Наскоро беше Денят на толерантността, та се вдъхнових да направя една презентация по случая. Надявам се да ви хареса.
П>С>
Благодаря на Кумът за идеята. Може и да не е негова, но чрез него достигна до мен.
Извинявам се за качеството, но при компресирането се загуби част от образа. Рискове на занаята.
Светът е сцена, а всички ние сме актьори. Така е твърдял Шекспир. “На живота собствен аз съм главният герой”. Но улисани от живота забравяме за нашата “игра”. Тя просто е част от същността ни, на която отделяме малко внимание. Никой не я оценява. Не говоря за “оскари”, “златни палми” или “сребърни мечки”. Имам предвид обикновеното човешко внимание. Моментът, когато някой се опитва да разкрие “мъртвото вълнение” в душите ни, с което вече отдавна сме свикнали и не ни прави впечатление. Защото не можем да се дистанцираме от него. Тъгата, радостта, любовта, умората...- всичко това потъва в ежедневието на собственият ни свят. Емоциите и преживяванията намират мимолетно отражение във въздишка, смях, нова бръчка, бял косъм, бърз поглед или незабелязано докосване- като малка вълна по огледалната повърхност на бушуващо в дълбините си море. Неща, които дори самите ние не забелязваме. Докато не се появи някой “режисьор”, който забелязва нашите уморени очи, сподавени усмивки и несигурни жестове. Той вижда тяхната сила и се опитва да открие историите, които крият. Оценява “актьорската ни игра” отвъд нейните ежедневни измерения, забелязва нейната искреност. Преоткрива нашето забравено “актьорско” аз и ни го показва през неговите очи- на нас и на света. Хубаво е от време на време пътят ни да пресече такъв “откривател”. И да ни се “усмихне”, пък било то и през обектива на фотоапарат.
Това е усещането, останало в мен, след като посетих дебютната фотографска изложба на Атанас Христосков “Като на кино”. Какви чувства ще събуди във вас, проверете сами. Експозицията ще бъде в галерия “Архиви” на “Московска” 5 до 7 декември.
П>С> Още за изложбата може да научите в Кафене.бг>
Този четвъртък – с памук в ушите
29.11. от 9.30 пак да започнем деня си пред Министерски съвет...
Не можем повече да ви разиграваме, но все пак – който иска и чувства, че има още сили, нека дойде и подкрепи отново Натура. Не можем да гарантираме, че този път ще има решение, но е много вероятно. Така или иначе мъдрите ни държавни глави трябва да го вземат възможно най-бързо (зер от Еврокомисията ги чакат с наточени брадви). А от нашето присъствие там има смисъл, и то голям, дори и нашата природа да не им е част от заседателното “меню”.
Така че – идвайте, или поне препратете това на хора, които биха дошли. Защото ако не е този четвъртък, може да е всеки от следващите.
А това решение вече ще е НАИСТИНА ФИНАЛНО!
И е важно да покажем позицията и твърдостта си – по-трудно е да се отмени вече взето решение, отколкото да се повлияе предварително - това поне го знаем J
Нашите искания са:
• Рила-буфер - по Директивата за видове и местообитания;
• Калиакра и Емине по Директива за птиците в пълната си част; както и
• отпадане на т. 3 - условието на министъра на регионалното развитие Асен Гагаузов да не се включват териториите „с приет общ и/или подробен устройствен план (ОУП, ПУП) към датата на обявяване на зоната” и концесионните площи, което практически елиминира всички зони по морето.
Това условие противоречи на европейското законодателство и на 2те директиви за Натура 2000 – за птиците и за местообитанията!
Ако не бъдат приети тези условия, обхватът на зоните ще бъде намален, а защитата им – невъзможна!
Това ще ни доведе осъждане и наказание от Европейския съд, спиране на фондовете за тези зони и освобождаване на пътя на крупните инвеститори за досъсипване на малкото останало от прекрасната ни природа!
Така че, знаете си – грабвайте плакатите и банерите (доброто настроение си е винаги с нас, няма нужда за него да ви подсещам) – и елате! С голямо количество памук и материали за залепване.
П.с.
Между другото, ако все още не знаете, нашата малка, но бойна групичка е там всеки четвъртък от... март насам! J
Но сега очакваме финала – затова ви зовем да ударите по 1 рамо! J
Коалиция „За да остане природа в България”
П>П>С>
Получено по пощата, поверително, но не от Ел. Ей., нито пък беше запечатано с целувка.
Парадокс е, след като си бил на мисии в Косово и Ирак, преживял си хиляди опасни премеждия, да се прибереш вкъщи и някакъв деветнадесетгодишен хлапак да те отнесе с новата си кола, докато пресичаш на пешеходна пътека при зелен за теб светофар.
Обидно е.
Не това, че си загинал. А начинът, по който е станало. Едно е да умреш на война или докато катериш Алпите, друго е да бъдеш смачкан от някой, който не цени животът и “морето му е до колене”. Първият вариант е резултат на добре преценен от твоя страна риск, за който си поел отговорност, а вторият е резултат на пълна безотговорност и то не от твоя страна.
Поемал съм много рискове, но само за себе си. Защото винаги съм уважавал живота на другите. Но има една нова “порода”, която се появи заедно с “промените”. Той е неин представител. Не цени нищо, не уважава нищо, мисли се за “велик”, а всъщност е жалък, защото не поема отговорност за нищо. Той не живее. Вегетира в луксозните клубове, смятайки, че е хванал господ за шлифера. Така са го възпитали. “Татко” му купува нова кола. Той я потрошава. А “татко” за награда му купува друга, още по- хубава и скъпа. И отново е по пътищата. Форсира, без да мисли. Защото е “велик”. Така е възпитан. Смачква някого на пешеходна пътека. Голяма работа. 10 точки. Не осъзнава какво е направил. Гледа като теле. Не изпитва вина. Само егоистичен страх. И увереност, че “татко” ще го спаси.
Гледам го и ме обзема ярост. Искам да го пребия бавно и методично, както аз си умея. Но след това разбирам, че няма смисъл. Толкова е гнусен, че дори смъртта не го иска.
Тя взе по- добрият.
Онзи, който я уважаваше.
Защото, който цени животът, уважава смъртта.
Както всяка сутрин събуждането ми беше трудно, макар да си бях легнал рано за моите стандарти. (Обикновено си лягам 3- 4 часа сутринта.) “Още не отворил гуреливи очи”, бързах да си направя спасителното сутрешно кафе. Сипах си ароматната черна смес, запалих цигара и застанах на отворения прозорец, за да усетя живителният студ на сутрешният полумрак- “часът е седем, седем без нещо”. Някакъв пич се мъчеше да паркира очуканият си западен автомобил пред кооперацията сред другите таратайки. Наблюдавах го с интерес, защото в този ранен час, околността не предлагаше нищо по- занимателно за зяпане. След като най- накрая се справи с упражнението “дислоциране на МПС”, той слезе от колата, погледна нагоре, забеляза ме и подвикна:
- Извинявай, познаваш ли Мария?
“Има си хас! Таман три Марии познавам.”- помислих си сънено и отговорих машинално:
- Да.
- А на кой етаж живее?
- Аааа, това не знам.
“Абе, има ли Мария в блока?!”- зачудих се аз.
Така е! Винаги може да се получи разминаване и някой да се изгаври с теб, без да иска.
[+/-] ОСТАТЪКЪТ ОТ ТЕКСТА
- Момчета, помнете! Не е престъпление да ви предложат подкуп, да го вземете и да прекарате този, който ви го е дал, като не свършите това, за което ви го е дал! Престъпление е да си поискате подкуп, да го вземете и да свършите това, за което са ви го дали! Граничарите не са просяци, слуги или рекетьори!
Така и никой не разбра дали се шегува, или говори сериозно.
П>С>
Чух, че Хрътката е починал. Лека му пръст!
Ако някой от “старите” знае къде са го погребали, нека ми драсне едно писмо
Подписка в защита на гранд хотел “България” и зала “България”>
Подписка за опазването на Рила>
Не е задължително. Само ако ти пука!
Често ми казват: “Загубена кауза!”
А аз винаги отвръщам: “Боря се и за загубени каузи, стига да си заслужават!”
Масовото убийство във Финландия отново върна на дневен ред в глобален мащаб въпросът “трябва ли да се разрешава притежанието на оръжие?”. Доколкото разбрах, финландците са на едно от първите места в света по притежавано оръжие на глава от населението, а оръжейният режим в страната е един от най- либералните в света- показателен е фактът, че пистолетът, използван при касапницата, е бил законно притежание на един тинейджър. Такива дискусии се водят от дълго време в САЩ, където либералите виждат в голямото количество “лично” оръжие причина за ръста на престъпността и убийствата. Но в страни като Финландия и Швейцария, където също има огромен брой “лични” оръжия, криминогенната обстановка е доста по- спокойна и броят на убийствата не е голям. Такова масово убийство досега не е имало в тази спокойна скандинавска страна и обществото там наистина е в шок.
Оръжието ли е виновно за този тип прояви?
Наистина ли, “ако има пушка в първо действие, тя трябва да гръмне във второ”?
Парче хладна стомана. Нищо повече. Това е пистолетът. Но ако го погледнеш от друг ъгъл, този къс желязо може да бъде приятел, враг или господар. От теб зависи. Зависи какво отношение възпиташ към оръжието. И дали го осъзнаваш като отговорност или като атрибут, който компенсира малката ти пишка, или като решение на психологичните ти проблеми. Проблемът не е в пистолетът, а в този, който го държи. Много е лесно да кажеш “забраняваме им достъпът до опасни средства и всичко ще бъде наред”. Нещо като пречистване на гузната съвест. Създали сме психопат. Незнайно как. Не сме забелязали. Това момче е компенсирало някаква липса с “могъществото” на пистолета. А никой не е забелязал тази липса, не се е погрижил да я запълни.
Може би затягането на лицензионният режим за оръжието ще доведе до намаляване на такива “масови кланета”. Но не е сигурно. На черният пазар е лесно да се сдобиеш с “пушкало”. А ако си решил, че ще “пуцаш”, винаги ще намериш начин. По- удачно е да открием навреме фрустрацията, предизвикваща желание за убийство. Но е и по- трудно.
П>С>
Ама и финландците прекаляват- да продават законно оръжие на непълнолетни!
“Отношенията между българи и македонци ми приличат на двама братя, които се карат за бащиното имане, като всеки обвинява другият, че е незаконородено копеле.”
“В България има много изразен регионален шовинизъм. Никой не мрази един българин толкова, колкото друг българин. Всички мразят “кестените” (софиянците), а “кестените” мразят “майните” (пловдивчаните)... В отношенията българи и македонци тази тенденция бележи своеобразен връх.”
“Таман забравя за македонците и те правят някоя глупост, за да напомнят за себе си. Аз гледам да не им се впрягам, ама пресата постоянно ни ги навира в очите и в резултат някой също прави глупост в отговор. Някакъв затворен кръг!”
Първо една приятелка ме помоли да й препоръчам филмите, “които си заслужават да бъдат гледани на Киномания”. После и други ме питаха същото. Чувствам се малко неудобно поради няколко причини:
1. Не съм някой мастит филмов критик.
2. Много от филмите и аз не съм ги гледал още.
3. Всеки си има различен вкус и усет за кино. Така че това, което харесва на мен, на друг може да не му хареса.
4. Ако имах време, нямаше да пропусна филм, дори и да не е нещо особено, но как щях да го разбера, без да го гледам.
Но тъй като тези молби валят през последните дни, реших да направя един списък на това, което бих гледал “задължително”, макар че тази година ще пропусна “Киноманията” поради фактът, че съм зает до шия, но смятам след това да наваксам.
Ето накратко филмите и моите аргументи в тяхна полза:
1. ТИГЪРЪТ И СНЕГЪТ (The Tiger and the Snow/ La Tigre e la neve)
Голям почитател съм на Роберто Бенини още от времето, когато излезе “Чудовището” . Тук той се изявява и като режисьор, и като актьор. Събрал е чудесен актьорски състав, включващ и Жан Рено. Някои казват, че наивитета на неговите герои става досаден, но за мен е въплъщение на искреността и традицията на италианската комедия. Може би се повтарят някои елементи от “Животът е прекрасен”- това гласят други слухове. Независимо от всичко аз бих отишъл да го гледам, именно за да видя има ли някакво развитие, или не. Бенини винаги ме е карал да се смея до плач и да плача през смях. Бих го гледал само и за това.
2. KURT COBAIN ABOUT A SON
Аз съм от гръндж поколението. Това е един добър повод да си спомня онези “размирни” времена. Иначе режисьорът ми е неизвестен, но тъкмо ще имам повод да го преценя.
3. Алегро(Allegro)
Един приятел от Германия ми каза, че 15 минути, след като е свършил филмът, не е можел да стане от мястото си. Кристофър Бое изповядва моята визия, че “филмът трябва да те обсеби и да разбие навика”. Има вкус към детайла. Трудно се прави добър черно-бял филм днес. При скандинавците има малко “дарк” мания, но в повечето случай тя засилва психологизмът. Не го препоръчвам на хора, които си падат по динамиката.
4. БУЛЕВАРДЕН РОМАН (Crossed Tracks/Roman de gare)
Клод Льолуш си Клод Льолуш, дори когато се опитва да се скрие.
5. ВСЕ ОЩЕ ЖИВ. ФИЛМ ЗА КШИЩОВ КЕШЛОВСКИ (Still Alive. A Film About Kieslowski/Still Alive. Film o Krzysztofie Kieslowskim)
Винаги съм искал да поговоря с Кешловки, а това е шанс да го направите и вие, ако имате такова желание. Макар и задочно.
6. ВСЕКИМУ СВОЕТО КИНО (To Each His Own Cinema/ Chacun son cinema)
Повече от 30 добри режисьори, събрани в името на един филм, а този филм е за киното? Аз не бих го пропуснал.
7. Г. О. Р. А. (G.O.R.A.)
Гледал съм го четири пъти и съм се попикавал от смях. Хумор и самоирония, които лесно се вписват в балканският ни светоглед. Чем Йълмаз е невероятен талант. Изпълнява няколко роли във филма, а го разбрах чак вторият път, когато го гледах.
8. ДЕСЕТ КАНУТА (Ten Canoes)
Нямам много впечатления от австралийското кино, тъкмо шанс да ги увелича, а и чувам, че този филм заслужвал да се гледа. Проверете сами.
9. ДЖО СТРЪМЪР: БЪДЕЩЕТО Е НЕНАПИСАНО (Joe Strummer: The Future Is Unwritten)
Аз съм почитател на “Клаш”, ако и вие сте- този филм може да ви заинтересува.
10. ЖЕРТВА НА СПАСЕНИЕ (Gone Baby Gone)
Бен Афлек- режисьор на криминале? Може да е интересно, само да не стане прекалено сълзливо както се получи по едно време в “добрият Уил”. Морган Фрийман е вътре, така че може да обере “луфтовете”.
11. ЖИВОТ НА ПАУЗА (Cashback)
Харесвам британски комедии, макар всеобщо да е мнението, че британците нямат (или имат малко странно) чувство за хумор. Освен това този филм вече го закичиха с толкова награди, а е едва дебют на Шон Елис!
12. ИЗ ПАРИЖ (Inside Paris/ Dans Paris)
Мои агенти ми казаха, че бил образец на доброто френско кино. Други ми казаха, че бил прекалено “френски”. Т. е. прекалено задълбаване в опит за психологизъм, ама по “френски”. Ако имах възможност, бих проверил за какво става дума.
13. ЛЕТЕН ДЪЖД (Summer Rain/ El Camino de los Ingleses )
Големи хвалби за този филм, голямо нещо. Бандерас бил и добър ражисьор. Ами да я видим тази работа. При всички случаи книгата, която е основа на сюжета и сценария е добра. Някой каза, че това било отговор на “Откраднатата красота”, но с младеж в главната роля вместо Лив Тайлър. Но все пак проверете.
14. ЛИНЧ (Lynch)
Две години до Дейвид Линч. Вероятно има какво да разкажеш.
15. МОЯТ НАЙ-ДОБЪР ПРИЯТЕЛ (My Best Friend/ Mon meilleur ami)
Харесвам Льоконт, а още повече Даниел Отьой- той е един от наистина добрите и многопластови френски актьори. А комбинацията между двамата + Ванеса Паради сме я гледали в “Момичето на моста”. Така че очакванията се нагорещяват, а и “la femme” е друга. Някои казват, че била мноооого добра (комедия).
16. НОЩНА СТРАЖА НА РЕМБРАНД (Nightwatching)
Гринуей си е Гринуей, а след “Записки под възглавката” окончателно станах негов почитател. Така че не бих го пропуснал. Винаги разказва дори най- баналната история по невероятен начин. А краят винаги носи удовлетворение, макар че може да не е щастлив. (поне не в американският смисъл.)
17. ПОГЛЕДЪТ НА МИКЕЛАНДЖЕЛО (The Gaze of Michelangelo/Lo Sguardo di Michelangelo)
Погледът на Микеланджело Антониони върху света винаги ме е вълнувал.
18. РАЗВОД ПО АЛБАНСКИ (Divorce Albanian Style)
Много неща мога да кажа за Адела Пеева, но друг път. Ако сте гледали “Чия е тази песен?” и ви е направил впечатление по някакъв начин, гледайте и този филм. Интересно ще е да видим новата “документална сага”.
19. ПОСТМОДЕРНИЯТ ЖИВОТ НА ЛЕЛЯ МИ (The Postmodern Life of My Aunt/ Yi ma de hou xian dai sheng huo)
Ан Хуей винаги извлича доброто, независимо дали е от Чо Юн Фат и прави гангстерска история в хонгконгски стил или комедия.
2o. РЕЖИСЬОРЪТ НА СВАТБИ (The Wedding Director/ Il Regista di matrimoni)
Анархистът Белокио сигурно отново атакува обществените абсурди по своя неповторим начин.
21. МЛАДОСТ БЕЗ МЛАДОСТ (Youth Without Youth)
Три неща, които говорят достатъчно: Франсис Форд Копола, Тим Рот, трилър.
Забележка: Пропуснах доста стари ленти, които съм гледал, а мисля, че и вие познавате. Ако не сте се “запознали” още, не знам къде сте бляли.
Желая ви приятно гледане!
П>С>
Мислех да пиша по- подробно, да правя връзки към IMDB, но нямам време. От мен толкоз
Вчера беше Денят на будителите, та покрай празника, учителската стачка и публикацията на Комитата се запитах: “Къде се загуби авторитета на българския учител?”
Стигнах до заключението, че ако трябваше да се осъществи българското Възраждане днес, при тези обстоятелства, то нямаше да се състои.
Първо, никой нямаше да направи саможертвата на Паисии или Софрони да обикаля гладен и бос България, за да разбужда заспалите. Този труд не се заплаща.
Второ, никой нямаше да подкрепи тези “миткала”, дето вместо да си седнат на задника и да си гледат рахата, са тръгнали да “пробуждат”. Нямаше да се намерят благодетели, които да заделят пари за училище, защото това е “загубен капитал”.
Епохата е различна.
Напоследък все чувам “всеки може да стане учител”, “за какви се мислят тия” и т. н.
Други пък под влиянието именно на възрожденските идеали крещят “това е позор”, “отношението към учителите е отвратително”.
Да, епохата е друга. Днес е времето на “падналите авторитети”.
Авторитет трудно се изгражда, но лесно се руши. Особено в България. Особено днес.
А този процес е двупосочен.
От една страна са тези, които са “специалисти” по всичко. “Лесно е да станеш учител.” Именно заради този начин на мислене сме на този хал. Щото днес хора, които смятат така, стават учители. Някой дава ли си сметка колко трудна професия е това? Заради един учител, който се подиграваше и унижаваше учениците, тъй като не беше доволен от живота си намразих предмета му. И днес като се сетя, ми става зле. Много учители са неосъществени “адвокати”, “дипломати” и какво ли още не, влезли с тройки педагогика. Други пък имат самомнение, породено от въображаемите възрожденски идеали за статута на учителя. А не си задават въпроса дали отговарят на него. Не се виждат отстрани. Те стоят от "другата страна".
Това е един от проблемите в България. Всеки мери от своята камбанария. Отношението към учителската стачка се формира от това, че гордите, ревящи и самодоволни наследници затрудняват ежедневието на родителите си. Ако не беше стачката, някой щеше ли да се запита: “Ей, как са учителите?! Стигат ли им парите?!” Говоря с едно хлапе, което ми заявява, че двойката му по математика е не резултат от незнание, а защото “математичката се прави на интересна”. Родителите му го подкрепят безрезервно. Той е “умно и надарено дете”, а учителите са “бездарни и само искат пари”. Така ли моето момче?! Я, ми реши този многочлен! Този “фъстък” представа си нямаше за какво става дума, макар да го бяха учили предишният срок! Извинение пак се намери. Оказаха се виновни учебните програми, които не са съобразени и натоварват отрочетата, но той иначе е “умно и надарено дете”. А аз познавам тази учителка и ако имам още някакви бегли познания по математика, то е благодарение на нея и майка ми. Понякога ми е обяснявала по два часа, само на мен, това, което не разбирам и къде греша!
Хайде стига!
Моля ви се, нека всички да се погледнем отстрани!
Преди да станеш учител, задай си въпроса: “Наистина ли “ставам” за учител?!”
Преди да почнеш да мериш заплатите на учителите, постави се на тяхно място. Отговори си какво означава образованието за теб и колко пари би отделил за него!
Защото ще се върнем отвъд Възраждането!
Така че накратко:
Вземате корите от дюлите и сърцевината им (месестата част отива за сладкото), и ги варите, докато сокът не стане по- гъст, отколкото за компот- прилича на кюспето от казармата. След което го прецеждате- два пъти, за да не остане нито частичка от плода. После добавяте захар в съотношение килограм на литър и пак варите. Важно е захарта да е хубава. Докога варите ли? Аз се ориентирам по усет. Докато спре да избива пяна. А, да! Пяната. Нея трябва периодично да я обирате- в нея се събират много токсини, а и разваля вкуса на желето. Когато желето придобие рубинен цвят, вземете на върха на чаена лъжичка и вижте как ще се стече. Ако се стича на “конец”, значи желето е готово. Прибавете лимонтозу- за по- голямо количество една чаена лъжичка, а за по- малко една щипка, като разбърквате енергично, за да се разтвори добре. Това, естествено, докато е горещо. Разсипете по буркани. Изчакайте да изстине. Насладете се на резултата.
П>С>
За разкрепостените (или за перверзниците- зависи от гледната точка )- ставало10 пъти по- сладко, ако желето се стича по снежнобяла женска кожа. ;) Така съм чувал.
Powered by Blogger And Webtalks Templates и леко модифицирано от Jah-Sen и Ворце
