събота, 30 юни 2007 г.

Сън (макар и реалност)



Сънувах сън. Не си спомням много от него. Бяхме с Омбрето в един претъпкан автобус... Това, което остана в мен, след като се събудих, бе усещането. А то ми беше познато до болка. Изпитвам го всеки ден, когато сутрин се опитвам да стигна до точка А и се задушавам в задръстванията. Изпитвам го, докато умирам от жега, а климатиците, предназначени да спасят хората и скапващите се от горещината компютри, работят на пълни обороти и произвеждат още топлина. Изпитвам го, когато не мога да направя една свободна крачка на улицата, защото цялото пространство е заето от себеподобни мутри. Усещането за задушаване и клаустрофобия.

Докато седя пред отвореният хладилник и се чудя какво лекарство да избера срещу потта на кошмара, разбирам, че вече е късно и се задушавам.

“Адът- това са другите”. Но всички сме негови приносители.

Незнайно как съм заспал отново. Този път сънувах нещо различно. Лежах на една зелена поляна в сърцето на планината, заобиколена от гора, в далечината се чуваха звънците на стадо, изведено на паша и подвикванията на овчаря, а над мен беше само небето. Събуждам се и усещането се връща отново. Този път придружено със страх. Страх, че няма да мога да открия тази поляна, че тя вече не съществува.

Заради туроператорите. Туроператорите, които се опитват да контролират така наречената ни “почивка”. Туроператорите, които се опитват да ни вкарат от една клаустрофобия в друга, от градската в хотелската. Туроператорите, които се опитват да канализират нашите преживявания. Неизбежното зло, до което прибягвам и аз, за да си уредя някой евтин билет. Ей, туроператорите, да ви го ....

Заради туристите. Чуждестранните туристи (не ме разбирайте погрешно, не съм ксенофоб), които ми напомнят за сините каски, разположени превантивно в Македония през 90-те, за да предотвратят сакатлък, подобен на разиграващите се в съседните югорепублики събития. Сините каски, чиято единствена работа, поне според мен, беше да окупират няколкото кафенета в Скопие, които по това време предлагаха еспресо, така че ние да не можем да си намерим място там. Киснеха на масите по цял ден и ни гледаха отегчено със спиртно сините си очи.

Искам да крещя, но се задушавам.

Трябва да мина в “нелегалност”. Този път не заради някоя кауза, а заради самият себе си. За да открия тази поляна. Искам отново да се кача на някой тир с помощи за Радуша, да сляза по средата на пътя и да потъна в полите на Галичица. Вероятно там ще открия тази поляна. Тук- съмнявам се.



П>С> Към туроператорите добавям строителните предприемачи, адвокатите им и всички подобни алчни копелета. На всички да им го ... Заради вас не почивам в България. Нито лев няма да изхарча в хотелите ви.

Поглед в бъдещето?

Един клип, представящ сценарий за бъдещето на човечеството, много нашумя напоследък.

Ето го и него:

“Матрицата” ряпа да яде. Интересен е стремежът на хората да прозрат бъдещето, да градят всякакви футуристични теории. Показателен е фактът, че този спот беше в челната класация на Technorati няколко седмици подред, на ден към него се слагаха по 140 нови връзки.

Искра Баева на една лекция ни разказа, че след като започнала космическата надпревара, се появила нова наука- футурологията. Та тези “учени”, футуролозите, се занимавали точно с това- прогнозиране на човешкото бъдеще. Според техните прогнози днес вече трябваше да сме колонизирали Марс, да сме открили нови галактики и форми на живот. Да виждате нещо подобно? Язък за парите, които са вземали.

Един приятел каза, че наистина това е бъдещето. “Ще ни сложат чиповете”. Дали? Според мен, всички тези прогнози имат един голям недостатък, а именно включват едно голямо неизвестно- човекът. Какво ще направи човекът? Никой не знае. Той не е математическо уравнение. 2+2=4. Имаме едно уравнение с едно голямо неизвестно, което представлява, освен плът, едно кълбо от емоции и невчесани мисли, постоянно менящо посоката на търкаляне. Отличителна черта на това същество е, че много обича да е независимо, а и успява да извлече от плътта хедонистични удоволствия, които другите животни не познават. Тук трябва да си зададем въпросът, какво виждаме в технологиите? Аз лично виждам средство, а не самоцел. Опитвам се аз да ги подчинявам, а не те мен. Може да чета изданията в мрежата, но нищо не може да се сравни с удоволствието да се отпусна в креслото си с книжка в ръка и чаша спиртна благодат на масичката до мен. Несравнимо е.

Дали другите хора мислят по същият начин? Познавам няколко като мен.

Дали ще се осъществят прогнозите от клипа?

Не знам, но чух, че група ентусиасти съдят Google за нарушаване на личното им пространство, тъй като компанията не опазила личните им данни. (за съжаление загубих връзката към статията)

петък, 22 юни 2007 г.

Образи от нашия живот или изложбата на Стела

Стела е приятелка, която учи в Германия. Занимава се с живопис и фотография. На нея дължа първият си по- прецизен поглед върху фотографията като изкуство. Сега открива изложба в училището си, която по- късно ще бъде преместена в Гьоте институт в Дрезден и към нея ще бъдат добавени фотографии от проект с нейно и чуждо участие.

Винаги съм харесвал нейните картини, най- вече заради цветовите съчетания. Беше ми интересно да видя дали си е променила стилът на рисуване, как му се е отразил престоят в чужбина. Но това си е старата Стела. Има развитие, но основата си е същата.

Понеже не беше измислила име на изложбата, а и на повечето платна, аз ги кръстих по свое усмотрение, така че тези имена отразяват моето виждане и емоции, предизвикани от картините.



Детето с лице на възрастен

Не сме ли всички такива?

Антропоморфно (заглавието на Стела)

Всеки носи в себе си една каша от образи и идентичности в търсене на индивидуалност.

Всекидневие

Всички сме се качили на въртележката.

Всеки вижда нещо различно. Аз видях това.

Какво можеш да си купиш с кредитна карта в България?

Какво можеш да си купиш с кредитна карта в България?

Ето какво мислят по въпроса:



Внимание!!!

Показвайки това видео, не искам да предизвиквам истерия от типа на “случаят “Батак””. Крайно време е да спрем да се впрягаме за глупости и да гледаме по “английски” иронично на такива неща.

Този клип ме накара и аз да си задам същият въпрос. Стигнах до заключението, че трябва да си доволен, ако срещу кредитна карта в България получиш и кална баня. Защото в повечето случаи, като извадиш кредитна карта в някой магазин, те гледат все едно си марсианец. 90 % от магазините и хотелите в България нямат терминали за кредитни карти. Изключение правят само големите вериги от маркети и хотели. Така че спокойно можем да кажем: господа от МастърКард, това е подвеждаща реклама.

Ние, българите, не обичаме кредитни карти. Поне мнозинството от нас. Преди известно време с един познат слушахме речта на един от шефовете на Томас Кук, който се занимаваше с пътническите им чекове. Той обясняваше световните тенденции и целите на финансовите компании, пласиращи кредитни карти. “Надеждите са до 2015 покупките с банкноти да се ограничат до 10 %. Използването на кредитни и дебитни карти да надмине дял от 85 %. Това дава допълнителна сигурност. Ограничаване на сивата икономика...” Цитирам по памет, така че мога да бъркам някъде в детайлите, но смисълът беше този. “Големият брат иска да ни контролира”- прошепна моят познат.

Ами така де. Нали знаете от филмите- лошите винаги ви хващат, когато използвате кредитна карта. Ето доводите на повечето сънародници срещу тези карти:

  • Аман, ще ми гледат в паничката, какво получавам и за какво го харча. Ай си...
  • Тия мръсници само ми вземат проценти при теглене. Ай си...
  • Абе, не обичам да дължа.
  • Добавете каквото се сетите...

Така е. Не обичаме кредитни, дебитни и всякакъв друг вид карти, макар все по- често да ни прилъгват да ги ползваме. Какво е това кредитна карта?! А! Не може да си я отрием в брадата. Друго си е, като ти дадат една петдесетолевка на ръка. Пари са! Виждаш ги! Пипаш ги! Твои са! Докажи, че съм ги взел!

Та това е положението.

А тук все пак е по- добре. Я се опитай да си напазаруваш с кредитна карта в Афганистан, Ирак, Пакистан...

П>С> Дали ползвам кредитна карта? Е, няма пък да ви кажа.

вторник, 19 юни 2007 г.

Парите

Това е един коментар, който направих на блога на Лидия, но стана толкова дълъг, че реших да го пренеса тук, още повече, че представя моята гледна точка по въпроса за парите.

Парите са странно нещо. Много хора полудяват по тях. Понякога за тях те се превръщат в самоцел. Улисани да печелим пари, забравяме как да ги харчим. Но основното, според мен, е какво отношение си изградил към финикийските знаци. “Парите не правят щастието, но без тях го няма.” Народна поговорка. Знам го със сигурност. Въпреки че имаше период, когато изкарвах много пари, а пак не бях щастлив. Един приятел смени скъпо платена работа с работа, която не носи много пари, но носи лично удовлетворение. Наскоро го видях- изглеждаше щастлив. Прав е Конфуций, като казва “Занимавай се с това, което обичаш и няма да ти се наложи да работиш нито ден.”
Но първо наистина трябва да определиш отношението си към финикийските знаци. Много е важно да ги контролираш ти, а не те теб, но е трудно постижимо. Репликата “искам да имам пари” е изричана и от мен. Какво искам да кажа с нея ли? “Искам сигурност.” Искаме или не, днес положението е такова. Парите са сигурност и спокойствие. Вярвайте ми, с 10 000 $ в Косово или Ливан може да се оцелее по- лесно, отколкото със 100. Ама трябва да имаш и акъл. Защото ако имаш само 10 000 $, ще бъдеш поредният чужденец обран от местната мафия (а вероятно и убит). Но това си е проблем пак на съответният човек. Обикновено хората с много пари не ходят на такива места. Те предпочитат места със стара, изискана и застинала архитектура, където е спокойно и скучно. Но парите дават сигурност и в ежедневието. Когато имаш определено състояние, вече можеш да правиш някакви планове, можеш да си зададеш въпроса за какво да ги харчиш. Т. е. финикийските знаци освен сигурност са и свобода. Не универсална, но все пак свобода. Ако ги имаш, финансовият фактор отпада, когато избираш проектите, по които да работиш. Трябва да се внимава парите да не станат твой господар. Имаше едни германци, с които ходих на кръчма и изхарчих 800 марки за една вечер да ги черпя, бях в настроение, имах повод, а нямах друга компания. Излезе ми име на разсипник. Паричният ми баланс за мен е начин да следя и резултата на “играта”. Ако правя повече пари от другите в същата сфера, значи съм по- добър. Както вече казах- харченето е по собствена преценка. Но аз обичам да превръщам парите в спомени. Ако имам пари, споделям ги с приятели, инвестирам ги в приятно изкарване, правене на подаръци и други такива неща. Споделените пари са реализирани пари. ;) Имам планове в какво да инвестирам парите си, но няма да ги споделя, защото съм суеверен (за тях знаят само хората, които искам да участват). Но вярвай ми не мечтая за БМВ 7-ца или луксозна къща.
А иначе, като се оттегля, искам малка спретната къщурка в стар стил в полите на планината с изглед към морето, с малък чердак, на който да си пия ракията. Нищо голямо или грандоманско, но трябва да има билярдна маса, а за жената на моя живот наблизо да направя тенис корт. Понеже не съм свикнал да стоя със скръстени ръце, ще направя малък казан за ракия, на който да идват селяните от близкото село да варят джибрите и джанките, а аз ще се въртя наоколо да ги слушам и да записвам техните истории.
Ех, мечти, мечти.

събота, 16 юни 2007 г.

С Македония в сърцето



В неделята на светлият християнски празник Цветница гостуваме на Христо Миланов Матов, син на Милан Матов и племенник на Христо Матов, двама от най- изтъкнатите македонски революционери и дейци на ВМРО. Посрещнати сме изключително радушно и с голяма радост. Въпреки възрастта си домакинът ни е изключително жизнен, личи си, че е борбена личност. Обясняваме му, че искаме да ни разкаже спомени за баща си и чичо си, и да поговорим за Македония. Не се налага да го убеждаваме. Само при споменаването на Македония очите му светват. Започваме един разговор, който продължава с часове, но времето за нас сякаш е спряло. Предлагаме ви избрани моменти от нашия “моабет”- за целия няма да ни стигне вестникът...

[+/-] ЦЕЛИЯТ ТЕКСТ

За Македонският въпрос и бежанският проблем

Хр. Матов: Македонският проблем за българската общественост е основен проблем. Той е проблем на гражданското общество в България. Защо? Защото от Македония в България дойдоха голямо количество хора, бежанци, и то на няколко пъти. Като започнеш от Кресненското въстание, след това Разложкото въстание, след това минеш през Илинден, после бунтовете на атентаторите, на солунските атентатори, всичко това бълваше хора, които бегаха от родни краища. Те бегаха по цял свят, но най- много идваха тука, в България. Защо идваха в България? Защото от дедо, от баба всеки си знаеше къде му е коренът, къде му е косъмът. И тука, всеки случай българската държава тогава, макар и не голема, и не богата, се справяше, помагаше на хората, не много, недостатъчно, но все пак помагаше. Има, тогава се създадоха, цели поселища по различните краища на България. Сега, към тоя момент, като ги броиш синове, внуци вече, те са станали повече отколкото е населението на Македония.

В.: Баба ми, между другото, е разказвала, че едно време, когато бежанците са идвали тука, българското правителство им е давало да построят за три дена къща и мястото ставало тяхно.

Хр.: Не само за три дена, постоянно им е давано. Така например в София има Гевгелийски квартал, долу при Надежда, вие го знаете. Това е целият район. Ами Конювица- най- много са македонците, ами община Илинден- ето, като ги броиме, три квартала сега са компактни. Ами Пловдив, Кючюк Париж- само македонци. Сега, извинявайте, аз не мога да си служа с понятието македонски българи, когато говорим за Македония. Ние винаги си знаем, че ние сме македонци, а македонци значи най- убави българи. Може да има македонски сърби, може да има македонски гърци, но македонски българи е все едно най- убави българи българи. Това е една тавтология, неотговаряща нито на историята, нито на битовото положение. Никой не им е сипвал на моите дедо и баба какви са, тия са си го знаели.

За семейство Матови

семейство Матови, Струга, 1904 г.


Нашата фамилия, Матови, носят си името не от некой дедо Мато, а от едно планинско плато в албанските планини, горе. То се е казвало Мат. Тамо, во Струга, като е дойдел... не во Струга, во Дебър е бил валията за тоя район, откъдето са нашите. Като е дошъл некой лош валия, айде, всичко е бегало горе во планина. Така е било. И после, като се улабвало положението, след некое друго поколение, те се връщали в родното место. Но всички са си носели като фамилно име Матови и затова во Струга между Матови стават бракове и сватби. Защото не са роднини, а носят името на областта, където дедо им и баба им са се крили от турците и после са се връщали. Така е и с нашата фамилия. Нашето семейство почва от дедо Кочо Матов. Той е мой прадедо. След него е син му Апостол и след това идва моя баща (Милан- бел. наша) с брат си Христо, те са единайсет деца. Но дедо Кочо е носил прозвището Асигяур. Баща ми го описва в неговите спомени, че като деца, като са си играли, са намерили в комина, горе, оджакът на къщата където е, завиткано турски силяхи с пищови и така нататък. Той там ги е криел дедо ми... прадедо ми. А баба ми Петра, на баща ми майка, тя им дръпнала ушите и един кютек им хвърлила, щото пипат там. А после дедо ми Апостол ги учил: “Деца, сакън да не кажете” и прочие. Но от деца, те са закърмени с това да се борят за род, за дом и родина, и са знаели откъде. Ти, например, като си стружанче, чул ли си за контиката на черквата “Свети Георги”? Да вземеш да я потърсиш и да я намериш. Тая контика е много важна, тя е историята на град Струга, почва още от 1792 година и вътре са всички битови събития за града. Там и Христо Матов си е намерил местото, чак 1895- 6 година, когато се връща като учител в родния град.

За историята и албано- българското въстание 1913 г.

Сега, как са се развивали нещата, борбите за свобода, вие знаете или поне сте чули една посока, малко къде вас, повече тука. Но трябва да ви кажа, че първият проблем, самият проблем за македонците и там, и тука, и во Македония, и во България е, че не се знае историческата истина. Не се знае. Това го заявявам категорично. Спомените на Милан Матов ще излязат от Народната библиотека “Св. Кирил и Методи” под заглавие “За премълчаното в историята на ВМРО”, една книжка от 300- 400 страници, само документи, никаква история, измислица, роман, как ни е удобно- така да си го пишеме. Както са си документите, така са и публикувани. Ами нашият съюз на македонските орагнизации издаде тая брошурка (“Погромът на македонските бежански организации”- бел. наша), вие я имате.

Т. Г.: Да, да, да. Писахме во вестникот за нея.

Хр. Матов: Аз трябва да ви кажа, че в тази брошурка се съдържат няколко основни документа и основната позиция по македонския проблем. Защо има проблем во България, където, тука, има ВМРО, не знам какво си, а защо съществува проблем? Защо съществува същият проблем во Македония, където ВМРО-то е на власт? Да ви кажа, проблематиката идва от непълнотата на историческата истина, с която си служат и към която се отнасят и управляващите во Македония, и управляващите во България. Защо ги е страх и срам от това, с което те трябва да се гордеят? Е, сега, ти си стружанче. Чул ли си ти за албано- македонското въстание тринайста (1913 г.- бел. наша) година?

Т. Г.: За това имахме въпрос.

Хр. Матов: Ще ви кажа. Сега наскоро говорих с един от факторите на държавата Македония, който е историчар и го питах: “Кажи ми ти нещо за въстанието тринайста година.” “Абе, колегата еди- кой си писа нещо.” “Абе- викам- то е пет пъти по- големо от Илинденското въстание.” Ако Илинденското въстание освободи Цер и Крушево, албано- българското въстание освободи девет околии, изгони сърбите, сръбските войски ги натика чак во Белград. Тогава се създаде първото македонско правителство. Кой го споменава това нещо? После като говорим за дейците- знаят Яне Сандански, Гьорче Петров и Гоце Делчев. Абе, от татка ми знам: “Най- големиот- вика- беше Стариот, Даме Груев.” Човекът со най- големо реално положение и заслуга и за създаване на организацията, и за развиване на цялата революционна дейност. Па не дай си боже да се спомене името на Милан Матов или Ристо Матов. Тия ги третират като михайловисти. Абе, Ристо Матов умре преди Иван Михайлов да дойде во организацията. Милан Матов пък беше начело на оная помирителна комисия, която помиряваше хората на Иван Михайлов със старите войводи, с протогеровисти, с всекакви там, които имаше. Той като стар комита седна и му викаше.... За него Ванчо беше, не беше Иван Михайлов. Абе, аз осемдесет и седма година се видех с него во Рим. Разговарях. Той с такова отношение към татко ми- все едно, че аз трябва да ви кажа, по- голем брат да ми беше. Не мога да си кривя душата сега.

За бежанските братства

Какво се получава след това? Беше ВМРО. Разтуриха го тридесет и четвърта година, сърбоманският преврат во България 1934 година, звенарите. Останаха организациите на бежанците, ама организациите на бежанците не са измислица, некои да са се събрали, тройца като нас да седнат да умуват що да праиме. А то си е естествен продукт на историческото развитие. Хората бегаха оттам (Македония- бел. наша) и като идваха тука малко да си потушат мъката за роден край, и тука да си създадат сдружение, братство, в което да си помагат в трудните моменти. И тия братства са още от първото въстание. България не беше освободена, не беше Третото българско царство. Кресненското въстание е 1876 година (става въпрос за въстанието избухнало спонтанно в Кресненско малко след Априлската епопея- бел. наша) България се освобождава 1878 г. Ами, тогава е първото братство, създадено тука, во България

В.: Аз знам, че много са помагали. Например от баба ми, когато е починал дядо ми, знам, че “Свети Кирил и Методи”, дружеството й е дало пари за погребение...

Хр. Матов: Виж сега какво. Те, понеже едни от бежанците прокопсаха, други закъсаха...

В.: Така е, да.

Хр. Матов: Богатите не си жалеха парите, па имаше кой да ги фати за ушите и да им каже: “Като имаш, ще даваш. Хората нема що да ядат, нема що да правят. Децата да си гледаме.” Во България имаше 700 братства. Ей, момчета, 700 братства. Сега нема толкова партийни организации реални. Тия 700 братства се грижеха помежду си, допълваха грижата на държавата. Тя не беше достатъчна и те сами се грижеха за себе си. После те не направиха само братства, те си направиха свои кооперации, изградиха сиропиталища. На децата им умираха родителите, кой да ги гледа? Държавата ги гледа, ама защо по- заможните да... Тука имаше сиропиталище “Битоля”. Сиропиталище “Битоля” е днеска банка зад хотел “Родина”, на четири етажа банка. Но айде ще говориме за това по- нататъка. Но братствата направиха македонска народна банка, македонска кооперативна банка. Те даваха пари без лихва на бежанците. Държавата отделно им даваше такива, но те сами си помагаха на себе си. В тех като отидеха (в братствата- бел. наша), пееха песни от роден край, там си честваха празниците, там си честваха мъките и радостта, било погребение, било сватби, кръщенки. Ами аз си спомням. Аз съм отрасъл в средата на стружкото братство. Стружкото братство беше много големо тука во София. Да ви кажа, като се събирахме, все ходехме горе, над Княжево ни водеха. Там се събираха по 200- 300 души, кой каквото имаше слагаше, седнехме, пееха се песни, играеха се хора, децата скачахме, играехме- това беше. Когато на некой му се случеше нещо лошо, колкото можеха тия хора късаха от залъка и помагаха на своите. Така че братствата не са измислици, а са историческа и социална последица от освободителните борби, които се водеха во Македония. Да си бъдеме наясно. И когато разтуриха със закон тридесет и четвърта година Вътрешната революционна македонска организация, тогава останаха братствата. Те не започнаха да вършат революционна работа. Те засилиха своята благотворителна, културна, социална и всякаква друга дейност. Те беха... Основната им задача беше да не забравим роден край. Така беше. Аз да ти кажа немаше жена тука, която да немаше носия от Македония. Ама не тука съшити, а пренесени оттам. А колко деца, стари хора измреха по пътя от Македония, докато дойдат тука, като бегаха от турци, от сърби, от гърци. Те посяха пътищата от Македония, докато дойдат тука да могат да се заселят.

Политиката на Коминтерна и погромът на братствата

Какво стана с македонските братства? Сега ги нема. Защо ги нема? Защото, като стана 9 септември (1944 г.- бел. наша) тука, во София, комунистите дойдоха на власт и рекоха: “Македонците са фашисти, михайловисти и не знам що си.” Но не ги закачаха, отначало не ги пипнаха две години. Тръганаха по другия път- да ги карат да се наричат, че те не са българи, а са македонисти. Тезата на Коминтерна, тезата на Стоян Новакович и Цвиич, сръбската теза примесена с Коминтерна. Те вемнаха. Обаче ония старци беха печени, сега да ви кажа не беха кокошкари като нас. Ти му викаш, а той: “Абе, яз съм си- вика- македонец, па немам разлика со бугарете. Тука съм и сега, и по- рано сърце ми е било тука. Яз защо бегах тука? Що не бегах- вика- во Ромъния, во Сърбия, що не бегах во Гърция, що не бегах во...” Во Албания има много люде бегани, но те бегат икономически, не политически във връзка с въстанията, които станаха. И тогава се възприе другиот курс. Дойдеха от Македония учители и инструктори по македонизъм, ги пущиха во Пиринският край да ги правят: “Ние не сме никакви бугари, ние сме на Александър Македонски внуци”. Абе, бъди си раат, нека си биде Александър Македонски и кой да е, но ти си внук на Сандре, а Сандре беше четник во организацията на ВМРО!!! Или както ти ми казваш, татко ми е бил, ето го, еди-какъв си с еди-кой си е бил во четата на... Ама хората сами си го създадоха, то не е писана, а направо създадена история. Тая история, що я направиха нашите старци, като имам предвид, че сега аз съм на осемдесет и четири години, аз ти говоря за тия, що сега требва да са на триста години. Аз горе- доле го засекох времето, кога татко ми ослепе со двете очи. Тридесет и четвърта година со двете очи ослепе со перде, кое не узреваше. Той беше си терзия, шивач по професия. Работеше, но като спре со тоа, а аз бех на десет години и почнах да го водя да се среща со приятелите си. Аз, затоа от такова дете, като клекнех там, аз нищо не разбирах. Тогава що ми влизало на мене во главата, що си говорят те по македонски работи, аз нищо не им знаех, не им разбирах. Но тогава ги виждах що за люде са. Те беха семпли хора, чисти хора. Хора... Абе, как никой от тех не беше пияница да... Си запазиха духът. На сегашният ректор на Софийският университет, на Биолчев, чичо му Илия Биолчев, битолски войвода, нема да го забравя, со бела къдрава коса, убав човек. Виж, той единствен, като дойдеше при татко, му викаше: “Милане, ай от убавата ракия едно чавче”, не повече, си палеше цигарата и почнеха... Моята майка не е македонка. Тя е тука, от Шоплука, до Перник едно село Църква. Тя по професия беше зъболекарка. Тя ни хранеше, тя ни переше, тя ни готвеше, тя- всичко. Добре, че като ослепе татко не излезохме на улицата, дето се вика. Тя, като й дойдеше дотука от тия приказки за Македония, все му викаше: “Аман, бре, Милане, стига с тая твоя Македония, бре! Ставаш, легаш, заспиваш, сънуваш, все со Македония. Айде сега, стига.” Но така си беше. Така беха скроени, така беха напомпани. И що стана с техните организации, не тая революционната, а тия- братствата. Братствата... Четиридесет и шеста година се опитаха да правят събрания по братствата да се саморазтурят. Не можаха, навсякъде отхвърлиха тоя вот.

В.: Ама това- комунистите?

Хр. Матов: Комунистите, де. След това четиридесет и седма година, ето тука е дадено (“Погромът на македонските бежански организации”- бел. наша) оригиналното писмо на Македонската комунистическа партия, с което искат да се разтурят македонските братства, защото били фашистки, михайловистки, не знам какво си и всичките документи и имоти да се прехвърлят на Скопие, без да сочат кой и как. Но не ставаше така лесно, защото да си кажеме участието на хората от Македония в българският стопански, културен и политически живот беше много широко, много активно. Имаше и министри, и министър- председатели, и всекакви все от Македония. Абе, македонец като си, ти нема да му сваляш капа на всеки, хващаш се- вършиш работа. Това нещо, това големо завземане на живота на държавата от страна на бежанците и техните потомци респектираше ония, които беха тръгнали со лека ръка да заметат какво има македонско- дай да го махнеме. Тогава вече и от Москва дадоха зор, и оттука, и Коминтерна излезе със становище. И Коминтерна като взима становище, нашите другари тука нема какво да правят- айде. Решават, в периода 50- 53 година прекратяват 700 братства. Те 700 не прекратяват, те прекратяват само тия, които са имали фирмени дела и регистрирани в съда. Ето ги, тука са 63 братства, има во София, от които 36 са юридически лица, регистирани. Само во София. А во цялата страна са 700, от които близо 200 са юридически лица. Те са имали свои имоти, все по нещо – дюкян за клуб, место, за да направят нещо, по некой имот са взимали и така нататък. Во София, във Варна, во Пловдив са направили македонски домове, големи. Във Варна, ако сте ходили, в центъра на Варна до катедралата има голем македонски дом. Тука знаете македонският дом на “Пиротска” и “Вашингтон”. И тогава се получава една друга криза. Сега, държавата разтуря носителите на тия права- братствата, закри ги като правни субекти. Обаче кой да ги приеме? И тогава създават дружество “Гоце Делчев” и Съюз на македонските културно- просветни дружества. И какъв куриоз се получава? Например тука (“Погромът на македонските бежански организации”- бел. наша) е даден указът, с който... Чакай да го намеря... Ето! С този указ петдесет и първа година во Държавен вестник имуществата на македонските братства се дават на дружество “Гоце Делчев”, създадено петдесета година и на Съюза на македонските културно- просветни дружества, който възниква чак петдесет и трета. Значи петдесет и първа година той не е съществувал, но на него му се дават всичките тия имоти, включително и македонският дом. Но дали що дали, след това ги прехвърлиха към ОФ (Отечественият фронт- бел. наша), след това не знам какво стана...

Отново за историята

Т. Г.: Общо во Македония... Това искахме да ви питаме. Защо се премълчава и в Македония това въстание (албано-българското въстание 1913 г.- бел. наша), след като е било толкова голямо?

В.: То не пише никъде в учебници...

Т. Г.: Никъде во учебници...

Хр. Матов: Абе, знам бе, брате, че го нема никъде. И аз си задавам въпроса...

Т. Г.: Коя е причината?

Хр. Матов: ... що за криворазбрана... Ама тогава е първото македонско правителство! Айде да оставиме всичко друго. Во Дебър го правят. Албанци и македонци правят първото македонско правителство. Ами моят баща е главнокомандващ тогава. Ама защо го премълчават?! Премълчават го, защото хората во Македония не знаят как да използват тоя въпрос. И албанците го премълчават, и македонското правителство го премълчава. Аз поставям въпросът и на албанци: “Що мълчите, бе?” Това... Баща ми идва с чета от Елбасан во Дебър и оттам за Струга и Охрид, със сто души албанци. Само двама българи има, само двама македонци. Всичко друго е албанци. И вика: “Половината от тех беха тия що ме гонеха, ако ме беха фатили преди въстанието, немаше да остане от мене нищо.”

За албанският проблем и българо- македонските взаимоотношения

В.: Е, добро. Можен ли е сега соживот со албанците во Македония? Обща държава?

Хр. Матов: Според мен при добро желание от двете страни. На вас албанците... Косоварите ви бъркат. Местните албанци, които не половината, а три четвърти са турци, а не са албанци. Во Струга имаше турска маала, бе, момче. Турска маала! Не е имало никога албанска маала. Колко албанци имаше? Неколко бозаджии и сладкари. Всичко друго беха турци. Една част се изселиха, другата част се стопиха.

В.: Во Втората светска война, кога влиза Струга во италианската зона, тогава идват.

Хр. Матов: Да! Тогава идват. Много на глед е безвредно властването на италианците, щото те нищо не правят за едно или друго. Но допускат идването на тия, икономическите революционери на албанците. Но защо сега Струга да се жертва?! Струга минава в албанският хинтерланд. Как? Със селата. Селата нека си одат тамо, но Струга си е Струга, бе!

Т. Г.: Сега за пръв път имат и кмет албанец.

Хр. Матов: Къде?! Во Струга?! То вече... Що да ти кажа. И тука пълномощният министър е исто партизански командир по албанска линия. Ами... Ама и България що прави? На мен не ми трябва дипломат да е гъвкав, да е учтив. На мен ми трябва дипломат, който да има сърце към Македония. Без това сърце към Македония ти не можеш нищо да направиш. Ти нема да простиш, ти ще се озлобиш и нема да разбереш верния път.

Абе, видите що бе- моите са си мои, бе. Ние сме си от една кръв. Аз не можем душата да си дерем и да викам: “Тоя е от една нация...” Ами дедо ми, извинете, но вие сте момчета, со едни ташаци е правил пет вида нации! Во нашата фамилия има и сърби, и власи, и македонци, които казват, че “немат нищо общо со бугарете”, има и неколко, двама- трима, които викат, че “Ние сме бугари” и не знам що си... И като ги преброиш, що се получава? От едни ташаци пет вида нации. Това е глупост! Всичко е едно во тия деца. И тоя що е служил во югославската армия, и тоя що е служил во УДБА са ми от фамилията. Срам, не срам- мое дете. Но то не ме кара да си плюя на кръвта, от която и аз съм излезал. Може ли това нещо?

За Петър Чаулев и кръвопролитията във ВМРО

В.: Да се вратиме на историята. Сакам да питам...

Хр. Матов: Казвайте сега що има?!

В.: Мисли се, дека ако Милан Матов е влезнал во ЦК на ВМРО вместо...

Т. Г.: Петър Чаулев

В.:... Петър Чаулев, немало да има такава кръвопролитба после.

Хр. Матов: Види що, аз не мога да засегна този въпрос, но баща ми никой друг човек не кълне толкова, колкото Петър Чаулев. Петър Чаулев е от тоските, албанец е по произход, от тоските во Охрид е. Той влиза под кожата на Тодор Александров, влиза под кожата на други, на Протогеров- е охригянин- влиза под кожата. Чрез Протогеров Петър Чаулев прави своята кариера во ВМРО. Той стига дотам... Баща ми го хваща като председател на Битолският революционен окръг- Чаулев е охридски войвода- хваща го с убийство на една учителка от района на Охрид, която е забременяла от него. Е, че, вулгарни неща!!! Не се касае – ти да мислиш по един начин, той да мисли по друг! След това те пленяват Христо... а, Милан Матов и той по един специален начин бега. Ей в тая книжка (Спомените на Милан Матов, “Най комитата разказва”- бел. наша) той описва как е избегал от хората на Петър Чаулев. И докато се стига до истината, че Петър Чаулев е съветски шпионин. 24-та година го хващат, когато плаща парите!!!

И сега какво правят нашите историци? Я, ти си по- млад, стани! Вземи ги тия двата тома!

В.: Тия?

Хр. Матов: Тия, да. Ето го сега, гледайте го- “БКП, Коминтерна и Македонският въпрос”. Двата тома са към 1500 страници. Сега, аз, който се интересувам и занимавам, с голема мъка работя. Защо? Те са ценни документи. Но това са документи за историчари- ей както си ти! Да почнеш да учиш история. Но тука 98 % от това, което е напечатано са партийни документи, в които се говори какво казал Георги Димитров, какво казал Васил Коларов, какво казал еди-кой си и така нататъка. Аз немам нищо против, но заглавието да не е такова. Когато издаваш книжка, направи книжка, която да могат да я четат хората и да разберат, без да лъжеш, без да изкривяваш историята, но в рамките на 40- 50 страници. Публицистика! Хората нищо не знаят!!! Като дам това на некой от Македония, той нема да го чете- ще го хвърли. Нема откъде да четат! Защо аз да го упреквам, че той криво говори, че той криво разсъждава? Ами той не знае! Във вашите учебници по история нема нищо, бе, деца! Нищо нема!

Ами сега, на 3 ноември, сегашният министър на външните работи на Македония Милошевски дойде тука и аз не знаех, и отишъл на гроба на баща ми и на чичо ми, и се поклонил, и поднесъл венец. Научих го от моите от Струга, изпратиха ми изрезки от тамошните вестници...

В.: И тука го имаше в новините и вестниците...

Хр. Матов: Не че е ходил на гроба на гроба на Милан Матов и Христо Матов. Ходил е на гроба на Гьорче Петров, на Яворов, но не споменават Христо Матов и Милан Матов. Не ги споменават тука. Разберете го и това е едно чудо неразбрано! Това ви го казвам. Ами той, ако не приеме да... Там го критикуваха Милошевски, как си е позволил да реабилитира Христо Матов?! Абе, Ристо Матов не се нуждае от реабилитация. Христо Матов се нуждае да го познаваш, пък тогава да го псуваш. А не да го псуваш първо, пък после да викаш такъв е...

За реабилитацията на историческите личности в Македония

Т. Г.: Това искахме- за реабилитирането да ви питаме. Питай го...

Хр. Матов: Да. Аз требва да ви кажа, че, моите уважения сега, Христо Матов заедно със доктор Татарчев малко не приемат реформите на Тодор Александров и на Протогеров. Те ги третират не толкова като революционери, колкото като хора, които контрактуват со властта и гонят политически цели. Абе, те са революционери и доктор Татарчев и Христо Матов. Те, ако.. Христо Матов е сакат. Той не може да ходи. Той е с железа в двата крака. Той от мъка... Него го пращат чиновник за специални поръчки во Скопие. На него не му се дава достъп нито до никаква ръководна работа да му се чуе думата. Той много тежко приема това и приема отделно погрома, който настъпва в Първата световна война. И Христо Матов перкулясва.

В.: Вие викахте дека проблемът е, че не се споредява историята между българи и македонци. Сега видите що става со Тодор Александров во Македония. Това сакаме да питаме...

Т. Г.: Тодор Александров сега, в момента, се връща в македонската история...

Хр. Матов: Е, нищо, много хубаво.

Т. Г.: По- рано “бугарофил”, “бугараш” ... А сега вече е голем македонец!

Хр. Матов: Сега, това е! Така го правят. Правилно сега. Техна си работа. Те са го псували, те сега ще го фалят. Сметам, че и едното не е съвсем точно, и другото не е съвсем точно....

В.: Ама да не му подменят думите пак?

Хр. Матов: А, сега не.

Т. Г.: А що мислите за Ванчо Михайлов- дали ще стане истото... същото?

Хр. Матов: Сега, аз Тодор Александров не го заварих, защото, когато аз съм се родил, него го убиват. Аз от него никакво впечатление немам. Имам впечатление от неговата дъщеря- Мария Коева. С нея и съпруга й се познавахме.

Сега, да ви кажа со всичко могат да се гаврят и со чичо ми, и со татко ми, и со всеки могат да се гаврят! Въпросът е не да се гавриме, а въпросът е да ги дадеме големи, малки, да ги дадеме во техната светлина. Сега у нас, например, со тоя Сандански да ви кажа, на мене ми се повдига от тоя човек. Сандански е човек со неясно политическо поведение. Ами къде са парите от отвличането на мис Стоун? Къде са 14 000 английски лири? Вижда ги Гоце Делчев во ресторант “Батенберг”, во хотел “Батенберг”, дава по нещо той на другите и оттам изчезват. Къде са 14 000 за отвличането на мис Стоун? Ама не е само това. Защо убива Сарафов и Гарванов? Той е щял да убие и чичо ми!!! Той по едно чудо се е върнал, не е отишъл на срещата. И на него е щял да му тегли куршума Паница! Защо убива Михаил Даев? Един честен войвода, чуден! Съмнява се, че го изпратил не знам кой си него да го убива. Глупости!

За Иван “Ванче” Михайлов и архивата на ВМРО

Т. Г.: Нещо за Ванчо Михайлов исках да питам...

Хр. Матов: Сега, за Ванчо Михайлов... Аз два пъти го видех. Един път жив и един път умрял. 87- ма година- това време. Значи точно преди 10 години (очевидно Матов се обърка. Искаше да каже преди 20 години/ 1987 г.- бел. наша), април месец 87- ма година аз отидох во Рим. Какъв ми беше формалният повод и възможност да отида во Рим? Аз работих 30 години в системата на Централният коперативен съюз като юрист на неговата ревизионна дирекция. Пенсионирах се 84-та година. И тогава искаха да ми дадат некакви медали, парични премии за дълга служба. И аз казах... Тогавашният председател беше бившият секретар на БКП Иван Пръмов. Моите уважения, комунист беше, но аз не мога да се оплача от него, държеше се много коректно, работлив, честен, почтен човек беше. И ми вика: “Матов, какво искаш сега? Да ти дам парична награда, брошка да ти дам?” и такива работи. “Не- викам- ако се роди некакво дело за Италия, за Рим, искам да отида да се видя с мои две млечни сестри, имам во Рим, които не съм ги видел от деца.” Те са мои връстници, дъщери са на Наум Асенков, мой първи братовчед, на татко от сестра син, който е отговарял за ВМРО в Европа и е работил во Рим, во българската легация- Мимоза и Беба. А майка ми ме е родила на 42 години. Не е имала млеко да ме кърми и техната майка, леля Криса, ме е кърмила. Един вид те са ми млечни сестри, от едно млеко сме сукали. Аз исках да ги видя и едновременно с това имах предвид, понеже Иван Михайлов е там, да се видя и со него и да седнеме на един разговор. Отидох аз там... А, 87-ма година се откри възможност, дело се получи и тогава Пръмов ме извика. “Матов, има дело за Рим, искаш, бехме говорили.” “Разбира се, че искам.” И ме командироваха за три дена, аз стоях 30 дена. Но три дена си ползвах пътя и командировката, другото време на мои разноски, дет се вика, изкарах там и на гости бех, и прочие. Тогава се видех со Иван Михайлов. Два дни- един вторник и един четвъртък, седмицата преди да си замина. Той дойде при моите. Защото моите- големата, която е моя връстница, Мимоза беше работила со... Как се казваше тоя?... Борислав Иванов, един от помощниците на Иван Михайлов. Борислав Иванов, който умре след това во Канада. По петия том. Те редактираха, правеха, струваха и така нататък. Петият том те го създадоха. Тя немаше доверие на хората, при които живееше Иван Михайлов. Сега, това дали беха женски истории, или некаква истина имаше в тия работи- не знам. Но той дойде со Вида Попова вкъщи. Два часа дойде, девет си отиде. Сега, аз в събота пътувах, това беше вторник, в четвъртък пак дойде Иван Михайлов, пак от два до девет. Е, моите уважения сега, аз за пръв път го видех човека. Един дребен старец, такъв спечен, но тябва да ви кажа разговорът... Той ме прие все едно съм му син. Значи аз не мога да си кривя душата. От него имам тия неговите, томовете. Не тия дето ги издаваха тука, а задграничното издание. Той ми викаше: “Да ти ги надпиша?” Не посмех, честна дума сега. Да се върна во България со посвещение от Иван Михайлов не ми отбиваше. Сега не се правим на герой. Страх ме беше. Но създадоха се много хубави отношения. Мене ме интересуваше един въпрос. Къде е архивата на ВМРО?! Тая архива, която доктор Татарчев, който живееше с жена си в град Торино, е носил, като е пътувал оттука за Италия. Предполагаше се, че големата част от нея е дал на Иван Михайлов. И после се породиха различните легенди. Една част твърдят, че е във Ватикана, трети во некакъв манастир, четвърти- на некакви негови приятели и така нататък. Но след това при мене идваха... Тая ... Благуна Попова. Балгуна, която е сестра на Вида Попова, тука тя следваше. Аз не я знаех. Имаше неоправени сметки- да й помогна в отношенията с хората. Аз не можах много да й помогна, но дойде и братът на Иван Михайлов- дедо Таси, Атанас Михайлов. Той дойде при мене и се случи така, че на 5 септември 90- та година всичките от македонският дом беха заминали на конгрес на МПО во Канада, во Торонто. И бехме тука останали аз и професор Петър Шапкарев. И от Рим се обади Вида Попова да ни каже на 5 септември, че е умрел Иван Михайлов в 9 часа сутринта. Тя се обади към 11 (часа- бел. наша). Аз бех во македонският дом. Петър Шапкарев вика: “Сега какво ще правим? Къде ще го погребваме?” Тогава беха избрали за президент тука Желю Желев. Обадих се аз на Желю Желев, прие ни човекът. Отидохме при него и поставихме въпросът: “Имате ли нещо против, ако се наложи тука, во София, да погребем Иван Михайлов?” Той каза: “Аз следобед имам заседание со партиите от 2 часа. Към 4 часа ще ви се обадя.” И 4 часа се обади: “Немаме никакво възражение” и прочие. Но междувременно от Америка се обадиха, там- ръководството на организацията и казаха, че те са взели решение да бъде погребан при жена му, при Менча Кърничева, во едно гробище на 30 километра от Рим. И отпадна тоя въпрос, но възникна въпросът: “Кой ще ходи на погребението?” Петър Шапкарев беше на сегашните мои години, осемдесет и неколко години. Вика: “Христо, тръгвай ти.” И тогава аз, братът на Иван Михайлов и Ангел Димитров, който беше преди тоя, генералът, който е сега во Скопие, който беше посланик во Скопие. Не преди него... По- предишен, преди него беше Александър Йорданов, преди Александър Йорданов беше Ангел Димитров. Той беше председател на фондация “13 века България”, доверен човек на Желю Желев. И така качихме се на самолета...

Т. Г.: А Гоцев?

Хр. Матов: Кой?

Т. Г.: А Гоцев не беше?

В.: Професор Гоцев

Хр. Матов: Гоцев- нема. Те всичките беха во Америка. Бе, никой немаше. Само ние бехме от България- тримата. Даже аз и Ангел Димитров, а дедо Таси имаше неприятности. Като отивахме нататък, той ми каза: “Христо...”. А брат му, Иван Михайлов, ходеше винаги по риза и жилетка. И в жилетката си той държи ключовете на една бела кантонерка, която седи в неговата стая. Там са неговите архиви. Като отидохме след погребението, каниха ни на обед во дома му- никаква бела кантонерка немаше.

В.: И не се знае къде е?

Т. Г.: Сега, во моментов?

Хр. Матов: Аз, като се върнах тука, си позволих да споделя со хората и викам: “Дайте да скочиме до там, какво е останало да приберем да не изчезне.” Нищо не стана.

Иван Михайлов... Но моите срещи со Иван Михайлов аз съм ги описал във... тогава веднага като се върнах- при ония положения 87-ма година. А на погребението аз занесох българското и македонското знаме и со двете знамена завих ковчега на Иван Михайлов. Това беше!

Т. Г.: Македонското? Мислам...

Хр. Матов: Не тия звездите. Онова- македонското на ВМРО. Само на ВМРО. Ами аз държавните знамена не ги...



За историята и младото поколение македонци

Т. Г.: Друго сега сакаме да ви питаме.

Хр. Матов: Казвайте!

Т. Г.: Какво бихте казали на младото поколение македонци, които мислят, че Милан и Христо Матов са се борили срещу българската пропаганда?

Хр. Матов: Е, не! Не, е! Това за пръв път...

В.: Ама така се учи во Македония.

Т. Г.: Во Македония се учи, че Христо Матов...

Хр. Матов: Не, не, не... Моля ви се! Това е... Ето, аз ви давам съчиненията на Христо Матов, давам ви и спомените на Милан Матов! Четете ги, какво намерите там- ще видите какво...

Т. Г.: Не, защото македонските...

Хр. Матов: Виж какво... Те имат критично отношение. Те и двамата не премълчават. Например има една статия от Христо Матов “Българска народна измена”. Това, когато България не помогна на въстанието, на другите действия, на всичко това. Ами брошурата на този, на Христо Матов “Пропуснати случаи”- той пише седем случая, когато България така да си мръднеше пръста Македония щеше да се освободи. Това...

В.: А другите?

Хр. Матов: Кое?

В.: На Балканите. Сърбия, Гърция...

Хр. Матов: Абе, той обяснява защо. Турция е била оклекала, Гърция и Сърбия били смачкани от некакви войни, които водели. Ще го намерите во тая книга “Пропуснатите случаи”. Тя е брошура от 20 страници. Нема такова нещо сега!!! Аз немам политическа позиция и требва да ви кажа, че в никакъв случай досега, доколкото познавам творчеството на баща ми и на чичо ми, те никога не са ругали България! Никога!!! Те не са ругали и Сърбия, и Турция не са ругали. Те са се борили за свободата на Македония.

В.: Това ни е ясно на нас. Обаче в Македония пропагандата така поставя...

Хр. Матов: Абе, знам бе, брате!

Т. Г.: Аз съм учил история... Во историческите учебници во Македония го пише Христо Матов като основател на ВМРО, но пише, че...

Хр. Матов: Той не е основател на ВМРО. ВМРО се основава 93- та година (1893 г.- бел наша), Христо Матов тогава е още студент тука. Отива во Серес като директор на педагогическото училище. Там се залюбва, единствената любов на Христо Матов е една... Каква беше тя? Щипянка ли? Не, велешанка! Весела! Това му е любовта на Ристо Матов. Обаче отиват Даме Груев и Иван Хаджиниколов, посвещават го в организацията, той тегли майната на любовта и вече се свършва цялата... Така са мрели и живели...

Т. Г.: Много студенти от Македония ще го четат вестникот...

Хр. Матов: Е, добре де. Ето ви. Аз ви давам материалите. Ето го и Ристо Матов, ето го и Милан Матов.

В.: Аз искам да питам за това. Издавани ли са спомените на Милан Матов в Македония?

Хр. Матов: На Милан Матов в Македония един инициативен комитет начело с Александър Лепавцов издадоха 500 броя от това нещо (“Най комитата разказва”- бел. наша).

В.: А, значи са издавани. Защото гледахме, че са цитирани по разни сайтове в Македония и се чудехме...

Т. Г.: На интернет е цитирана книгата во сайтот на Македонската православна църква.

Хр. Матов: Възможно е, възможно е. Но казвам ви го с чиста съвест, съсем спокойно. Христо Матов издава вестник “Санстефанска България” 1896 година...

Т. Г.: Да, то ни е нас ясно, ама за сегашните, дето ще четат сега вестника...

Хр. Матов: Аз затова ви казвам- нека хората първо да прочетат това и това. Има една друга книга, която се изчерпи, която сега ще излезе второто издание- “Мълчаливецът от Струга”. Тя е ... Аз съм я писал въз основа на документите на Христо Матов. Тя е нещо като история, свързана със Струга, со всичко това. Аз, като излезе, ще ви дам. Аз също нема да я продавам и аз чрез вас разчитам най- много да отиде во ръцете на млади хора да четат, и за Македония искам да пратя.

Христо и Милан Матови през 1921 г.

Хр. Матов: Но требва да ви кажа, че нема такова нещо! Тука има една статия от татко ми, в която упреква. Когато Христо Матов се разболява, той се обръща към Тодор Александров и му иска пари да бъде пратен на лечение, на санаториум, нещо не знам що си, и той му отказва. И татко пише: “Тогава в организацията имаше 20 000 000, а не се дадоха пари Христо Матов да постъпи в санаториум.” Сега, това, ако го приемат, че е критика, критика е, но не е отричане нито на Тодор, нито на историята. Има една тука (“Най комитата разказва”- бел. наша) “Как се губим ние българите”. Тука разказите на един стар овчар, който среща баща ми и почва да го псува: “Абе, какви сте шупелци това даскалите, бре. Вие загубихте всичко, бе. Вие така...” “Ето- вика- как Груйо ми вика на мене и ми изтегли ушите, как се губим ние, българите”. Сега, но нема такова нещо! А, кажи го де... Когато се обявява Илинденското въстание, Христо Матов е задграничен представител тука. Той отива при Рачо Петров да го приеме. Оня не го приема, защото изтекло работното време. Се вдига и повече не се мерка при него. Тогава, на другия ден, когато той отива, поканени са журналистите всичките во университета, за да кажат какво става во Македония. Тогава пращат специални пратеници, Матов му казва: “Чакай да си свършим тука работата. Министър- председателят нека почака.” Христо Матов не е стъпил при Фердинанд. Само доктор Татарчев е влизал при Фердинанд. Той не е. Той го е считал за... Ами в книгата му, която той пише, тая- “Пропуснати случаи”, той пише за Фердинанд: “Нема по- голем пропускач на националните интереси от Ферчо.” Той Ферчо го нарича! Това е на него. И той го интернира! Фердинанд интернира Матов, 10-та (1910 г.- бел. наша) година чак в Париж бега.

Т. Г.: Не, въпросът ми беше щото в Македония нели Гоце Делчев и всичките- македонци антични. И сега примерно много македонисти, студенти тука млади, дето ще читат вестника, те имат представа за Христо Матов като македонец, който мислят, че е от Александър Македонски...

Хр. Матов: Глупости!!! Абе, не бе! Виж какво, бе... На Христо Матов кой му е учителят по история? Неговият дедо Кочо, дедо Кочо Асигяур. Той го е учил що е и какво е! той не е имал даскал, който да го учи. Сега, и после животът му е бил такъв. Той как да ви кажа... Живял е при страшна мизерия...

Т. Г.: Искам да ви питам сега е много популарно така в Македония внучката на Гоце Делчев... Не знам дали я знаете?

Хр. Матов: Не, не. Не я знам.

Т. Г.: Тя мислам... Нейното мнение се променя. Тя казваше, че Гоце Делчев е македонец...

Хр. Матов: Ама всички са македонци...

Т. Г.: Не, ама во друг смисъл македонец...

Хр. Матов: Е, сега во модерниот смисъл, коминтерновският...

Т. Г.: Кое я кара да го твърди това? Тя беше во Охрид, во болница некаква...

Хр. Матов: Сега що да ти кажам... Това са едни малко медийни спекулации. Но що мисли тая жена, аз не знам. Що сака- то да мисли. Аз мога да кажам, то що аз мислим. А аз що мисля...

Т. Г.: Се сещате за коя говоря? Внучка на Гоце Делчев.

Хр. Матов: А, може. Ни съм я чул, ни съм я видял...

За иднината на Македония и българо- македонските отношения

В.: Аз сакам да питам- как я виждате иднината на Македония? Какво ще пожелаете на македонците оттука нататъка?

Хр. Матов: Сега, аз едно що не ми бендисва на мене во относите между България и Македония, то е тоя антигонизъм. И оттам и оттука. То не бива да е. Аз никога нема да намразам моите во Струга. Никога!!! Никога!!! Тия са си. Една кръв сме, един род сме. И тия полека лека ще им дойде умът в главата. То не може... Аз можем да се съглася на некакъв компромис, ама компромис не со факти, а со време, со редакция, со нещо. Ама во никакъв случай со то що е!

Аз например не ми бендисва това, че во Македония гърци, турци, китайци дойдоха, направиха инвестиции, во Македония нема един лев българска инвестиция.

В.: Да, това е жалко...

Хр. Матов: Бе, никаква икономическа връзка немаме. Това е нещо ужасно.

В.: Има, но са малце. 12 000 000 за миналата година.

Хр. Матов: Ах, това са глупости! Това са оборотни средства! Това не са инвестиции. Това са пари, вложени, за да търгуват, за да работят. То не е инвестиция! Инвестиция е да отиде да поарчи за съоръжения, за нещо да е направил. Нема го. Ние тука ядеме македонски ябълки, македонски домати, ама не знаеме, оти са македонски. Не знаеме, оти са македонски. И требва да ви кажам, аз първото нещо що ми е гайле, е нека да се знае то, що е истина. Каква сака да биде тая истина! Но да се разбереме по опорните точки! Александър Македонски никакъв не ми е на мене! Много е далечен. Аз стигам до прадедо ми. По нататък требва да измислям, да се правим на шутрък, че тоя ми е такъв, оня ми е некакъв...

В.: Ама аз това го кажувах на едно момче от Македония. А той- не...

Хр. Матов: Е, убаво де сега...

В.: Аз го питам: “Знаеш ли си ги дедовците до Александър?”. А той- не! “Александър, та Александър”

Хр. Матов: Моля ви се! Александър Македонски... Ти гледай сега, за Александър Македонски борбата е от страна на гърците. Те казват, че македонците са гърци. Те отричат името македонци.

В.: Ама и Гърция е по- напорна към тех.

Хр. Матов: Да, и те много, много влагат.

Т. Г.: А какво мислите за политиката на България спрямо българите во Македония?

Хр. Матов: Абсолютно неправилна. Тя не обръща никакво внимание на нашия основен проблем. Абсолютно неправилна! Най- вредното е да се ежиме, да се караме, а да не тръгнеме ръка за ръка.

Как да ти кажа... Аз като се срещна со журналисти от Скопие, те почват да викат: “Ама дали е така?” “Е, сега- викам,- какво да ти наливам во главата дали е така. Така ти го казвам, така е написано- ето го! Не съм историчар! Аз не казвам, че фактите са мои. Те са факти от хората, кои са ги създали.”

Т. Г.: След колко време мислите, че в Македония ще се знае истината?

Хр. Матов: Не знам, но...

Т. Г.:Щото еве сега Блаже Ристески...

Хр. Матов: Ех, мани го сега Блаже Ристески! Той е по- зле от мене! Аз трябва да ви кажа, че това е политически историк. Той не е историк, академичен историк! Съжалявам! Но да ви го кажам- со мъка ще си умрам! Со отворени очи! Това, що го правят, не е то, що требва да бъде!

Т. Г.: То истината винаги излиза накрая...

Хр. Матов: Е, ще излезе бе, деца, но вие ще я чуете, аз няма да я чуя!

Драги читателю,

Стремяхме се максимално да представим атмосферата на разговора и да не променяме изговора на нашия домакин. Надяваме се, че ти е било интересно.

Со Матов разговаряха Т.Г. и Ворце.

Публикувано във "Вардаръ", юни 2007

петък, 15 юни 2007 г.

Пак ли?

Кой не издои “национализмът”?

Кой не му се качи отгоре?

А всъщност това национализъм ли е?

Поводът:




Това ли е варианта за вдигане на рейтинга?

Оформи се модел “Сидеров”.

Популяризиране на популизма.

Моите уважения ББТ, но сменям канала.

четвъртък, 14 юни 2007 г.

Обществени тревоги

“Според последно проучване на общественото мнение 57% от българите не очакват членството в ЕС да ги засегне лично. Около 17% смятат, че ги засяга отрицателно и 23% очакват да спечелят от него.”

Това съобщава BBC в свой репортаж от България.


“- Младите българи са сред най-незаинтересуваните от политика и обществена дейност и най-зависими от финансовата помощ на родителите си. Това показва проучване на "Евробарометър" сред 19 хиляди европейци на възраст между 15 и 30 години.

- Друго интересно е, че младежите у нас били пасивни и в свободното си време в сравнение с връстниците си от Европа. На второ място по важност наще са посочили гледането на телевизия, докато в Европа с това си губят времето едва под една пета.

- Младежите от ЕС са много по-склонни да участват в обществена или друга организация. От българите и румънците обаче само 7% са склонни да участват в някакъв вид доброволческа обществена работа. Дори и в най-активната страна - Холандия - този дял е 26 на сто.”

Това гласи изследване на "Евробарометър", публикувано в “Дневник” и обширно цитирано от Симион Патеев в неговият блог.

Oбществото се тревожи, обществото се вълнува.

Евросцептицизъм”- крещи един мой познат, запознал се с констатациите на BBC

Нацията отива по дяволите.”- казва друг

Европа е виновна”- додава трети

Ние сме виновни”- казва първият

"Така е, едно време имаше комсомол, имаше низови организации, които редовно провеждаха културно-масови и профилактични прояви. Комсомола и младежта като цяло бяха хора будни, бдителни, устремени, имаше хъс за живот и покоряване на все по-високи върхове. Сега какво - дори летни трудови бригади няма. Срам и позор!"- коментар цитиран от Симион Патеев.

“на днешния младеж на практика нищо не му липсва. Докато не се накефи на гореизброените неща, не очаквайте да е активен. На практика той няма за какво да се бори, няма повече какво да иска, изглежда не усеща да му отнемат нещо. Първичните инстинкти са задоволени, а вторичните още не са развити”- констатира Симион.

Цялата тази истерия ми напомня на една песен на Нова Генерация:

“100 брадати социолози виждам, вървят напред.

Нещо явно ги тревожи, може би изискват ред.”

При всяка публикация на социологическо проучване резултатите му се мултиплицират от медиите, после от хората. И настава ад.

Но не са виновни социолозите. Питър Бъргър много добре го е обяснил в книгата си “Покана за социология”. Социолозите не дават рецепти за “обществено здраве” и не им е работата да ни проясняват бъдещето, както си мислим ние.

От 10 ноември 1989 г. насам слушам само това:

“Става по- лошо.”

“България няма да я бъде!”

“Младите за нищо не стават.”

Хората търсят в социологическите проучвания потвърждение на своите тези и песимизъм.

Някои виждат в изследването, цитирано от BBC, “евроскептицизъм”. Това искат да видят. Аз пък виждам “еврореализъм”. Нищо не очаквам от ЕС наготово. Знам, че всичко зависи от мен.

Младежите били неактивни. Защо? Защото не участват в обществени организации? Защото не се интересуват от политика? Не, не мисля. Първо, не трябва да генерализираме. Второ, трябва да спрем да опяваме като дърти бабички. Този сблъсък между поколенията се разиграва от векове, а светът е оцелял. Понякога и аз си мисля колко зле са младите, и че аз не бях такъв. Явно и аз остарявам. Стига глупости.

Вижте тези хлапета! Те са точно такива, какъвто бях и аз.

Те по един и същи начин се забавляват вече векове и векове.

Същото отношение, същия дух, същата безочливост, същата превзетост...

Същата лудост, от която ще последва същата мъдрост на възрастни хора.

Вече векове, те, един по един, по същия начин ще остареят със същата съпротива или същото помирение, или по същия начин да не си дават сметка като хлапета от предишните генерации, които остаряха.

ЙОЖЕН ЙОНЕСКО

Времето на големите социални движения отмина. Това е положението, колкото и да не ни харесва. Хипитата станаха юпита. Ако през миналият век основният обществен въпрос беше за гражданските свободи и хората се бореха за групови права, то днес борбата е за лична неприкосновеност. Тази тенденция е в световен мащаб. При нас тя дойде със закъснение. Нашето, така прехвалено от Симион, ангажирано поколение направи бунта, който нашите родители не успяха да осъществят. Някои даже ги подтикнаха именно родителите им. Така например съседчето ми, което е доста по- малко от мен, получи от баща си, като подарък за шестнадесетият си рожден ден, предложението да си направи татуировка или да си сложи обица. Ние бяхме поколение, което слушаше със закъснение Джими Хендрикс и Джанис Джоплин паралено с Нирвана и обикаляше улиците в очакване на революцията. Гръндж движението, последното с такъв обществен отзвук и влияние, което си спомням, издигна философията на “неучастието”. Това бяха децата на хипитата, превърнали се в юпита, които въпреки че бяха завършили елитни колежи с отличен успех, предпочитаха да работят почасова работа за тинейджъри и да живеят на комунални начала. Лично аз познавам няколко такива. Отражение върху този процес на фрагментаризация и индивидуализация на обществото дадоха и технологиите. Наскоро четох в “Култура” воплите на българските режисьори, че хората не ходят на кино, а теглят филми от интернет. Какво да се прави? Това е еволюцията. Не сме в 80-те години на 20 век, когато ходенето на кино беше повече от приятно прекарване на няколко часа в някой мултиплекс под грижите на учтиви разпоредители и сервитьори. Тогава ходенето на кино беше преживяване, споделяне, а доста често позиция и политика. Именно прожекцията на руски дисидентски филм довежда до размирици в Софийски университет и изкъртването на вратите на 65 аудитория, защото залата се е пръскала по шевовете. Събития предизвикали затварянето на студентското кино. По това време показването на филми в “СУбКИНО” е било с платен вход, а когато ние го възстановихме, въпреки че беше без пари и показвахме качествено кино, имаше прожекции, на които със зор се събираха по десет души.

А колкото до нашата активност през 90-те години, възхвалявана от Симион, в съзнанието ми изплуват два спомена, които предизвикват в мен усмивка и не мога да не споделя.

Спомен първи:

Малко след 10 ноември 1989 г. Всичко кипи, става нещо, което ние, хлапетата, не можем да си обясним напълно. Ходим по митинги, постоянно гледаме телевизия. Повтаряме това, което сме чули от родителите си. Обявява се символична стачка. Всички се разхождаме гордо със сини лентички в двора на 97 ЕСПУ в Люлин. Разминавам се с познати от горните класове.

- Стачкуваш ли?- питат те.

- Стачкувам- отговарям аз и гордо изпъчвам гърди.

Влизам в училището и се отправям към класната си стая. Виждам съученикът си Станимир, който оживено спори с някакви други ученици. Присъединявам се към групата и слушам с интерес.

- Аз съм седесар- обявява гордо Станимир.

- Така ли?- заинтересувам се аз- Как разбра?

- Ами аз съм левскар. Цветът на “Левски” е син, цветът на СДС също...

- Станимире, мисля, че бъркаш нещо. Политиката и футбола нямат нищо общо- усъмнявам се аз

- Не е така...- започва да спори Станимир и се оказва, че не е единственият, който мисли така.

Разделяме се на лагери, спорим, но никой не успява да убеди другия. Нещата се разгорещяват, мирише на бой. Слава богу, бие звънеца за влизане в клас. Все още сме добри деца и му се подчиняваме.

Спомен втори:

10 януари 1997 г. Аз съм в университетска библиотека, пиша си дипломната работа. Излизам навън да пуша една цигара. (Вече бях придобил този мръсен навик.) Във вътрешният двор на СУ се събират студенти, носещи плакати и знамена, готвещи се да се отправят към парламента. Бройката им не е голяма. Аз знам за протеста, чел съм листовките, а и през последните дни само за протести говорим. Размишлявам дали да се присъединя към групата. Иска ми се да отида, но пък закъснявам с дипломната работа и има сериозна опасност да не мога да я предам в срок. Докато си мисля тези неща, при мен идва преподавателят ми по история, който по това време защитаваше докторантура ли, аспирантура ли, не знам. Започва да ме разпитва как върви работата върху дипломната ми теза. Обяснявам му, а през това време към нас се присъединява някакъв негов познат от протестиращите, май също докторант. Двамата завързват разговор, а аз слушам с интерес.

- Не става- обяснява непознатият- нямат гражданска позиция. Викам им- “елате да протестирате”, а те- “не, ще ни пишат отсъствия”. Аз ако бях на мястото на професорите, щях да напиша отсъствия на тези в аудиториите.

Смеем се. Решавам, че ще отида на протеста.

Седим пред парламента, викаме, скачаме. Полицаите са изнервени. Почва да се нагнетява напрежение. Някои по- отворени искат да ги провокират. Мислят, че ще станат герои. По едно време започвам да не усещам пръстите си нито на краката, нито на ръцете. А не съм ял и цял ден. Решавам, че ми стига толкова активизъм за днес и се прибирам. Едва влизам у нас и разбирам, че при парламента е започнал погром. “Ега ти късмета”- мисля си аз.

Толкова за 90-те и моето “активно” участие в събитията. Мога да разказвам още много, но да не ставам отегчителен като старците, отдаващи се на спомени. ; )

Мисълта ми е, че и тогава имаше “пасивни”, “незаинтересовани”, а и “неразбиращи”. Това, че не политиканстваш, не означава, че нямаш позиция. Това, че не си в някоя масова организация, не значи, че си пасивен. Още повече, че има много организации, а малко вършат работа. Някои от тях имат много членове, но малко действащи. Стига толкова масовки. Дойде “новото време” ; ), а то според мен не е чак толкова лошо. Аз се подписвам с две ръце за “личната неприкосновеност”. Но не ме разбирайте неправилно, това не значи “лична безотговорност”. Точно обратното. Онази вечер Омбрето ме пита какво означава това. “Не съм ли пропагандирал всяка коза за свой крак”. Не, аз вярвам в личната отговорност. Аз отговарям само за себе си, не за другите. Плащам си данъците, старая се да си събирам боклука разделно, хвърлям го в кофата, спазвам правилата за движение, предпочитам да си върша работата сам, вместо да разчитам на други, когато имам повече пари, винаги гледам да помогна на някой, който няма това щастие и т. н. Тези дребнички и банални неща, които ако всеки осъзнае своята лична отговорност за тяхното изпълнение, нещата ще се подобрят и без масови прояви от комсомолски тип.

Лошите момчета от Марсилия или интродукция на френският рап




Запознайте се с “лошите момчета от Марсилия”, чиято музика озвучаваше бунтовете във френските гета. IAM превърнаха възгласа на марсилските запалянковци ”Довечера ги палим” в реалност.






AKHENATON and IAM “Bad Boys De Marseille”

Когато за пръв път слушах изпълнение на IAM, изпитах усещането за нещо различно. Помислих си, че това не е рап група, вписваща се в обществените стереотипи и нагласи към хип-хопа. Това ми убеждение се затвърди, когато гледах едно интервю с Akhenaton (Philippe Fragione). Първо, интервюто беше дадено в една обикновена селска къща, където той живееше с родителите, жена си и децата си. Съпругата му не беше руса секс бомба, а най- обикновена мароканска жена без излишни претенции. Akhenaton беше облечен като обикновен човек. Ако го срещнете на улицата, можете да го помислите за работник, а не за рап звезда. Държеше се непринудено. В къщата му се осещаше онази задушевност, типична за италианските семейства. Гледах как обядва със семейството си и членовете на IAM в двора на къщата си. Не група, а едно голямо семейство.

По стечение на обстоятелствата след репортажът за IAM гледах интервю с Ice T. Интервюираха го на една улица в Куинс, Ню Йорк, в центъра на гетото. Пичът беше застанал пред хамъра си и обясняваше колко обича този квартал. “Хората тук ме харесват.Аз съм един от тях. Аз мога да си позволя да дойда в това гето с моя ролекс и ще си тръгна с него. Вярвайте ми.” Е, “не му повервах”. Ако ги нямаше охранителите му, съдейки по погледите на наобиколилите го “негра”, щяха да го “опоскат” за пет минути.

Не може да става и дума за сравнение между Akhenaton и Ice T.

Ако е вярно, че рапът е музика на социалният протест, то това се отнася за IAM. Те не пеят за курви, пиене и тези три неща. Колко рап групи правят песни, разказващи съдбата на една самотна майка или за проблемите на пристрастените към наркотиците? Не съм чувал много такива.

Франция има една от най- добрите рап сцени в Европа. Причините се крият в благоприятните обстоятелства. Наличието на големи гета, голям брой емигранти. Така че когато американският хип-хоп пристигна в Европа, той намери там благодатна почва. За разлика от американският си събрат той запази своята чистота и дори се разви в неподозирани посоки. Тъй като 95 % от френските рапъри са емигранти в своята музика етно елементи. Но каквито и промени да имаше, френският рап съхрани своята социална основа и насоченост.

Всъщност с фенският рап ни запозна Благовест Вълкът, който имаше щастието (или нещастието) да учи в белгийско училище, тъй като родителите му работеха там. Той разказваше една история, която много добре показва влиянието на IAM над френската “младеж” и олицетворява техният дух.


Основателите на Independenza движението,




IAM “INDEPENDENZA”



Нашият човек пътувал за Париж. На летището се сприятелил с двама ирландци, “сродни души”, тъй като те тримата били единствените, които се разхождали наоколо с бутилка бира в ръка под неодобрителните погледи на останалите пътници. Краставите магарета се надушват. Както и да е. Едва излезли от салона за пристигащи на “Орли” и попаднали в центъра на студентска демонстрация. (Май беше по време на вълненията срещу Баладюр. Те френските вълнения са толкова много, че им изпуснах бройката.) Полицаи и студенти се налагали взаимно, развявали се знамена, всички крещяли.

“Господи, едва от четири минути сме във Франция, а вече избухна революция.”- казал един от ирландците.

А цялата тази сцена била озвучена от песента на IAM Independenza.

От една рап песен възникна цяло движение. Нещо, което американският рап, вглъбен във враждите между “бреговете”, не успя да постигне.

Independenza беше по- скоро емоция, отколкото структурирано движение. Обединяваше различни групи, търсещи промяна. И въпреки всички тези недостатъци, то беляза (а и още оказва влияние) живота на няколко поколения французи, изживяващи младежкия си бунт.


танцуващи MIA






IAM “ Je Danse le Mia”

Естествено момчетата от IAM знаят, че освен да се занимават с революции и социални проблеми, трябва и да се забавляват. Та поставиха началото на нещо, наречено Mia, което аз лично (а и много други хора) и до днес не мога да определя като стил.


А това е ASSASSIN, който изпя “Държавата убива” по времето, когато тук държавата би те наказала, дори само за мисъл с подобно съдържание.





ASSASSIN "ESCLAVE DE VOTRE SOCIETE"



За съжаление не успях да намеря “Държавата убива”, но и тази песен не е лоша.

ASSASSIN се превърна в име на Rockin' Squat, а и на самата група. Една личност с много лица, както е и в самата секта на "Асасините", дала името на съвременните атентатори. Важното е да се прави добър рап, а не култ към определен изпълнител. Това е мотото на тия момчета.


От “заразата” на френският рап се разболя и Венсан Касел.




Joey Starr (NTM) + Assassin + Vincent Cassel en 1988

Интервю от времето, когато рапът беше млад и хората идеалисти.

А ето и наследниците на IAM






Sniper “Brule”


Млади, гневни и разочаровани. Те са тук. Макар и 22 години след основаването на IAM.

Това е накратко историята на френският рап, без много факти и подробности, видяна през моите очи и пречупена през моите преживявания.