“Осмокласник почина след сбиване със съученик”
“Седмокласник наръган в гърба от съученик”
Тези събития, случили се наскоро, върнаха дебата за детското насилие в общественият ред. Всички се изказаха. Блогърите също се развихриха. Естествено, след няколко дни хората се върнаха към “нормалният” си ритъм на живот...
До следващият подобен случай. И тогава всичко ще започне отново.
Но аз реших да не чакам и макар с известно закъснение да взема участие във виртуалният разговор по темата, като изложа тук становищата по проблема, които прочетох и да им отговоря.
[+/-] ПРОДЪЛЖИ ДА ЧЕТЕШ
“Детското насилие е невинна игра”
Може и да започва като “играчка, но след това често става плачка”. Освен това не съм съгласен на разделението на “детско” и “възрастно” насилие. Отношението, което си оформил към насилието като дете, остава за цял живот.
“Насилието е присъщо на човека- остатък от нашата животинска природа.”
Да, насилието е заложено в човека. Но човекът за разлика от животните мисли. Той не действа инстинктивно, опитва се да осъзнава и обосновава своите постъпки. Не можем да отречем наличието на първични инстинкти в редица от нашите действия, но те са облечени в луксозната опаковка на човешките чувства и мотивация. Изборът на реакция при човекът е доста по- богат от този при животните. Как да контролираме и използваме своите инстинкти, включително и този, който ни подтиква към насилие, ние отново се учим през своите детски години. Проблемът не е в наличието на афинитет към насилието, а в липсата на неговото осъзнаване и контрол. Затова обществото прави всичко възможно, за да структурира насилието в определени рамки.
“Детската агресия, а и насилието в цялост, не е само български проблем”
Вярно е. Насилие няма само в България. Но нашата страна е особен случай.
Ако питате бабичките, те ще ви кажат, че преди 10 ноември не е имало такава агресия. Аз се сблъсках с насилието преди тази прословута дата. Спомнете си, че култовият детски филм “Куче в чекмедже” започва със сцена на “джобене”. Погледнете фолклора ни:
“Бий, за да те уважават”
“Който пести боя на децата си, не ги обича”
“Бий малко дупе, за да не биеш голям задник”
“Бие ме, значи ме обича”
“Бой и е..не се връщат”
...
Както се вижда от тези поговорки, някои от които употребяваме с насмешка, боят е неотменна част от нашата култура. Но наистина 10 ноември промени ролята на насилието в обществото ни. Промените легитимираха агресията, структурираха я като обществен фактор. Спомням си, че през 90-те много мои връстници искаха да станат “мутри”. Това е напълно нормално, когато виждаш, че благодарение на грубата сила можеш да станеш “номер едно”. Докато в други страни обществото избутва насилието в периферията на живота, в крайните квартали, то при нас агресията е ежедневие навсякъде. Никъде не съм виждал толкова нисък праг на провокация към агресия както в България. Преди няколко седмици помолих учтиво един непознат за огънче. Отговорът беше: “Абе я си е.и майката. Само до тебе ми е сега.” Налице беше словесната агресия. От нея до физическата има само една крачка. Насилието в нашата родина е отговор на всичко. Тo е и начин за забавление. Когато се чудят какво да правят, хлапетата пребиват някой. Ей така за купона. Да, невероятна е инфлацията на насилието в нашата родина.
“Семейството и възпитанието са виновни за детското насилие”
Семейството играе голяма роля при оформянето на детският характер. Но аз познавам много насилници, които произхождат от “добри семейства”, където няма агресия, а самите те се държат пред родителите си като божи кравички, а навън са истински хищници. Виждал съм и деца, които редовно ядат пердах в своите домове, но самите те не проявяват склонност към насилие, може би защото знаят ефектът на агресията върху себе си. В съвремието децата порастват много по- бързо и започват сами да вземат решения как да се справят с предизвикателствата на външният свят. А принципно повечето родители нямат идеята да възпитат в децата си определено отношение към боят. Много подрастващи, излизайки от любвеобилните си семейства, се сблъскват със света на улицата и не са готови за неговите предизвикателства. Днес окръжаващата среда конкурира влиянието на родителското възпитание. А при липсата на минимални общи правила, всеки сам изработва свое отношение към “грубата сила”, вземайки самостоятелно решението каква роля ще играе тя в живота му.
“Медиите проповядват насилие”
Така е. Но дали ще им повярваме зависи пак от нас. Ако не започнем да правим разлика между художествена измислица и реалност още в ранна детска възраст- лошо е за самите нас. Проблемът не е в това, че медиите показват насилие, а гледната им точка към него. Повечето филми от уестърните до съвременните екшъни показват “героичната” страна на агресията. Силният самотен мъж, който с помощта на пистолета въздава справедливост. Убийството на филм изглежда нереално. Няма го усещането за болка. Но предлагането отговаря на търсенето. Съвременният човек не трябва да се справя с много предизвикателства, изискващи “груба сила”. Поне на теория. Затова той обича да си спомня за “героичните времена”, седейки пред телевизора, докато се налива с бира и нагъва чипс. Друго си е да си Рамбо, а не скучен и ординарен програмист. Проблемът възниква, когато някой наистина повярва в това.
“Страхът и неспособността да се справяш с определени ситуации водят до насилие”
Това е доста опростенческо твърдение. Страхът може да мотивира агресията на жертвата, но не и на насилника. Насилникът е човек, който е превърнал по някаква причина агресията именно в средство за справяне с различни ситуации. Насилието е неговата същност. Истинският агресор, а не пишман “заблудените жертви на рекламата”, познава насилието из основи. Той е готов и не се страхува да раздава и получава пердах. Той е монополизирал агресията. Фактът, че повечето хора са оставили да залинеят хищническите им инстинкти е неговото предимство, неговият шанс да доминира.
“Жертвите на насилие не трябва да се срамуват и да се чувстват малоценни”
Глупости. Какво трябва и какво става са две различни неща. Ако си станал перманентна жертва на агресия, това няма начин да не окаже влияние върху твоята психика. Неподготвеността ти да реагираш на определена ситуация повлиява на твоята самооценка. Особено когато виждаш, че шестицата ти по математика и доброто възпитание не вършат работа на улицата. А и както казах по- горе, целта на насилника е да те подчини, да те превърне в топка от страх и нерви. Той не е добър по математика, затова ще иска да те изведе на свой терен, където да ти покаже “колко си жалък”.
“Справяне с насилието- ...?”
Няма универсална рецепта за този проблем. Аз лично твърдя, че трябва да се противопоставяме на насилието. Дори да не е със сила. Но трябва да заявим своята позиция. За да останем хора. Веднъж се противопоставих на един насилник с ясното съзнание, че ще си отнеса боя. Той беше един от “биткаджиите” в нашето училище през 90-те. Ходеше с кварталните мутри, беше професионален бияч и всички се страхуваха от него. Често тормозеше едно пълничко момченце в съблекалните. Аз се опитах да го защитя. Казах на побойника, че е жалък, щом си изпробва силата на по- слаби. Естествено, той започна да налага мен. Сваляше ме на земята и ме риташе. А аз се изправях и го питах само толкова ли може. Блокирах, доколкото е възможно, ударите му без да му отвръщам. Не че не можех. Даже мисля, че бих го пребил. Но тогава той печелеше, защото щеше да ме е извадил от равновесие и да наложи своите правила. Накрая той се умори да ме пердаши. Разбра, че е загубил. Разбра го по погледите на другите. Друг път бях нападнат от седмина, които искаха да ме оберат. Осъзнах, че няма да се справя. Затова извадих парите от портфейла си и ги скъсах. Онези бяха озадачени, сметнаха ме за луд и не знаеха как да реагират. Самият аз често използвам сила срещу насилието. Благодарение на дългото си общение с насилници съм си изградил някаква интуиция към агресията, която ми подсказва кога е удачно да използвам и кога не сила. Вероятно на нея дължа и контрола върху насилието, което упражнявам, дори в моментите, когато емоциите ми вземат връх. Насилието има свойството да те опиянява. Но аз досега не съм ритал противниците си, след като съм ги повалил.
Едва ли съм дал някакви точни отговори на въпроса за насилието. Вероятно много от нещата, които написах, вече сте ги чували. Единственото, което искам да кажа е, че насилието не може да бъде премахнато, но може да бъде поне осъзнато. А това зависи от нас. Иначе боят ще продължи да бъде майката на всичко в България.
П>С> Има едно великолепно “Есе за насилието” на Алекс Букарски. Можете да го прочетете на български тук.
П>П>С> Можех да пиша още много за насилието и моят личен опит с него, ама няма да ми стигне блога.
1 коментар:
Публикуване на коментар