А дали е така?

Дали е така?

Или е така?

Кой ще ми каже? ;)

Акценти: 17-те мига на Л., Васил Найденов, Спенс, Белослава, "А дали е така?", музика, естрада, рап

Глупак (Недоумяващо за някои жени)

Тръгваме си от заведението прегърнати. Вървим мълчаливо по тъмната алея на парка, а дърветата наоколо ни прикриват съучастнически. Усещам как ръката й се плъзга под фланелката ми и започва да ме гали закачливо по хълбока. Настръхвам. Все още не мога да разбера какво става. От момента, в който тя се сгуши в мен пред недопитите ни питиета и ме целуна по врата, се чувствам като актьор, попаднал в непознат филм- не знаех нито репликите си, нито образа на героя си. Поглеждам я. Котешките й очи ми се усмихват закачливо в мрака. Приближаваме светлините на булеварда. “Сега или никога”. Спирам, обгръщам я с ръце и се навеждам към лицето й, за да намеря устните й. Но получавам едно “не”. Не онова игриво “не, ама да”, а категорично и сериозно “не”. Отмята главата си далече назад, за да избегне целувката, а ръцете й с всичка сила се опитват да разбият обръча на прегръдката ми. Посланието е разбрано. “Спазвай дистанция!”
- Извинявай... – чувствам се засрамен.
Смотолевих още някаква глупост, която не помня. Но явно имаше ефект, защото се разсмя. Продължаваме напред. Тя обаче отново ме изненадва. Взима лявата ми ръка и обгръща с нея раменете си, а нейната се оказва на старото място върху кръста ми! “Ясно! Приятелска прегръдка.” Изчезва всякаква следа от неудобство. Пак плещим глупости и се смеем. Решаваме да се разходим в центъра на спящия град. Времето е приятно и предразполага към подобни начинания. Спираме се тук и там пред осветените витрини на мъртвите магазини, за да се запознаем с “модните новости на лято 2008”. Присмиваме се на моделите. Ни в клин, ни в ръкав, ръката й отново се оказва под фланелката ми. “Играе си, диването!” Игнорирам усещането. Тя спира без предупреждение. “Сигурно пак е видяла някоя рокля.” Хвърлям поглед към магазина вдясно. В същия момент чувствам как полага глава на рамото ми, копринените къдрици на дългата й руса коса гъделичкат шията ми, а дъхът й изгаря лицето ми. Стройната й крехка снага се притиска към тялото ми като пиявица върху гостоприемник. Другата й ръка също се оказва под фланелката ми и започва да ме гали нежно по гърдите и корема! Нямаше нищо “приятелско” в докосванията й. “К’о стаа беее?!?!?!” Обръщам се внимателно и я поглеждам крадешком. Полуотворените й розови устни стоят в очакване на сантиметри от моите, а премрежените й зелени очи сякаш ме канеха... “Дали пак не бъркам?! Майната му!” Приемам поканата. Но едва докоснали устните си и тя отскача като опарена!
- Неее!!! Казах ти вече...
Чувствам се като ударен с мокър парцал. Започвам сериозно да се изнервям. Сякаш съм попаднал в лудница. “К’о стааа бе?????? Не започнах сам тази игра! Дори не я започнах аз!” В гърдите ми се надига ярост и ако не я овладея, близкостоящата будка на “Булфон” след малко ще престане да съществува. Поемам си дълбоко въздух. “Дишай, бобър, дишай! Трябва да изясним положението!”
- Мисля, че е вече време да вземем едно такси и да се прибираме!
- И къде ще се прибираме?
Секунда колебание.
- Ами у нас.
- И какво ще правим там?
- Нали каза, че не ти се спи? Намерих онези филми с Амира Казар, за които си говорихме. Можем да ги изгледаме. Имам от любимия ти коняк, както и шоколад. Ще си направим една филмова утрин.
- А после?- задава въпроса с най- сериозният възможен тон!
- Е, после вече ще спим- усмихвам се аз.
“Мисли ме за някакъв разгонен тийнейджър, който иска да я изчука на всяка цена!!! Все едно се познаваме от вчера! Сякаш никога не сме спали заедно без да й посегна!”
Нашите взаимоотношения имат дълга предистория. Водим се приятели. Прекарваме си добре заедно, правим глупости, смеем се, помагам й, когато има нужда, както и тя на мен. Но от самото начало на нашето познанство между нас винаги е имало някаква закачка, някакво сексуално напрежение, което незнайно защо остана нереализирано. Първо тя имаше сериозно гадже, а аз съм от старата школа и чуждо не пипам. После аз се загубих и си намерих приятелка. Но дори в периодите, когато сме били свободни, не успяхме да се “срещнем”. Майтапехме се, че като остареем, ако все още сме сами, ще се оженим. Обичайните глупости.
Нямах нищо против малко страстен, топъл и перверзен секс, макар че в началото на вечерта въобще не мислех за това. Иначе щеше да ми дойде добре да се изгубя под морето от хормони и да забравя всички черни и откачени мисли, които ми се въртят в главата през последните дни. Но нямаше да се чувствам ощетен, ако просто гледаме филми и си говорим глупости. Щеше пак да ми е приятно. Просто не исках да оставам сам със себе си. Дори ако трябва да бъда честен, предпочитах втория вариант, защото хич не бях в емоционална кондиция за “поебване”, както му викат някои. Освен това мислех, че тя заслужава нещо много повече от ебане за една нощ, а в момента не можех да й го предложа. Следователно след мимолетния кеф към останалите ми проблеми щеше да се прибави и моето глупаво чувство за вина...
Но цялата нощ се оказа адски щура. Излязох с идеята за разтоварване и лежерно прекарване, а през цялото време бях провокиран чрез нееднозначни сексуални оферти. Усещането, че се намирам в някакъв сюрреалистичен филм, се засилваше още повече. Започнах да съжалявам за поканата си. Осъзнах, че съм направил грешка. Но вече беше късно...
Гласът й ме върна в реалността:
- Само ще спим?- усмихна се закачливо тя!
- Е, екстрите са по желание на гостите- опитах се да се пошегувам и аз.
Но тя отново се обърна на 180 градуса и придоби сериозен вид:
- Виж... Ти си вземи такси и се прибирай...
- А ти?
- Аз ще се разходя още малко и ще се прибера пеш...
- Ти полудя ма, Айше! Къде ще ходиш пеш през онези махали почти 2 часа през нощта?!?!? Мислиш ли, че ще те оставя?! Ако нямаш пари за такси, кажи- ще ти дам! Но няма да допусна да се прибираш сама.
- Не!!! Не искам пари!
- Добре! Ако искаш, ще вземем едно такси и ще те оставя у вас! Не е проблем. Ти си ми почти на път...
- Да бе... Не искам! Неудобно ми е така!
- Кариня, не говори глупости! От какво ти е неудобно?! Я ми кажи какво ти става тази вечер?!
- Нищо!!!
- Сигурна ли си?
- Да... Моите настроения пак се обаждат...
“Вярно, че има много изменчиви настроения...”
- Добре! Виж... Ще се разходим до вас пеша, а аз оттам ще си взема такси...
- Не!
“Ей, бога ми, ако тази нощ не полудея съвсем, никога няма да полудея!”
Следват още 15 минути пререкания и обсъждане на всички варианти, включително и на този да се приберем у нас. Най- накрая, на стотния път, решаваме, че ще вземем едно такси и ще я оставя у тях. Вече се успокоявам. Имам някаква яснота какво предстои. Първоначално се чудя дали зад поведението й не се крие някакъв сериозен проблем, който не иска да сподели, но се сещам, че и друг път съм бил свидетел на подобни изпълнения от нейна страна, макар и не насочени към мен. И не толкова изнервящи...
Отварям задната врата на първото читаво такси, което виждам на стоянката на “Света Неделя”. Тя се шмугва вътре. Последвах я:
- Добро утро! За ...- пак я поглеждам, няколко секунди колебание- Но преди това ще минем през ..., за да оставим момичето.
- Оххх, Яворрреее!
Уплаших се. За пръв път усещам в нечии глас такова разочарование! Поглеждам я изненадано. “Глупак”- казват очите й. “Мамка му! Ще взема да се гръмна с патрони за тиган!”
- Всъщност- обръщам се машинално към шофьора- карайте направо за ...
- Не! Придържайте се към първоначалния маршрут!
“Явно този изпит няма поправка”. Виждам въпросителния погледа на таксиджията в огледалото за обратно виждане:
- Последно? Вижте- аз ще карам, пък вие слизайте където искате!
Кимвам му мълчаливо. По пътя също мълчим. Зверски съм изтощен. Като циркаджийска маймуна. Стигаме до нейния блок. Чувствам как погледа й ме изгаря. Може би очаква пак да я помоля да дойде у нас. Но на мен вече не ми пука. Отварям вратата и слизам. Тя се изхлузва след мен.
- Лека нощ!- целувам я по бузата.
- Лека! Благодаря за вечерта!- звучи малко обидено, малко виновно.
- Няма за какво... за тебе винаги
- Може пак да се видим тия дни... вдругиден съм свободна...
“О, скъпа, не схващаш ли, че тази нощ пое по течението на левия канал?!?”
- Добре. Ще чакам да ми се обадиш.
Изчаквам да влезе във входа. Качвам се отпред до шофьора.
- Кофти, брато.- подхвърля ми съчувствено той- Ама сам си го направи...
Таксиметровите шофьори са великите философи и психолози на нашето всекидневие. Видели са всичко, знаят всичко. Наричат нещата с истинските им имена- ебането си е ебане, парите са си пари и всичко си има цена. Винаги са готови да споделят циничната си мъдрост с теб. Не се скъпят. Интересно ми е да ги слушам. Понякога черпя идеи от техните истории...
Но не и тази нощ...
Не и сега.
Бързам да изпреваря поучителната лекция:
- Абе че съм глупак, глупак съм! Ама и тя че е луда, луда е!


П>С>
Още една такава нощ и наистина ще се гръмна с патрони за тиган!:)
Или ще се откажа от жените.

П>П>С>

Допълнение:

Иии сега за Маркуча и компания един специален поздрав от Ворцеее :)

Това ли съм аз?

Може би...

Истината лъсна (Критиката на Jah-Sen за моето творчество)

Явор Михайлов като физиологичен автор на лирични произведения

Нека да оценим поемите на Явор Михайлов от гледна точка на екзистенционализма. Да се опитаме да оценим нещата отблизо. Разглеждайки действителната страна в произведенията на Явор Михайлов, незабавно стигаме до извода, че сравненията в изкуството на Вазов са невъзможни. Щом Димчо Дебелянов е гений, то докато Вазов възприема невероятна палитра от начини на изразяване в рамките на поетичната чувственост, Явор Михайлов се ползва от средствата на абстракционизма - използването на изразната образност е напълно несъвместимо с самомнителния експресионизъм. Мишел Фуко твърди, че хаотичния виртуализъм е тип модернизъм. Да допуснем, че недействителната независимост никога не е от значение за реалистичната консервативност. Дали тогава използването на съществения детерминизъм е напълно несъвместимо с адекватния псевдо-екзистенционализъм?! Нима съществува необходимост да достигаме до такива незначителни неща?

Едва ли!!!

Акценти: литературна критика

Хомосексуализъм навсякъде

Понякога изфабрикуваният дневен ред на обществото ни налага теми, за които не сме се и замисляли. Темата обсебва всичко, фанатизира, налага разделение, за което не сме знаели.

Не знам каква беше ползата от гей парада и дали има полза. Събраха се 100 хомосексуалисти, два пъти повече хулиганстващи противници, наричащи себе си “националисти и защитници на обществото”, и незнайно колко повече зяпачи.

Но темата за хомосексуализмът се наложи навсякъде.

Срещнах познат хомосексуалист, с когото сме в много добри взаимоотношения, макар и не изключително близки.

- Ще ходиш ли на парада? Нали си гей...

Погледът му ме накара да разбера колко груб и просташки е въпросът ми. Изведнъж беше станал гей, а преди беше просто човек. И аз го възприемах точно така- просто човек. Винаги ми е било много приятно да си говоря с него. Той е изключително интелигентен и имаме доста общи интереси. Никога не съм се замислял за сексуалната му ориентация, макар да знаех за нея. Просто никога не ми я е натрапвал. Той си беше той, а това, че харесва мъже, беше щрих към неговия образ, който никога не ме е тревожел. В повечето случаи даже не съм се сещал за това. То не беше част от нашето общуване.

А сега изведнъж стана “гей”. Ясна разделителна линия. Невидима преди. Категоризиране.

Животът не може да бъде категоризиран. Има неща, които не можем да разберем, но можем да приемем. Опитът да ги категоризираме, разделим, опознаем само водят към по- лошо.

Защото не можем.

“Отклонение ли е хомосексуализмът?” “Какво е хомосексуализмът?”

Господстващите въпроси през изминалата седмица. Но никой не можеше да им даде категоричен отговор. Дори и самите хомосексуалисти. Положението само се забатачваше още повече.

После разбрах, че БГО “Джемини” правили проучване за сексуалната ориентация на учениците от горните класове. За какъв дявол?

Не ми е проблем сексуалността на този или онзи. Проблем ми е превръщането й в оръжие на поредната лаладжийска кауза. Утилитаризирането й. Какво се доказва?

Пак категоризиране.

Други почнаха да правят регистри на хора с хомосексуална ориентация. Нищо чудно и аз да се озова там, тъй като “те се разпознават, понеже общуват в общности”. А аз общувам с гейове. Така е.

Ще ми се лепне поредния етикет- “гей” или “хомофоб”.

А “аз съм просто човек”.

Акценти: хомосексуализъм, гей парад, хомофобия

Защо Ню Йорк никога не спи? (А София го следва)

Един от презокеанските ми “агенти” се включи в “канала” без предупреждение:

- Знаеш ли защо Ню Йорк никога не спи?

- ?!?!

- :

П>С>

То само НЙ да беше. Наскоро се прибрах пеша по късна доба- вече е лято и понякога дори е приятно, и засякох познато квартално хлапе по същия маршрут. Решихме да си правим компания, но пичът беше толкова насмъркан, че едва го догонвах. Взе разстоянието за отрицателно време. Не ни трябва нощен транспорт през лятото, раздайте коката. ;)

П>П>С>

Вече е лято. Време е за реге. Да започнем с Дилинджър. Пък после ще видим.

Акценти: кокаин, Ню Йорк, София, стил на живот

“Не трябвате на никого”, а искате “целувка”

Доста време измина, откакто не съм преглеждал броячите на “детето”, а днес е последния ден на месеца, та реших да го направя. Разбира се, не се вълнувах толкова от броя на посещенията, а от ключовете думи, чрез които хората са намирали блога ми. Това е един своеобразен референдум, обратна връзка с вълненията на интернет потребителите.

Все още “некролозите” на Jah-Sen са първенец по посещаемост, но вече ги балансира “търсенето на име за бебе”, което много ме радва. Надявам се скоро животът да надмине смъртта. Доста философски настроени личности, вероятно повечето жени, търсят отговор на въпроса “мъжете са”? Спокойно, хора. Дори самият аз, самоопределящ се като “мъж”, доста често се чудя какво сме ние и какво включва понятието “мъж” в днешно време. Даже наскоро разговаряхме с един познат по тази тема и така и не стигнахме до някакво генерално заключение. Отпуснете се и си гледайте живота. Нали знаете какво е казал блаженият Августин? “Когато не ме питат какво е времето, знам какво е, но когато ме питат, не мога да отговоря”. Или нещо подобно, цитирам по памет.

Стана ми много тъжно, когато видях, че някакъв субект е нахлул в блога 3 часа сутринта с думите “не трябвам на никого”. Трябва да се чувстваш страшно самотен, за да обикаляш виртуалното пространство с такова търсене и то по това време.:( По същото време, както винаги, аз съм бил буден и съм ръчкал една от моите задачи. Ако знаех, щях да оставя скайп, за да се свърже с мен и да поговорим.

Не се притеснявай, човек! Знам какво ти е. Но погледни и от хубавата страна на нещата. Това, че не “трябваш на никого”, понякога е плюс. Представи си да са ти се увесили 10 души на врата, които зависят от теб и те разкъсват. Освен това откъде си сигурен, че не трябваш на никого? Вероятно има доста народ, който държи на теб, но ти не можеш да го забележиш, защото си зает да се самосъжаляваш. И както съм писал, най- малкото трябваш на себе си. Радвай се на живота. Огледай се и ще разбереш, че дори сам, не си самотен. Пиши едно писмо на suzercatel.contemplator@gmail и ще пием по бира. Стига да си в шоплука, иначе може да си поговорим в мрежата.

Шест души са търсели на блога ми “целувка”. Ето това да се чува. Ако сте жени (Сега някой да не ме обяви за хомофоб и че дискриминирам групите с алтернативна сексуална ориентация. Съжалявам, ама съм хетеро...), въпросът може да се уреди.

Скъпи дами,

Ако искате целувки от мен, пращайте кратки автобиографии и мотивационни писма, за предпочитане със снимка, на горепосочения мейл адрес.:)))) Обещавам, че ще отговоря на всички. Не се стеснявайте, излейте душата си. Бъдете детайлни и подробни, особено що се отнася до секса, а и не само до него.;)))

В очакване ваш

Ворце

П>С>

Допълнение:

Тoку-що една приятелка, прочела писанието ми, ми се скара, че не съм бил по- предпазлив. “Ти по- добре им искай медицинските картони вместо мотивационни писма”. Да, в какво време живеем. Но като се замисля май има право.

И все пак дори за целувката трябва мотивация. Знам какво е да се целуваш с някой, който не е мотивиран.;)