сряда, 26 декември 2007 г.

Коледуване?

Чудя се защо вече няма коледари.

Някои ще кажат, че причината е в големият град, където традициите се губят.

Ама съм виждал на запад по това време как възрастни хора сформират групи, за да пеят коледни песни.

А къде се изгуби коледната традиция и дух при нас. Може би потъна под комерсиализацията и хуманитарните кампании.

I put a spell on you (3). Orient version


Странното е, че много се дразня от кючеклийките в родните ни чалга барове, но както отбеляза една приятелка, “на изток тези танци са си съвсем на място”. Може би, извадени от контекста на средата, обаянието им се губи. А и родните кючеклийки нямат и идея за какво става въпрос. Чували са, че така се прави, ама защо и те не знаят. Гледал съм изпълнения на арабки и няма място за сравнение.

Както и да е.

Благодарение на европейските романтици от 18 и 19 век ориенталските танци (raqs sharqi رقص شرقي) придобиват световна известност и се превръщат в неотменна част от екзотичният образ на Близкият изток. Има много спорове за техния произход, но липсват сериозни академични изследвания. Днес навсякъде по света има школи по ориенталски танци, а за западните жени това се е превърнало в мания. Но не са много западнячките, които влизат в техният ритъм. Соня е една от малкото чужденки, станали звезди на ориенталският свят. Тя е мексиканка и преди да се захване с “източни танци”, е танцувала фламенко. Много се спори за нейните умения и дали наистина е добра, но аз я поставям на трето място в моята ранг листа след Раниа и Джеллина. Това не е най- доброто й изпълнение, но само с него разполагах, а и мисля, че добре се съчета с версията на Наташа Атлас на “I put a spell on you”.

П>С>

Видеото се посвещава на Jah-Sen с пожелание да опознае Изтокът отблизо- негова отколешна мечта. Поздравени да се чувстват и колегите Малин, Милена, Георги и Мариян. Нека, докато изучават Близкият изток, да се срещат с неговите хубави страни и да не се сблъскват с лошите. А на Милена браво за нейните умения в “източните танци”. ;)

2008 رأس السن


събота, 22 декември 2007 г.

Боят му е майката (Прозаични размисли за насилието)


“Осмокласник почина след сбиване със съученик”

“Седмокласник наръган в гърба от съученик”

Тези събития, случили се наскоро, върнаха дебата за детското насилие в общественият ред. Всички се изказаха. Блогърите също се развихриха. Естествено, след няколко дни хората се върнаха към “нормалният” си ритъм на живот...

До следващият подобен случай. И тогава всичко ще започне отново.

Но аз реших да не чакам и макар с известно закъснение да взема участие във виртуалният разговор по темата, като изложа тук становищата по проблема, които прочетох и да им отговоря.


[+/-] ПРОДЪЛЖИ ДА ЧЕТЕШ



“Детското насилие е невинна игра”

Може и да започва като “играчка, но след това често става плачка”. Освен това не съм съгласен на разделението на “детско” и “възрастно” насилие. Отношението, което си оформил към насилието като дете, остава за цял живот.

“Насилието е присъщо на човека- остатък от нашата животинска природа.”

Да, насилието е заложено в човека. Но човекът за разлика от животните мисли. Той не действа инстинктивно, опитва се да осъзнава и обосновава своите постъпки. Не можем да отречем наличието на първични инстинкти в редица от нашите действия, но те са облечени в луксозната опаковка на човешките чувства и мотивация. Изборът на реакция при човекът е доста по- богат от този при животните. Как да контролираме и използваме своите инстинкти, включително и този, който ни подтиква към насилие, ние отново се учим през своите детски години. Проблемът не е в наличието на афинитет към насилието, а в липсата на неговото осъзнаване и контрол. Затова обществото прави всичко възможно, за да структурира насилието в определени рамки.

“Детската агресия, а и насилието в цялост, не е само български проблем”

Вярно е. Насилие няма само в България. Но нашата страна е особен случай.

Ако питате бабичките, те ще ви кажат, че преди 10 ноември не е имало такава агресия. Аз се сблъсках с насилието преди тази прословута дата. Спомнете си, че култовият детски филм “Куче в чекмедже” започва със сцена на “джобене”. Погледнете фолклора ни:

“Бий, за да те уважават”

“Който пести боя на децата си, не ги обича”

“Бий малко дупе, за да не биеш голям задник”

“Бие ме, значи ме обича”

“Бой и е..не се връщат”

...

Както се вижда от тези поговорки, някои от които употребяваме с насмешка, боят е неотменна част от нашата култура. Но наистина 10 ноември промени ролята на насилието в обществото ни. Промените легитимираха агресията, структурираха я като обществен фактор. Спомням си, че през 90-те много мои връстници искаха да станат “мутри”. Това е напълно нормално, когато виждаш, че благодарение на грубата сила можеш да станеш “номер едно”. Докато в други страни обществото избутва насилието в периферията на живота, в крайните квартали, то при нас агресията е ежедневие навсякъде. Никъде не съм виждал толкова нисък праг на провокация към агресия както в България. Преди няколко седмици помолих учтиво един непознат за огънче. Отговорът беше: “Абе я си е.и майката. Само до тебе ми е сега.” Налице беше словесната агресия. От нея до физическата има само една крачка. Насилието в нашата родина е отговор на всичко. Тo е и начин за забавление. Когато се чудят какво да правят, хлапетата пребиват някой. Ей така за купона. Да, невероятна е инфлацията на насилието в нашата родина.

“Семейството и възпитанието са виновни за детското насилие”

Семейството играе голяма роля при оформянето на детският характер. Но аз познавам много насилници, които произхождат от “добри семейства”, където няма агресия, а самите те се държат пред родителите си като божи кравички, а навън са истински хищници. Виждал съм и деца, които редовно ядат пердах в своите домове, но самите те не проявяват склонност към насилие, може би защото знаят ефектът на агресията върху себе си. В съвремието децата порастват много по- бързо и започват сами да вземат решения как да се справят с предизвикателствата на външният свят. А принципно повечето родители нямат идеята да възпитат в децата си определено отношение към боят. Много подрастващи, излизайки от любвеобилните си семейства, се сблъскват със света на улицата и не са готови за неговите предизвикателства. Днес окръжаващата среда конкурира влиянието на родителското възпитание. А при липсата на минимални общи правила, всеки сам изработва свое отношение към “грубата сила”, вземайки самостоятелно решението каква роля ще играе тя в живота му.

“Медиите проповядват насилие”

Така е. Но дали ще им повярваме зависи пак от нас. Ако не започнем да правим разлика между художествена измислица и реалност още в ранна детска възраст- лошо е за самите нас. Проблемът не е в това, че медиите показват насилие, а гледната им точка към него. Повечето филми от уестърните до съвременните екшъни показват “героичната” страна на агресията. Силният самотен мъж, който с помощта на пистолета въздава справедливост. Убийството на филм изглежда нереално. Няма го усещането за болка. Но предлагането отговаря на търсенето. Съвременният човек не трябва да се справя с много предизвикателства, изискващи “груба сила”. Поне на теория. Затова той обича да си спомня за “героичните времена”, седейки пред телевизора, докато се налива с бира и нагъва чипс. Друго си е да си Рамбо, а не скучен и ординарен програмист. Проблемът възниква, когато някой наистина повярва в това.

“Страхът и неспособността да се справяш с определени ситуации водят до насилие”

Това е доста опростенческо твърдение. Страхът може да мотивира агресията на жертвата, но не и на насилника. Насилникът е човек, който е превърнал по някаква причина агресията именно в средство за справяне с различни ситуации. Насилието е неговата същност. Истинският агресор, а не пишман “заблудените жертви на рекламата”, познава насилието из основи. Той е готов и не се страхува да раздава и получава пердах. Той е монополизирал агресията. Фактът, че повечето хора са оставили да залинеят хищническите им инстинкти е неговото предимство, неговият шанс да доминира.

“Жертвите на насилие не трябва да се срамуват и да се чувстват малоценни”

Глупости. Какво трябва и какво става са две различни неща. Ако си станал перманентна жертва на агресия, това няма начин да не окаже влияние върху твоята психика. Неподготвеността ти да реагираш на определена ситуация повлиява на твоята самооценка. Особено когато виждаш, че шестицата ти по математика и доброто възпитание не вършат работа на улицата. А и както казах по- горе, целта на насилника е да те подчини, да те превърне в топка от страх и нерви. Той не е добър по математика, затова ще иска да те изведе на свой терен, където да ти покаже “колко си жалък”.

“Справяне с насилието- ...?”

Няма универсална рецепта за този проблем. Аз лично твърдя, че трябва да се противопоставяме на насилието. Дори да не е със сила. Но трябва да заявим своята позиция. За да останем хора. Веднъж се противопоставих на един насилник с ясното съзнание, че ще си отнеса боя. Той беше един от “биткаджиите” в нашето училище през 90-те. Ходеше с кварталните мутри, беше професионален бияч и всички се страхуваха от него. Често тормозеше едно пълничко момченце в съблекалните. Аз се опитах да го защитя. Казах на побойника, че е жалък, щом си изпробва силата на по- слаби. Естествено, той започна да налага мен. Сваляше ме на земята и ме риташе. А аз се изправях и го питах само толкова ли може. Блокирах, доколкото е възможно, ударите му без да му отвръщам. Не че не можех. Даже мисля, че бих го пребил. Но тогава той печелеше, защото щеше да ме е извадил от равновесие и да наложи своите правила. Накрая той се умори да ме пердаши. Разбра, че е загубил. Разбра го по погледите на другите. Друг път бях нападнат от седмина, които искаха да ме оберат. Осъзнах, че няма да се справя. Затова извадих парите от портфейла си и ги скъсах. Онези бяха озадачени, сметнаха ме за луд и не знаеха как да реагират. Самият аз често използвам сила срещу насилието. Благодарение на дългото си общение с насилници съм си изградил някаква интуиция към агресията, която ми подсказва кога е удачно да използвам и кога не сила. Вероятно на нея дължа и контрола върху насилието, което упражнявам, дори в моментите, когато емоциите ми вземат връх. Насилието има свойството да те опиянява. Но аз досега не съм ритал противниците си, след като съм ги повалил.

Едва ли съм дал някакви точни отговори на въпроса за насилието. Вероятно много от нещата, които написах, вече сте ги чували. Единственото, което искам да кажа е, че насилието не може да бъде премахнато, но може да бъде поне осъзнато. А това зависи от нас. Иначе боят ще продължи да бъде майката на всичко в България.

П>С> Има едно великолепно “Есе за насилието” на Алекс Букарски. Можете да го прочетете на български тук.

П>П>С> Можех да пиша още много за насилието и моят личен опит с него, ама няма да ми стигне блога.


четвъртък, 13 декември 2007 г.

Патриархалното плашило

Снощи гледах по новините на БиТиВи репортаж за конференция по въпроса за домашното насилие в България. (Можете да видите репортажа тук, а заключенията на конференцията тук.) Геновева Тишева, експерт в Центъра за джендър изследвания, заяви, че “основните причини за най- масовото проявление на насилие в семейството или връзката, а именно подчиненото положение на жената и уязвимостта на децата, си остава, то някъде се корени в нашият бит, в патриархалните стереотипи, срещу които трябва да се борим”.

“Патриархалността” ли е основната причина за семейното насилие?

Прабаба ми и прадядо ми са били пример за “патриархално семейство”, спазващо традициите. Но никой не си спомня прадядо ми да е посягал някога на прабаба ми. А от разказите на баба ми съм останал с впечатление, че ако е получавала шамари, то е било най- вече от страна на нейната майка. Дядо ми също не е посягал на баба ми, макар в къщата им да усещах пак онзи традиционен за нашият бит патриархален дух.

Всъщност, за “патриархалността” ли говореше Геновева Тишева, или за представата, която се наложи в България за нея през последните години, включвайки я в редица “стереотипи”, включително и в този за домашното насилие.

Митът за “подчиненото положение” на жената в този мъжки свят вече започна да ми втръсва. Съгласно старата българска поговорка “мъжът е главата на семейството, а жената неговата шия, но главата гледа накъдето се обърне шията”. Така например, баба ми не е заминала да следва висше образование, макар баща й да е имал желание да я изпрати, защото майка й заявила, че големият град ще я разврати и е наложила своето мнение. Останал съм с впечатление, че жените в моя род не са някакви безгласни букви, въпреки “патриархалността”, а упражняват една мека и незабележима диктатура в съответствие именно с “патриархалните” традиции.

Прави ми впечатление също така, че когато се говори за “домашно насилие” и “сексуален тормоз” в нашата родина, се визират случаи, в които жертвите са основно жени. Не отричам, че в България е пълно с простаци, избиващи комплексите си, като малтретират жени, но истина е, че най- добрият ритник с кубинка в главата получих от първата си приятелка. Не й отвърнах, защото не съм възпитан, а и не мога да си представя, да удрям жени. Не ми е хрумвало и да се оплаквам. Знаех, че приятелката ми има проблеми, намиращи израз в агресията й към всички и всичко. Мислех, че моята задача е да й помогна да ги преодолее. Това беше мое решение и не го препоръчвам на други хора, които са обект на семейна агресия. Имам един познат, който беше подложен на сексуален тормоз от шефката си, но предпочете да напусне работа, вместо да се оплаче, защото го смяташе за унизително и влизаше в разрез с представата му за “силният мъж”- стереотип, особено популярен сред “силният пол”.

Мисля си, че всеки интерпретира понятията както му е изгодно. За някои между “патриархалност” и домашно насилие има знак за равенство, за други, като мен, “патриархалност” е пламтящото кюмбе, мирисът на липов чай и препечени филийки, докато семейството се събира за закуска.

Въобще, всички проблеми в България се разглеждат през призмата на стереотипите, които създаваме в съзнанието си и размахваме като плашила, плашейки сами себе си.

сряда, 12 декември 2007 г.

Моят път

Днес Стойчо ме подсети за една от моите любими песни. Става дума за “Моят път”. Изпята от толкова много певци, но станала световно известна с изпълнението на Франк Синатра, чийто рожден ден е днес.

Докато я слушах ме осени едно прозрение.

Драги мои приятели,

Пътят, по който вървим е един и същ, но стилът, с който го изминаваме, е различен.

Можем да вървим

с “класа” и шеговито намигване,

с достойнство,

с ярост, осмивайки всичко,

или пък осъзнавайки го, макар и към неговият край.

(Тук Елвис изпълнява песента два месеца преди да умре)

А какъв е твоят стил?

събота, 8 декември 2007 г.

Симпатия за дявола

Единственото, което процъфтява в нашата родина е политическата сатира. Добре, че е тя, иначе съвсем ще се сдухаме.

Скоро мисля да пиша по- подробно по темата.

П>С>

За сведения на агентите- не познавам лично момчетата от «Некоректна България», тези неща достигат до мен по обмена. ;)

сряда, 5 декември 2007 г.

Guantanamera- желание за лято и купон


Студът, дъждът и мъглите през последните дни предизвикват в мен някакви неистови желания за слънце, море, небрежно облекло от тениска и бермуди, уличен купон с латино ритми...

Тези мои въжделения намериха израз и средоточие в една песен, която не бях слушал отдавна:


Това не е оригиналната версия на песента, макар и Селия Круз да участва в изпълнението, но клипът на Уайклиф Жан най отговаряше на лятното купонджийско настроение, което ме обзело. Другите клипове бяха някакви концертни изпълнения в зали. Пък ми харесва и пародийното намигане към “Десперадо”.


[+/-] ВИЖ МАЛКО ЗА ИСТОРИЯТА НА ПЕСЕНТА И ТЕКСТА Й

Както е известно, тази песен е нещо като неофициален химн на Куба. Съответства на “Една българска роза” на Паша Христова. Стиховете са на известният кубински поет и революционер Хосе Марти, макар че когато Хосе Фернандес Диаз написва песента през 1929 година, текстът е бил различен. Според легендата в неговата основа стояла една тъжна любовна история между Диаз и някаква гуантанамера (момиче от Гуантанамо). За съжаление оригиналният текст не е запазен, тъй като много скоро след излизането на песента, мелодията се обвърза със стиховете на Марти. Музиката се основава на ритми от югоизточна Куба. Принципно “гуахира” е кубински танц.

Ето текста на Марти и един мой “куц” опит за превод, за който се извинявам (познанията ми по испански са доста бедни):

Yo soy un hombre sincero

Аз съм искрен човек


De donde crece la palma

От там, където растат палмите


Y antes de morirme quiero

И пред смъртта (преди да умра) аз искам


Echar mis versos del alma

Да споделя стиховете на душата си


Guantanamera, guajira, Guantanamera

Момиче от Гуантанамо, танцувай гуахира, момиче от Гуантанамо

Mi verso es de un verde claro

Моят стих е светло зелен


Y de un carmín encendido

И пламти в пурпурно


Mi verso es de un ciervo herido

Моят стих е ранен елен


Que busca en el monte amparo

Който търси убежище в планината


Guantanamera, guajira, Guantanamera

Момиче от Гуантанамо, танцувай гуахира, момиче от Гуантанамо

Cultivo una rosa blanca

Отлгеждам (пазя) една бяла роза


En julio como en enero

През юли както през януари


Para el amigo sincero

За искрен приятел


Que me da su mano franca

Който ми подава честна ръка


Guantanamera, guajira Guantanamera

Момиче от Гуантанамо, танцувай гуахира, момиче от Гуантанамо

Y para el cruel que me arranca

И за жестокият, който изтръгва


El corazon con que vivo

Сърцето, с което живея


Cardo ni ortiga cultivo

Не отглеждам ни коприва, ни бодили


Cultivo la rosa blanca

А пазя (отглеждам) бяла роза


Guantanamera, guajira Guantanamera

Момиче от Гуантанамо, танцувай гуахира, момиче от Гуантанамо

Con los pobres de la tierra

С бедняците на земята


Quiero yo mi suerte echar

Искам да разделя моето щастие


El arroyo de la sierra

Ручеят на планината


Me complace más que el mar

Ми дава повече удоволствие от морето


Guantanamera, guajira Guantanamera

Момиче от Гуантанамо, танцувай гуахира, момиче от Гуантанамо

(Казват, че последният стих бил придаден след революцията)



Ето и една друга версия, по- житейска и може би по- близо до оригиналният текст ;):

Guantanamera guajira Guantanamera

Момиче от Гуантанамо, танцувай гуахира, момиче от Гуантанамо

yo soy un hombre humilde

Аз съм един беден мъж

tal vez no tengo dinero

Може да нямам никакви пари

quizás no sabes mi nombre

Може би не знаеш името ми

y ni conoces mi cerro

И никога не си виждала (не знаеш) квартала ми (хълмът ми)

Guantanamera guajira Guantanamera

Момиче от Гуантанамо, танцувай гуахира, момиче от Гуантанамо

yo debo irme a casa

Но аз трябва да се прибера вкъщи

tal vez mi esposa me espere

Вероятно жена ми ще ме чака

no puedo irme ahora

Не мога да вървя точно сега

tal vez mis piernas no lleguen

Май краката ми не ме държат (не могат да го направят)

Guantanamera guajira Guantanamera

Момиче от Гуантанамо, танцувай гуахира, момиче от Гуантанамо

tan tarde yo siempre llego

Толкова късно винаги пристигам

jamás alcanzo el metro

Никога не хващам метрото

un tren con tantas personas

Влак с толкова много хора

mejor que espere el otro

По- добре да изчакам другият

Guantanamera guajira Guantanamera

Момиче от Гуантанамо, танцувай гуахира, момиче от Гуантанамо

(Този куплет за метрото явно е добавен от “чиканосите” в Ню Йорк )


Напоследък всички задават въпроса: Какво ще правят кубинците, когато Кастро си отиде? Ето какво ще правят, според мен:

Клипът е заснет октомври тази година в известният хавански бар “Ла Флоридита”. Присъстващите не изглеждат разтревожени. Явно не се тревожат какво ще правят, след като си отиде Ел Коменданте.

Независимо какво става, останал съм с впечатление, че кубинците винаги пеят, танцуват и се веселят. Едно време с тази песен посрещнаха Кастро, с нея и ще го изпратят.

Има една история, която вече е станала легенда и мнозина се съмняват в нейната достоверност, но аз ще я разкажа.

В една от своите речи Кастро порицал кубинците, че не работят достатъчно, а се отдават на веселие и фиеста. Изказването завършвало с лозунга: “Trabajo- Si, Samba- No” (Работа- Да, Самба- Не!). Седмица по- късно в Хавана се появил новият латино хит “Trabajo- Si, Samba- No”, на всичкото отгоре бил самба. :)

Viva Cuba!

сряда, 28 ноември 2007 г.

Два въпроса

Наскоро беше Денят на толерантността, та се вдъхнових да направя една презентация по случая. Надявам се да ви хареса.

П>С>

Благодаря на Кумът за идеята. Може и да не е негова, но чрез него достигна до мен.

Извинявам се за качеството, но при компресирането се загуби част от образа. Рискове на занаята.

Като на кино


Светът е сцена, а всички ние сме актьори. Така е твърдял Шекспир. “На живота собствен аз съм главният герой”. Но улисани от живота забравяме за нашата “игра”. Тя просто е част от същността ни, на която отделяме малко внимание. Никой не я оценява. Не говоря за “оскари”, “златни палми” или “сребърни мечки”. Имам предвид обикновеното човешко внимание. Моментът, когато някой се опитва да разкрие “мъртвото вълнение” в душите ни, с което вече отдавна сме свикнали и не ни прави впечатление. Защото не можем да се дистанцираме от него. Тъгата, радостта, любовта, умората...- всичко това потъва в ежедневието на собственият ни свят. Емоциите и преживяванията намират мимолетно отражение във въздишка, смях, нова бръчка, бял косъм, бърз поглед или незабелязано докосване- като малка вълна по огледалната повърхност на бушуващо в дълбините си море. Неща, които дори самите ние не забелязваме. Докато не се появи някой “режисьор”, който забелязва нашите уморени очи, сподавени усмивки и несигурни жестове. Той вижда тяхната сила и се опитва да открие историите, които крият. Оценява “актьорската ни игра” отвъд нейните ежедневни измерения, забелязва нейната искреност. Преоткрива нашето забравено “актьорско” аз и ни го показва през неговите очи- на нас и на света. Хубаво е от време на време пътят ни да пресече такъв “откривател”. И да ни се “усмихне”, пък било то и през обектива на фотоапарат.

Това е усещането, останало в мен, след като посетих дебютната фотографска изложба на Атанас Христосков “Като на кино”. Какви чувства ще събуди във вас, проверете сами. Експозицията ще бъде в галерия “Архиви” на “Московска” 5 до 7 декември.


П>С> Още за изложбата може да научите в Кафене.бг>


С памук в ушите

Този четвъртък – с памук в ушите

29.11. от 9.30 пак да започнем деня си пред Министерски съвет...

Не можем повече да ви разиграваме, но все пак – който иска и чувства, че има още сили, нека дойде и подкрепи отново Натура. Не можем да гарантираме, че този път ще има решение, но е много вероятно. Така или иначе мъдрите ни държавни глави трябва да го вземат възможно най-бързо (зер от Еврокомисията ги чакат с наточени брадви). А от нашето присъствие там има смисъл, и то голям, дори и нашата природа да не им е част от заседателното “меню”.

Така че – идвайте, или поне препратете това на хора, които биха дошли. Защото ако не е този четвъртък, може да е всеки от следващите.

А това решение вече ще е НАИСТИНА ФИНАЛНО!

И е важно да покажем позицията и твърдостта си – по-трудно е да се отмени вече взето решение, отколкото да се повлияе предварително - това поне го знаем J

Нашите искания са:

Рила-буфер - по Директивата за видове и местообитания;

Калиакра и Емине по Директива за птиците в пълната си част; както и

отпадане на т. 3 - условието на министъра на регионалното развитие Асен Гагаузов да не се включват териториите „с приет общ и/или подробен устройствен план (ОУП, ПУП) към датата на обявяване на зоната” и концесионните площи, което практически елиминира всички зони по морето.

Това условие противоречи на европейското законодателство и на 2те директиви за Натура 2000 – за птиците и за местообитанията!

Ако не бъдат приети тези условия, обхватът на зоните ще бъде намален, а защитата им – невъзможна!

Това ще ни доведе осъждане и наказание от Европейския съд, спиране на фондовете за тези зони и освобождаване на пътя на крупните инвеститори за досъсипване на малкото останало от прекрасната ни природа!

Така че, знаете си – грабвайте плакатите и банерите (доброто настроение си е винаги с нас, няма нужда за него да ви подсещам) – и елате! С голямо количество памук и материали за залепване.

П.с.

Между другото, ако все още не знаете, нашата малка, но бойна групичка е там всеки четвъртък от... март насам! J

Но сега очакваме финала – затова ви зовем да ударите по 1 рамо! J

Коалиция „За да остане природа в България”


П>П>С>
Получено по пощата, поверително, но не от Ел. Ей., нито пък беше запечатано с целувка.


вторник, 20 ноември 2007 г.

Парадоксите на смъртта (Неуважението към живота)

Парадокс е, след като си бил на мисии в Косово и Ирак, преживял си хиляди опасни премеждия, да се прибереш вкъщи и някакъв деветнадесетгодишен хлапак да те отнесе с новата си кола, докато пресичаш на пешеходна пътека при зелен за теб светофар.

Обидно е.

Не това, че си загинал. А начинът, по който е станало. Едно е да умреш на война или докато катериш Алпите, друго е да бъдеш смачкан от някой, който не цени животът и “морето му е до колене”. Първият вариант е резултат на добре преценен от твоя страна риск, за който си поел отговорност, а вторият е резултат на пълна безотговорност и то не от твоя страна.

Поемал съм много рискове, но само за себе си. Защото винаги съм уважавал живота на другите. Но има една нова “порода”, която се появи заедно с “промените”. Той е неин представител. Не цени нищо, не уважава нищо, мисли се за “велик”, а всъщност е жалък, защото не поема отговорност за нищо. Той не живее. Вегетира в луксозните клубове, смятайки, че е хванал господ за шлифера. Така са го възпитали. “Татко” му купува нова кола. Той я потрошава. А “татко” за награда му купува друга, още по- хубава и скъпа. И отново е по пътищата. Форсира, без да мисли. Защото е “велик”. Така е възпитан. Смачква някого на пешеходна пътека. Голяма работа. 10 точки. Не осъзнава какво е направил. Гледа като теле. Не изпитва вина. Само егоистичен страх. И увереност, че “татко” ще го спаси.

Гледам го и ме обзема ярост. Искам да го пребия бавно и методично, както аз си умея. Но след това разбирам, че няма смисъл. Толкова е гнусен, че дори смъртта не го иска.

Тя взе по- добрият.

Онзи, който я уважаваше.

Защото, който цени животът, уважава смъртта.

четвъртък, 15 ноември 2007 г.

Домът и комшулукът

Както всяка сутрин събуждането ми беше трудно, макар да си бях легнал рано за моите стандарти. (Обикновено си лягам 3- 4 часа сутринта.) “Още не отворил гуреливи очи”, бързах да си направя спасителното сутрешно кафе. Сипах си ароматната черна смес, запалих цигара и застанах на отворения прозорец, за да усетя живителният студ на сутрешният полумрак- “часът е седем, седем без нещо”. Някакъв пич се мъчеше да паркира очуканият си западен автомобил пред кооперацията сред другите таратайки. Наблюдавах го с интерес, защото в този ранен час, околността не предлагаше нищо по- занимателно за зяпане. След като най- накрая се справи с упражнението “дислоциране на МПС”, той слезе от колата, погледна нагоре, забеляза ме и подвикна:
- Извинявай, познаваш ли Мария?
“Има си хас! Таман три Марии познавам.”- помислих си сънено и отговорих машинално:
- Да.
- А на кой етаж живее?
- Аааа, това не знам.
“Абе, има ли Мария в блока?!”- зачудих се аз.
Така е! Винаги може да се получи разминаване и някой да се изгаври с теб, без да иска.


[+/-] ОСТАТЪКЪТ ОТ ТЕКСТА



В средата на жизнения път, изминат от мен досега, смених едно гето с друго. Днес 70 % от съкооператорите, които се нанесоха заедно с мен в новопостроеният блок, вече не живеят тук. Първоначално над нас живееше някакъв цирков дресьор на кучета. Не минаха и 4 години, когато той продаде апартамента на някаква баба, която се настани там с нейната внучка. Не си спомням как се казваше бабата, но си спомням името на внучката. Това няма значение, тъй като скоро след това и те препродадоха апартамента на някаква друга баба... Всеки, който направеше малко пари, бързаше да се изнесе в “по- реномирано” гето, отговарящо на новият му “социален статус”. Започнах да забелязвам някаква тенденция, отговаряща на така нареченият “съвременен западен номадизъм”. В Западна Европа и Щатите хората постоянно се местят, следвайки работата си, образованието или желанията си. Естествено, тук тази тенденция се “побългари”. Ако на запад хората живеят под наем и не се превързват към къщите си, то тук виждам някаква поредица от имотни покупко-продажби, породени от народопсихологията ни да чувстваме сигурността на собствения дом. Всъщност, този процес не е започнал днес. Вътрешни миграции в България винаги е имало. Моите предци са се местили няколко пъти. Това е някакво странно съчетание от желанието за промяна, която ти дава движението, надеждата за подобрение и нуждата от сигурност, които ти дава собственият дом. Но отношението на бабите и дядовците ми към дома беше различно. Виждам го и в майка си. “Да се завърнеш в бащината къща...” При тях тази фраза имаше смисъл. Може би заради преживените катаклизми, подтикнали ги към движение, те отдаваха такова голямо значение на дома. А домът не беше някакви стени, зад които се свираш. Имаше чувство за общност. А тази общност обхващаше и съседните домове. Както казва бащата на Реймънд от едноименният сериал, “къщата се избира според местоположението, а местоположението са съседите, съседите и пак съседите”. (Нещо от този род беше.) Колко време съм прекарвал в комшиите на баба и дядо, все едно си бях у нас, а тези хора ме приемаха като тяхно дете.
А днес...
Много мои познати си взимат нови “хубави” апартаменти, инвестират големи суми в тяхното благоустройство, но въпреки това не са щастливи. Повечето от тях казват, че се задушават. Не могат да понасят съседа отляво, отдясно, отгоре или отдолу. Макар да не го познават. Но той им се натрапва индиректно с шумната чалга, която пуска, чрез домашният си любимец или чрез досадните си привички.
Аз вече започнах да забравям имената на съседите си. Нормално е при това текучество в блока ми. А и съкооператорите не държат да се представят. Разминаваме се като непознати. Вече не поздравявам. Няма смисъл. Те ми хвърлят по някой пренебрежителен, високомерен или подозрителен поглед. Почнах да им отговарям по същия начин. Последният новодомец беше един китаец, който взе жилище на един от горните етажи. След като се нанесе, мина по всички апартаменти с кутия бонбони, за да се представи и да ни пожелае “да бъдем добри съседи”. Но ентусиазмът му явно бързо се охлади от нашите привички. Тридесетте процента съкооператори ветерани пък се държим като бивши гаджета, които са се разделили след дълга и досадна връзка, която им е разкрила всички кирливи ризи на другия. Поздравяваме се, но не си говорим.
Е, има едно, две изключения. За потвърждение на правилото.
Започвам да се замислям дали не е дошъл момента да сменя гетото.
Ама пак трябва да подбера “местоположението”, т.е. съседите.

сряда, 14 ноември 2007 г.

Корупция

Имаше един векереец (контраразузнавач), възпитаник на старата школа, много колоритна личност. Надушваше измяната и корупцията още в зародиш и не цепеше басма никому- беше принципен. От време на време се появяваше изненадващо на случайните разбори преди смяната да застъпи наряд на ГКПП. Залата се смълчаваше, всички впиваха разтревожени погледи в него, а той казваше с дълбокият си спокоен глас:

- Момчета, помнете! Не е престъпление да ви предложат подкуп, да го вземете и да прекарате този, който ви го е дал, като не свършите това, за което ви го е дал! Престъпление е да си поискате подкуп, да го вземете и да свършите това, за което са ви го дали! Граничарите не са просяци, слуги или рекетьори!

Така и никой не разбра дали се шегува, или говори сериозно.

П>С>

Чух, че Хрътката е починал. Лека му пръст!

Ако някой от “старите” знае къде са го погребали, нека ми драсне едно писмо

събота, 10 ноември 2007 г.

А ти... подписа ли се?!


Подписка в защита на гранд хотел “България” и зала “България”>

Подписка за опазването на Рила>

Не е задължително. Само ако ти пука!

Често ми казват: “Загубена кауза!”

А аз винаги отвръщам: “Боря се и за загубени каузи, стига да си заслужават!”

четвъртък, 8 ноември 2007 г.

Оръжието- за и против

Масовото убийство във Финландия отново върна на дневен ред в глобален мащаб въпросът “трябва ли да се разрешава притежанието на оръжие?”. Доколкото разбрах, финландците са на едно от първите места в света по притежавано оръжие на глава от населението, а оръжейният режим в страната е един от най- либералните в света- показателен е фактът, че пистолетът, използван при касапницата, е бил законно притежание на един тинейджър. Такива дискусии се водят от дълго време в САЩ, където либералите виждат в голямото количество “лично” оръжие причина за ръста на престъпността и убийствата. Но в страни като Финландия и Швейцария, където също има огромен брой “лични” оръжия, криминогенната обстановка е доста по- спокойна и броят на убийствата не е голям. Такова масово убийство досега не е имало в тази спокойна скандинавска страна и обществото там наистина е в шок.

Оръжието ли е виновно за този тип прояви?

Наистина ли, “ако има пушка в първо действие, тя трябва да гръмне във второ”?

Парче хладна стомана. Нищо повече. Това е пистолетът. Но ако го погледнеш от друг ъгъл, този къс желязо може да бъде приятел, враг или господар. От теб зависи. Зависи какво отношение възпиташ към оръжието. И дали го осъзнаваш като отговорност или като атрибут, който компенсира малката ти пишка, или като решение на психологичните ти проблеми. Проблемът не е в пистолетът, а в този, който го държи. Много е лесно да кажеш “забраняваме им достъпът до опасни средства и всичко ще бъде наред”. Нещо като пречистване на гузната съвест. Създали сме психопат. Незнайно как. Не сме забелязали. Това момче е компенсирало някаква липса с “могъществото” на пистолета. А никой не е забелязал тази липса, не се е погрижил да я запълни.

Може би затягането на лицензионният режим за оръжието ще доведе до намаляване на такива “масови кланета”. Но не е сигурно. На черният пазар е лесно да се сдобиеш с “пушкало”. А ако си решил, че ще “пуцаш”, винаги ще намериш начин. По- удачно е да открием навреме фрустрацията, предизвикваща желание за убийство. Но е и по- трудно.

П>С>

Ама и финландците прекаляват- да продават законно оръжие на непълнолетни!

сряда, 7 ноември 2007 г.

Кратко описание на българо-македонските взаимоотношения

“Отношенията между българи и македонци ми приличат на двама братя, които се карат за бащиното имане, като всеки обвинява другият, че е незаконородено копеле.”

“В България има много изразен регионален шовинизъм. Никой не мрази един българин толкова, колкото друг българин. Всички мразят “кестените” (софиянците), а “кестените” мразят “майните” (пловдивчаните)... В отношенията българи и македонци тази тенденция бележи своеобразен връх.”

“Таман забравя за македонците и те правят някоя глупост, за да напомнят за себе си. Аз гледам да не им се впрягам, ама пресата постоянно ни ги навира в очите и в резултат някой също прави глупост в отговор. Някакъв затворен кръг!”

Три изказвания на мои познати и приятели по българо-македонските отношения.

понеделник, 5 ноември 2007 г.

Моята “Киномания”


Първо една приятелка ме помоли да й препоръчам филмите, “които си заслужават да бъдат гледани на Киномания”. После и други ме питаха същото. Чувствам се малко неудобно поради няколко причини:

1. Не съм някой мастит филмов критик.

2. Много от филмите и аз не съм ги гледал още.

3. Всеки си има различен вкус и усет за кино. Така че това, което харесва на мен, на друг може да не му хареса.

4. Ако имах време, нямаше да пропусна филм, дори и да не е нещо особено, но как щях да го разбера, без да го гледам.

Но тъй като тези молби валят през последните дни, реших да направя един списък на това, което бих гледал “задължително”, макар че тази година ще пропусна “Киноманията” поради фактът, че съм зает до шия, но смятам след това да наваксам.

Ето накратко филмите и моите аргументи в тяхна полза:



1. ТИГЪРЪТ И СНЕГЪТ (The Tiger and the Snow/ La Tigre e la neve)

Голям почитател съм на Роберто Бенини още от времето, когато излезе “Чудовището” . Тук той се изявява и като режисьор, и като актьор. Събрал е чудесен актьорски състав, включващ и Жан Рено. Някои казват, че наивитета на неговите герои става досаден, но за мен е въплъщение на искреността и традицията на италианската комедия. Може би се повтарят някои елементи от “Животът е прекрасен”- това гласят други слухове. Независимо от всичко аз бих отишъл да го гледам, именно за да видя има ли някакво развитие, или не. Бенини винаги ме е карал да се смея до плач и да плача през смях. Бих го гледал само и за това.

2. KURT COBAIN ABOUT A SON

Аз съм от гръндж поколението. Това е един добър повод да си спомня онези “размирни” времена. Иначе режисьорът ми е неизвестен, но тъкмо ще имам повод да го преценя.

3. Алегро(Allegro)

Един приятел от Германия ми каза, че 15 минути, след като е свършил филмът, не е можел да стане от мястото си. Кристофър Бое изповядва моята визия, че “филмът трябва да те обсеби и да разбие навика”. Има вкус към детайла. Трудно се прави добър черно-бял филм днес. При скандинавците има малко “дарк” мания, но в повечето случай тя засилва психологизмът. Не го препоръчвам на хора, които си падат по динамиката.

4. БУЛЕВАРДЕН РОМАН (Crossed Tracks/Roman de gare)

Клод Льолуш си Клод Льолуш, дори когато се опитва да се скрие.

5. ВСЕ ОЩЕ ЖИВ. ФИЛМ ЗА КШИЩОВ КЕШЛОВСКИ (Still Alive. A Film About Kieslowski/Still Alive. Film o Krzysztofie Kieslowskim)

Винаги съм искал да поговоря с Кешловки, а това е шанс да го направите и вие, ако имате такова желание. Макар и задочно.

6. ВСЕКИМУ СВОЕТО КИНО (To Each His Own Cinema/ Chacun son cinema)

Повече от 30 добри режисьори, събрани в името на един филм, а този филм е за киното? Аз не бих го пропуснал.

7. Г. О. Р. А. (G.O.R.A.)

Гледал съм го четири пъти и съм се попикавал от смях. Хумор и самоирония, които лесно се вписват в балканският ни светоглед. Чем Йълмаз е невероятен талант. Изпълнява няколко роли във филма, а го разбрах чак вторият път, когато го гледах.

8. ДЕСЕТ КАНУТА (Ten Canoes)

Нямам много впечатления от австралийското кино, тъкмо шанс да ги увелича, а и чувам, че този филм заслужвал да се гледа. Проверете сами.

9. ДЖО СТРЪМЪР: БЪДЕЩЕТО Е НЕНАПИСАНО (Joe Strummer: The Future Is Unwritten)

Аз съм почитател на “Клаш”, ако и вие сте- този филм може да ви заинтересува.

10. ЖЕРТВА НА СПАСЕНИЕ (Gone Baby Gone)

Бен Афлек- режисьор на криминале? Може да е интересно, само да не стане прекалено сълзливо както се получи по едно време в “добрият Уил”. Морган Фрийман е вътре, така че може да обере “луфтовете”.

11. ЖИВОТ НА ПАУЗА (Cashback)

Харесвам британски комедии, макар всеобщо да е мнението, че британците нямат (или имат малко странно) чувство за хумор. Освен това този филм вече го закичиха с толкова награди, а е едва дебют на Шон Елис!

12. ИЗ ПАРИЖ (Inside Paris/ Dans Paris)

Мои агенти ми казаха, че бил образец на доброто френско кино. Други ми казаха, че бил прекалено “френски”. Т. е. прекалено задълбаване в опит за психологизъм, ама по “френски”. Ако имах възможност, бих проверил за какво става дума.

13. ЛЕТЕН ДЪЖД (Summer Rain/ El Camino de los Ingleses )

Големи хвалби за този филм, голямо нещо. Бандерас бил и добър ражисьор. Ами да я видим тази работа. При всички случаи книгата, която е основа на сюжета и сценария е добра. Някой каза, че това било отговор на “Откраднатата красота”, но с младеж в главната роля вместо Лив Тайлър. Но все пак проверете.

14. ЛИНЧ (Lynch)

Две години до Дейвид Линч. Вероятно има какво да разкажеш.

15. МОЯТ НАЙ-ДОБЪР ПРИЯТЕЛ (My Best Friend/ Mon meilleur ami)

Харесвам Льоконт, а още повече Даниел Отьой- той е един от наистина добрите и многопластови френски актьори. А комбинацията между двамата + Ванеса Паради сме я гледали в “Момичето на моста”. Така че очакванията се нагорещяват, а и “la femme” е друга. Някои казват, че била мноооого добра (комедия).

16. НОЩНА СТРАЖА НА РЕМБРАНД (Nightwatching)

Гринуей си е Гринуей, а след “Записки под възглавката” окончателно станах негов почитател. Така че не бих го пропуснал. Винаги разказва дори най- баналната история по невероятен начин. А краят винаги носи удовлетворение, макар че може да не е щастлив. (поне не в американският смисъл.)

17. ПОГЛЕДЪТ НА МИКЕЛАНДЖЕЛО (The Gaze of Michelangelo/Lo Sguardo di Michelangelo)

Погледът на Микеланджело Антониони върху света винаги ме е вълнувал.

18. РАЗВОД ПО АЛБАНСКИ (Divorce Albanian Style)

Много неща мога да кажа за Адела Пеева, но друг път. Ако сте гледали “Чия е тази песен?” и ви е направил впечатление по някакъв начин, гледайте и този филм. Интересно ще е да видим новата “документална сага”.

19. ПОСТМОДЕРНИЯТ ЖИВОТ НА ЛЕЛЯ МИ (The Postmodern Life of My Aunt/ Yi ma de hou xian dai sheng huo)

Ан Хуей винаги извлича доброто, независимо дали е от Чо Юн Фат и прави гангстерска история в хонгконгски стил или комедия.

2o. РЕЖИСЬОРЪТ НА СВАТБИ (The Wedding Director/ Il Regista di matrimoni)

Анархистът Белокио сигурно отново атакува обществените абсурди по своя неповторим начин.

21. МЛАДОСТ БЕЗ МЛАДОСТ (Youth Without Youth)

Три неща, които говорят достатъчно: Франсис Форд Копола, Тим Рот, трилър.

22. МЕЖДУ ДВА СВЯТА (Slipstream)

Някои не одобряват тази истерия сред актьорите да стават режисьори, но от Антъни Хопкинс очаквам нещо наистина интересно. Дано се окажа прав.


Забележка: Пропуснах доста стари ленти, които съм гледал, а мисля, че и вие познавате. Ако не сте се “запознали” още, не знам къде сте бляли.



Желая ви приятно гледане!

П>С>

Мислех да пиша по- подробно, да правя връзки към IMDB, но нямам време. От мен толкоз

петък, 2 ноември 2007 г.

Будителството- мисията невъзможна!

Вчера беше Денят на будителите, та покрай празника, учителската стачка и публикацията на Комитата се запитах: “Къде се загуби авторитета на българския учител?”

Стигнах до заключението, че ако трябваше да се осъществи българското Възраждане днес, при тези обстоятелства, то нямаше да се състои.

Първо, никой нямаше да направи саможертвата на Паисии или Софрони да обикаля гладен и бос България, за да разбужда заспалите. Този труд не се заплаща.

Второ, никой нямаше да подкрепи тези “миткала”, дето вместо да си седнат на задника и да си гледат рахата, са тръгнали да “пробуждат”. Нямаше да се намерят благодетели, които да заделят пари за училище, защото това е “загубен капитал”.

Епохата е различна.

Напоследък все чувам “всеки може да стане учител”, “за какви се мислят тия” и т. н.

Други пък под влиянието именно на възрожденските идеали крещят “това е позор”, “отношението към учителите е отвратително”.

Да, епохата е друга. Днес е времето на “падналите авторитети”.

Авторитет трудно се изгражда, но лесно се руши. Особено в България. Особено днес.

А този процес е двупосочен.

От една страна са тези, които са “специалисти” по всичко. “Лесно е да станеш учител.” Именно заради този начин на мислене сме на този хал. Щото днес хора, които смятат така, стават учители. Някой дава ли си сметка колко трудна професия е това? Заради един учител, който се подиграваше и унижаваше учениците, тъй като не беше доволен от живота си намразих предмета му. И днес като се сетя, ми става зле. Много учители са неосъществени “адвокати”, “дипломати” и какво ли още не, влезли с тройки педагогика. Други пък имат самомнение, породено от въображаемите възрожденски идеали за статута на учителя. А не си задават въпроса дали отговарят на него. Не се виждат отстрани. Те стоят от "другата страна".

Това е един от проблемите в България. Всеки мери от своята камбанария. Отношението към учителската стачка се формира от това, че гордите, ревящи и самодоволни наследници затрудняват ежедневието на родителите си. Ако не беше стачката, някой щеше ли да се запита: “Ей, как са учителите?! Стигат ли им парите?!” Говоря с едно хлапе, което ми заявява, че двойката му по математика е не резултат от незнание, а защото “математичката се прави на интересна”. Родителите му го подкрепят безрезервно. Той е “умно и надарено дете”, а учителите са “бездарни и само искат пари”. Така ли моето момче?! Я, ми реши този многочлен! Този “фъстък” представа си нямаше за какво става дума, макар да го бяха учили предишният срок! Извинение пак се намери. Оказаха се виновни учебните програми, които не са съобразени и натоварват отрочетата, но той иначе е “умно и надарено дете”. А аз познавам тази учителка и ако имам още някакви бегли познания по математика, то е благодарение на нея и майка ми. Понякога ми е обяснявала по два часа, само на мен, това, което не разбирам и къде греша!

Хайде стига!

Моля ви се, нека всички да се погледнем отстрани!

Преди да станеш учител, задай си въпроса: “Наистина ли “ставам” за учител?!”

Преди да почнеш да мериш заплатите на учителите, постави се на тяхно място. Отговори си какво означава образованието за теб и колко пари би отделил за него!

Защото ще се върнем отвъд Възраждането!

четвъртък, 1 ноември 2007 г.

Пожелахте да видите... Желе от дюли

Месец октомври свърши, та проверих статистиката от броячите. Оказа се, че най- много “заблудени овчици” са влезли от Гугъл, търсейки... Некролози и Желе от дюли (което е една от "малките радости" в живота ми.). За некролозите не мога да помогна, за тях питайте Jah-Sen. Но що се отнася до желето от дюли, по някакво странно стечение на обстоятелствата точно тези дни го правих.

Така че накратко:

Вземате корите от дюлите и сърцевината им (месестата част отива за сладкото), и ги варите, докато сокът не стане по- гъст, отколкото за компот- прилича на кюспето от казармата. След което го прецеждате- два пъти, за да не остане нито частичка от плода. После добавяте захар в съотношение килограм на литър и пак варите. Важно е захарта да е хубава. Докога варите ли? Аз се ориентирам по усет. Докато спре да избива пяна. А, да! Пяната. Нея трябва периодично да я обирате- в нея се събират много токсини, а и разваля вкуса на желето. Когато желето придобие рубинен цвят, вземете на върха на чаена лъжичка и вижте как ще се стече. Ако се стича на “конец”, значи желето е готово. Прибавете лимонтозу- за по- голямо количество една чаена лъжичка, а за по- малко една щипка, като разбърквате енергично, за да се разтвори добре. Това, естествено, докато е горещо. Разсипете по буркани. Изчакайте да изстине. Насладете се на резултата.

П>С>

За разкрепостените (или за перверзниците- зависи от гледната точка )- ставало10 пъти по- сладко, ако желето се стича по снежнобяла женска кожа. ;) Така съм чувал.

"Улицата" за "политиката"

Източник: ENEArt

сряда, 31 октомври 2007 г.

Една гадна тенденция в съвременното кино

- А какво ще кажеш за “Никита”?

- Сериалът ли?

- Какъв сериал бе ?! Нали говорим за френското кино и филмите на Люк Бесон!!!

Разговор между двама “киноманиаци”. Единият е на 16 години, а другият съм аз.

Призрак броди в света на киното. Призракът на “римейка”. А зад него дебнат посредствеността и алчността.

Първо някой добър режисьор прави филм с малък бюджет, но чудесен сюжет, претворен в отличен сценарий, превъплатен на лента с перфектна режисура и вдъхновена актьорска игра. Филмът взема, че става хит. Говоря за “Никита” на Люк Бесон.

Три години по- късно един холивудски мастодонт, който няма свежи идеи, го забелязва, решава да отбие номера и прави “римейк”. Режисьорът не е някой известен и добър, но това няма значение, тъй като става дума за “римейк”, направен на поточната линия. Пак по същата причина нищо не се привнася в сюжета и идеите на филма. Бюджета е по- висок. Повече ефекти. Актьорите са по- лъскави. Някои от тях са наистина добри, но като ги гледаш, не усещаш същото въздействие, както когато си гледал първата версия. Но филмът чупи класациите зад океана, а това е най- важното. Говоря за “Терористката” на Джон Бадхам с Бриджит Фонда в главната роля.

Не стига това, ами четири години по- късно, след като са видели, че идеята се кльопа, продуцентите от една телевизионна компания правят сериал по гореспоменатият сюжет, като го разводняват до такава степен, че заприличва на сапунена опера. Говоря за сериалът “Никита”.

Има много примери за това, което говоря. А говоря за посредствеността и липсата на идеи в съвременното кино.

Първенци по правенето на “римейци” са американците, макар че тази мания не подминава и другите страни, включително и България- спомнете си “Козият рог”. Но никъде тази истерия не е толкова голяма, колкото в Холивуд. Холивуд поставя преградна стена пред европейското кино и експлоатира неговите идеи. Американците сами подпомагат тази сегрегация, предвид пренебрежението им към чуждоезичното кино и нежеланието им да четат субтитри. Фактически, американските кинокомпании правят своеобразни преводи, предназначени за тяхната аудитория. Когато гледах “Град на ангели”, щях да повърна, защото от първоначалната идея на филма "Криле на желанието" нe беше останало нищо. По- буквалистки прочит на темата не бях виждал. Всичко беше направено като кашица, за да не се налага зрителят да напрегне една мозъчна клетка или, не дай си боже, да се събуди въображението му. Киното все пак има свой език, господа, а вие го убивате.

Не стига, че го убивате, ами ни го и натрапвате, възползвайки се от мощните си дистрибуторски мрежи, обхванали като октопод целият свят.

Правете си “римейците”, ама моля ви се, не ги изнасяйте!

Протест за образованието

ДО ВСИЧКИ:

УЧЕНИ, ПРЕВОДАВАТЕЛИ ВЪВ ВУЗ-ОВЕ, СТУДЕНТИ, УЧИТЕЛИ,УЧЕНИЦИ
И ЦЕЛИЯ БЪЛГАРСКИ НАРОД


Днес, 29.10.2007 г., финансовият ни министър ще предложи своя бюджет
за 2008 година на съвета на тристранната коалиция (Станишев, Доган,
Сакскобургготски) и в сряда, 31 октомври, той ще бъде внесен в
Народното Събрание.
В него се предлагат точно същите проценти от БВП за образование (4,2%)
и наука (0,4%), каквито са и през тази 2007 година, но с увеличения на
заплатите на всички от 50% до 100% спрямо тази година.
Сметката е проста: ще бъдат изхвърлени на улицата десетки хиляди
преподаватели, учени и учители, студентските такси ще се увеличат
сериозно (вероятно удвоят или утроят), така че на останалите в
системата да се дадат увеличенията. Така нито образованието, нито
науката ще са станали по-приоритетни за нашето правителство, защото
делът им в общия продукт остава същия, но някои прости синдикални
искания ще бъдат задоволени, за сметка на:
1) Много по-малко преподаватели във ВУЗ-овете
2) Още по-високи студентски такси
3) Изгонване и на последните ни останали учени в чужбина (България е с
най-нисък брой на учени на глава от населението в ЕС – 2,8 на 1000
човека срещу над 13 на 1000 във Финландия например)
4) Намаляване на броя на учителите – явно се гони съотношение ученик –
учител, надвишаващо 18/1, което е твърде по-голямо от средното в ЕС –
15/1, и сегашното в България – 13/1.
5) Увеличаване на учениците в паралелките от 20 в паралелка към 35 в
паралелка. (поради намалелия брой учители) и съответно понижаване на
нивото на преподаване
6) Закриване на много от училищата по селата – а оттам и
обезлюдяването на съответните райони.

Учителите, които отстояват (заедно с нашите движения, профсъюзите,
Съюза на Учените и други организации) 5% за образование и 0,8 % за
наука в новия бюджет, са вече твърде уморени от дългия протест.
Затова ние, Гражданското движение за защита на науката и образованието
(организация на преподаватели и учени), студентската и ученическа организация
"Призив" и сдружението на учители "Инициатива за промяна",
организираме факелно шествие на 31 октомври 2007 г. (сряда) от 18,00
часа от НДК до пл. "Ал. Невски" (или мястото на събиране на учителите)
в подкрепа на един приемлив бюджет за образование и наука през 2008 г.
Исканията за 5% от БВП за образование и 0,8 % от БВП за наука в новия
бюджет са изключително скромни и минимални за европейска страна.
Ако предложения днес бюджет на Орешарски бъде приет, можем да се
простим с идеята да получим нормално образование в България и да имаме
сериозни научни изследвания – и последните учени-ентусиасти ще избягат
в чужбина.

Колеги, призоваваме ви да участвате в това шествие – индивидуално или
като убедите собствените си ректори, декани или директори да прекратят
занятията в сряда, 31-ви октомври, от 17.00 ч.
Съберете заедно по факултети, институти и елате в 18.00 ч. пред НДК!
Вземете факли, свещи и запалки с вас! Вземете най-вече вашите студенти
и докторанти. Те са нашето бъдеще! Разкажете им ИСТИНАТА!


Движение на младите учени "2Х&3Х" http://argobg.info
Гражданско движение за защита на науката и образованието,
http://www.nauka2007.org
Инициатива за промяна, http://protest.npmg.org
Организация на учащите се в България „Призив" http://www.priziv.icnhost.net

П>С>
Получих това съобщения по кю-то и пощата. Много може да се говори по темата, но нито имам време сега, нито желание.