неделя, 27 май 2007 г.

Протестите- начин на употреба

Напоследък протестите се върнаха на мода. Шофьорите от СКГТ заплашваха със стачка, а колегите им от Пловдив я започнаха. Протестираха и студентите. Онзи ден гледах по новините, че дори манекенките са излезли да протестират. Няма лошо. Винаги съм смятал, че правото да протестираш е част от гражданските свободи, начин да изразиш своята позиция, да алармираш обществеността, че нещо не е наред, да накараш управляващите да обърнат внимание на даден проблем, когато се опитват да го игнорират и да зарият главата си в пясъка като щрауси.

Друго ме тревожи. Не знам защо, съзерцавайки цялата тази суматоха, първата мисъл, която ми дойде на ум, беше “протестите се върнаха на мода”. Някой може да заподозре злонамереност в този израз, но в първосигналната ми емоция нямаше преднамереност. Просто тя е резултат от формиралият се в съзнанието ми през тези 17 години рефлекс. През това време видях толкова много протести (в някои участвах, други даже организирах), че вече спряха да ми правят впечатление. Не съм единственият българин, изпаднал в апатия. Както виждам, ние май сме мнозинство. Протестите очевидно се обезцениха като средство за социален натиск.

Но този път заплахите за транспортна стачка предизвикаха емоции и прогониха обществената летаргия. Няма нищо чудно в това. Спирането на транспорта би засегнало мнозина от нас, обърквайки плановете и ежедневният им ритъм. Имаше дебат, водеха се спорове за и против исканията на шофьорите. Дебатът не подмина и “блогосферата”. Наблюдателят Симион Патеев защити правото на шофьорите да протестират, а комитата Константин Павлов го оспори. Мартин Карбовски пък направо ги размаза.

Нека да видим нещата през очите на едните и на другите.

Забързани и вглъбени в нашите грижи, ние забравяме за шофьорите, които стават в 4 часа сутринта, за да можем ние да стигнем навреме на работа, и се прибират в 2 часа през ноща, след като са се погрижили да стигнем до домовете си. Рядко се сещаме какво напрежение е да караш в тези задръствания и да носиш отговорност за живота на толкова много пътници. И всичко това срещу мизерна заплата.

А шофьорите, изнервени от тази ситуация, забравят, че ние не сме виновни, че не са осъществили мечтата си “да станат батман, а вместо това са станали ватман”. Някои от тях не си спомнят, че не сме длъжни да слушаме чалга и каруцарски псувни, предизвикани от трафика, докато се возим, че не е нужно да ни се зъбят, когато ги попитаме къде се намира еди-коя си спирка или че не би трябвало да пушат, докато карат. А и ние получаваме мизерни заплати, но “цар далеко, а бог високо”.

Както и да е. Софийските шофьори постигнаха целите си. Причината за бързия успех в преговорите вероятно бяха предстоящите избори. Преди избори всички политици са сговорчиви. Честито да им е на шофьорите. Дали заслужават увеличението, или не, аз не мога да преценя, но това не е и моя работа. Важното е как се чувстват водачите от СКГТ. Ако когато получат новите си заплати, нищо не им тежи, значи всичко е наред. Когато получавам пари, аз си отговарям на въпроса заслужил ли съм ги. Ако не мога да си отговоря положително, започва да ме стяга. Със сигурност познавам един, на когото няма да му тежи- шофьорът на “веселото тролейче”. Тези, които ползват единицата, се сещат за кого говоря. Дори има поверие, че пътуваш ли с “веселото тролейче”, ще ти върви цял ден по вода. Пловдивските шофьори обаче нямаха този късмет. Тези хора се оказа, че не са получавали заплати 8 месеца, но са изпълнявали съвестно задълженията си, защото не са искали да предизвикват хаос в града. След като видяха, че няма полза от това, започнаха стачка. Но тях не ги огря късмета на софиянци, макар да искаха само полагащите им се пари. Резултатът е бърза приватизация на транспорта в Пловдив.

Заключението е: Шофьор да си, ама в София да си.

Колегите студенти също протестираха. Промените в Закона за висшето образование предизвикаха тяхното недоволство. И те предизвикаха дебат. Относно обществената роля на студентите битуват два стереотипа. Гарибалди е казал, че всеки студент на 20 години иска да промени света. Ортега и Гасет пък твърди, че да се опиташ да промениш университета е все едно да се опитваш да събудиш гробище. Кой от двамата е прав, ще докажат студентите. Но все пак искам да споделя някои впечатления и размисли за протеста на колегите.

Прочетох призивът за протест, публикуван от Симион Патеев в “Дневник”. Той гласеше:

"Години наред, с робско търпение, народът ни понася несгодите на прехода - лъган, ограбван и унижаван". С тези думи започва декларацията, която инициативен комитет разпраща по имейл групи и форуми. По нататък тя продължава така - "С безпристрастния си език статистиката всеки ден ни напомня - България е най-бедната страна в Европа, с най-висока смъртност, с огромна емиграция, невиждана досега престъпност, корупция и безнаказаност, с катастрофален демографски срив, нарастваща неграмотност.

Време е да кажем "СТИГА"! Стига разруха! Има път и този път е посочен и проверен от предците ни - пътят на образованието! Няма да отстъпим от него! Да направим първата, най-трудна крачка - да събудим волята за промяна, да се обединим в защита на исконното право на българина за свобода, образование и справедливост. Да докажем най-вече на нас самите, че духът е жив, че България е жива!"

Този тип риторика беше обезценена от прехода, както и протестите. На ден виждаме поне по 10 подобни призива, които отминаваме с досада. Мисля, че дойде време на конкретиката и ясният език. Когато отивам на протест, аз се опитвам да открия своите лични мотиви за това. Не лозунгите. Те са ясни и са за крещене по площадите. Опитвам се да открия себе си в дадената кауза. Човек трябва да е наясно първо със себе си, за да знае за какво се бори. Да е с ясното съзнание какво е направил, за да промени нещата, и какво иска от другите. Защото когато не е наясно, другите си вадят грешни заключения. Помните ли протестите за студентските карти? (Братът, Jah- Sen и аз не спахме три дни, за да направим клипове, представящи каузата. Припомнете си купона :))








Тогава в обществеността се наложи мнението, че студентите са “хрантутници”, които се борят за 7 лева, а вечер в дискотеките харчат три пъти повече. И сега много хора изказаха подобни мнения:

“прочетох призива. материалните интереси ... колко тъжно. може би е прав един мой приятел, който обича да казва "кой каквото ще да казва, става въпрос за пари"

значи важно е да ни е евтинко, ако може без пари и да си вземем дипломите, пък дали е било качествено и какво е качествено кого интересува всъщност?!?!”

“Браво. Трябва да се сложи край на това - куцо и сакато с образование.”

"от ДА БЕ БЕДНИ СТУДЕНТИ я идете вижте на какъв битак е заприличал Студентски град немали пари а?"

Заключение: Много е важно как ще представиш каузата си. Или как ще я разберат другите.

Както и да е. Депутатите озаптиха студентските такси, т. е. промените в закона не бяха приети. Вероятно пак заради предстоящите избори. Колегите все пак направиха протест и май всичко ще свърши дотук.

Макар че изминаха 17 години от 10 ноември 1989 г., като че ли все още не сме си формирали собствена култура на протеста. Нищо. Има време. Протестите продължават. Онзи ден излязоха зърнопроизводителите, след това жителите на едно наводнено село, утре...

четвъртък, 17 май 2007 г.

Турция- кръстопът без табели

Снимка:http://mediapool.bg


Политическа криза в Турция. Не е първата, вероятно не е и последната. Симптом на мъртвото вълнение, което бушува под повърхността от години. Този път представлението е внимателно наблюдавано от Запада, който търси потвърждение на своите опасения и стереотипи. Българските медии също се отчетоха по темата, БТВ дори направиха телевизионен мост от Истанбул. Гледаме с интерес, но на турците не им е до смях. Мъчи ги екзистенциален въпрос. Този въпрос стои още от времето на Ататюрк, но още не е намерил отговор. Мустафа Кемал нямаше време да отговаря на въпроси, трябваше да гради републиката- условията бяха екстремни. И я съгради с желязна ръка, както се гради всичко в тази част на света. След това дебат пак не се проведе. Защо да се обсъжда нещо, което вече е факт? По- добре да се помисли как да се опази съграденото. Ататюрк се погрижи и за това. Стожерът, на който се опираше при съзиждането на републиката беше армията. Тя пое неговият завет и стана гарант на статуквото. Войската контролира “малките деца” и им казва какво е позволено и какво е забранено, а те нека посмеят да не слушат. Прекалено наляво? Армията прави преврат и нещата се връщат в “златната среда”. Много религиозно? Армията размахва пръст. Посланието е разбрано и нещата се връщат в обичайното русло. Ами ако армията вземе, че кривне от правия път? Какво ще стане тогава? Освен това военните не могат да спрат въпросът, който човърка съзнанието на турците.

Ататюрк съгради нова държава, но върху стари основи. Не разполагаше с други. Корените на турският етатизъм и национализъм се крият в добре познатата ислямска традиция, модифицирана в нейния османски вариант. Напоследък прочетох доста статии, които обясняват, че в Турция по време на султаните е съществувало разделение между религиозната и светската власт. Да, съществува институцията на шейх- ул- ислям, но общественото развитие и властовата легитимация никога не излизат от рамките на религиозната доктрина, дори по време на опитите за реформи. Нямаше хуманизъм, нито либерализъм, такива обществени движения от западен тип подминаха Турция. Прокламираният Танзимат не променя начина на мислене. Ататюрк вгради тези “табиети” в основата на новата държава, макар неистово да се стремеше да се диференцира от всичко старо. Отрече исляма като държавна доктрина, но използва неговите модели за формирането на турската нация. Така се постави началото на дихотомията, тормозеща Турция и днес. Тя беше подсилена и от факта, че не беше, поне според мен, детайлно определна ролята и ареалът на исляма в новоизградената турска идентичност. А такива има. Най- малкото ислямът, ако не друго, е част от културно- историческото наследство, както православието при българите. Резултатите от това са налице. Въпросът се постави със страшна сила в настоящето. Армията не бърза да да влиза в ролята си на шериф, защото я наблюдават от запад.

Това е шансът да се проведе дебатът, отлаган толкова години.

А може би най- накрая ще се създаде някакъв механизъм за граждански самоконтрол и регулиране на обществените взаимоотношения, ще се намери балансът между традиция и развитие, за да може армията да си почине.

Защото, както нееднократно съм заявявал, няма полза от внос на неосъзнат прогрес.
Но това е лично мое мнение.

вторник, 15 май 2007 г.

Приятелите


- “Какво са приятелите?- попита Мечо Пух- Хапване, пийване и слушатели за новата песен.”

- Само това ли?- попита Ворце- Достатъчно ли е, за да ги нарека мои приятели?

- Разбира се- отвърна Пух

- Да, но моите приятели не винаги идват, когато ги поканя на купон, но повикам ли ги за работа или помощ, идват като че ли става въпрос за празненство- каза Ворце.

- Колко жалко- натъжи се Пух- Аман от работохолици.

- Според мен приятелите са хора, с които споделяш общи принципи- оповести Ворце.

- Ъъъъ- недоумяваше Пух- Какво са принципите?

- Гърненце с мед- отвърна Ворце.

- Обичам мед- облиза се Пух.

- Личи ти. Но принципите, както и медът, струват многобройни ожилвания. Затова са толкова скъпи и ценни, затова ги обичаме толкова много. Не можем да живеем без тях.

- Да, не мога да живея без мед. Но трябва ли да го споделям, след като го обичам толкова много?- чудеше се Пух

В стаята влезе Прасчо.

- “ Много се радвам - каза Пух щастлив - че се сетих да ти подаря Полезно Гърне, за да си слагаш Неща в него!”

- “Много се радвам - каза Прасчо щастлив - че се сетих да ти подаря Нещо, което да си слагаш в Полезното Гърне!”


- Виждаш ли, Пух! Добре е да се споделя. Дори когато гърненцето е празно, приятелите ще ти помогнат да го напълниш- отбеляза Ворце.

- Да, но ако го напълнят с мед...- мечтаеше Пух.

- Кой ти каза, че Нещото не е мед?- попита Ворце.

- Мед ли е?- развълнува се Мечо Пух.

- Би могло да бъде- отвърна Ворце- Зависи как гледаш на Нещата.

- А как трябва да гледам?- попита Пух.

- Позитивно. Вярвай на приятелите си. Те знаят, че обичаш мед.

- Знаят ли?- попита несигурно Пух- Аз знам, че нищо не знам, но те и това не знаят.

На вратата се почука.

- "Здрасти, Зайо! Ти ли си?”- попита Пух

- Не- отвърна гласът зад вратата

- А кой е?

- “Никой”

- "Трябва да има някой, който да каже "никой"!" "Не е ли това гласът на Зайо?"

- “Не би трябвало”

- "Жалко!"- натъжи се Пух.- А къде е Зайо?

- Търси Мечо Пух, "който му е голям приятел"- отвърна гласът.

- "Но това съм Аз!"- развълнува се Пух.

- "Кой Аз?"- подозрително попита гласът.

- Мечо Пух

Вратата се отвори и Зайо се хвърли в прегръдките на Пух.

- Виждаш ли, Пух, приятелите ти помагат да се откриеш, когато си на път да се изгубиш- каза Ворце.

Този разговор взе да омръзва на Ворце, затова излезе навън, за да подиша чист въздух . “Горкият Мечо, ако не спре с този мед, лошо му се пише. Още не е разбрал, че пчелите събират прашец от близката марихуанена нива.”- помисли си той. След това приседна до Йори, който съзерцаваше залеза. Магаренцето мълчаливо му подаде една запотена бира. “Това са приятелите”- успокои се Ворце и отпи с наслада.



Може да има (а може и да няма) продължение

Посвещава се на Jah- Sen, който днес има рожден ден. Да е жив и здрав. Благодаря за чудесните преживявания, брат.

Поздравени да се чувстват: Братът, Омбрето, Кумът, Баджанакът, Компаниеросът, Вуката.... Те си знаят кои са.

П> С> Използвах фрагменти от оригиналния “Мечо Пух”. Надявам се, че не съм ги окепазил напълно.

петък, 11 май 2007 г.

Познатият сценарий

Убит е председателят на общинския съвет на Несебър. Убийство на български политик № ..... Не мога да се сетя.

Какво следва?

Ето познатият сценарий:

  1. Всички ще се изкажат по случая, особено политиците.
  2. Опозицията ще обвини управляващите, че не могат да се справят с престъпността в страната, забравяйки “показните убийства” по време на нейното управление. Може дори да намекне за пряка връзка на някои кръгове на управляващите с убийството.
  3. Управляващите ще отричат наличието на такава връзка, ще се оправдават и няма да поемат отговорност. Вината ще бъде хвърлена върху “лошото наследство на прехода”.
  4. Социолози, политолози и всякакви други “-ози” ще правят анализи и ще дават акъл.
  5. МВР ще излезе с няколко версии по случая и работата му ще свърши дотам.
  6. Медиите също ще направят свои “разследвания” и ще извадят хипотези.
  7. Няколко дни убийството ще е новина номер едно.
  8. Случаят ще бъде разискван от бабите на опашките, политиканстващите индивиди в кръчмите и други подобни. Убийството им дава допълнителен повод за оплюване на политиците. Нали знаете- “Всички са маскари!”
  9. ..........

Този филм съм го гледал. Затова ще сменя канала.

четвъртък, 10 май 2007 г.

Отричането на историята



Един различен поглед върху демонтажа на Альоша в Талин

Незнайно защо цялата случка с премахването на паметника на съветския войн в Естония ми напомни за разрушаването на мавзолея на Георги Димитров в София. Наистина мавзолеят и Альоша не могат да се сравняват. Но причините довели до двете случки са сходни- желанието да се забрави историята. Съветската окупация е била травмираща за естонците, както и идването на комунизма за мнозинството българи, спор няма. Демонтажът на паметници обаче не демонтира психологическите травми. Напротив, той е доказателство, че травмите не са преодолени. Свикнал съм с българския манталитет да се опитваме да забравим- османското робство, войните, комунизмът, но мислех, че естонците не са толкова темпераментни и емоционални като балканците. С действията си естонското правителство вдъхна нов живот на паметника, превърна го в символ и аргумент на руската съпротива в страната, вместо да го остави в забвение. Не може да се отрече, че за разлика от Бакърджиев , който като разруши мавзолеят, извади нож на мъртво куче, естонците се опълчиха на Русия, макар и заради някаква криворазбрана гордост и чест. На Бакърджиев не му стискаше да разруши софийският Альоша, нали тогава преговаряше с Русия за доставките на газ. И слава богу, защото сега нямаше да можем с приятелите ми да пием бира излегнати върху паметника, гледайки красивите софиянки, които се разхождат наоколо или скейтърите, които се пребиват.

Но да се върнем на темата.

Защо не трябваше да се демонтира паметника в Талин или да се разрушава мавзолея в София?

Ето няколко аргумента.

Защото:

  1. Историята си е история, независимо дали ни харесва или не. Моментите на поражение и срам са част от нея. Ако не ги осъзнаем и приемем, демонтажът не помага. Чумата покоси Австрия, а австрийците й издигнаха паметник в центъра на Виена. Понякога трябва да гледаме с хумор на нещата, защото иначе ще полудеем.
  2. Историята трябва да си остане история, а не да се превръща в политика.
  3. Да се вменява вина на руските войници, прекосили континента окъсани и гладни, атакуващи немските позиции, докато чекистите бяха опрели картечници в гърбовете им, а те се жертваха в името на родината си, за зверствата на Сталин е глупаво. Те бяха жертви на системата и задкулисните игри, както и естонците. Според мен заслужават да имат паметник.
  4. Опитвайки се да забравим историята, рискуваме да я повторим. Затова паметниците ни я напомнят.

сряда, 9 май 2007 г.

Как преоткрих вестник "Култура"

Получих курсово задание да проследя жанровият баланс на вестник “Култура” за една година. Първоначалния ми план беше да напиша аналитичен текст, съответстващ на добрите академични традиции. Но когато седнах пред купчинката с вестници в пета читалня на НБКМ и отворих първият брой на “Култура” за 2001 година, замисълът ми отиде по дяволите. Изборът ми на година отчасти беше случаен. Когато влизах в библиотеката, все още не се бях спрял на определена година. Заставайки пред лавицата, където стоеше изданието, спонтанно се протегнах и взех снопът, обозначен с бележка “2001”. Носейки го към мястото си, полусъзнателно обосновах решението си с идеята да видя промяната, настъпила във вестника през новото хилядолетие. Това намерение беше условни, тъй като аз не бях следил вестника през предходните години. Нагласата ми беше на счетоводител, който трябва да раздели наличния материал по графи: “статии”, “интервюта”, “репортажи”, “информационни бележки”, “хроника”, “есета”, “рецензии” и накрая да сумира получения резултат. Но настроението ми се промени, когато прочетох есето на Людмил Тодоров “Голямото преструване”. Почувствах се все едно някой ми е ударил шамар. Бръкнах в купчината и извадих друг вестник. Отворих го наслуки и попаднах на два материала, написани по повод избора на директор на БНР, единият на Мартин Карбовски, другият на Снежана Попова, а помежду им се мъдреха писмата, които си бяха разменили НСРТ и журналистите от радиото. На една страница бяха публикувани две коренно противоположни мнения по въпроса, сякаш Карбовски и Попова разиграваха същински "Сблъсък", само че на страниците на "Култура". Продължих с настървение да разглеждам различните броеве и недоумението ми се засилваше все повече и повече. “Какъв жанров баланс да търся в този вестник, след като самите му редактори не са го предпоставили?”- мислех си аз. После се опитах да анализирам причините за моята тревога, да вникна в съдържанието отвъд формата.

Съвременният човек живее в един свят, доминиран от медиите. Те играят базисна роля при формирането на нашите нагласи и разбирания. Може спокойно да кажем, че в днешното „информационно общество” медиите създават една паралелна действителност и нашето знание за света се свежда до познаването на тази действителност. Медиите са неоспорим авторитет и тяхната роля на „четвърта власт” придобива все по- голяма стойност. При преценката на човешкото развитие в дадена страна един от елементите, които се взимат под внимание е развитието на медиите, тъй като се приема, че те са критерии за развитието на демокрацията. Медиите са глобален феномен, което навежда на мисълта, че отговарят на универсалната човешка потребност от социална комуникация. Но дали днес те от средство не са се превърнали в господар на общуването?

Журналистиката има базисни функции при формирането на социалните рефлекси на съвременния индивид, неговата идентичност, мироглед, съзнанието за гражданска съпричастност. Всички сме част от един своеобразен омагьосан кръг. Ние възприемаме и предаваме информация в зависимост от собствените си възгледи и представи за света. Тези възгледи от своя страна са динамични, те се формират и търпят изменения именно от тези, които поднасят информация. Съгласуват се разбира се и с индивидуалната ценностна система на комуникатора и реципиента. Ценностите пък се формират под влияние на домашното възпитание, приятелските кръгове, традициите и нравите в обществото – пак обективни фактори. Изхождайки от изложеното по- горе, може да кажем, че ние сме жертви на „собствената си история”. Т. е. не съществува обективна реалност, а само нейни модели, конструирани в нашето съзнание.

Опитвайки се да направим света познаваем, ние го квалифицираме, категоризираме и обсипваме с определения, в резултат на което го губим. Същото се отнася и за общуването. Подчиняваме комуникацията на нейната форма, а губим нейното съдържание. Повечето издания, с които съм се сблъсквал, са едни формализатори и категоризатори на информация.

Докато разглеждах вестник “Култура” в мен се пробуди едно усещане, което беше потънало толкова дълбоко, че го мислех за безвъзвратно загубено- усещането за свобода на общуването. Цялостното излъчване на вестника говореше за едно неистово желание за нарушаване на медийния канон. Пространственото оформление, което не може да се игнорира като част от медиатекста, нямаше нищо общо с линейната подредба на другите печатни медии. От страниците му лъхаше на революционна небрежност и ентусиазъм, типични за интелектуалците на Балканите. Все повече се затвърждаваше убеждението ми, че неговите редактори не тръгват към новия брой с предварително изградена нагласа. Най- вероятно решенията се взимат в крачка, а резултатът е изненадващ.

Вестник “Култура” е зона на неформална комуникация. По своята подредба и стил той напомня за интернет форум, в който влизате, за да споделите своите впечатления и тревоги. На страниците му се води истински дебат. Той прилича на трибуна, от която всеки, който има нещо за споделяне, може да се изкаже. В каква форма ще облече своето мнение зависи от автора, а не от редакционната колегия- поне това е моето впечатление. Има постоянни рецензионни рубрики, но и те не са жанрово зависими. Натъкнах се на интервю в рубриката “Думи срещу думи” и това още повече затвърди моето убеждение, че в този вестник съдържанието подчинява формата, а не обратното. Усеща се желание, продиктувано от интуицията на авторите, да се хване мига и неговата същност. Вестникът е потопен във времето.

Опитах се да обясня, причините за тези особености на изданието с неговата тематика. Но в последствие се убедих, че са резултат на авторското мислене. Има много печатни медии в България, които се занимават с култура, но единственото което правят е да прикриват своята посредственост под слой цветни снимки и младежки жаргон.

Медиите са глобален феномен. Те задоволяват универсалната човешка необходимост от информация и социално общуване. Но колкото и универсални да са медиите, те са различни. Формата е еднаква, но не и съдържанието. То се определя от редица фактори и специфики. Базисни са комуникационната култура и психология на обществото, в което се разпространява дадена медия. Тя е тяхна еманация. Нейното развитие е развитието на обществото. Или ако перефразирам- всяко общество има медиите, които заслужава. Това не трябва да ни притеснява. Не можем да форсираме развитието на една медия, както не можем да забързаме развитието на едно общество. Вносът на прогрес, който не е осъзнат като необходимост няма смисъл. А развитието е резултат от диалога на тези две институции, които произлизат една от друга. Тенденция на медийния ни пазар е военизираното поднасяне на информация. Четем и гледаме предимно конфликти и скандали между ведомства, политици и институции и то представени в цифри. Да прибавим и нарастващото монополизиране и комерсиализиране на средствата за информация. Тези процеси водят до опростяващо съзнание, линеещи ценности и загниваща вяра. Явно почти някой не достига до същностната причина за явленията в начина на живот, институциите и нравствеността – културата. По думите на Антон Дончев, тя обяснява нашия свят, но тя го и създава. “Културата е съвкупност от духовните, материалните, емоционалните и интелектуалните характеристики на едно общество или социална група. Тя е израз на начина на живот, основните права на човешкото съществуване, ценностните системи, вярванията и традициите. Тя е едновременно процес и резултат – в качеството си на процес тя е проявление и създаване на нови ценности. В качеството си на резултат – съвкупност от материални и духовни ценности”. (“Национален дебат за културната политика”).

Българското общество се е развивавало в условия различни от европейските, в резултат на които се създава една уникална култура със силно изразена идентичност и собствена комуникационна философия. Тази цивилизация от самото си зараждане е контактувала с европейските си съседи и е осъществявала обмен на идеи и ценности. Но през цялото си съществуване тя успява да съхрани своя облик. Дори в съвременния глобализиращ се свят тя остава уникална. Причината за това до голяма степен е нашият светоглед. Нашата общност има специфична комуникационна култура, която макар да използва заимстваните от запада медийни средства, преосмисля тяхната роля, подчинявайки ги на своите специфики, отразявайки както недъзите ни, така и предимствата ни. Вестник “Култура” е пример за това. Плурализмът на вестника, неговата обективност, професионализъм и разнообразие от творчески индивидуалности се комбинира перфектно с нашата балканска небрежност и не може да се квалифицира или категоризира, нито жанрово, нито по някакъв друг начин. Затова написах този материал. Не мога да го категоризирам- не знам дали да го определя като есе или като рецензия, а може би само коментар. Но смятам, че постъпих честно, вместо да напиша поредната скучна курсова работа. Това са моите размисли, предизвикани от срещата ми с “Култура” и отговарят на нейната атмосфера, поне според мен. Нали всичко е субективно и това може да е само моя фикция. J

петък, 4 май 2007 г.

Лицемерният македонизъм

Причината да напиша този материал е една нова тенденция, която се забелязва сред македонската общност. Следя внимателно пътя на Македония, откакто тя обяви независимост в началото на 90те години. Не бях изненадан, когато се сблъсках с негативното отношение към България на хората там. Разбираемо е след дългите години на диктатура и денационализаторска пропаганда. Не бяха много хората като моите приятели и роднини, които бяха съхранили българското си съзнание, въпреки терора и асимилаторската политика. България първа призна Македония като независим субект и се стремеше да помага по всички възможни начини на младата държава. Бавно, но сигурно, започнаха да се възстановяват културните, икономическите и политическите връзки между двете страни. Въпреки това гнусната и непредизвикана с нищо антибългарска кампания в македонските медии продължаваше. Тя беше подклаждана и стимулирана от бившите силни на деня, тези, които при управлението на Тито колеха и бесеха, а сега се страхуваха да не загубят привилегиите и богатството си. Голяма част от обикновените хора им пригласяха, тъй като еуфорията от обявяването на независимостта отшумя бързо и те се изправиха пред социалните проблеми на прехода и започнаха да си спомнят с носталгия за “сигурността и благоденствието на голяма Югославия”. По- лесно беше да се сплотят и да хвърлят вината за проблемите на някой външен враг- “лошите българи”. Тогава младежите от Македония, които следваха в България бяха малко. А за български гражданства кандидатстваха тези македонци, които бяха съхранили своята българска идентичност по време на мракобесието. Нещата коренно се промениха, когато отпаднаха визовите ограничения за пътуване на българи в Европа и стана ясно, че вероятно България скоро ще влезе в Европейския съюз. Тогава куцо, кьораво и сакато от Македония се юрна да си вади „бугарски пасоши”. Личности, които до вчера бяха „чисти македонци” и крещяха с омраза „бугари- татари”, днес идват в София и се кълнат, че са българи, само за да добият българско гражданство и да пътуват безпроблемно в Шенгенското пространство. Същият процес се повтори и в университетите. България по примера на други държави като Унгария и Германия, които имат национални малцинства извън своите предели, осигури не само облекчен режим за получаването на гражданство за етнически българи, родени извън територията на страната, но и създаде преференциални условия за следване във висшите учебни заведения за български младежи от Бесарабия, Западните Покрайнини и Македония. Те се ползват с привилегии при настаняване в общежития, получаването на стипендии, плащат такси като български граждани и т. н. Предвид че висшето образование в България е много по- качествено и евтино отколкото в Македония, а дипломите се признават в Европа, напливът на студенти от Вардарско се увеличи повече от три пъти. Голяма част от тях се обявяват за българи и ползват споменатите по- горе преференции. Но никак не бях изненадан, когато разбрах, че някои македонски студенти, които се афишират пред държавните институции в София като българи и учат тук на държавна поръчка, драскат обиди по адрес на българската държава и народ върху стените на общежитията в Студентски град. Подобни случаи не са изключение. Оказа се, че системата пак дава дефект. Хора, преследвани и лежали по лагерите на Тито, защото са се определяли като българи, още чакат за българско гражданство, а други които са известни със своите антибългарски настроения и позиции, пътуват с български паспорти по света. Децата на първите не могат да се доредят за държавна поръчка в българските университети, а на вторите се ползват с привилегии като „българи по произход”. Смятам, че е крайно време България да обърне внимание на този проблем.

На тия момчета и момичета дето драскат обиди и сипят псувни върху държавата, която ги е приела радушно и им дава възможност да се образоват, бих искал да кажа, че не са достойни дори за презрение. Може би се смятат за големи хитреци, защото са измамили българската бюрокрация и са си спестили таксите за чужденци, но явно не осъзнават колко са жалки. Те не разбират, че по този начин доказват изкуствения произход на македонизмът. Нима тяхната „македонска чест” и „национална свест” струват една семестриална такса или безвизово пътуване в Европа. За мен един македонец, който упорито вярва, че е наследник на Александър Македонски и няма нищо общо с българите, е по- достоен за уважение от тях, защото макар и грешна от моя гледна точка, той има позиция, която защитава. Но такива вече не са останали много. Денационализаторската политика на Югославия успя да изтрие българското съзнание на населението във Вардарска Македония, но не успя да го замести с друго. Затова по- голямата част от хората там са се превърнали в меркантилна сган готова да се продаде за жълти стотинки. Преди известно време един македонец ми беше казал, че нашите са се обявили за българи, защото им давали пари. Вероятно ме обвиняваше в това, което би направил той. Моят род е от Македония. Прадядо ми е възпитавал дядо ми като българин, дядо ми така е възпитал баща ми, а баща ми мен. И никой не им е давал пари за това. По това време биеха и даваха пари да се признаваме за „македонци”. Аз никога няма да кажа, че съм нещо друго освен македонски българин, незвисимо какви облаги или пари ще ми предложат, защото са ме учили, че чест и име не се купуват. Един познат от Охрид ми каза по време на референдума за новото административно деление през 2004 година: „Проблемът не са албанците, проблемът сме ние, македонците, защото не знаем кои сме и накъде отиваме.” Надявам се скоро Македония да преживее своя катарзис и да намери пътя си. За нейно добро.

Ворце

Публикувано във "Вардаръ", май 2006 година