Списание “Фокус” за “Българската политика спрямо република Македония”

Още една статия написана от Зоран Димитровски за списание “Фокус”, брой 686, третираща българо-македонските взаимоотношения и създадената от Атлантическия клуб брошура.

България и случая ”Ризински”

Изпратиха ми една статия, публикувана в македонското списания “Фокус” , брой 687 от 29 август 2008, в която се разглежда така наречения случай “Ризински”. Предоставям я на вниманието на читателите на блога, изкушени от македонската тематика. За съдебното дело срещу Мирослав Ризински вече съм писал тук>

Република Македония надмина “1984” на Оруел

Току-що разбрах, че в Скопие са арестували моя приятел македонския журналист Виктор Канзуров!

“До момента той е в неизвестност, роднините му не са информирани къде е отведен, нито причината за задържането.”

Тези, които познават Виктор, могат да потвърдят, че той е един изключително добър и възпитан човек. “На мравката път прави”, както се вика!

Така че за мен е непонятна причината за неговия арест. Той не е свързан с никакви криминални групи, няма икономически интереси, не е държавен служител, заподозрян в корупция...

Единствената възможност и повод за арестуването му виждам в неговото нееднократно открито заявено българско самосъзнание, острите му изказвания и статии против грубото фалшифициране на историята в Македония, както и участието му в изграждането на паметника на Тодор Александров във Велес.

Току-що стана ясно, че нашата любима посестрима и съседка Македония не може да се прости с тежкото си минало и вместо да кандидатства за НАТО и ЕС, по- добре да си сложи името Югославия, да се обърне към своя северен съсед и приятел и да престане да изказва претенции.

Държава, в която арестуват по този начин, както са арестували през 23, по времето на Тито, Франко и Пиночет, а от друга страна твърди, че отговаря на всички демократични стандарти, надминава дори описаното от Оруел в “1984”.

Остава тия дни да намерят Канзуров в някоя канавка (пепел ми на езика) и да отворят лагера в Идризово.

А аз питам пак: “Абе, македонци, що мълчите???!!!!!!!! Утре ще дойде и вашия ред!”

Не са ви проблем албанците! Вие сами ще си се изядете!

Писмо от МПО по повод откриването на паметника на Тодор Александров във Велес

Пратиха ми писмото от МПО по случай откриването на паметника на Тодор Александров във Велес, за което Стоян говореше в репортажа си, с молба да го публикувам

Macedonian Patriotic Organization

of the United States and Canada

n e w s r e l e a s e

FOR IMMEDIATE RELEASE

March 2, 2008

MONUMENT TO TODOR ALEXANDROFF IN VELES

Dear Mr. Karov and our MPO Patriots,

The Central Committee of the Macedonian Patriotic Organization of the United States and Canada, the oldest and largest Macedonian organization in the world, warmly commends you on your initiative to erect a monument to that great Macedono-Bulgarian Voivoda Todor Alexandroff. He fought to establish a truly free and independent Macedonia, a Switzerland of the Balkans, as did his successor Ivan Mihailoff. The MPO has kept alive Todor's ideals since it was formed in 1922. We are very pleased to see that people like you maintain these same ideals. Your patriotism will be an inspiration to all others in Macedonia who have preserved VMRO's ideals in the face of cruel persecution over the years. Long Live Macedonia!

Sincerely,

The Central Committee of the MPO

Репортаж от откриването на паметника на Тодор Александров във Велес

Днес на блога ми има гост. Публикувам един репортаж на приятеля ми Стоян за откриването на паметника на Тодор Александров във Велес. Мислех да пътувам с него, но имах изпит и служебни, а и лични, проблеми, та не сколасах. Преди откриването приятели от Македония ми изпратиха писма, в които изразяваха своите опасения, че ще има погром като на честването на годишнината от смъртта на Мара Бунева. Смятах да драсна нещо и по този въпрос, но Петър Добрев ме изпревари.

Но стига съм се отклонявал- вижте впечатленията на Стоян:

Първо за откриването на паметника на Тодор Александров във Велес.

Самият Каров е много странен* (* нетипичен за македонската среда) човек, не го е страх ни най- малко от сърбите и отмъстителни македонисти. И не случайно точно той открива паметник на Тодор Александров. Това не продукт само на смелост а и самоувереност (включително и финансова). Местните сърбомани/македонисти му имат страх, не смеят да излезнат директно срещу него. Не случайно паметника го рушат нощем. Ще ми се да има повече такива българи в Македония. В деня на откриването още 1 час по- рано започнаха да се събират българи пред къщата му която е в центъра. Отивайки натам, питаме хората “къде е къщата на Драги Каров?“ и някои ни упътват, други злобни подмятат „той не умре ли ?“. Къщата му е известна още като „бугарската амбасада во Велес“. Пристигаме там веят се български знамена, чува се шумни възрожденски песни, както и песни за Тодор Александров. Направо не мога да повярвам, че това се случва, а някои от там присъстващите даже малко са смутени, но не и самия Каров. Седнахме с няколко от хората в едно съседно кафе да дочакаме 12 часа и разбирам, че тях още ги е страх да развеят българското знаме(докато пътувах от Скопие за Велес видях няколко къщи с Албански знамена.....),бая бой са яли.

Малко преди 12 дойде Каракачанов с мерцедес, а малко по- късно и рейса с ВМРО-вци. Една част от тях се познаваха с македонските българи, но друга част бяха пълни статисти, изглеждаха ми малко като „изпратени“, все пак изглеждаха сравнително интелигентни и слабички хора, които повече наблягат на книжките и по- малко на бодибилдинга. По едно време дойде и рейса на БГНС(хората на Расате), които изглеждаха доста яки (сравнени с ВМРО-вци) и малко тъповатички (съжалявам ако обиждам някой, но това ми бяха първите впечатления). Те бяха пълни парашутисти, нито се поздравяваха с някой от македонските българи, нито нищо, само дойдоха в дворчето около паметника и показваха на високо българското знаме щамповано с знака на Тангра (за мен гавра с 2 български символа, но както и да е лично мнение).

Речта на Канзуров.

Това, което го има качено в Интернет е една малка част, самата реч трая около 10 -15 мин. Като най- важното, което успях да запомня от нея, е – Биографична справка за живота на Тодор Александров, желание на македонските българи да не се крият като плъхове по дупките, да могат спокойно да се изяснуват както се чувстват, без каквото и да е претенции за територии или нещо подобно. Те просто искат права като всички останали. Не искат фалшификации в историята, готови са да си търсят правата пред всички правозащитни организации. Надявам се някой от ВМРО, да е записал и да качи в Интернет цялата реч на Канзуров и на всички останали, които говориха, защото паметта ми има свойството да помни само определени неща. Все пак искам да отбележа че говориха Каров, Канзуров, Перев и представител на МПО (македонската патриотична организация) от Скопие прочете едно писмо, което ще потърся и надявам се да сложа линк по- късно към файла .

През цялото време имаше една тълпа на далечния тротоар, която ни оглеждаше, но не смееше да доближи, само гледаше отдалече. По- късно видях какво „мислят“ в интервютата им за македонските телевизии (Сител най вече). Както по- късно разбрах, между нас е имало и страшно много ченгета, които са ни оглеждали отблизко.

После се събрахме и хапнахме (поляхме) откриването, като знаехме предварително че паметника няма да изкара още много. Важното беше, че тия хора се бяха осмелили да покажат публично, че искат промяна, самите те се радваха на собствената си дързост. Усетих в тях желание да променят ситуацията и да се почувстват свободни в собствената си държава.

Ако трябва да съм искрен, това, което най-точно ги характеризира е, че са българи. Не ги познавам добре, за да мога да дам някакво точно и изчерпателно описание за тях, още по- малко да ги съдя за недостатъци, но представете си какви хора познавате в България? Е такива са и те – различни, всеки със своите недостатъци и предимства. Все пак искам да споделя, че всички, които дойдоха в Неделя, са повече или по- малко смели. Особено онези, които са яли не веднъж бой от УДБАшите. Всичките ми се оплакаха, че българския капитал в МК е безразличен към българите. За пример ми дадоха сръбските фирми, които наемат предимно сърби, албанските - албанци , но не и българските. Може би българските въобще не се интересуват дали има българи в МК?! Едно момче спомена, че това дори било нарочно. Сега това е от теория на конспирациите. Но голяма част от едрия бизнес в България произлезе от политическите класи (ДС), не бих се учудил, ако нарочно не наемат българи. Не знам, но фактите са си факти, няма БГ фирма в МК, която да наема предимно българи. Някои от тамошните българи са се позамогнали и помагат на другите. Те казват така : отиваме в София, там ни казват „- вие сте българи“, „– да, българи сме“ и нищо повече, нямаме никаква подкрепа от София- нито официална, нито неофициална. Е има изключения, за които ми споменават някои от тях, но те са изключения.... За посланика Мухов, дори не искам да коментирам, нито един от тях не ми каза нещо положително за него. Показателно е, че при откриването се скриха тези от консулството. Липсва им медия. Всички сме свидетели на помията, която залива Македония и те самите го виждат, но няма какво да се направи. Всички медии са повече или по- малко подчинени на бившата държавна сигурност (както впрочем е и при нас). Нямат телевизия от България. Въпреки че КейбълТел купиха една дузина македонски кабеларки, единствена българска телевизия си остава “Планета” и много от тях недоумяват защо??? Аз също съм уверен, че има конкретна причина, която не знам. Много се зарадваха на мартениците (мартинките), които им донесох, като даже цяла чанта да бях взел щях да успея да я раздам. Не само че не декларират публично желание за обединение, а и не го показват в лични разговори. Дори и в тези на 4 очи, те изразяват желание да си седят в Македония , надяват се да влезнат в НАТО и ЕС, и по този начин да се „обединим“.

Стоян Христов

Старите методи в нова окраска ?

06 февруари 2008 | 09:32 | Агенция "Фокус" >

Скопие. Мирослав Ризински, съветник в Бюрото за икономически неразвити райони в Македония, остава в ареста, след като съдът отхвърли и втората гаранция, предложена за неговото освобождаване, пише днес македонският ”Утрински весник”.

Когато за пръв път чух за арестуването на Мирослав Ризински по обвинение в корупция, не знаех как да реагирам. Не познавам лично този човек, нямах никаква представа какъв е и що е. Знаех, че е един от малкото в Република Македония, които не крият своето българско самосъзнание. Имах и добри впечатления от брат му, но това е друг въпрос. Българското самосъзнание не е гаранция за праведност. Говорих с много хора, но голяма част от тях казваха: “а ако наистина е корумпиран?”. Опитвах се да се свържа с Мариян Ризински, за да получа някаква информация, но доста време не успявах да го открия. До мен достигаха само разни слухове и косвени информации. Медиите не разискваха много случая, а и българската държава не предприемаше нищо, вероятно защото обвинението в корупция беше стряскащо.
Добре, но ако Ризински е виновен, поведението на македонските институции беше странно. Появиха се информации за процедурни нарушения по време на следствието, за инсценировки и заплахи. А македонската държава не им даде никакъв отговор. Предвид “славата” на съдебните системи на Балканският полуостров, мълчанието на официалните власти е неразбираемо. То само потвърждава съмненията на страничния наблюдател, че това обвинение е “скалъпено”. Още повече, че в миналото сме били свидетели на такива случаи като този на Йован Стояновски- 67-годишен болен старец обвинен, че е пребил доста по- млад и силен от него мъж. МПО застана в защита на Ризински, като заяви, че причина за ареста му е неговото българско самосъзнание. Македонските медии пък обвиниха МПО в “антимакедонски” позиции. Оставяйки настрана самосъзнанието на Ризински, позицията, която той е заемал в Бюрото за икономически неразвити райони в Македония, е важна и не бих се учудил, ако е пречил на нечии интереси. Разбрах, че и другият обвиняем по делото- Зиди Джелили, ръководителят на Бюрото, е бил в лоши отношения със своята партия и от там май са искали да го махнат. (Тази информация не е потвърдена, но такива неща долитат по въздуха при мен) Та при едно толкова знаково дело нормално би било македонските разследващи органи да направят всичко възможно, за да избегнат и сянка на съмнение в техните действия, а те действат в обратна посока.
Но да оставим настрана странното мълчание на македонската държава, нерешителността на българската и да кажем няколко думи за македонската общественост. В Македония по подобие на България се водят някакви шумни антикорупционни кампании, които както и тук, не бележат някакви особени успехи. Македонската общественост е заслепена и озлобена, така че вероятно управляващите са искали да покажат, че действат по този проблем. Дали делото “Джелили- Резински” не им даде тази възможност? Страстите бяха допълнително разгорещени от българското съзнание на Мирослав Ризински. Така че здравият разум изчезна и се чуват само лозунги за “кръв”. Ако аз бях македонски гражданин, дори да не бях “бугараш”, бих издигнал глас в защита на своя съгражданин, ако имам подозрения, че той е жертва на неправомерни действия от страна на държавата. Защото нали знаете:

“Най-напред се разправиха с комунистите. Аз не се противопоставих, защото не съм комунист. После се разправиха с евреите. Пак не се възпротивих, защото не съм евреин. След това разгромиха профсъюзите. Аз не се противопоставих, защото не съм профсъюзен деец. Тогава се заеха с католиците. Не казах нищо, защото не съм католик. Накрая дойдоха за мен, но тогава вече нямаше кой да надигне глас!”
(Цитирам по памет)

Не ме разбирайте погрешно- не искам нито да осъждам, нито да оправдавам Ризински. Нямам тези правомощия, нито нужната информация. Настоявам за честно разследване без нарушаване на неговите права и законовите процедури. Съответно и честен процес.
Спомням си как една нощ през 200... година пресичах моята “любима” граница, където толкова ме “обичат” (и от двете страни). Този път обект на тази с нищо незаслужена “любов” стана и един от спътниците ми в рейса. Нямаше никаква причина за това. Тихо, свито момче. Не беше контрабандист, не останах с впечатление да е и “бугараш”. Когато всичко “свърши”, той се обърна към мен и каза: “Ово е, брате, Балканот! Една палка и Голи Оток...”
Никога няма да забравя гласът му. В него имаше болка, примирение, отчаяние...
Всичко друго, само не и гняв!
Ако искаме на Балканите да има граждански общества, трябва да си ги създадем!

Македония днес

Бях излязъл да си купя цигари и срещнах един познат, който се пише “македонски активист”. Не ми е близък. Доколкото си спомням, някой ни запозна в “Сите Българи”. Едно от многобройните запознанства на маса, които не водят до някакъв особен резултат. Въпреки че до голяма степен ми е безразличен, аз съм възпитан и реших да го поздравя:

- Здрасти! Как си?

Онзи ме гледа намусено, изпод вежди:

- Как можа?!!!

- Какво е станало?- сащисах се аз.

- Сложил си на блога си връзка към онзи българомразец ВББ! Ти знаеш ли какви ги пише това момче за нас, а?!!! Видя ли поста му за Илинден?!

- Да, видях го. Ама чакай малко, тези връзки съм ги публикувал под наслов “Македония днес”...

Но той не ме остави да се доизкажа, продължи да фучи, врътна се демонстративно и си замина.

[+/-] ПРОДЪЛЖИ ДА ЧЕТЕШ

Мила родна картинка. Повечето спорове в България се водят по този начин. В Македония също.

ВББ не е “пробългарски” настроен. Това е всеизвестен факт за тези, които по една или друга причина са попадали на неговия блог. Но той е, ако мога да се изразя така, един от лидерите на македонската блогосфера. Много хора го четат, обсъждат и т. н., дори да не са съгласни с неговото мнение. Така че неговите писания са част от македонската реалност днес и ние не можем да ги игнорираме, ако искаме да имаме пълна представа за случващото се там. Ако искаме да си живеем с нашите представи- няма проблем. Не му обръщайте внимание.

Да, знам, че стилът му е провокативен, често обиден. Но не бих го окачествил като “тъпо сърбоманско копеле”, както правят някои. Провокации много. Но въпросът е как ще реагираме на тях. Видях, че по случай Илинден беше написал в блога си “fuck blugaristan”, или нещо подобно (за съжаление не мога да намеря този негов пост, има някакъв технически проблем). Аз пък в коментарите му благодарих за пожеланието и му казах, че “повече секс никому не е излишен”. Естествено, той изтри моя коментар. Негово право. Негов стил на блогиране. Но аз продължавам да го чета. Не мисля, че е глупав. Напротив, той е чел много и се е запознал с доста от оригиналните извори за македонската история, за което свидетелстваше един друг негов текст, впоследствие изтрит от самия автор. Просто не може да се раздели от емоциите, кипящи в македонското общество, а и се опитва да поддържа един “уличен” стил на изразяване, който вероятно допринася за неговата известност. Но това не ме кара да го мразя. Чудя се на тези, които му се впрягат и ненавиждат. Чудя се и на тези, които пречупват своя поглед към Македония, опирайки се само на “пробългарски” блогъри.

Докато си мислех за тази история, се сетих за един македонски виц:

Един македонец направил успешна “афера”, “гешефт” и решил да ощастливи жена си с подарък по този повод. Та тръгнал из чаршията. Първо влязъл в един бутик и харесал една женска “кошуля”:

- Колко коща ова кошуля- прашал той.

- Кошулята коща 25 евра, али се нуди во комплета со пола, со ...

- И колко коща во комплета?

- Е па 350 евра.

На онзи му се видяло много, а и не харесал другите дрехи, па си излязъл. Отишъл при един златар. Харесал едно синджирче:

- Колко коща овой ланец- прашал той.

- Ланец коща 100 евра, али се нуди во комплета со обеци, со ...

- И колко коща во комплета?

- Е па 500 евра.

Отказал се и този път. Но където и да отивал, всичко се предлагало в “комплета”. “Налютил” се, отказал се да купува подарък и тръгнал да се прибира, но се сетил, че жена му поръчала да вземе яйца за вкъщи и купил една кора. Но не щеш ли таман излизал от чаршията и едната му обувка се развързала, той се навел, оставил яйцата пред себе си и взел да я завързва. Точно тогава пък на пазара влизала една баба, която търсела яйца:

- Еве, дечко, колко ти кощат яйцата?

- Яйца, тетка, али во комплета со к*р, со брада, со све.

Та същото е положението и с Македония днес, момчета! “Яйцата, али во комплета со к*р, со брада, со све”.

П>С>

Връзките, които слагам на блога си са моя работа!

Ако на някой не му изнася, да не го чете!

Кратко описание на българо-македонските взаимоотношения

“Отношенията между българи и македонци ми приличат на двама братя, които се карат за бащиното имане, като всеки обвинява другият, че е незаконородено копеле.”

“В България има много изразен регионален шовинизъм. Никой не мрази един българин толкова, колкото друг българин. Всички мразят “кестените” (софиянците), а “кестените” мразят “майните” (пловдивчаните)... В отношенията българи и македонци тази тенденция бележи своеобразен връх.”

“Таман забравя за македонците и те правят някоя глупост, за да напомнят за себе си. Аз гледам да не им се впрягам, ама пресата постоянно ни ги навира в очите и в резултат някой също прави глупост в отговор. Някакъв затворен кръг!”

Три изказвания на мои познати и приятели по българо-македонските отношения.

Свободата на словото (или словото на свободата) в Македония

Виктор Канзуров е македонски журналист, известен с фактът, че не крие своето българско самосъзнание. Следвал е философия в Скопие и ресорно пише за култура и изкуство, но в България името му е познато благодарение на статиите му в “Трибуна”, единственото македонско интернет издание, което застъпва пробългарски позиции. На 21 май тази година Македонското студентско дружество “Вардаръ” организира среща- разговор с него на тема “Свободата на словото в Република Македония”. Възползвахме се от случая да вземем интервю от Канзуров. Вероятно някои хора в Македония ще възприемат това като поредна “българска провокация”, но нашето желание беше да разберем как се развива журналистиката в нашата съседка, какви са нейните проблеми и къде се крият причините за българо-македонската медийна война.

[+/-] ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ

Свободата на словото в Македония- съществува ли? Или да се говори за свобода на словото в Македония днес е нереално?

Много разтеглива категория е това и може да си говорим до утре сутринта. На хартия, нормално, съществува свобода на словото. Но според мен, с каква свобода на изразяване ще разполагаш, зависи от тематиката, по която искаш да пишеш. По въпроса за етническият прозиход на македонците и тяхната история- няма никаква свобода на словото. Ако питате някой друг човек, който поради различни причини не знае историята и няма в ума си етнонационалната тематика като много важна, той ще ви отговори, че може би има свобода на словото 80 %, 70 %, може би и 100 %. И той няма да сгреши, защото не е виновен, че е учил тази история и се съобразява с нея.
Колкото до медийният пазар в Македония, според мен, там има прекалено много медии, електронни и печатни, и голяма част от тях се използват за пране на пари. Собствениците им ги притежават само проформа като прикритие зa някакъв друг бизнес или за печелене на политическо влияние, а същевременно самата медия не живее от тиража или разпространението. Няма икономическо основание да съществуват толкова много “средства за масова информация”. Македония е див запад, когато става въпрос за медиите. Ако те искат да те вземат на зъб, да те атакуват- това ще стане и ти няма да имаш възможност да отговориш. Аз мога да дам като пример македонският всекидневник “Шпиц”, който се печата тук, в печатница “Родина”, в София. Преди един месец той атакуваше две седмици една неправителствена организация, без да позволи на членовете й да отговорят. Има много други такива примери.

Тоест на власт в Македония е поръчковата журналистика?

Да. И самите журналисти си налагат голяма автоцензура. Трябва да се има предвид, че след Втората световна война много се внимаваше какви хора ще работят в обществените дейности в Македония за разлика от техническите професии, лекари, инженери. За историци, журналисти, преподаватели в училища и факултети винаги се избираха хора с югославска, просръбска позиция, така че голяма част от сегашните журналисти са от такива семейства. Преди да се обяви независимостта на Македония, когато се разпадaше Югославия, 95 % от тогавашните журналисти в Македония бяха за югославска федерация и за оставане на Македония в Югославия, това може да се провери в библиотеките, където има броеве от тогавашните вестници. Дори ако се гледа по- субтилно, голяма част от тях бяха за един вид асиметрична федерация, след като стана ясно, че Словения и Хърватия ще се откъснат непременно. Може да се каже, че хората, които се занимават с журналистика са в известен смисъл праволинейни, еднопосочни – техният компас винаги показва северна посока.

Възпитанието ли е основа за автоцензурата в македонската журналистика?

Да, така че “поръчкова журналистика” е прекалено тежка дума, за да се използва за македонските журналисти в случая. Те са си такива по природа. Тяхното мнение е такова и няма демокрация в медиите по въпроса за “самобитността на македонската нация”.

Добре, а тази вихреща се в македонските медии антибългарска кампания на автоцензурата и възпитанието ли се дължи, според теб, или зад нея
седят някакви поръчкови интереси?

Има и поръчкови интереси, защото най-силната антибългарска кампания досега започна няколко месеца преди влизането на България в Европейският съюз и траеше някъде до началото на февруари тази година, след това затихна и започна да си тече старият антибългарски “климат” в медиите, но не на заглавните им страници или в централното време на новините. Когато говорим за антибългарската кампания в македонистките медии, трябва да се има предвид, че тя започва от 44-та, от АСНОМ и формирането на така наречената македонска държава в рамките на югославската федерация. Тук можем да отбележим една много интересна разлика между журналистиката в Македония и нормалните страни. Аз като говоря с македонски журналисти и им изброявам примери, където за българският народ се говори с най- лоши думи – за българките, че са леки жени, че българите са мръсен народ и това го определям като “антибългарски шовинизъм” в медиите, те ми говорят: “ами и в България има антимакедонска кампания”. За тях антимакедонска кампания е, ако ти кажеш, че до 44-та година по- голямата част от славяните в Македония са се чувствали българи. Разбира се, те имат право да мислят, че това не е вярно. Но да сравнявaш това, че ти откровено мразиш един народ с нещо, което е исторически въпрос, за който едната страна има едно мнение, а другата- друго, това е нещо ужасяващо и показва средната интелигентност на журналистите в Македония.

Добре, а ти каза, че в Македония съществува закон за свободата на словото. Защитени ли са журналистите от преследвания и от натиск, например от редакторите им, за да могат свободно да изразяват мнението си?
Защитава ли ги законът?

Почти навсякъде, където съм работил, е имало голям натиск от страна на редакторите върху журналистите. Kогато работех в ежедневникът “Вечер”, който тогава беше обществен, държавен, правителствeн вестник на ВМРО- ДПМНЕ, имал съм такива случаи- давам неутрален текст, където са застъпени едната и другата страна, a заглавието е неутрално. Когато имаше поръчкa от “горе”, редакторът или заместник-редакторът ми сменяше заглавието, подзаглавието и самата същност на текста ставаше в проправителствена форма. Първият път, когато се случи това, бях много изненадан. Последва конфликт с редакторите. Аз се отказвах от авторството на тези статии. Те излизаха без моя подпис. И тук става въпрос за най- обикновени неща. А когато говорим за нещо, което е от голям обществен интерес, много важна тема, тогава не може да става въпрос за обективност. Ще стане така, както иска главният редактор, а главният редактор е там, на този пост, поствен или от някаква коалиция, правителство, или е благодарение на собственикът - някой македонски милионер. Проблемът е, че в такива случаи работи автоцензурата на самите журналисти. Все едно дали са заинтересувани от темата и имат някакво мнение по нея, те се съобразяват с климатът в съответната медия. Малцина са хората, които си позволяват да влязат в конфронтация с редакторите. Мисля, че в Македония те са по-малко от пръстите на едната ръка.

Съществува ли солидарност в журналистическата гилдия? Подкрепяте ли се свободомислещите журналисти?

Никаква солидарност на съществува. Председател на “Здружението на новинарите”, така се казва сдружението на журналистите, е... Не знам дали е добре да кажа как е неговият прякор, не знам дали е за публикация, литературно ще го нарека “проститутката”. Много рядко можеш да срещнеш толкова лигав човек. Македонската общественост го взема на подбив. Помисли си какви хора членуват в това сдружение, след като такъв човек им е председател. Той е готов всичко да направи за неговата любима партия. Привърженик e на СДСМ (Социалдемократическият съюз на Македония) и човек се учудва до коя степен може да стигне неговото лизане, неговото застъпничество за мненията на тази партия. А солидарност между самите членове на това сдружение не знам да съществува. Аз не се и интересувам много от това. Може да има някакво алтернативно сдружение, може и да е регистрирано официално, но повечето журналисти в Македония са изключително глупави и не могат да се орагнизират. Това е като изискване за тази работа- да бъдеш възможно по- глупав човек. Има няколко такива професии: историк, журналист, преподавател по обществени науки. В тези професии се счита за положително качество, ако си тотален медиокритет. И можеш да си представиш как тези оформят общественото мнение в Македония. Вместо да си изпълняват задълженията и да допринасят за демократизацията на страната, те се занимават с глупости.

Аз си спомням, че “Трибуна” подкрепи Никола Младенов, когато управляващите заведоха дело за клевета срещу него. Все пак това беше пример за солидарност, за професионална и гражданска позиция.

Да, не само “Трибуна” и някои други медии подкрепиха Никола Младенов.Ако някои журналисти имат лоши отношения с друга медия, която е срещу Никола Младенов, те го подкрепят. Не става дума за принципи, а за интереси в случая. За самият случай с Никола Младенов не мога да кажа дали той е прав, или не. Защото това е деликатна тема. Дали бившият министър-председател и настоящият президент имат някакви сметки в швейцарска банка? Много е трудно да се каже коя е истината тук. За мен и Бранко Цървенковски, и бившият министър-председател Хари Костов не са честни хора. Сега, дали имат сметки в швейцарски банки, аз не знам.

Никола Младенов нямаше ли доказателства за изнесената информация?

Той представи някакви документи. Аз не съм експерт по тези въпроси, Цървенковски и Костов казват, че това е фалшификация. Не знам кой е прав и кой- крив, но ми беше много чудно, че когато президентът е тъжител, делото завърши много бързо. Веднага дойде обвинението, веднага съдебната система започна да работи ефективно и “точно”. И Никола Младенов беше осъден бързо. Десетки хиляди евро трябваше да заплати на двамата. Но за други случаи, когато става въпрос и за журналисти, и за обикновени хора дълго време се чака решение на съдът. Много странно беше, че всичко стана толкова бързо, когато президентът е засегнат. Tова означава, че политиците и журналистите като Никола Младенов не са равни пред закона. Защото ако, например, Никола Младенов съдеше Бранко Цървенковски по някакъв друг повод, ние сигурно още щяхме да чакаме делото да влезе за разглеждане в съдебна зала. Вероятно началото на съдебният процес щеше да бъде 2008, 2009, незнайно кога. Може би нямаше да могат да намерят адресът на президентът, за да му връчат призовката, макар всички да знаем къде се намира канцеларията му. Така става в недемократичните страни, каквато е Македония.

Според теб, какво трябва да се направи, за да се промени положението?

Мисля, че в Македония още щеше да се води война между албанците и славянското мнозинство, ако не беше намесата на международният фактор. Македония в момента съществува като един полупротекторат, а в контекста на историческите данни представлява един концентрационен лагер, където се крие истината от хората. На тези, които искат да четат и да знаят малко повече за своята история, им се предлага един вид сюрреализъм или метафизика – това е сърбомакедонистката интерпретация на фактите. Аз много харесвам сюрреализмът и метафизиката в изкуството, но когато става дума за исторически данни, зa исторически въпроси, как се определяме по националност ние двамата сега или как са се определяли дейците от ВМРО, или възрожденците ни, тогава не може да става дума за някаква метафизика и сюрреализъм. Не може някакъв идеологизиран, заплатен и асимилиран медиокритет да ми интерпретира защо Гоце Делчев, Даме Груев, Григор Пърличев, братя Миладинови са писали, че са българи, как те “фактически” са се чувствали, или евентуално да ми обяснява, че те са били заблудени. Както е казал Блаже Конески: "Наше е настоящето и бъдещето, наше е и миналото". Така сюрреализмът и метафизиката се озоваха в книгите, а интерпретацията като готов “факт” е в учебниците. По- малко от един процент от хората в Македония знаят националната принадлежност и самочувствие на личностите, които самата македонска държава провъзгласява за духовен темел на нейното съществуване. И когато се честват имената на тези хора тук, в България, в Македония това се приема като някакъв великобългарски империализъм, хегемонизъм, като някакъв натиск и опит България да краде македонската самостоятелна история.

Правилно ли усещам, че си песимистично настроен за бъдещето?

Не, аз по природа, като човек, винаги съм оптимист. Само че всеки сам си решава за своят живот. Ако ме питаш за бъдещето на държавата, на журналистиката в тази държава - не знам. Аз в момента първо трябва да си реша своите проблеми, след това ще мога да имам морален кредит да коментирам какво ще бъде общото бъдеще. Искам да намеря място в някаква нормална медия, да работя. Сега съм нещо като журналист на свободна практика. Може да се каже на никаква практика, защото няма къде да работя. За оптимизъм по отношение на журналистиката точно не може да става дума, защото самите редактори, самите журналисти са хора, които още живеят в миналото. За тях още е жив Йосип Броз Тито, още е жива Югославия. Те още не могат да разберат, че Берлинската стена падна, че Югославия не съществува и че самата македонска държава не може да съществува дълги години като един вид мини Югославия.

Мислиш ли, че един независим вестник или медия с независим собственик
би променил ситуацията ?

Да, в известна степен. Такъв вестник трябва да го води някой по-смел човек. Като казвам по- смел, имам предвид с революционни настроения. Не революционни за въоръжена борба, а с революционен дух. И самият сърбомакедонизъм, който съществува в медиите, като идеология е много страхлив, ако му покажеш смелост и самочувствие, той не може да ти стори голяма вреда. Проблемът е как да се създаде такава медия. Според мен, това е най-хубавият подарък, който може да получи македонската държава. Една медия, която ще говори не само за етнонационалните въпроси, но и за правата на жените... Например, как е представена жената в учебниците по литература в средното образование. Всички книги, които се изучават, са за жени, които са или проститутки, или жени, които имат много малко присъствие в самите книги, или са верни и послушни на мъжете. Създава се едно шовинистко предубеждение в младите хора за жената. Такава медия свободно би могла да говори за правата на хомосексуалистите, за правата на алтернативните духовни общности, които са извън православната църква и мюсюлманската общност, тези две по- големи религии в Македония. Мога да изброя още двадесет такива теми, в които да се застъпват по- алтернативни мнения и това ще бъде много добре за Македония. Медия, в която всички ще могат да се изкажат. Тези, които се страхуват и тези, които не могат да намерят място за своето мнение.

Добре, но ако, например, аз тръгна да откривам медия в Македония, предвид че съм българин, според теб, дали ще ми бъде разрешено, или ще ми бъдат поставени всевъзможни законови и други пречки?

Ами никой няма да ти каже, че ще имаш пречки, но в действителност вероятно ще имаш. Ако това списание е например за правата на животните, може би, няма да имаш проблеми. Но ако става въпрос за някакво списание, в което макар и с една думичка ще се постави въпросът за историческото и историографското невежество в днешната македонска държава, ще има голям натиск, предполагам. Но добре ще е, ако е така. Ако съществува такова списание и лошата реклама е реклама. Хората ще се заинтересуват от любопитство и ще го четат.

Защо в Македония не се излъчват други български телевизии освен “Планета” ?

Защото вероятно властта следи кои са собствениците на кабелните оператори.
Според мен, те, собствениците, не са случайни. Ако си забелязал, пускат най- много телевизии от бивша Югославия. Ако ти предлагат 60 програми, някъде между 10 и 15 са от бивша Югославия, а от тях 7-8 са чисто сръбски станции.

Сега излезе новината, че българска компания купува кабелните оператори
в Македония.

Това е най- новата новина, която и аз прочетох във вестниците. Ами дано от това да имаме възможност да гледаме поне една българска телевизия, която не е турбофолк. Защото сега те са посланиците на България в Македония- попфолк изпълнителите.

В разговора участваха Т.Г., Ворце Михайлов и Иво Стоименов


П>С> Извинявам се за забавянето на публикацията на това интервю. Нямах много време през последните месеци. Принципно беше предназначено за “Вардаръ”, но предвид че не се знае кога ще излезе следващият брой, реших да го публикувам тук.
Интересна публикация по темата има Ивица Антески. Можете да я прочетете ето тук>.
Мисля си, че много от нещата, които Виктор казва за македонските медии, можем да отнесем и към нашите.

Македонско- българска дружба без предразсъдъци/ Македоно-бугарско дружене без предрасуди

Група ентусиасти решиха да възстановят или по- скоро да създадат пространство за културно и приятелско общуване между граждани на България и Македония без излишно “патриотарство” и фанатизъм. Нещо, от което наистина имаме нужда, така че техните усилия заслужават адмирация. Желая им успех. Могат да разчитат на подкрепа от моя страна.

Ако някой иска да се включи, да отива на форумът >

Смърт на сексуалният фашизъм в Македония :-)

E, така не се бях смял отдавна. Прокламацията на Жарко Траяновски за сексуална свобода, неговият призив за борба със “сексуалният фашизъм” си заслужават да бъдат прочетени.

Мисля, че няма нужда от “адаптация” или превод, затова отивайте направо на оригиналът >.

С Македония в сърцето

В неделята на светлият християнски празник Цветница гостуваме на Христо Миланов Матов, син на Милан Матов и племенник на Христо Матов, двама от най- изтъкнатите македонски революционери и дейци на ВМРО. Посрещнати сме изключително радушно и с голяма радост. Въпреки възрастта си домакинът ни е изключително жизнен, личи си, че е борбена личност. Обясняваме му, че искаме да ни разкаже спомени за баща си и чичо си, и да поговорим за Македония. Не се налага да го убеждаваме. Само при споменаването на Македония очите му светват. Започваме един разговор, който продължава с часове, но времето за нас сякаш е спряло. Предлагаме ви избрани моменти от нашия “моабет”- за целия няма да ни стигне вестникът...

[+/-] ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ

За Македонският въпрос и бежанският проблем

Хр. Матов: Македонският проблем за българската общественост е основен проблем. Той е проблем на гражданското общество в България. Защо? Защото от Македония в България дойдоха голямо количество хора, бежанци, и то на няколко пъти. Като започнеш от Кресненското въстание, след това Разложкото въстание, след това минеш през Илинден, после бунтовете на атентаторите, на солунските атентатори, всичко това бълваше хора, които бегаха от родни краища. Те бегаха по цял свят, но най- много идваха тука, в България. Защо идваха в България? Защото от дедо, от баба всеки си знаеше къде му е коренът, къде му е косъмът. И тука, всеки случай българската държава тогава, макар и не голема, и не богата, се справяше, помагаше на хората, не много, недостатъчно, но все пак помагаше. Има, тогава се създадоха, цели поселища по различните краища на България. Сега, към тоя момент, като ги броиш синове, внуци вече, те са станали повече отколкото е населението на Македония.

В.: Баба ми, между другото, е разказвала, че едно време, когато бежанците са идвали тука, българското правителство им е давало да построят за три дена къща и мястото ставало тяхно.

Хр.: Не само за три дена, постоянно им е давано. Така например в София има Гевгелийски квартал, долу при Надежда, вие го знаете. Това е целият район. Ами Конювица- най- много са македонците, ами община Илинден- ето, като ги броиме, три квартала сега са компактни. Ами Пловдив, Кючюк Париж- само македонци. Сега, извинявайте, аз не мога да си служа с понятието македонски българи, когато говорим за Македония. Ние винаги си знаем, че ние сме македонци, а македонци значи най- убави българи. Може да има македонски сърби, може да има македонски гърци, но македонски българи е все едно най- убави българи българи. Това е една тавтология, неотговаряща нито на историята, нито на битовото положение. Никой не им е сипвал на моите дедо и баба какви са, тия са си го знаели.

За семейство Матови

семейство Матови, Струга, 1904 г.

Нашата фамилия, Матови, носят си името не от некой дедо Мато, а от едно планинско плато в албанските планини, горе. То се е казвало Мат. Тамо, во Струга, като е дойдел... не во Струга, во Дебър е бил валията за тоя район, откъдето са нашите. Като е дошъл некой лош валия, айде, всичко е бегало горе во планина. Така е било. И после, като се улабвало положението, след некое друго поколение, те се връщали в родното место. Но всички са си носели като фамилно име Матови и затова во Струга между Матови стават бракове и сватби. Защото не са роднини, а носят името на областта, където дедо им и баба им са се крили от турците и после са се връщали. Така е и с нашата фамилия. Нашето семейство почва от дедо Кочо Матов. Той е мой прадедо. След него е син му Апостол и след това идва моя баща (Милан- бел. наша) с брат си Христо, те са единайсет деца. Но дедо Кочо е носил прозвището Асигяур. Баща ми го описва в неговите спомени, че като деца, като са си играли, са намерили в комина, горе, оджакът на къщата където е, завиткано турски силяхи с пищови и така нататък. Той там ги е криел дедо ми... прадедо ми. А баба ми Петра, на баща ми майка, тя им дръпнала ушите и един кютек им хвърлила, щото пипат там. А после дедо ми Апостол ги учил: “Деца, сакън да не кажете” и прочие. Но от деца, те са закърмени с това да се борят за род, за дом и родина, и са знаели откъде. Ти, например, като си стружанче, чул ли си за контиката на черквата “Свети Георги”? Да вземеш да я потърсиш и да я намериш. Тая контика е много важна, тя е историята на град Струга, почва още от 1792 година и вътре са всички битови събития за града. Там и Христо Матов си е намерил местото, чак 1895- 6 година, когато се връща като учител в родния град.

За историята и албано- българското въстание 1913 г.

Сега, как са се развивали нещата, борбите за свобода, вие знаете или поне сте чули една посока, малко къде вас, повече тука. Но трябва да ви кажа, че първият проблем, самият проблем за македонците и там, и тука, и во Македония, и во България е, че не се знае историческата истина. Не се знае. Това го заявявам категорично. Спомените на Милан Матов ще излязат от Народната библиотека “Св. Кирил и Методи” под заглавие “За премълчаното в историята на ВМРО”, една книжка от 300- 400 страници, само документи, никаква история, измислица, роман, как ни е удобно- така да си го пишеме. Както са си документите, така са и публикувани. Ами нашият съюз на македонските орагнизации издаде тая брошурка (“Погромът на македонските бежански организации”- бел. наша), вие я имате.

Т. Г.: Да, да, да. Писахме во вестникот за нея.

Хр. Матов: Аз трябва да ви кажа, че в тази брошурка се съдържат няколко основни документа и основната позиция по македонския проблем. Защо има проблем во България, където, тука, има ВМРО, не знам какво си, а защо съществува проблем? Защо съществува същият проблем во Македония, където ВМРО-то е на власт? Да ви кажа, проблематиката идва от непълнотата на историческата истина, с която си служат и към която се отнасят и управляващите во Македония, и управляващите во България. Защо ги е страх и срам от това, с което те трябва да се гордеят? Е, сега, ти си стружанче. Чул ли си ти за албано- македонското въстание тринайста (1913 г.- бел. наша) година?

Т. Г.: За това имахме въпрос.

Хр. Матов: Ще ви кажа. Сега наскоро говорих с един от факторите на държавата Македония, който е историчар и го питах: “Кажи ми ти нещо за въстанието тринайста година.” “Абе, колегата еди- кой си писа нещо.” “Абе- викам- то е пет пъти по- големо от Илинденското въстание.” Ако Илинденското въстание освободи Цер и Крушево, албано- българското въстание освободи девет околии, изгони сърбите, сръбските войски ги натика чак во Белград. Тогава се създаде първото македонско правителство. Кой го споменава това нещо? После като говорим за дейците- знаят Яне Сандански, Гьорче Петров и Гоце Делчев. Абе, от татка ми знам: “Най- големиот- вика- беше Стариот, Даме Груев.” Човекът со най- големо реално положение и заслуга и за създаване на организацията, и за развиване на цялата революционна дейност. Па не дай си боже да се спомене името на Милан Матов или Ристо Матов. Тия ги третират като михайловисти. Абе, Ристо Матов умре преди Иван Михайлов да дойде во организацията. Милан Матов пък беше начело на оная помирителна комисия, която помиряваше хората на Иван Михайлов със старите войводи, с протогеровисти, с всекакви там, които имаше. Той като стар комита седна и му викаше.... За него Ванчо беше, не беше Иван Михайлов. Абе, аз осемдесет и седма година се видех с него во Рим. Разговарях. Той с такова отношение към татко ми- все едно, че аз трябва да ви кажа, по- голем брат да ми беше. Не мога да си кривя душата сега.

За бежанските братства

Какво се получава след това? Беше ВМРО. Разтуриха го тридесет и четвърта година, сърбоманският преврат во България 1934 година, звенарите. Останаха организациите на бежанците, ама организациите на бежанците не са измислица, некои да са се събрали, тройца като нас да седнат да умуват що да праиме. А то си е естествен продукт на историческото развитие. Хората бегаха оттам (Македония- бел. наша) и като идваха тука малко да си потушат мъката за роден край, и тука да си създадат сдружение, братство, в което да си помагат в трудните моменти. И тия братства са още от първото въстание. България не беше освободена, не беше Третото българско царство. Кресненското въстание е 1876 година (става въпрос за въстанието избухнало спонтанно в Кресненско малко след Априлската епопея- бел. наша) България се освобождава 1878 г. Ами, тогава е първото братство, създадено тука, во България

В.: Аз знам, че много са помагали. Например от баба ми, когато е починал дядо ми, знам, че “Свети Кирил и Методи”, дружеството й е дало пари за погребение...

Хр. Матов: Виж сега какво. Те, понеже едни от бежанците прокопсаха, други закъсаха...

В.: Така е, да.

Хр. Матов: Богатите не си жалеха парите, па имаше кой да ги фати за ушите и да им каже: “Като имаш, ще даваш. Хората нема що да ядат, нема що да правят. Децата да си гледаме.” Во България имаше 700 братства. Ей, момчета, 700 братства. Сега нема толкова партийни организации реални. Тия 700 братства се грижеха помежду си, допълваха грижата на държавата. Тя не беше достатъчна и те сами се грижеха за себе си. После те не направиха само братства, те си направиха свои кооперации, изградиха сиропиталища. На децата им умираха родителите, кой да ги гледа? Държавата ги гледа, ама защо по- заможните да... Тука имаше сиропиталище “Битоля”. Сиропиталище “Битоля” е днеска банка зад хотел “Родина”, на четири етажа банка. Но айде ще говориме за това по- нататъка. Но братствата направиха македонска народна банка, македонска кооперативна банка. Те даваха пари без лихва на бежанците. Държавата отделно им даваше такива, но те сами си помагаха на себе си. В тех като отидеха (в братствата- бел. наша), пееха песни от роден край, там си честваха празниците, там си честваха мъките и радостта, било погребение, било сватби, кръщенки. Ами аз си спомням. Аз съм отрасъл в средата на стружкото братство. Стружкото братство беше много големо тука во София. Да ви кажа, като се събирахме, все ходехме горе, над Княжево ни водеха. Там се събираха по 200- 300 души, кой каквото имаше слагаше, седнехме, пееха се песни, играеха се хора, децата скачахме, играехме- това беше. Когато на некой му се случеше нещо лошо, колкото можеха тия хора късаха от залъка и помагаха на своите. Така че братствата не са измислици, а са историческа и социална последица от освободителните борби, които се водеха во Македония. Да си бъдеме наясно. И когато разтуриха със закон тридесет и четвърта година Вътрешната революционна македонска организация, тогава останаха братствата. Те не започнаха да вършат революционна работа. Те засилиха своята благотворителна, културна, социална и всякаква друга дейност. Те беха... Основната им задача беше да не забравим роден край. Така беше. Аз да ти кажа немаше жена тука, която да немаше носия от Македония. Ама не тука съшити, а пренесени оттам. А колко деца, стари хора измреха по пътя от Македония, докато дойдат тука, като бегаха от турци, от сърби, от гърци. Те посяха пътищата от Македония, докато дойдат тука да могат да се заселят.

Политиката на Коминтерна и погромът на братствата

Какво стана с македонските братства? Сега ги нема. Защо ги нема? Защото, като стана 9 септември (1944 г.- бел. наша) тука, во София, комунистите дойдоха на власт и рекоха: “Македонците са фашисти, михайловисти и не знам що си.” Но не ги закачаха, отначало не ги пипнаха две години. Тръганаха по другия път- да ги карат да се наричат, че те не са българи, а са македонисти. Тезата на Коминтерна, тезата на Стоян Новакович и Цвиич, сръбската теза примесена с Коминтерна. Те вемнаха. Обаче ония старци беха печени, сега да ви кажа не беха кокошкари като нас. Ти му викаш, а той: “Абе, яз съм си- вика- македонец, па немам разлика со бугарете. Тука съм и сега, и по- рано сърце ми е било тука. Яз защо бегах тука? Що не бегах- вика- во Ромъния, во Сърбия, що не бегах во Гърция, що не бегах во...” Во Албания има много люде бегани, но те бегат икономически, не политически във връзка с въстанията, които станаха. И тогава се възприе другиот курс. Дойдеха от Македония учители и инструктори по македонизъм, ги пущиха во Пиринският край да ги правят: “Ние не сме никакви бугари, ние сме на Александър Македонски внуци”. Абе, бъди си раат, нека си биде Александър Македонски и кой да е, но ти си внук на Сандре, а Сандре беше четник во организацията на ВМРО!!! Или както ти ми казваш, татко ми е бил, ето го, еди-какъв си с еди-кой си е бил во четата на... Ама хората сами си го създадоха, то не е писана, а направо създадена история. Тая история, що я направиха нашите старци, като имам предвид, че сега аз съм на осемдесет и четири години, аз ти говоря за тия, що сега требва да са на триста години. Аз горе- доле го засекох времето, кога татко ми ослепе со двете очи. Тридесет и четвърта година со двете очи ослепе со перде, кое не узреваше. Той беше си терзия, шивач по професия. Работеше, но като спре со тоа, а аз бех на десет години и почнах да го водя да се среща со приятелите си. Аз, затоа от такова дете, като клекнех там, аз нищо не разбирах. Тогава що ми влизало на мене во главата, що си говорят те по македонски работи, аз нищо не им знаех, не им разбирах. Но тогава ги виждах що за люде са. Те беха семпли хора, чисти хора. Хора... Абе, как никой от тех не беше пияница да... Си запазиха духът. На сегашният ректор на Софийският университет, на Биолчев, чичо му Илия Биолчев, битолски войвода, нема да го забравя, со бела къдрава коса, убав човек. Виж, той единствен, като дойдеше при татко, му викаше: “Милане, ай от убавата ракия едно чавче”, не повече, си палеше цигарата и почнеха... Моята майка не е македонка. Тя е тука, от Шоплука, до Перник едно село Църква. Тя по професия беше зъболекарка. Тя ни хранеше, тя ни переше, тя ни готвеше, тя- всичко. Добре, че като ослепе татко не излезохме на улицата, дето се вика. Тя, като й дойдеше дотука от тия приказки за Македония, все му викаше: “Аман, бре, Милане, стига с тая твоя Македония, бре! Ставаш, легаш, заспиваш, сънуваш, все со Македония. Айде сега, стига.” Но така си беше. Така беха скроени, така беха напомпани. И що стана с техните организации, не тая революционната, а тия- братствата. Братствата... Четиридесет и шеста година се опитаха да правят събрания по братствата да се саморазтурят. Не можаха, навсякъде отхвърлиха тоя вот.

В.: Ама това- комунистите?

Хр. Матов: Комунистите, де. След това четиридесет и седма година, ето тука е дадено (“Погромът на македонските бежански организации”- бел. наша) оригиналното писмо на Македонската комунистическа партия, с което искат да се разтурят македонските братства, защото били фашистки, михайловистки, не знам какво си и всичките документи и имоти да се прехвърлят на Скопие, без да сочат кой и как. Но не ставаше така лесно, защото да си кажеме участието на хората от Македония в българският стопански, културен и политически живот беше много широко, много активно. Имаше и министри, и министър- председатели, и всекакви все от Македония. Абе, македонец като си, ти нема да му сваляш капа на всеки, хващаш се- вършиш работа. Това нещо, това големо завземане на живота на държавата от страна на бежанците и техните потомци респектираше ония, които беха тръгнали со лека ръка да заметат какво има македонско- дай да го махнеме. Тогава вече и от Москва дадоха зор, и оттука, и Коминтерна излезе със становище. И Коминтерна като взима становище, нашите другари тука нема какво да правят- айде. Решават, в периода 50- 53 година прекратяват 700 братства. Те 700 не прекратяват, те прекратяват само тия, които са имали фирмени дела и регистрирани в съда. Ето ги, тука са 63 братства, има во София, от които 36 са юридически лица, регистирани. Само во София. А во цялата страна са 700, от които близо 200 са юридически лица. Те са имали свои имоти, все по нещо – дюкян за клуб, место, за да направят нещо, по некой имот са взимали и така нататък. Во София, във Варна, во Пловдив са направили македонски домове, големи. Във Варна, ако сте ходили, в центъра на Варна до катедралата има голем македонски дом. Тука знаете македонският дом на “Пиротска” и “Вашингтон”. И тогава се получава една друга криза. Сега, държавата разтуря носителите на тия права- братствата, закри ги като правни субекти. Обаче кой да ги приеме? И тогава създават дружество “Гоце Делчев” и Съюз на македонските културно- просветни дружества. И какъв куриоз се получава? Например тука (“Погромът на македонските бежански организации”- бел. наша) е даден указът, с който... Чакай да го намеря... Ето! С този указ петдесет и първа година во Държавен вестник имуществата на македонските братства се дават на дружество “Гоце Делчев”, създадено петдесета година и на Съюза на македонските културно- просветни дружества, който възниква чак петдесет и трета. Значи петдесет и първа година той не е съществувал, но на него му се дават всичките тия имоти, включително и македонският дом. Но дали що дали, след това ги прехвърлиха към ОФ (Отечественият фронт- бел. наша), след това не знам какво стана...

Отново за историята

Т. Г.: Общо во Македония... Това искахме да ви питаме. Защо се премълчава и в Македония това въстание (албано-българското въстание 1913 г.- бел. наша), след като е било толкова голямо?

В.: То не пише никъде в учебници...

Т. Г.: Никъде во учебници...

Хр. Матов: Абе, знам бе, брате, че го нема никъде. И аз си задавам въпроса...

Т. Г.: Коя е причината?

Хр. Матов: ... що за криворазбрана... Ама тогава е първото македонско правителство! Айде да оставиме всичко друго. Во Дебър го правят. Албанци и македонци правят първото македонско правителство. Ами моят баща е главнокомандващ тогава. Ама защо го премълчават?! Премълчават го, защото хората во Македония не знаят как да използват тоя въпрос. И албанците го премълчават, и македонското правителство го премълчава. Аз поставям въпросът и на албанци: “Що мълчите, бе?” Това... Баща ми идва с чета от Елбасан во Дебър и оттам за Струга и Охрид, със сто души албанци. Само двама българи има, само двама македонци. Всичко друго е албанци. И вика: “Половината от тех беха тия що ме гонеха, ако ме беха фатили преди въстанието, немаше да остане от мене нищо.”

За албанският проблем и българо- македонските взаимоотношения

В.: Е, добро. Можен ли е сега соживот со албанците во Македония? Обща държава?

Хр. Матов: Според мен при добро желание от двете страни. На вас албанците... Косоварите ви бъркат. Местните албанци, които не половината, а три четвърти са турци, а не са албанци. Во Струга имаше турска маала, бе, момче. Турска маала! Не е имало никога албанска маала. Колко албанци имаше? Неколко бозаджии и сладкари. Всичко друго беха турци. Една част се изселиха, другата част се стопиха.

В.: Во Втората светска война, кога влиза Струга во италианската зона, тогава идват.

Хр. Матов: Да! Тогава идват. Много на глед е безвредно властването на италианците, щото те нищо не правят за едно или друго. Но допускат идването на тия, икономическите революционери на албанците. Но защо сега Струга да се жертва?! Струга минава в албанският хинтерланд. Как? Със селата. Селата нека си одат тамо, но Струга си е Струга, бе!

Т. Г.: Сега за пръв път имат и кмет албанец.

Хр. Матов: Къде?! Во Струга?! То вече... Що да ти кажа. И тука пълномощният министър е исто партизански командир по албанска линия. Ами... Ама и България що прави? На мен не ми трябва дипломат да е гъвкав, да е учтив. На мен ми трябва дипломат, който да има сърце към Македония. Без това сърце към Македония ти не можеш нищо да направиш. Ти нема да простиш, ти ще се озлобиш и нема да разбереш верния път.

Абе, видите що бе- моите са си мои, бе. Ние сме си от една кръв. Аз не можем душата да си дерем и да викам: “Тоя е от една нация...” Ами дедо ми, извинете, но вие сте момчета, со едни ташаци е правил пет вида нации! Во нашата фамилия има и сърби, и власи, и македонци, които казват, че “немат нищо общо со бугарете”, има и неколко, двама- трима, които викат, че “Ние сме бугари” и не знам що си... И като ги преброиш, що се получава? От едни ташаци пет вида нации. Това е глупост! Всичко е едно во тия деца. И тоя що е служил во югославската армия, и тоя що е служил во УДБА са ми от фамилията. Срам, не срам- мое дете. Но то не ме кара да си плюя на кръвта, от която и аз съм излезал. Може ли това нещо?

За Петър Чаулев и кръвопролитията във ВМРО

В.: Да се вратиме на историята. Сакам да питам...

Хр. Матов: Казвайте сега що има?!

В.: Мисли се, дека ако Милан Матов е влезнал во ЦК на ВМРО вместо...

Т. Г.: Петър Чаулев

В.:... Петър Чаулев, немало да има такава кръвопролитба после.

Хр. Матов: Види що, аз не мога да засегна този въпрос, но баща ми никой друг човек не кълне толкова, колкото Петър Чаулев. Петър Чаулев е от тоските, албанец е по произход, от тоските во Охрид е. Той влиза под кожата на Тодор Александров, влиза под кожата на други, на Протогеров- е охригянин- влиза под кожата. Чрез Протогеров Петър Чаулев прави своята кариера во ВМРО. Той стига дотам... Баща ми го хваща като председател на Битолският революционен окръг- Чаулев е охридски войвода- хваща го с убийство на една учителка от района на Охрид, която е забременяла от него. Е, че, вулгарни неща!!! Не се касае – ти да мислиш по един начин, той да мисли по друг! След това те пленяват Христо... а, Милан Матов и той по един специален начин бега. Ей в тая книжка (Спомените на Милан Матов, “Най комитата разказва”- бел. наша) той описва как е избегал от хората на Петър Чаулев. И докато се стига до истината, че Петър Чаулев е съветски шпионин. 24-та година го хващат, когато плаща парите!!!

И сега какво правят нашите историци? Я, ти си по- млад, стани! Вземи ги тия двата тома!

В.: Тия?

Хр. Матов: Тия, да. Ето го сега, гледайте го- “БКП, Коминтерна и Македонският въпрос”. Двата тома са към 1500 страници. Сега, аз, който се интересувам и занимавам, с голема мъка работя. Защо? Те са ценни документи. Но това са документи за историчари- ей както си ти! Да почнеш да учиш история. Но тука 98 % от това, което е напечатано са партийни документи, в които се говори какво казал Георги Димитров, какво казал Васил Коларов, какво казал еди-кой си и така нататъка. Аз немам нищо против, но заглавието да не е такова. Когато издаваш книжка, направи книжка, която да могат да я четат хората и да разберат, без да лъжеш, без да изкривяваш историята, но в рамките на 40- 50 страници. Публицистика! Хората нищо не знаят!!! Като дам това на некой от Македония, той нема да го чете- ще го хвърли. Нема откъде да четат! Защо аз да го упреквам, че той криво говори, че той криво разсъждава? Ами той не знае! Във вашите учебници по история нема нищо, бе, деца! Нищо нема!

Ами сега, на 3 ноември, сегашният министър на външните работи на Македония Милошевски дойде тука и аз не знаех, и отишъл на гроба на баща ми и на чичо ми, и се поклонил, и поднесъл венец. Научих го от моите от Струга, изпратиха ми изрезки от тамошните вестници...

В.: И тука го имаше в новините и вестниците...

Хр. Матов: Не че е ходил на гроба на гроба на Милан Матов и Христо Матов. Ходил е на гроба на Гьорче Петров, на Яворов, но не споменават Христо Матов и Милан Матов. Не ги споменават тука. Разберете го и това е едно чудо неразбрано! Това ви го казвам. Ами той, ако не приеме да... Там го критикуваха Милошевски, как си е позволил да реабилитира Христо Матов?! Абе, Ристо Матов не се нуждае от реабилитация. Христо Матов се нуждае да го познаваш, пък тогава да го псуваш. А не да го псуваш първо, пък после да викаш такъв е...

За реабилитацията на историческите личности в Македония

Т. Г.: Това искахме- за реабилитирането да ви питаме. Питай го...

Хр. Матов: Да. Аз требва да ви кажа, че, моите уважения сега, Христо Матов заедно със доктор Татарчев малко не приемат реформите на Тодор Александров и на Протогеров. Те ги третират не толкова като революционери, колкото като хора, които контрактуват со властта и гонят политически цели. Абе, те са революционери и доктор Татарчев и Христо Матов. Те, ако.. Христо Матов е сакат. Той не може да ходи. Той е с железа в двата крака. Той от мъка... Него го пращат чиновник за специални поръчки во Скопие. На него не му се дава достъп нито до никаква ръководна работа да му се чуе думата. Той много тежко приема това и приема отделно погрома, който настъпва в Първата световна война. И Христо Матов перкулясва.

В.: Вие викахте дека проблемът е, че не се споредява историята между българи и македонци. Сега видите що става со Тодор Александров во Македония. Това сакаме да питаме...

Т. Г.: Тодор Александров сега, в момента, се връща в македонската история...

Хр. Матов: Е, нищо, много хубаво.

Т. Г.: По- рано “бугарофил”, “бугараш” ... А сега вече е голем македонец!

Хр. Матов: Сега, това е! Така го правят. Правилно сега. Техна си работа. Те са го псували, те сега ще го фалят. Сметам, че и едното не е съвсем точно, и другото не е съвсем точно....

В.: Ама да не му подменят думите пак?

Хр. Матов: А, сега не.

Т. Г.: А що мислите за Ванчо Михайлов- дали ще стане истото... същото?

Хр. Матов: Сега, аз Тодор Александров не го заварих, защото, когато аз съм се родил, него го убиват. Аз от него никакво впечатление немам. Имам впечатление от неговата дъщеря- Мария Коева. С нея и съпруга й се познавахме.

Сега, да ви кажа со всичко могат да се гаврят и со чичо ми, и со татко ми, и со всеки могат да се гаврят! Въпросът е не да се гавриме, а въпросът е да ги дадеме големи, малки, да ги дадеме во техната светлина. Сега у нас, например, со тоя Сандански да ви кажа, на мене ми се повдига от тоя човек. Сандански е човек со неясно политическо поведение. Ами къде са парите от отвличането на мис Стоун? Къде са 14 000 английски лири? Вижда ги Гоце Делчев во ресторант “Батенберг”, во хотел “Батенберг”, дава по нещо той на другите и оттам изчезват. Къде са 14 000 за отвличането на мис Стоун? Ама не е само това. Защо убива Сарафов и Гарванов? Той е щял да убие и чичо ми!!! Той по едно чудо се е върнал, не е отишъл на срещата. И на него е щял да му тегли куршума Паница! Защо убива Михаил Даев? Един честен войвода, чуден! Съмнява се, че го изпратил не знам кой си него да го убива. Глупости!

За Иван “Ванче” Михайлов и архивата на ВМРО

Т. Г.: Нещо за Ванчо Михайлов исках да питам...

Хр. Матов: Сега, за Ванчо Михайлов... Аз два пъти го видех. Един път жив и един път умрял. 87- ма година- това време. Значи точно преди 10 години (очевидно Матов се обърка. Искаше да каже преди 20 години/ 1987 г.- бел. наша), април месец 87- ма година аз отидох во Рим. Какъв ми беше формалният повод и възможност да отида во Рим? Аз работих 30 години в системата на Централният коперативен съюз като юрист на неговата ревизионна дирекция. Пенсионирах се 84-та година. И тогава искаха да ми дадат некакви медали, парични премии за дълга служба. И аз казах... Тогавашният председател беше бившият секретар на БКП Иван Пръмов. Моите уважения, комунист беше, но аз не мога да се оплача от него, държеше се много коректно, работлив, честен, почтен човек беше. И ми вика: “Матов, какво искаш сега? Да ти дам парична награда, брошка да ти дам?” и такива работи. “Не- викам- ако се роди некакво дело за Италия, за Рим, искам да отида да се видя с мои две млечни сестри, имам во Рим, които не съм ги видел от деца.” Те са мои връстници, дъщери са на Наум Асенков, мой първи братовчед, на татко от сестра син, който е отговарял за ВМРО в Европа и е работил во Рим, во българската легация- Мимоза и Беба. А майка ми ме е родила на 42 години. Не е имала млеко да ме кърми и техната майка, леля Криса, ме е кърмила. Един вид те са ми млечни сестри, от едно млеко сме сукали. Аз исках да ги видя и едновременно с това имах предвид, понеже Иван Михайлов е там, да се видя и со него и да седнеме на един разговор. Отидох аз там... А, 87-ма година се откри възможност, дело се получи и тогава Пръмов ме извика. “Матов, има дело за Рим, искаш, бехме говорили.” “Разбира се, че искам.” И ме командироваха за три дена, аз стоях 30 дена. Но три дена си ползвах пътя и командировката, другото време на мои разноски, дет се вика, изкарах там и на гости бех, и прочие. Тогава се видех со Иван Михайлов. Два дни- един вторник и един четвъртък, седмицата преди да си замина. Той дойде при моите. Защото моите- големата, която е моя връстница, Мимоза беше работила со... Как се казваше тоя?... Борислав Иванов, един от помощниците на Иван Михайлов. Борислав Иванов, който умре след това во Канада. По петия том. Те редактираха, правеха, струваха и така нататък. Петият том те го създадоха. Тя немаше доверие на хората, при които живееше Иван Михайлов. Сега, това дали беха женски истории, или некаква истина имаше в тия работи- не знам. Но той дойде со Вида Попова вкъщи. Два часа дойде, девет си отиде. Сега, аз в събота пътувах, това беше вторник, в четвъртък пак дойде Иван Михайлов, пак от два до девет. Е, моите уважения сега, аз за пръв път го видех човека. Един дребен старец, такъв спечен, но тябва да ви кажа разговорът... Той ме прие все едно съм му син. Значи аз не мога да си кривя душата. От него имам тия неговите, томовете. Не тия дето ги издаваха тука, а задграничното издание. Той ми викаше: “Да ти ги надпиша?” Не посмех, честна дума сега. Да се върна во България со посвещение от Иван Михайлов не ми отбиваше. Сега не се правим на герой. Страх ме беше. Но създадоха се много хубави отношения. Мене ме интересуваше един въпрос. Къде е архивата на ВМРО?! Тая архива, която доктор Татарчев, който живееше с жена си в град Торино, е носил, като е пътувал оттука за Италия. Предполагаше се, че големата част от нея е дал на Иван Михайлов. И после се породиха различните легенди. Една част твърдят, че е във Ватикана, трети во некакъв манастир, четвърти- на некакви негови приятели и така нататък. Но след това при мене идваха... Тая ... Благуна Попова. Балгуна, която е сестра на Вида Попова, тука тя следваше. Аз не я знаех. Имаше неоправени сметки- да й помогна в отношенията с хората. Аз не можах много да й помогна, но дойде и братът на Иван Михайлов- дедо Таси, Атанас Михайлов. Той дойде при мене и се случи така, че на 5 септември 90- та година всичките от македонският дом беха заминали на конгрес на МПО во Канада, во Торонто. И бехме тука останали аз и професор Петър Шапкарев. И от Рим се обади Вида Попова да ни каже на 5 септември, че е умрел Иван Михайлов в 9 часа сутринта. Тя се обади към 11 (часа- бел. наша). Аз бех во македонският дом. Петър Шапкарев вика: “Сега какво ще правим? Къде ще го погребваме?” Тогава беха избрали за президент тука Желю Желев. Обадих се аз на Желю Желев, прие ни човекът. Отидохме при него и поставихме въпросът: “Имате ли нещо против, ако се наложи тука, во София, да погребем Иван Михайлов?” Той каза: “Аз следобед имам заседание со партиите от 2 часа. Към 4 часа ще ви се обадя.” И 4 часа се обади: “Немаме никакво възражение” и прочие. Но междувременно от Америка се обадиха, там- ръководството на организацията и казаха, че те са взели решение да бъде погребан при жена му, при Менча Кърничева, во едно гробище на 30 километра от Рим. И отпадна тоя въпрос, но възникна въпросът: “Кой ще ходи на погребението?” Петър Шапкарев беше на сегашните мои години, осемдесет и неколко години. Вика: “Христо, тръгвай ти.” И тогава аз, братът на Иван Михайлов и Ангел Димитров, който беше преди тоя, генералът, който е сега во Скопие, който беше посланик во Скопие. Не преди него... По- предишен, преди него беше Александър Йорданов, преди Александър Йорданов беше Ангел Димитров. Той беше председател на фондация “13 века България”, доверен човек на Желю Желев. И така качихме се на самолета...

Т. Г.: А Гоцев?

Хр. Матов: Кой?

Т. Г.: А Гоцев не беше?

В.: Професор Гоцев

Хр. Матов: Гоцев- нема. Те всичките беха во Америка. Бе, никой немаше. Само ние бехме от България- тримата. Даже аз и Ангел Димитров, а дедо Таси имаше неприятности. Като отивахме нататък, той ми каза: “Христо...”. А брат му, Иван Михайлов, ходеше винаги по риза и жилетка. И в жилетката си той държи ключовете на една бела кантонерка, която седи в неговата стая. Там са неговите архиви. Като отидохме след погребението, каниха ни на обед во дома му- никаква бела кантонерка немаше.

В.: И не се знае къде е?

Т. Г.: Сега, во моментов?

Хр. Матов: Аз, като се върнах тука, си позволих да споделя со хората и викам: “Дайте да скочиме до там, какво е останало да приберем да не изчезне.” Нищо не стана.

Иван Михайлов... Но моите срещи со Иван Михайлов аз съм ги описал във... тогава веднага като се върнах- при ония положения 87-ма година. А на погребението аз занесох българското и македонското знаме и со двете знамена завих ковчега на Иван Михайлов. Това беше!

Т. Г.: Македонското? Мислам...

Хр. Матов: Не тия звездите. Онова- македонското на ВМРО. Само на ВМРО. Ами аз държавните знамена не ги...

За историята и младото поколение македонци

Т. Г.: Друго сега сакаме да ви питаме.

Хр. Матов: Казвайте!

Т. Г.: Какво бихте казали на младото поколение македонци, които мислят, че Милан и Христо Матов са се борили срещу българската пропаганда?

Хр. Матов: Е, не! Не, е! Това за пръв път...

В.: Ама така се учи во Македония.

Т. Г.: Во Македония се учи, че Христо Матов...

Хр. Матов: Не, не, не... Моля ви се! Това е... Ето, аз ви давам съчиненията на Христо Матов, давам ви и спомените на Милан Матов! Четете ги, какво намерите там- ще видите какво...

Т. Г.: Не, защото македонските...

Хр. Матов: Виж какво... Те имат критично отношение. Те и двамата не премълчават. Например има една статия от Христо Матов “Българска народна измена”. Това, когато България не помогна на въстанието, на другите действия, на всичко това. Ами брошурата на този, на Христо Матов “Пропуснати случаи”- той пише седем случая, когато България така да си мръднеше пръста Македония щеше да се освободи. Това...

В.: А другите?

Хр. Матов: Кое?

В.: На Балканите. Сърбия, Гърция...

Хр. Матов: Абе, той обяснява защо. Турция е била оклекала, Гърция и Сърбия били смачкани от некакви войни, които водели. Ще го намерите во тая книга “Пропуснатите случаи”. Тя е брошура от 20 страници. Нема такова нещо сега!!! Аз немам политическа позиция и требва да ви кажа, че в никакъв случай досега, доколкото познавам творчеството на баща ми и на чичо ми, те никога не са ругали България! Никога!!! Те не са ругали и Сърбия, и Турция не са ругали. Те са се борили за свободата на Македония.

В.: Това ни е ясно на нас. Обаче в Македония пропагандата така поставя...

Хр. Матов: Абе, знам бе, брате!

Т. Г.: Аз съм учил история... Во историческите учебници во Македония го пише Христо Матов като основател на ВМРО, но пише, че...

Хр. Матов: Той не е основател на ВМРО. ВМРО се основава 93- та година (1893 г.- бел наша), Христо Матов тогава е още студент тука. Отива во Серес като директор на педагогическото училище. Там се залюбва, единствената любов на Христо Матов е една... Каква беше тя? Щипянка ли? Не, велешанка! Весела! Това му е любовта на Ристо Матов. Обаче отиват Даме Груев и Иван Хаджиниколов, посвещават го в организацията, той тегли майната на любовта и вече се свършва цялата... Така са мрели и живели...

Т. Г.: Много студенти от Македония ще го четат вестникот...

Хр. Матов: Е, добре де. Ето ви. Аз ви давам материалите. Ето го и Ристо Матов, ето го и Милан Матов.

В.: Аз искам да питам за това. Издавани ли са спомените на Милан Матов в Македония?

Хр. Матов: На Милан Матов в Македония един инициативен комитет начело с Александър Лепавцов издадоха 500 броя от това нещо (“Най комитата разказва”- бел. наша).

В.: А, значи са издавани. Защото гледахме, че са цитирани по разни сайтове в Македония и се чудехме...

Т. Г.: На интернет е цитирана книгата во сайтот на Македонската православна църква.

Хр. Матов: Възможно е, възможно е. Но казвам ви го с чиста съвест, съсем спокойно. Христо Матов издава вестник “Санстефанска България” 1896 година...

Т. Г.: Да, то ни е нас ясно, ама за сегашните, дето ще четат сега вестника...

Хр. Матов: Аз затова ви казвам- нека хората първо да прочетат това и това. Има една друга книга, която се изчерпи, която сега ще излезе второто издание- “Мълчаливецът от Струга”. Тя е ... Аз съм я писал въз основа на документите на Христо Матов. Тя е нещо като история, свързана със Струга, со всичко това. Аз, като излезе, ще ви дам. Аз също нема да я продавам и аз чрез вас разчитам най- много да отиде во ръцете на млади хора да четат, и за Македония искам да пратя.

Христо и Милан Матови през 1921 г.

Хр. Матов: Но требва да ви кажа, че нема такова нещо! Тука има една статия от татко ми, в която упреква. Когато Христо Матов се разболява, той се обръща към Тодор Александров и му иска пари да бъде пратен на лечение, на санаториум, нещо не знам що си, и той му отказва. И татко пише: “Тогава в организацията имаше 20 000 000, а не се дадоха пари Христо Матов да постъпи в санаториум.” Сега, това, ако го приемат, че е критика, критика е, но не е отричане нито на Тодор, нито на историята. Има една тука (“Най комитата разказва”- бел. наша) “Как се губим ние българите”. Тука разказите на един стар овчар, който среща баща ми и почва да го псува: “Абе, какви сте шупелци това даскалите, бре. Вие загубихте всичко, бе. Вие така...” “Ето- вика- как Груйо ми вика на мене и ми изтегли ушите, как се губим ние, българите”. Сега, но нема такова нещо! А, кажи го де... Когато се обявява Илинденското въстание, Христо Матов е задграничен представител тука. Той отива при Рачо Петров да го приеме. Оня не го приема, защото изтекло работното време. Се вдига и повече не се мерка при него. Тогава, на другия ден, когато той отива, поканени са журналистите всичките во университета, за да кажат какво става во Македония. Тогава пращат специални пратеници, Матов му казва: “Чакай да си свършим тука работата. Министър- председателят нека почака.” Христо Матов не е стъпил при Фердинанд. Само доктор Татарчев е влизал при Фердинанд. Той не е. Той го е считал за... Ами в книгата му, която той пише, тая- “Пропуснати случаи”, той пише за Фердинанд: “Нема по- голем пропускач на националните интереси от Ферчо.” Той Ферчо го нарича! Това е на него. И той го интернира! Фердинанд интернира Матов, 10-та (1910 г.- бел. наша) година чак в Париж бега.

Т. Г.: Не, въпросът ми беше щото в Македония нели Гоце Делчев и всичките- македонци антични. И сега примерно много македонисти, студенти тука млади, дето ще читат вестника, те имат представа за Христо Матов като македонец, който мислят, че е от Александър Македонски...

Хр. Матов: Глупости!!! Абе, не бе! Виж какво, бе... На Христо Матов кой му е учителят по история? Неговият дедо Кочо, дедо Кочо Асигяур. Той го е учил що е и какво е! той не е имал даскал, който да го учи. Сега, и после животът му е бил такъв. Той как да ви кажа... Живял е при страшна мизерия...

Т. Г.: Искам да ви питам сега е много популарно така в Македония внучката на Гоце Делчев... Не знам дали я знаете?

Хр. Матов: Не, не. Не я знам.

Т. Г.: Тя мислам... Нейното мнение се променя. Тя казваше, че Гоце Делчев е македонец...

Хр. Матов: Ама всички са македонци...

Т. Г.: Не, ама во друг смисъл македонец...

Хр. Матов: Е, сега во модерниот смисъл, коминтерновският...

Т. Г.: Кое я кара да го твърди това? Тя беше во Охрид, во болница некаква...

Хр. Матов: Сега що да ти кажам... Това са едни малко медийни спекулации. Но що мисли тая жена, аз не знам. Що сака- то да мисли. Аз мога да кажам, то що аз мислим. А аз що мисля...

Т. Г.: Се сещате за коя говоря? Внучка на Гоце Делчев.

Хр. Матов: А, може. Ни съм я чул, ни съм я видял...

За иднината на Македония и българо- македонските отношения

В.: Аз сакам да питам- как я виждате иднината на Македония? Какво ще пожелаете на македонците оттука нататъка?

Хр. Матов: Сега, аз едно що не ми бендисва на мене во относите между България и Македония, то е тоя антигонизъм. И оттам и оттука. То не бива да е. Аз никога нема да намразам моите во Струга. Никога!!! Никога!!! Тия са си. Една кръв сме, един род сме. И тия полека лека ще им дойде умът в главата. То не може... Аз можем да се съглася на некакъв компромис, ама компромис не со факти, а со време, со редакция, со нещо. Ама во никакъв случай со то що е!

Аз например не ми бендисва това, че во Македония гърци, турци, китайци дойдоха, направиха инвестиции, во Македония нема един лев българска инвестиция.

В.: Да, това е жалко...

Хр. Матов: Бе, никаква икономическа връзка немаме. Това е нещо ужасно.

В.: Има, но са малце. 12 000 000 за миналата година.

Хр. Матов: Ах, това са глупости! Това са оборотни средства! Това не са инвестиции. Това са пари, вложени, за да търгуват, за да работят. То не е инвестиция! Инвестиция е да отиде да поарчи за съоръжения, за нещо да е направил. Нема го. Ние тука ядеме македонски ябълки, македонски домати, ама не знаеме, оти са македонски. Не знаеме, оти са македонски. И требва да ви кажам, аз първото нещо що ми е гайле, е нека да се знае то, що е истина. Каква сака да биде тая истина! Но да се разбереме по опорните точки! Александър Македонски никакъв не ми е на мене! Много е далечен. Аз стигам до прадедо ми. По нататък требва да измислям, да се правим на шутрък, че тоя ми е такъв, оня ми е некакъв...

В.: Ама аз това го кажувах на едно момче от Македония. А той- не...

Хр. Матов: Е, убаво де сега...

В.: Аз го питам: “Знаеш ли си ги дедовците до Александър?”. А той- не! “Александър, та Александър”

Хр. Матов: Моля ви се! Александър Македонски... Ти гледай сега, за Александър Македонски борбата е от страна на гърците. Те казват, че македонците са гърци. Те отричат името македонци.

В.: Ама и Гърция е по- напорна към тех.

Хр. Матов: Да, и те много, много влагат.

Т. Г.: А какво мислите за политиката на България спрямо българите во Македония?

Хр. Матов: Абсолютно неправилна. Тя не обръща никакво внимание на нашия основен проблем. Абсолютно неправилна! Най- вредното е да се ежиме, да се караме, а да не тръгнеме ръка за ръка.

Как да ти кажа... Аз като се срещна со журналисти от Скопие, те почват да викат: “Ама дали е така?” “Е, сега- викам,- какво да ти наливам во главата дали е така. Така ти го казвам, така е написано- ето го! Не съм историчар! Аз не казвам, че фактите са мои. Те са факти от хората, кои са ги създали.”

Т. Г.: След колко време мислите, че в Македония ще се знае истината?

Хр. Матов: Не знам, но...

Т. Г.:Щото еве сега Блаже Ристески...

Хр. Матов: Ех, мани го сега Блаже Ристески! Той е по- зле от мене! Аз трябва да ви кажа, че това е политически историк. Той не е историк, академичен историк! Съжалявам! Но да ви го кажам- со мъка ще си умрам! Со отворени очи! Това, що го правят, не е то, що требва да бъде!

Т. Г.: То истината винаги излиза накрая...

Хр. Матов: Е, ще излезе бе, деца, но вие ще я чуете, аз няма да я чуя!

Драги читателю,

Стремяхме се максимално да представим атмосферата на разговора и да не променяме изговора на нашия домакин. Надяваме се, че ти е било интересно.

Со Матов разговаряха Т.Г. и Ворце.

Публикувано във "Вардаръ", юни 2007