четвъртък, 21 февруари 2008 г.

Довиждане, Фидел! (За революциите и революционерите.)


Някой беше казал, че “революциите се правят от идеалисти, утвърждават се от палачи, а от тях обикновено се възползват случайните минувачи.”

Но в случаят с Кубинската революция Фидел Кастро май изигра и трите роли.

Всяка революция започва с идеята да промени “несправедливото статукво”, да свали някой “тиранин” и да “проправи пътя към светлото бъдеще”. Начело застава някой млад идеалист, горящ от желание да поправи злините. Той е силен, защото е убеден, че след като спечели, повече няма да “бъде така”- ще бъде по- хубаво. Хората му вярват, той има харизма. А и те искат промяна.

Идва логичният край на борбата- “победа (родина) или смърт”.

Смъртта може да те превърне в легенда. Но нищо няма да се промени.

Погледнато отстрани това не е щастливият завършек. Радостният край според Холивуд е победата. Дали?

Еуфория през първите няколко дни. Всичко изглежда наред- врагът е унищожен. Но скоро се оказва, че не е точно така. Той е все още жив, диша и чака своя миг. А има и “приятели”. От друга страна пък дългата борба, лишенията и болката от загубите предизвикват в победителите желание за мъст. Всъщност, те са искали справедливост, но доста често впоследствие се оказва, че става въпрос за мъст. А и врагът дебне. Той е отсреща. До голяма степен сам си е виновен, защото е избрал да бъде враг. Защото е параноик и вижда всичко в черно и бяло. А параноята поражда параноя. (Питайте ме- знам.) Налагат се спешни мерки революцията да бъде спасена. И идва времето на ешафода. Но пак имаш избор. Личен и морален. Но носиш отговорност и за тези, които те следват. Вариантите са два- да абдикираш, запазвайки своите принципи, или да продължиш. В първия вариант ще бъдеш изяден- от враговете. При вторият ще трябва ти да изяждаш- понякога и приятели.

Продължаваш, защото искаш да промениш “системата”. Оказва се, че това не е толкова лесно, тъй като тя те обгражда отвсякъде. И изборът ти се свежда до две алтернативи. Но ти продължаваш... продължаваш... продължаваш...

Някой ден може би ще останеш сам, ще имаш възможност да се огледаш и ще установиш, че някак незабелязано си се превърнал в това, срещу което си се борил.

Ако имаш смелостта да се огледаш...

Но най- вероятно, когато застанеш пред вътрешната си бездна, ще поискаш да отвърнеш поглед. “Нямаше друг начин...” “Пък и малко ли направих...”

Но ако си умен и продължиш, ще разбереш, че си само “случаен минувач”, пресичащ “магистралата” на историята.

Сблъсъкът на красивите идеи с реалността.

Жертва на собственото си дете.

По време на съдебния процес след нападението на Монкада Кастро произнася прочутата си защитна пледоария “Историята ще ме оправдае”.

Не знам. Историята не би трябвало да бъде трибунал.

Знам само, че той наистина влезе в нея.

В историята де.

2 коментара:

Стоян каза...

Четейки твоя коментар по случая се сещам за "Приказка за стълбата" на Смирненски. Как стъпало по стъпало човек сменя нещо от ценостите си или не успява да продължи по на горе...

Съзерцател каза...

Май така излиза.