предвид някои политически събития в най- новата ни история като идването на царя, май не е съвсем чужда и на нашият манталитет. Всичко останало като “комунизъм”, “демокрация” са само лустрови покрития на руският афинитет към авторитаризъм и хегемония. Че те руските революционни ръководители се държат като същински царе. Показателна е репликата на Сталин, когато получава комплимент за превземането на Берлин:

“Сигурно сте много горд, че превзехте Берлин.”

“Цар Александър стигна до Париж.”- отговорил Сталин.

Вижте с кого се сравнява “бащицата на народите”.

Западът си живее с някакви химери. Иска да види “демокрация от западен тип” и “либерален пазар” в една държава, където те нямат никаква историческа основа за съществуване. Фактът, че не може да постигне това, го фрапира. Чувства се заплашен. Ситуацията ми напомня за противоречията между Русия и европейските сили през 19 век. Западът сякаш е забравил за съществуването на руската културно-историческа парадигма и играе ролята на излъгано дете. “Русия на Путин е лошата”. Първо, според мен, това не е Русия на Путин, а си е просто Русия. Второ, Русия не е нито добра, нито лоша, а си е просто Русия. Както пише Пушкин, ако не се лъжа, “да разбереш Русия е невъзможно, може само да вярваш в нея.” Но аз не съм съвсем съгласен. Именно наличието на тази културно-историческа парадигма, този манталитет, заложен преди векове, прави поведението на Русия предсказуемо. В Русия имаме две алтернативи- слаб цар и силни боляри (олигарси), какъвто беше случаят при Елцин, или силен цар и слаби боляри (олигарси), както е при “бащица” Путин. (Много ми е интересно да наблюдавам Березовски, един от бившите “най- добри приятели” на Путин, как се бори срещу своето другарче.) Независимо дали опозицията ще спечели, или не, поведението на управляващите в Русия ще следва една от тези линии. Представям си следната ситуация. Някой идва на мястото на Путин, издигайки лозунгът на “демокрацията” под бурните аплодисменти на Западът и започва да се държи точно като Путин, защото знае, че това е успешната формула за Русия. Става ми смешно.

Не трябва да търсим извинение за политическата си импотентност в политиката на Русия. Нейното поведение е ясно. Това, че ние не можем да формулираме своята позиция спрямо нея, си е наш проблем.

Да кажем нещо и за “антиамериканизмът”. В нашето обществено пространство той се свързва, до голяма степен с право, с “автентичното ляво пространство”. Но според мен пак не можем да генерализираме подобно твърдение. “Антиамериканизмът” е част от външнополитическите платформи (доколкото можем да ги наречем така) на най- различни групировки. Иван Кръстев отбелязва, че “Източноевропейците знаят, как антидемократичните и антилибералните сили използват антиамериканизма. На Балканите антиамериканизмът не осигури подкрепа за европейската идея на Хабермас. Омразата към американците се равняваше на омраза за либерализма. Това е проблем, който Западна Европа не иска да види.” (Целият разговор “Как да обединим Западът?”, публикуван в “Култура” е доста интересен.) Факт е, че антиамериканизъм има не само в България. Интересни мисли по темата изказва Роджър Коен, външнополитически наблюдател на “Ню Йорк Таймс”:

“В Европа - съзнателно или не - американците се третират като глупци. Вижте ги, те ходят на църква. А знайно е, че интелигентните хора не ходят на църква. В САЩ все още има смъртно наказание, а цивилизованите нации не прилагат смъртно наказание. В САЩ капитализмът е такъв, че позволява 40 милиона души да бъдат лишени от здравеопазване. Все повече хора се замислят дали този модел заслужава да се следва.

В Европа Джордж Буш често е представян като по-голямо зло от Саддам Хюсеин. Наскоро бях във Франция и в таксито чух по радиото някой да казва, че Хюсеин е създал светска държава в Ирак. Това понятие е на изключителна почит във Франция. А този режим, преди да бъде ликвидиран, беше най-брутална тоталитарна система.

Аз не виждам реална алтернатива на щатското лидерство. Ако американските бази в Европа, Азия, Китайско море или където и да е другаде по света бъдат закрити, светът ще стане нестабилен. И определено по-брутален, с повече насилие.”

“Антиамериканизмът” май е световна тенденция. Французите са прочути със своята неприязън към САЩ. Но май само у нас (и Източна Европа) американофобията се обвързва с “антилиберализъм” и “антидемокрация”.

Прекалено сложно се разсъждава за изключително прости неща. Поне така ми се струва. американците също си имат своята културно-историческа парадигма, разкъсвани между изолационизмът и самочувствието на “кръстоносци на демокрацията”- мит, обединяващ тяхната нация. Мнозина вярват в предопределеността на тази мисия.Тук имаме приложение на един физичен закон, който гласи, цитирам по памет, “всяко действие има равно по сила противодействие”. Познавам доста хора, които се дразнят и от руснаците, и от американците. Те виждат сблъсък на американският етноцентризъм и надменност с руският етноцентризъм и комплекси.

Както и да е. И американци, и руснаци си имат своите парадигми, а ние?

Независимо какво си мислят едните и другите, аз бих казал: “Добре дошли в “многополюсният” свят. Той не признава авторитети и лидери.”











П>С> Колкото до моето отношение към американците и руснаците, както казах на Даниел, ако трябва да избирам компания за чашка, ще предпочета руснак, а ако трябва да избирам партньор за бизнес- американец. Но в днешният “многополюсен” свят всичко това е условно. ;)


Снимки:http://czad.blox.pl; http://www.infowars.com; http://www.greenpeace.org; http://truckandbarter.com

вторник, 10 юли 2007 г.

Небесата на Jah-Sen

Jah-Sen се е покрил някъде, за да дизайнерства, но освен това и снима. Явно така разпуска и се изразява. Когато го няма, посещавам страницата с неговите снимки, за да разбера какво вълнува “нежната му душа”.

Намерих там една поредица, която нарекох “Небесата на Jah-Sen”.

Ето я и нея:


"Небе"

"Електрически залез"

"Небе"

"skyy"


"стрък"

"гръмна гръм"

"lghtng"

Заглавията са на Jah-Sen

неделя, 8 юли 2007 г.

Бойкотът или Протестите- начин на употреба 2




Преди известно време споделих някои свои размишления за “културата на протеста в България.” Протестите в защита на Странджа ме провокират да напиша продължение. Поводът за този текст ми дадоха някои коментари от блоговете на Патеев и Комитата.

Но преди да започна изложението си, смятам, че е етично да изясня позицията си по въпроса за Странджа. Не одобрявам решението на ВАС, искам Странджа да бъде запазена, но не смея да хвърлям обвинения за корупция към съда. Никога не твърдя нещо, което не съм видял с очите си или за което нямам доказателства. Нищо чудно при създаването на парка да е имало, типично по български, недоглеждане, от което се възползваха меркантилните алчни предприемачи. Както и да е. Факт е обаче, че “Краш 2000” е започнала строежа с фалшифицирани разрешителни, поне с такова впечатление останах от информацията, изнесена в медиите. А това не беше взето под внимание. Съгласен съм, че трябва да се предприемат мерки в защита на парка. Но въпросът е какви. Бяха направени няколко протеста. Не успях да отида на тях, защото по време на първия имах служебни ангажименти, а за другите два разбрах твърде късно.

Какво се постигна с тези протести? Вдигна се шум, привлече се общественото внимание, кметът на Царево се уплаши и започна да се извинява. Но никакви реални резултати. Накриви ли се шапката на предприемачите? Не. Голяма част от обществото възприема тези протести като “врява, вдигана от някакви хлапета, които изживяват младежкият си бунт”. “Някакви пикльовци, които нямат никакви пари, ще ни обясняват как се прави туризъм.” “Те искат да спрат икономическият растеж.” “..до няколко дни всички тези аутсайдери и тревоманчета ( +и двете заедно) ще си намерят нова зарибявка...Posers ! :)”, това гласи един коментар на блога на Патеев. За тези хора ние сме безгласна буква. Някой, чието мнение не значи нищо. Макар че познавам няколко от присъстващите на протестите, които вероятно изкарват повече пари от автора на този коментар. Врявата, която се вдига с тези протести, не ги притеснява. Затова, според мен, трябва да ги ударим там, където ще ги заболи. Какво имам предвид ? Джобът им.

Незнайно защо представата за протест в България е много ограничена. Тя се свежда до викане на площадите и блокиране на Орлов мост, което вече стана традиция. Но от друга страна е банално и озлобява “неутралните” граждани. Не знам защо в България не се практикуват други форми на протест, какъвто например е бойкотът. Ако погледнем историята, този вариант на противопоставяне се оказва много ефикасен. Не въстанията освободиха Индия, а бойкотът организиран от Махатма Ганди. Германският бойкот провали френската окупация в Рур. Германците са умирали от глад, но никой не е работел за окупаторите. Понякога тишината е по- оглушителна от шума, а мълчанието по- въздействащо от крясъкът. Но с мълчание трудно се става герой.

Когато се събирахме във ФМИ и 21 аудитория на Ректората, за да подготвяме студентските протести срещу увеличението на цената на картите, обсъждаше се окупацията на 94 и 280, обявяването им за свободни линии. Тогава аз споделих с някои колеги, че вместо да ги окупираме, по- добре да ги бойкотираме. Те ми се изсмяха и казаха, че това е невъзможно. Да, понякога бездействието изисква по- голямо усилие и постоянство, отколкото експресивното действие. Способни ли сме на това?

Говорих преди известно време с доцент Весела Табакова по тази тема и тя каза, че в България не е възможно да се организира бойкот, защото българите никога не могат да се организират около една кауза. Не съм съвсем съгласен. Това, което наблюдаваме при нашите избори си е направо един бойкот. А и в нашето “минало недавно” има един светъл пример. Случаят с освиркването на Фердинанд през 1907 г. и затварянето на Софийски университет. Колкото до Странджа, направиха ми впечатление коментарите на блога на Комитата и Стойчо по повод решението на ВАС:

“Ето пореднта причина да ходя на море в Гърция - ще се пробвам и с Италия и Хърватска.

Черно море ще го забравя...

Да им се не види и егоистичните строители”

“И на мене не ми се ходи вече по Черно Море. Ама ич !;)”

“Петре, много добре знаеш, че откак Гоце е на власт - с протести нищо не се получава (освен ако не си таксиметрова сган, разбира се, но там е друга тема защо успяха) - единственият разумен начин е стопанския - няма да им ходим на тъпото море, белким фалират.”

Виждам контурите на един неорганизиран бойкот. Ами дайте да го организираме, за да не остават “мутрите” с погрешно впечатление за причините, поради които не ходим на родното черноморие. И аз от години не ходя на Черно море. Не по финансови причини. Не ходех, дори когато доходът ми надминаваше 800 лева на месец. Не ходех, защото моята представа за приятно прекарване не съвпадаше с това, което ми предлагат. Затова подпомагах туристическият бизнес на братята македонци, харчейки парите си в Охрид. Както и да е.

Обявявам, че:

  1. Кракът ми няма да стъпи в община Царево, докато продължават безобразията със Странджа. Няма да пребивавам там нито за “почивка”, нито по работа. В тази община няма да влезе нито един мой лев.
  2. Няма да стъпя в тази община, докато там управлява Петко Арнаудов (снимката отдолу) и настоящият общински съвет. Ще избягвам всякакъв бизнес контакт с тези хора.
  3. Кракът ми няма да стъпи в хотел или сграда, построени от “Краш 2000”. Ще проверя кои са нейните собственици и дали притежават други фирми. Ще бойкотирам всички начинания на тези хора.
  4. Ще изпратя писма до всичките си приятели в чужбина, които едно време канех да посетят България и които много обичат нашата страна. В тези писма ще им опиша ситуацията и ще ги помоля да се присъединят към мен. А те ще го направят, “вервайте ми”.

Тези, които ме познават, знаят, че държа на думата си. Та както казват в едно предаване: “Да побойкотираме заедно”.

Децата (Защо са ми)

Лидия зададе въпросът: “какво искаме от децата си?” и ме провокира да напиша този текст. Той е хипотетичен и теоретичен, защото нямам деца, но искам да имам, а това е моят опит да обясня защо. Именно “защо искам да имам деца” е въпросът, който трябва да си зададе всеки преди да започне да ги прави. Зададох си го и аз. Не искам деца, за да заменя плюшените играчки от моето детство. Да създадеш дете, това за мен означава да създадеш личност и те доближава до бог. Все едно създаваш нова вселена. Можеш да направиш много неща през живота си, да постигнеш много, но всичко това е несравнимо със съграждането на една нова личност. Ако се справиш добре, това е венецът на твоето съществуване. Не, не искам да задушавам децата си, да ги хокам, да изисквам от тях висок успех, сляпо подчинение, да вървят по утъпканите и добре известни пътеки. Не това, според мен, е задачата на родителят, не това е начинът да създадеш личност. Родителят трябва да научи детето си да мисли. Не как да мисли, а да мисли и преценява, а след това да го пусне навън, на улицата, за да трупа опит и да го превръща в принципи.

Преди известно време гледах едно предаване, в което представяха животът на едно момче, станало зависимо от хероина. Първата му реплика пред камера беше “съжалявам, не знаех...”. Ето това не искам да чуя от децата си, репликата “не знаех”. Искам, когато моите деца вършат нещо, да го правят с ясната преценка за възможните последствия, да носят отговорност за своите действия. Не искам да вземат наркотици, защото така правят приятелите им или да станат адвокати, защото така е модерно и престижно. Не искам да отглеждам “заблудени жертви на рекламата”. Искам те да имат собствена преценка, собствена позиция, която да защитават. Нищо повече.

Това е теорията ми. Дали ще я претворя на практика, ще видим.

Посвещавам този текст на майка ми. Благодарен съм й за всичко и най- вече за това, че не ме превърна в “заблудена жертва на рекламата”. Благодарен съм й за подкрепата и доверието, които ми е оказвала винаги, дори когато съм си трошил главата, никога не ме е съдила, а винаги се опитваше да ме разбере и подкрепи.

събота, 7 юли 2007 г.

Година на сватбите

Не знам какво става тази година, някакъв бацил ли има във въздуха, но всичко живо тръгна да се жени/ омъжва. Гледах по новините, че днес в България са сключени рекорден брой бракове. Само в София били около 200. Хората искали да се оженят непременно днес, защото числовото съвпадение на три седмици било знак за щастие. Но да оставим това. Постоянно научавам, че някой познат или непознат е сключил брак. Женят/ омъжват се приятели, роднини, познати... Поканен съм на осем сватби. Лудница. Накрая тази година ще остане в спомените ми като една голяма сватба.

А преди известно време голям диспут се води по въпроса за брака. Казваха, че бил умираща институция. Милен Цветков цяло предаване май направи за това. Хич не ми изглежда брака да умира.

На всички, които са решили да направят тази стъпка, пожелавам много щастие. Върнахте ми вярата, че може и да не ти се налага да умираш самотен. Знам колко трудно е днес да намериш човек, с който да споделиш живота си. Но не забравяйте, че

Не, не искам да ви обезкуражавам. Само се надявам, че сте наясно какво правите. Аз гласувам за брака с две ръце. Първо, защото съм традиционалист и харесвам тези ритуали. Второ, аз наистина вярвам, че това е начина да кажеш на света: “Аз открих човека, с когото искам да споделя пътя.” Нашият общ път. Не единият да се превръща в притурка на другият.

Ще се постарая да уважа всички, които са ме поканили. Но както ви е известно, аз съм “пътник за никъде” и “бунтовник без кауза”, така че може “неотложни ангажименти” да ме възпрепятстват. Не се сърдете. Вие си имате вашият път. Подобен на моя, но по- приятен, защото ще “кръстосвате” заедно, а “небето е направено за вас тази вечер”. Така че

Ще приключвам, че трябва да ходя на сватба в провинцията.