Огледалното отражение на грозната ни действителност

Гледам как едни “хора” недоволстват срещу присъдата на Максим Стависки. “Малко е...” “Богатите и известните винаги се измъкват...” “Не сме държава...”

Тези “хора” са силно социално ангажирани. Всяка вечер, когато изнасят черната статистика за катастрофите по новините, те цъкат съчувствено и разбиращо с език.

А на другата сутрин се качват на колите си и карат като откачени, псуват като каруцари, не спазват никакви предимства и правила... Виждал съм ги. Без майтап.

“Закъсняваме...” “’Айде бе, нещастник! Дай газ!”

Статистиката е забравена. Ами че тя си е просто една статистика. И то от телевизионния екран. Изглежда нереална и далечна. Като смъртта по филмите...

Но за мен тя отдавна е реалност. На два пъти ставам “жертва” (мразя тази дума) на “трафик инциденти”. Баща ми почина в следствие на такъв. Списъкът на приятелите, роднините и познатите ми загинали във “войната по пътищата” е безкраен. Наскоро пак загубих един от най- близките си приятели по този начин.

Така че катастрофата, предизвикана от Стависки и обстоятелствата около нея са грозни, но са и огледално отражение на нашата действителност.

Може би тя нямаше да се случи, ако имахме полиция на място. Която не се впечатлява от социалния статус и известността на нарушителите. Но нашите органи на реда са такива, каквито сме ги създали. Как да спреш Стависки? Световен шампион по фигурно пързаляне. Идол на стотици хиляди. Безгрешен. А ако го спреш, той ще врътне един телефон и мястото ти може да “изстине”.

Може би нямаше да има катастрофа, ако културата ни на шофиране беше различна. Ако спазвахме правилата и не толерирахме моторизираните “каубои”.

Може би...

Макар че винаги съществува един неизчислим процент на риск, но в България той е над 80 %.

Не се оплаквам. Не съм такъв. Просто казвам как изглеждат нещата от моя гледна точка. Отдавна съм взел решение за себе си. Ходя пеша и ползвам градски транспорт. Зарекъл съм се да не карам кола в този град, освен при извънредни обстоятелства като преместване например.

Уважавам и решението на тези, които предпочитат комфорта и бързината на “личното МПС”. Но дали те уважават моето?

Една сутрин преди три месеца вървях по тротоара на “Черковна”. Нали така е по правилник. Изведнъж някакъв дебел чичка с “Роувър” започна да форсира след мен, можеше да ме смаже. Уплаших се да не блъсне приятелката ми. Но това не го интересуваше. Търсеше място за паркиране. Естествено, това е по- важно. Докато се чудех накъде да отида, за да му направя “жизнено пространство”, отгоре, пак по тротоара, се зададе едно черно БМВ, карано от някаква нагласена мацка. Та така ние с приятелката ми се озовахме между тях. Никакво разбиране в техните погледи. Само недоволство. “Пречите ни бе...”

Наскоро излязох да се видя с приятели. Случи се така, че пресякохме на пешеходната пътека при университета. Беше към 9 часа вечерта. Никой не спря. Гледаха само как да ни заобиколят. Някои минаваха на милиметри от нас с висока скорост. Едно момче, което пресичаше от отсрещната страна, дори отнесе псувни от шофьорите. Пак никакво разбиране. Злобни, тъпи погледи. “Абе к’ви сте вие бе? Загубеняци без коли. Само ни пречите, а вече ни чакат на маса...”

Виновни сме. Виновни сме, че не сме се родили с колела вместо крака. Само пречим. Ние сме статистиката.

Само за едно ви моля. Следващият път, когато ме блъснете, само не казвайте: “Ама аз без да искам... Не знаех”.

Няма нищо по- обидно от това да те убият, “без да искат”. Някак си е безлично.

Бъдете честни. Бъдете каквито сте. Заявете отношение.

Кажете истината:

“Смачках го, защото ми пречеше на пейзажа!”