А единствената необходима стъпка е да кажем “не”.
И производителите- и на запалки, и на тютюн, ще изчезнат като цигарен дим.
Да, това е проблемът!
Какво ще запълва жалкото ни съществуване, когато изчезне цигарения дим.
Ще трябва да се учим да живеем отново.
По правилата... на здравословния живот.
П>С>
Ама аз ще откажа цигарите и ще видите вие.:)
Почти е настъпил момента, усещам го.
Не съм почитател на тези истории с така нареченото SEO, поне що се отнася до блоговете, но ще дам едно рамо на нашите участници, щото са "точни". Някои от тях видях на БарКампа.seocontest2008
На 16 март световноизвестният македонски режисьор Милчо Манчевски представи пред българската публика своя нов филм "Сенки" на гала прожекция в рамките на София Филм Фест и даде пресконференция.
А след това взех от него и лично интервю. Представям ви го заедно с някои акценти от пресконференцията.
- Първо, бих искал да изразя радостта си, че мога да гледам нов ваш филм, след шестгодишната пауза, последвала “Прах”. ‛Сенки‛ получи много добри отзиви след своята премиера на кинофестивала в Торонто, беше посрещнат благосклонно и с голям интерес от публиката, а Македония избра вашия нов филм да я представя в надпреварата за „Оскар‛ за най- добър чуждоезичен филм. Чувствате ли се удовлетворен от постигнатото?
- Доволен съм, че работата по него завърши, защото беше много изтощителна. „Сенки‛ много ме умори, изцеди ме. Затова ми е драго, че вече е зад мен и полека-лека ще стигна до мястото, откъдето ще мога да го наблюдавам и да разбера дали съм удовлетворен или не. В този момент не мога да го преценя като филм, ще ми трябват може би около 10 години, за да мога да го гледам. Доволен съм от реакциите... Между другото, говоря за чисто практическата работа, а не за творческата оценка. Приятно ми е, че съм успял на екрана да постигна чувството, атмосферата, въпросите, катарзиса... Очевидно е от реакциите на зрителите.
- Пиърс Хандлинг* пише в своята рецензия за него, че ‛Сенки‛ е вашият опит да уловите духа на родината ви, а образът на Лазар е олицетворение на Македония. Имахте ли предварително наум такава метафора или това се яви впоследствие?
- Не, не, изобщо нямах такова намерение. Между другото, аз съм отворен към всяко честно тълкуване на филмите ми. Защото, ако моята творба пробуди нещо в зрителя, пробуди нещо в теб като личност, и ти реагираш емоционално, а след това си намериш други, свои, рационални обяснения - това е добре. Но ключовите моменти са два: да има емоционално съпреживяване и да бъде честно това гледане, т. е. да не се придружава с преднамереност, с предварително създадена нагласа или цел. Тоест, ако който и да е зрител разглежда филма по този начин, го възприемам. От моя страна не съм целял подобна метафора, намерението ми беше да поставя тези големи и малки питания, които присъстват във филма. Другото е въпрос на резонанс. Дали в теб резонира нещо като го гледаш.
- Забелязах, че сте заложили един морален акцент - за изборa между добро и зло, представяйки общ за Балканите проблем, включително и за България - корупцията и по-специално тази в здравната сфера. Каква беше целта ви? Искахте да вложите някаква морална поука във филма? Някакво дидактическо послание?
- Да, мисля, че това присъства във филма, част е от неговия сюжет. Очевидният конфликт, който изживява Лазар, идва от сблъсъка му с аморалното отношение на майка му към корупцията. Между другото, тук тя се разглежда като незачитане на ближния, като непочитане на когото и да било от хората, с които тази високопоставена лекарка се среща.
- Казвате, че вече не съществува национално кино, но въпреки че живеете в САЩ, преподавате и работите там, всичките ви пълнометражни филми са посветени на Македония и Балканите. Дори някои ви определят като посланик на Македония пред света. Не можете да излезете от културния контекст, в който сте се родили и отраснали, или още не ви е попаднал сценарий, който да ви се иска да заснемете в друга среда?
- Ами не знам и аз защо... Всички тези филми, с подобни или същите истории, първоначално бяха локализирани другаде и поради някаква игра на случая, а очевидно не е само въпрос на случая, все ставаше така, че ги снимах в Македония... Дали не е зовът на дивото, че някак си все се получава така, че се връщам назад да ги снимам в Македония. (Смее се.) Но те не са филми за Македония. Това са филми за хора, и същите тези хора с подобни проблеми, подобни чувства, в подобни ситуации и обкръжение биха могли да бъдат и на друго място. Нямаше да бъдат напълно идентични, но можеха да се случват и на друго място. Не вярвам на филми, които говорят за едно място, за една среда. Вярвам във филми, които говорят за едно чувство или за един човек, или за няколко души, или за някаква идея... Филмите, които описват едно място, са приоритет на ‛Нешънъл Джиографик‛, на документалистиката, на Си Ен Ен, на антропологията, но това не е изкуство.
- През последните години много балкански режисьори станаха известни извън региона. Балканското кино ‛проби‛ на световната сцена, така да се каже. Но прави впечатление, че всички наградени филми, като се започне от носителя на „Оскар‛ ‛Ничия земя‛ на Танович и се стигне до ‛Бал-Кан-Кан‛ на Митревски, се фокусират върху събитията в бивша Югославия, върху трагедиите, разиграли се там. Остава усещането, че в очите на Запада войната се превръща в щампа на балканското кино и то не може да излезе от тази рамка.
- Мария Тодорова имаше една книга - ‛Замислувайки го Балканот‛**, в която дава интересна перспектива на това, как гледаме на себе си и как се представяме на другия... Има творци и кинематографисти, които превръщат себе си и своето обкръжение в обект на екзотика. И от това правят кариери. Но тази тенденция не се отнася само за Балканите. Та стремежът към екзотика често довежда до появата на филми, които сами по себе си не са нищо особено. Тъжно е... Но има всякакви филми и всякакви хора.
- Вие не обичате да снимате в един жанр. Първият ви филм „Преди дъжда‛ беше драма, вторият, „Прах‛, критиката го определи като ийстърн, а сега излизате на екран с трилър. Какво да очакваме от следващия ви проект? Може би комедия?
- Може и да се случи. Не знам. (смее се) Не обичам да се повтарям, защото мисля, че това е смърт за всеки творец. Да влезе в рутина, да прави едно и също... Макар че, практично погледнато, това е доста печелившо. Но аз повече съм заинтересуван да поставям нови въпроси.
- През 80-те години сте написали доста сценарии, които не са били реализирани. Смятате ли да се върнете към тях и да ги претворите в някой от новите си проекти?
- По- вероятно не. Не знам. Не съм се замислял за това. Мисля, че времето им е минало. Много е лесно да се напише сценарий. Нямам потребност да се връщам към старите си... Нов може да се направи много бързо. А тези отразяват определен момент и не можеш два пъти да влезеш в същата река.
- В света на киното сте известен като човек, който не прави компромис с творческите си принципи. Широко цитирана е вашата фраза, че ‛светът на киноиндустрията е пълен с хора, които имат нисък морал и приличат на амеби‛. Живеем в доста интересна епоха и можем да кажем, че киното се намира на кръстопът в своето развитие. Как виждате неговото бъдеще?
- Жалко е, че парите и хората, които ги контролират, имат прекалено голямо влияние при правенето на филми... Има много режисьори, които сътрудничат на ‛окупатора‛... (Смее се.) И в Европа все повече продуценти започват да се отнасят към киното като холивудските си колеги, макар да нямат нито познанието, нито техниката, нито парите на Холивуд... Ще бъде интересно да наблюдаваме как ще се развива киноразпространението през следващите 10 години. Какво влияние ще окаже интернет върху демократизацията на киното. Защото филмът е много скъпа ‛играчка‛, която после става все по-евтина и евтина, а дистрибуцията е онова тясно гърло, където те причакват онези, които дърпат конците – типа филми, които излизат, начинът, по който ще се разкаже историята. Не толкова историите, а чувството, което излиза от тях. Онези решават кой филм ще се разпространява и кой не. Това най-добре се вижда в Америка, но е видимо и тук, където кината са пълни с холивудски мейнстрийм. И макар че по света се правят и други интересни филми, за които би имало публика, те не са толкова рекламирани и не достигат до зрителя. Нещо подобно се случваше и с музиката. Но през последните години дистрибуцията и разпространението на музиката минава през интернет. Така звукозаписните къщи бяха доведени до ръба на фалита. Избегнат беше посредникът. Друг е въпросът сега как се рекламира тази музика пред хората, които я свалят. Във всеки случай направена е огромна крачка към демократизация и, доколкото има интерес, може да се сваля всякаква музика: некомерсиална, езотерична... Интересно е дали ще се случи нещо подобно и с киното. Ако стане, тогава ще имаме тема за интересен разговор.
Из пресконференцията:
...Егейският въпрос e само една от темите във филма. „Сенки‛ е за хората. И в същото време исках по-скоро да изследвам, отколкото да проповядвам, решение на този въпрос. Не ме вълнува толкова историята, колкото хората, хванати в капана на тази история. Интересува ме конкретният индивид, всеки човек с неговата лична история. А колкото до конкретния въпрос за егейската трагедия, предполагам, че всички, познаващи историята, знаят, че това е един трагичен момент от балканската история. И смятам, че за този проблем определено трябва да се говори и той трябва да бъде разрешен по някакъв начин. Но искам ясно да заявя, че политиката не ме интересува. Интересува ме човешката душа, интересува ме красотата, политиката може да бъде само един от елементите, които предавам като свързани с темата. Тъй като засегнахте егейската тема, трябва да отбележа, че имаше огромна реакция в Гърция, когато показвахме филма миналата седмица. Той още не е пуснат по екраните там, но в пресата имаше огромен дебат.
---
Доматите са любимият ми зеленчук, въпреки че чисто технически всъщност са плод. Когато започнах да правя стори борд за ‛Преди дъжда‛, търсех кои ще са първите кадри в този филм. А във филмовото училище имах учител, който се казваше Майк Корбел, и едно от най-важните неща, които научих от него, беше, че първият кадър определя тона на целия филм. И тъй като за мен основната тема в ‛Преди дъжда‛ беше лична, свързана със завръщането в родния дом, потърсих някакъв образ, който свързвам визуално с Македония. Първо си помислих, че трябва да сложа грозде. После осъзнах, че макар в Македония много да обичаме виното, то не е чак толкова хубаво. Гроздето не е чак толкова визуално въздействащо, колкото доматите. И всъщност образът на домата, неговата плътна закръгленост дава много добра визуална идея на концепцията за кръговото време във филма. И след успеха на ‛Преди дъжда‛ вече като на шега започнах да казвам, че винаги ще започвам филми си с образи на домат. Ако сте забелязали, в ‛Прах‛ доматите присъстват в първите кадри в едно малко магазинче в Ню Йорк. А пък в ‛Сенки‛ направих образа им още по-изкуствен и синтетичен - поставих ги на скринсейвъра на един компютър, защото светът, за който се разказва в ‛Сенки‛, е много по-изкуствен и синтетичен, отколкото този в ‛Преди дъжда‛.
---
Киното за мен е най-доброто средство да изследвам времето. Защото самата природа на филма е такава. Чрез този носител ние трансформираме времето в пространство с помощта на тези 24 кадъра. И след това става много лесно да предвижвате времето напред назад. За мен беше интересно да изследвам как хората като общност чувстват времето, защото ние го виждаме чисто линейно, но начинът, по който преживяваме всеки един отделен момент, всъщност съвсем не е линейно усещане. Ще ви дам пример. Вчера, когато пристигнах в София и се настаних в хотела, изведнъж осъзнах, че отсреща има една сграда, в която прекарах две седмици, когато бях дете, т. е. точно преди 35 години. Така че дали линейното време ме доведе обратно на това място? Не знам...
---
През цялото време, откакто преподавам в университета на Ню Йорк, никой не ме е питал абсолютно нищо за Балканите. Студентите ми са завършили и това им е следдипломна специализация. Занимаваме се с кино, а не с техника или история. Тези студенти са от всички краища на света - и от Европа, и от Азия... Има и един българин. Но никой никога не ме е питал с Балканите. Бих им отговорил, доколкото мога, но досега не виждам интерес.
---
В Америка „Сенки‛ още не е излязъл по киносалоните. Показан е само на няколко фестивала. Всъщност съм удивен от дълбокото разбиране, което показаха зрителите. Реакциите бяха много добри. Начинът, по който построявам моите филми, ги прави достъпни както за хора, които за първи път се сблъскват с балканската култура, така и за тези, които са близки до нея.
---
В момента имам раздвоение на личността. Част от времето си прекарвам в Ню Йорк, част в Македония. И знам, че ако се установя само на едно от двете места, другото много ще ми липсва. Живея в Ню Йорк, снимам в Македония... Може би просто обичам да си усложнявам живота.
---
Всъщност всички ние сме малко мъртви. Любопитно ми е доколко, сблъсквайки се със смъртта, това може да ни направи по-живи. Това, което исках да направя със ‛Сенки‛, беше да сложа смъртта в контекста на ежедневието. Така че мъртъвците да станат част от живота ни и по този начин да разруша тази стена, която обществото създава. Като гледате внимателно филма, ще видите, че всъщност мъртвите са приятелите на Лазар - те му помагат, разбират го, докато неговото семейство прави точно обратното. И всъщност мъртвите са топлите човешки същества, а живите са гладните...
*Пиърс Хандлинг е известен кинокритик, директор на кинофестивала в Торонто
**Заглавието на българското издание на тази книга е ‛Балкани и балканизъм‛
Разговаря и записа Явор Михайлов-Ворце
Публикувано в “Култура” Брой 12 (2495), 27 март 2008 г.
П>С>
Благодарности на всички, които съдействаха за осъществяването на интервюто. Много са и няма да ги изброявам. Те си знаят кои са.:)
Благодарности и на Комитата, който направи снимките.
“През 90-те години на миналия век явлението интернет промени съвременния свят, поставяйки началото на «информационната епоха». «Глобалната мрежа» обезпечи нови възможности за хората да получават и обменят информация в местен или международен мащаб, поставяйки в «рамката на досегаемото» един от най- големите световни складове с ресурси на познанието, огромната част от които свободни и непрекъснато обновявани, правейки ги по- лесно управляеми и предаваеми. Много бързо «виртуалната реалност» се превърна в неотменна част от нашето ежедневие и намери приложение във всички сфери на обществения и личния ни живот. Днес развитието на «високите технологии» и интернет се възприема като една от предпоставките за икономически растеж и социално благоденствие. Показателно за това е вниманието, което «развитите държави» обръщат в своите статистики на интернет потреблението, както и многобройните академически изследвания, посветени на въпроса.
Но на фона на главоломното развитие на «виртуалното пространство» в световен мащаб Близкият изток значително изостава. Какви са причините за това? Имат ли близкоизточните правителства политика и стратегии за развитието на «информационните технологии»? Какви са нагласите и опасенията на местната общественост спрямо «виртуалната мрежа»?”
“Ако между появата на първият европейски вестник и първото печатно издание в Близкия изток изминават повече от два века, то интернет навлиза в региона почти едновременно с неговият възход в Европа и Америка. През 1991 г. Европейският съвет за ядрени изследвания започва проект наречен «Уърлд Уайд Уеб», а две години по- късно британският учен Тим Бернерс-Лий вече е създал първите експериментални уеб страници. През април 1993 г. ЕСЯИ обявява, че уеб технологията е свободна и достъпна за всеки. С тази стъпка се поставя началото на съвременната «глобална мрежа». Според сведенията на компютърният инженер Пайман Арабшахи иранският Институт за изследвания в теоретичната физика и математика прави своите първи крачки и експерименти в интернет още през 1992 г. Но както вестникът, така и интернет среща редица трудности, преди да се превърне в комуникационно средство с обществена значимост в мюсюлманския свят. Докато в Америка и Европа «виртуалното пространство» се развива с главоломна скорост, то Близкият изток и северна Африка дълго време са едни от най- слабо представените области в света по отношение на интернет свързването.”
“Разпространението на «глобалната мрежа» в мюсюлманския свят се възпрепятства от редица фактори като лошата комуникационна инфраструктура в редица страни от региона, скъпите цени на интернет връзката и компютърната техника, но основната причина, забавяща интернет покритието на Близкият изток, според западните анализатори, е правителствената политика в мюсюлманските държави.”
Но “погрешно е да се смята, че всички близкоизточни правителства имат детайлно разработени стратегии за «задушаване» на свободата на словото онлайн. Степента на ограничения и отношението към интернет се различават в отделните държави. Това създава парадоксална ситуация в Египет и Йордания. Вестници, подлагани на цензура в тези страни, стават бързо достъпни онлайн без никакви последствия за тези, които ги четат и разпространяват. Алжир, Мароко и Палестинската автономия полагат относително малко усилия за контрол на интернет съдържанието, позволявайки достъп на местното население до новини и коментари, които местните вестници и ефирни медии не могат да предават.”
“Особено интересен е случаят с Иран, където в началото властите не предприемат никакви мерки срещу «виртуалното пространство». Според изследователят Бабак Рахими това се дължи на съчетаването на множество обстоятелства и фактори. Още от самото начало ислямската революция прокламира, че «ще осъществи близост между технологиите и вярата». Така че противопоставянето на «глобалната мрежа» би поставило управляващите в неловко положение. Навлизането на интернет спомага за икономическия бум последвал Ирано-иракската война, затова управляващите се отнасят благосклонно към него. Освен това правителството не разполага с необходимите ресурси, за да създаде ефективна филтрираща система като Китай и Саудитска Арабия. Не на последно място е и благоприятната политическа ситуация в страната, тъй като формирането на иранското киберпространство съвпада със засилването на реформаторското движение, ръководено от президента Хатами. Така, докато другите близкоизточни режими през 90-те години на миналия век се стремят да ограничат достъпът до интернет, Иран е пример за едно от най- бързо развиващите се онлайн общества в региона. За съжаление през последните години се наблюдава промяна на държавната политика в тази област, намерила отражение в ограниченията, приети през 2003 г.”
“В края на 90-те години на миналия век и най- консервативните близкоизточни правителства започват да разбират, че не могат да ограничават още дълго масовото потребление на интернет. Най- накрая през януари 1999 г. в Саудитска Арабия местни доставчици започват да обслужват обикновени граждани- почти пет години след като държавните институции вече са свързани с интернет. През май 1999 г. повечето страни в Близкият изток, освен Ирак и Либия, имат вече някаква форма за международна връзка с «глобалната мрежа». Поданиците на тези държави, с изключение на Сирия, получават възможност да се свързват по някакъв начин с интернет чрез услугите на локални провайдъри. През 2000 г. публичен достъп до киберпространството получават и гражданите на Либия, а скоро след това и на Сирия, макар че скъпите цени и правителственото филтриране все още потискат ръстът на «виртуалното» потребление в тези страни.”
“В началото на новото хилядолетие интернет вече присъства в близкоизточната реалност. Предстои ни да видим обаче каква роля ще играе там.”
Извадки и обобщения от дългата ми и подробна статия, публикувана в последния брой на списание “Изток-Запад”.
П>С>
Ако някой се интересува от формирането на ислямската комуникационна култура, възникването и развитието на медиите в Близкия изток, може да разгледа предишните ми публикации по темата в същото списание: “Съществува ли универсален модел на комуникация”, “Новото време и появата на вестника в Близкия изток” и “Съвремието и “новите медии” в мюсюлманския свят”. Достъпни са в архива му>, само трябва да се регистрирате. Тези материали не са някакви задълбочени “академични изследвания“ или “журналистически проучвания”. Не съм много доволен от тях. Знам, че има още много да се каже по въпроса и смятам да работя по тази тематика и занапред. Но се надявам, че съм успял да хвърля някаква светлина по “материята” с тези обзори и анализи. Благодаря за всички съвети, насоки и добронамерени критики от мои преподаватели, колеги, приятели и познати. Очаквам коментари и от вас.
“За да остане природа” организират протест в защита на Рила в петък при парламента. Сборът е от 16.30, а акцията от 17.30. целта е да се привлече вниманието на председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозо, който ще бъде на посещение в България.
Тъй като в неделя времето беше слънчево и приятно, някак мамещо и предразполагащо към разходки или някаква друга физическа активност, двамата с Jah-Sen решихме да открием баскетболния ни сезон.
Но докато стигнем до игрището, срещнахме толкова трудности, че замисълът ни беше пред провал. Първо, трябваше да купим топка, щото старата беше дала фира. Всеизвестен факт е, че неделя е най- “умрелия” ден от седмицата и всичко живо релаксира след съботния запой, а повечето магазини не работят. Също така е известно обаче, че бизнеса определя правилата и доста магазини работят в неделя. Лично аз дълго време съм работил през почивните дни, въпреки че не ми се е искало, но с ясното съзнание, че моята “дейност” ще помогне на някой нуждаещ се клиент. Благодарността, която ми изказваха, ми носеше голямо удовлетворение и компенсираше личните ми жертви. Но какво беше учудването ми, когато обиколихме почти всички спортни магазини, които знаем, а нито един не работеше. Струва ми се малко глупаво, тъй като почивните дни са време, когато хората проявяват желание да се “поизпотят” и това е възможност за търговците на спортни стоки да направят оборот. Вече почти се бяхме отказали, когато най- накрая съвсем случайно открихме магазин, който работи. Та след 4 часа обикаляне се снабдихме с топка и се насочихме към игрището на кварталното училище. Мислехме си, че при кошовете ще бъде “фраш” както винаги и лесно ще си намерим противници за играта. Но не би...
Игрищата бяха празни. Дори на футболното имаше само 6 момчета. За сметка на това около игрището имаше бая хлапета с махмурлийски вид, които пиеха бира и пушеха цигари...
Няма да се правя на възпитател- всеки сам решава за себе си, а и самият аз пуша и пия. Но това, което ме тревожи е нарушения баланс. Липсата на играчи на игрището и изобилието от кибици с мъртвешки физиономии наоколо. Т. е. отсъствието на алтернативната група. А не е зле, ако пушиш и пиеш, пак да поддържаш някакъв личен баланс и да изхвърляш малко токсини, да се поизпотиш...
Ние с Jah-Sen си направихме играта, но през цялото време ми беше някак странно колко самотни стояхме в средата на празното игрище.
П>С>
Ей, наистина прекалявам с цигарите, много бързо се задъхвам вече. Лошо, Седларов, лошо...
Както писах, чух се и се видях с няколко ирански и кюрдски приятели и познати, за да се почерпим на обяд по повод Невруз...
А след това вечерта най- неочаквано се озовах на... африканско парти в центъра на София. Явно е, че екзотика в живота ми хич не липсва.:)
Това беше, доколкото разбрах, трето издание на така наречените “Африкански нощи”. Купонът беше на страхотно ниво, за което поздравявам моя познат Анди от Нигерия, който е един от главните организатори на събитието.
Принципно за повечето българи Африка е и си остава “черна” и в преносния смисъл на думата. Т. е. не знаят почти нищо за африканската култура и музика. Та това е една добра възможност да запълнят тази празнина. Такива вечери на “африканска тематика” ще се провеждат веднъж месечно. Ако сте почитатели на горещите ритми, любопитно ви е да чуете първия “Българо- африкански самодеен хор”, обичате да танцувате и да се веселите, ако искате да се запознаете с други купонджии и видни представители на африканската общност в България- не пропускайте следващото издание.
П>С>
Днес е Невруз - иранскоезичният и мюсюлманският свят празнуват Нова година!
Да им е честита и най- вече мирна!
Довечера не забравяйте да почетете приятелите си кюрди, иранци, алевити..., ако ви се намират такива!
П>С>
Ей, край нямат тези празници!
А блогът стана като каталог за тях.
Извинявам се за което.
НЕ ЗНАЕМ ДАЛИ МОЖЕМ ДА ГИ СПРЕМ, НО ЗНАЕМ, че РИЛА заслужава да направим всичко, за да опитаме!
Ела днес - вторник, 18 март, точно в 18:30 на ъгъла на Раковски и Неофит Рилски (Там, където преди 6 месеца за пръв път застанахме заедно срещу незаконното строителство в Национален Парк Рила) в СОФИЯ или пред сградата на общината във Варна!
БЪДИ ТАМ, ВЗЕМИ ИНТЕЛИГЕНТНИТЕ ОТ ПРИЯТЕЛИТЕ СИ, донеси готовност да покажеш какво мислиш - така, че всички да разберат какво мислиш!
НЯМА ДА ПОЗВОЛИМ ОЛИГАРХИЯТА С ЛЮБЕЗНОТО СЪДЕЙСТВИЕ НА ОФШОРКИТЕ И МИНИСТЕРСТВОТО НА ОКОЛОНАТА СРЕДА И ВОДИТЕ ДА УНИЩОЖАТ РИЛА
Точно в 18, 30 часа започваме да пресичаме, точно в 18, 45 часа си тръгваме и оставяме незаконните ни картонени строежи да бъдат премахнати.
ЗАЩО?
ЗАЩОТО Министърът на околната среда и водите, директорът на Дирекия за национален строителен контрол ТРЯБВА НЕЗАБАВНО да подпише заповед за спиране незаконното строителство на ски курорта „Паничище – Езерата – Кабул" и да се заемат със събарянето на незаконно построения лифт Пионерска – Рилски Езера.
Варна се включва:
18. 30 часа пред Общината.
Да се носят лозунги.
Пресичаме на зелено
КАТО БЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИН НАСТОЯВАМ НЕЗАБАВНО:
- Да се спре незаконното строителство на Паничище и да се дадат гаранции, че ще се спазва законът и няма да бъдат допуснати ски-курорти на територията на Национален парк Рила!
- Да се спазва европейското и българско законодателство за Натура 2000 в Рила, включително Рила-буфер по хабитатите да се приеме в предложените от НПО граници, като не се изключва Паничище под натиска на инвеститорите!
- Незабавна заповед и реална забрана на всякакво строителство на Иракли и пълна рекултивация на р. Вая
за сметка на нарушилите закона!
- Защита на всички защитени територии заедно с влизащите в Натура 2000!
В противен случай всички плащаме от джоба си
и оставяме уникалната ни природа да бъде непоправимо опустошена!
Вчера беше Денят на Свети Патрик. Нали не сте забравили да честитите на приятелите си ирландци?! Ако имате такива де. Аз лично се отчетох. Надявам се да сте празнували по ирландски и днес да не ви болят главите.:)
Dirty old town
Irish rover
Whiskey in the jar
Jump around
П>С>
Не знам защо, но винаги съм си мислел, че ако не се бях родил българин, щях да се пръкна ирландец.:)
"Този град, в който аз съм роден
За мнозина навярно е скучен
Разпиляват се ден подир ден
Просто няма какво да се случи
Разпиляват се ден подир ден
Просто няма какво да се случи
Тук трамвайни коли не звънят
И реклами неонови няма
Тук по тъмно започва денят
И завършва със първа програма
Тук по тъмно започва денят
И завършва със първа програма
Ала все пак и тук
Хора раждат се, дишат, мечтаят
През дъждовни и слънчеви дни
Подир своето щастие бягат
Да, така е във малкия град
Този град старомоден и скучен
В който друго освен да се влюбиш
Просто няма какво да се случи"
Да, ама не. Образът на този малък град май изчезна безвъзвратно някъде. Реалността не се покрива с мита. Легендата за усмихнатите, чистосърдечни и добронамерени хора от провинцията, които поздравяват всеки и не заключват домовете си, които пеят и зло не мислят.
В българската провинция цари един “ъндърграунд”, който не можем да си представим. Малките градове се превърнаха в укритие на най- различни социопати и психопати, които виреят там на свобода. Не, че в големия град няма такива, но там незнайно защо избуяват още повече. Вероятно причините за това са комплексни- тежкото икономическо и социално положение в провинцията, безперспективността... Със сигурност роля тук играе и скуката. Тя може би подбужда хората към “отклонения”. Като казвам това , разбира се, имам предвид, че е доста трудно да се тегли ясна черта между нормално и ненормално. Но винаги съм си мислел, че има някакви граници... Все пак...
Случилото се в Трън е само върха на айсберга.
Що неща съм видял (вече си мисля, че нищо не може да ме изненада):
Баби и дядовци отглеждат и пушат канабис, за да подпомагат домакинствата си, тъй като не им стигат парите...
Дребни битови скандали, прерастващи в кланета...
Между свалка и изнасилване в доста райони на България има знак за равенство. Веднъж трябваше да спасявам една позната от такова изживяване. Някаква сбирщина “кочове” и се нахвърлиха без никакъв свян и предупреждение, а тя в случая не ги беше предизвикала с нищо. Най- странното е, че за всички това беше в реда на нещата и се чудеха защо им преча...
Приятел ми разказа как в един китен малък град местни бизнесмени, “стожерите на общността”, дето колят и бесят всичко местно, като се напили, без никакво притеснение разкрили педофилските си наклонности, разказвайки как изнасили някакво 14-годишно момче. И това се случило в присъствието на жертвата...
В някакво друго поселище пък двама местни мафиоти отишли посред нощ и пребили някаква старица, защото мислели, че е вещица и им е направила магия...
В провинцията продължават да действат някакви феодални порядки и “омерта”...
Започвам да се чудя дали винаги не е било така.
А “малкият китен град” е само една химера на болните ни мозъци...
Днес е Сирни заговезни и по традиция се иска прошка от близките ни хора за тревогите, неудобствата и обидите, които сме им нанесли волю или неволю. Както е известно, спазвам обичаите, така че ако съм обидил някой с публикация на блога, моля да ми прости.
Днес е хубаво да си простим и сами на себе си, а това е най- трудно за хората със съвест.
Macedonian Patriotic Organization
of the
MONUMENT TO TODOR ALEXANDROFF IN VELES
Dear Mr. Karov and our MPO Patriots,
The Central Committee of the Macedonian Patriotic Organization of the
Sincerely,
The Central Committee of the MPO
Ако 2007-ма беше година на сватбите, то 2008-ма ще е година на бебетата. Нормално е. Дори бебетата ще се окажат повече от сватбите, защото както е известно, не е необходим брак, за да се правят деца. Други неща са необходими.:)
Минах да видя един приятел, чиято жена е бременна. Горката постоянно се оплакваше за положението на бременните жени в България- колко тежко било, как обществото нямало изградено отношение към тях, нахока и приятелят ми- не правел достатъчно, дори през 19 век бременните жени били по- добре третирани... На пръв поглед не бих се съгласил с нея, той я обича много и винаги я е носил на ръце. Но откъде да знам. Трябва да се вземе предвид, че терминът й наближава. Доколкото знам през този период родилките са изключително раздразнителни. (Моля дамите да не ми се впрягат- не съм много вещ, така съм чувал.)
Та нейните оплаквания ме накараха да направя един обзор на българските обичаи при бременност и раждане през вековете, опирайки се на познанията ми останали от курса по етнология. (Ако някъде пропусна или сгреша нещо, нека някой колега, минаващ през блога, ме поправи. Все пак съм специализирал нова обща история, а не етнография.) Допълнителен стимул в това начинание ми оказа и утрешния ден на майката. (този долен комунистически празник, каращ мъжете да се изръсят още веднъж за жените си през годината.:) Това беше шега, за неразбралите.)
Та било ли е положението с бременните и родилките през “19 век по- добро”?
Първо, по онова време жената е трябвало да крие бременността си възможно по- дълго време. Защото ако някой лош и завистлив разбере е можело да урочаса плода или да му направи магия. Това означава, че жената не се е радвала на специално внимание. Факт е, че редица от прадядовците ми са родени по каменистите ниви в Македония, докато майките им са сеели и жънели.
Родилката има двойствен статут в тогавашното общество. От една страна тя вероятно носи бъдещия наследник и радост за бащата, но от друга той се явява чужд “погански” организъм, податлив на дявола. Затова има много суеверия, че родилките пресичат късмета. Ловците и рибарите са смятали, че ако срещнат бременна жена- ще им се загуби слуката. Освен това родилката не се нарича по име. Казвали са и в някои райони “левуса”, в други- има различни наименования. Това е продължавало до 40 ден от раждането. До този ден не е имала право да влиза в църквата. Едва тогава минава от там, пречиства се и пак почват да я наричат по име. Затова и майките не са присъствали едно време на кръщенетата на своите деца. Обикновено новородените са били доста слабички и голям процент от тях са издъхвали. По тази причина бабите са бързали с кръщенетата- в противен случай е можело умрелите бебета да не видят християнско погребение. Освен това детето в утробата се е смятало за уязвимо от външни влияния. Така например, ако родилка види змия или прескочи въже, смятало се е, че пъпната връв ще се увие около врата му и ще се задуши.
Раждането. Такова изживяване днес няма. Раждало се е в къщи при лоши хигиенични условия. И това е в добрия случай. Смъртността при родилките е била доста висока. Така си е отишла и първата жена на дядо ми. По време на раждането в някои райони на южна България и най- вече в Македония под възглавницата на родилката са слагали глава на убит вълк (понякога куче)- хем да пази, хем детето да е юнак. Пак в този регион е било прието родилката да прегризва пъпната връв със зъби- за да бъде детето здраво и юнак. (Моля, не повръщайте.) В Добруджа пък са я прерязвали със сърп, за да стане новороденото работлив човек.
Веднага след раждането бебето се е прекарвало над огъня- както казах, то е чужд, “погански” организъм и може да бъде обсебено от дявола. Та това е предпазна мярка. Увивали са бебето в някоя мръсна риза на баща му- да мирише на “познато” и да го пропуснат злите сили. Червени конци и сребърни пари. Те също пазят. Не дай си боже детето да има някой дяволски белег- ципа или нещо друго. Или пък “лоши очи”. “Лоши очи” имат хората, чиито вежди са сключени.
Апропо, нашите предци са били запознати с явлението родилен белег. Знаели са, че то е следствие на уплах в родилката, която при стрес е докоснала някоя част от тялото си. Затова бабите са съветвали булките, ако се уплашат, да се хващат за “гъзо”, че там “ни си личи”.
Така са раждали и носили в утробите децата през 18 и 19 век.
Вие преценете дали положението на днешните родилки е по- лошо.
Знам, че има рискове. Но те са резултат от състоянието на здравната ни система. Рискът да попаднеш на някой некадърен доктор и да си отидеш са доста големи. Доста такива случаи има през последните години. Също и за хигиената на здравните ни заведения има какво да кажем.
Но да се твърди, че отношението към бременните не се е променило през вековете, ми се струва нереално.
хххх
Шегата настрана.
Днес се взрях в очите на майка си, осъзнах колко тревоги и неприятности съм й създавал, колко трудно намирам време да направя нещо хубаво за нея.
Утре поговорете с майките си, момчета. Направете нещо за тях. Защото без тях нямаше да сме това, което сме. Нали знаете какво е казал българина във вица: “най си обичам мама”.:)
И нека не го правим само на празници
БЕЗ ДУМИ
П>С>
Мислех да не пиша повече, ала...
Допълнение:
Вчера беше много странен ден...
Но да започна отначало.
Още когато разбрах, че “Култур Шок” (Kultur Shock) ще идват в България, направих отметка в паметта си да купя билети. Дори го бях замислил като “семейно мероприятие”, защото смятах, че ще й хареса. Добре де, ама когато пуснаха заветните хартийки в разпродажба, нямах излишни пари. После имах “сухо”, ала бях толкова претрупан с работа, че забравих за всичко друго. Накрая се сетих, ама беше късно. “Мандалото беше лопнало.” Малко се ядосах, много ми се ходеше, а и напоследък не отделям много време за разпускащо пого. Но след това му теглих една майна- не ми беше за сефте да изпускам някой концерт поради житейски неволи. Бях вече забравил, зарих се отново с работа, дори тръгнах да организирам вчера купон в чест на приятел, заминаващ за чужбина. Но вкъщи обстановката беше работно- напрегната и нещата отидоха към отмяна. Почнах вече да сдухвам, когато... Ни в клин, ни в ръкав ми се обади Братът и каза: “Баджанакът ми има излишен билет”. Опаааа... Точно от това имах нужда. Да зарежа всичко и да разпусна. Хубаво, ама два часа по- късно Братът се обади отново и заяви, че “билетът отекъл”. “Нищо ново”, помислих си аз, “съдбата все такива ми ги върти...” Казах му да не се притеснява и продължих да си ръчкам “проектите”. Вече бях отписал съвсем “събитието”, дремех пред телевизора, опитвайки се да гледам новините- пак не бях спал последните дни и ... Братът пак звънна. “Намерихме билет и за теб”. Оставаха 20 минути до началото, бях се разплул по домашному... Ако ротния ми беше видял с каква бързина се облякох и изстрелях, сигурно нямаше да повярва- дори по време на тревога не съм бил толкова бърз.
Онзи горе винаги ме е обичал по някакъв странен начин- макар че не знам с какво съм го заслужил...
Концертът...
За съжаление влязох към края на изпълнението на “Балканджи”. “Черно фередже” подгряха невероятно- всички пеехме в хор “любимите мръсни песни”. Рокът вече е семейно предприятие, някои бяха довели пет- шестгодишните си хлапета- да слушат, да знаят...
Да бехме малко подпийнали...
Култур Шок
От тук нататък не помня почти нищо.
По едно време щях да се задуша и припадна...
Прибрах се порядъчно стъпкан, блъскан и полят с бира.:)
Мисля, че и този път концертът им в София ще бъде най- добрия от цялото турне.
П>П>С>
Благодарности на Братът за билета. Той е един истински приятел.
Но стига съм се отклонявал- вижте впечатленията на Стоян:
Първо за откриването на паметника на Тодор Александров във Велес.
Самият Каров е много странен* (* нетипичен за македонската среда) човек, не го е страх ни най- малко от сърбите и отмъстителни македонисти. И не случайно точно той открива паметник на Тодор Александров. Това не продукт само на смелост а и самоувереност (включително и финансова). Местните сърбомани/македонисти му имат страх, не смеят да излезнат директно срещу него. Не случайно паметника го рушат нощем. Ще ми се да има повече такива българи в Македония. В деня на откриването още 1 час по- рано започнаха да се събират българи пред къщата му която е в центъра. Отивайки натам, питаме хората “къде е къщата на Драги Каров?“ и някои ни упътват, други злобни подмятат „той не умре ли ?“. Къщата му е известна още като „бугарската амбасада во Велес“. Пристигаме там веят се български знамена, чува се шумни възрожденски песни, както и песни за Тодор Александров. Направо не мога да повярвам, че това се случва, а някои от там присъстващите даже малко са смутени, но не и самия Каров. Седнахме с няколко от хората в едно съседно кафе да дочакаме 12 часа и разбирам, че тях още ги е страх да развеят българското знаме(докато пътувах от Скопие за Велес видях няколко къщи с Албански знамена.....),бая бой са яли.
Малко преди 12 дойде Каракачанов с мерцедес, а малко по- късно и рейса с ВМРО-вци. Една част от тях се познаваха с македонските българи, но друга част бяха пълни статисти, изглеждаха ми малко като „изпратени“, все пак изглеждаха сравнително интелигентни и слабички хора, които повече наблягат на книжките и по- малко на бодибилдинга. По едно време дойде и рейса на БГНС(хората на Расате), които изглеждаха доста яки (сравнени с ВМРО-вци) и малко тъповатички (съжалявам ако обиждам някой, но това ми бяха първите впечатления). Те бяха пълни парашутисти, нито се поздравяваха с някой от македонските българи, нито нищо, само дойдоха в дворчето около паметника и показваха на високо българското знаме щамповано с знака на Тангра (за мен гавра с 2 български символа, но както и да е лично мнение).
Речта на Канзуров.
Това, което го има качено в Интернет е една малка част, самата реч трая около 10 -15 мин. Като най- важното, което успях да запомня от нея, е – Биографична справка за живота на Тодор Александров, желание на македонските българи да не се крият като плъхове по дупките, да могат спокойно да се изяснуват както се чувстват, без каквото и да е претенции за територии или нещо подобно. Те просто искат права като всички останали. Не искат фалшификации в историята, готови са да си търсят правата пред всички правозащитни организации. Надявам се някой от ВМРО, да е записал и да качи в Интернет цялата реч на Канзуров и на всички останали, които говориха, защото паметта ми има свойството да помни само определени неща. Все пак искам да отбележа че говориха Каров, Канзуров, Перев и представител на МПО (македонската патриотична организация) от Скопие прочете едно писмо, което ще потърся и надявам се да сложа линк по- късно към файла .
През цялото време имаше една тълпа на далечния тротоар, която ни оглеждаше, но не смееше да доближи, само гледаше отдалече. По- късно видях какво „мислят“ в интервютата им за македонските телевизии (Сител най вече). Както по- късно разбрах, между нас е имало и страшно много ченгета, които са ни оглеждали отблизко.
После се събрахме и хапнахме (поляхме) откриването, като знаехме предварително че паметника няма да изкара още много. Важното беше, че тия хора се бяха осмелили да покажат публично, че искат промяна, самите те се радваха на собствената си дързост. Усетих в тях желание да променят ситуацията и да се почувстват свободни в собствената си държава.
Ако трябва да съм искрен, това, което най-точно ги характеризира е, че са българи. Не ги познавам добре, за да мога да дам някакво точно и изчерпателно описание за тях, още по- малко да ги съдя за недостатъци, но представете си какви хора познавате в България? Е такива са и те – различни, всеки със своите недостатъци и предимства. Все пак искам да споделя, че всички, които дойдоха в Неделя, са повече или по- малко смели. Особено онези, които са яли не веднъж бой от УДБАшите. Всичките ми се оплакаха, че българския капитал в МК е безразличен към българите. За пример ми дадоха сръбските фирми, които наемат предимно сърби, албанските - албанци , но не и българските. Може би българските въобще не се интересуват дали има българи в МК?! Едно момче спомена, че това дори било нарочно. Сега това е от теория на конспирациите. Но голяма част от едрия бизнес в България произлезе от политическите класи (ДС), не бих се учудил, ако нарочно не наемат българи. Не знам, но фактите са си факти, няма БГ фирма в МК, която да наема предимно българи. Някои от тамошните българи са се позамогнали и помагат на другите. Те казват така : отиваме в София, там ни казват „- вие сте българи“, „– да, българи сме“ и нищо повече, нямаме никаква подкрепа от София- нито официална, нито неофициална. Е има изключения, за които ми споменават някои от тях, но те са изключения.... За посланика Мухов, дори не искам да коментирам, нито един от тях не ми каза нещо положително за него. Показателно е, че при откриването се скриха тези от консулството. Липсва им медия. Всички сме свидетели на помията, която залива Македония и те самите го виждат, но няма какво да се направи. Всички медии са повече или по- малко подчинени на бившата държавна сигурност (както впрочем е и при нас). Нямат телевизия от България. Въпреки че КейбълТел купиха една дузина македонски кабеларки, единствена българска телевизия си остава “Планета” и много от тях недоумяват защо??? Аз също съм уверен, че има конкретна причина, която не знам. Много се зарадваха на мартениците (мартинките), които им донесох, като даже цяла чанта да бях взел щях да успея да я раздам. Не само че не декларират публично желание за обединение, а и не го показват в лични разговори. Дори и в тези на 4 очи, те изразяват желание да си седят в Македония , надяват се да влезнат в НАТО и ЕС, и по този начин да се „обединим“.
Стоян Христов
Преди няколко дена се видяхме с Даниел. Една дълго отлагана среща. И двамата работим като изоглавени. Та се разговорихме как са се променили нещата- колко рядко се виждаме, как се отчуждаваме... Този проблем явно тревожи не само нас. И Патеев е писал по въпроса. Преди известно време и аз драснах нещо.
Но да се върна към историята. Даниел каза, че хората толкова са се отчуждили, че да те убият на улицата, пак няма да има кой да се намеси. Тогава се сетих за един тест на тема толерантност, публикуван в един форум, където попаднах наскоро. Единият от въпросите гласеше: “Ако видите някои бабаит да налага някой по- слаб, ще се намесите ли да защитите по- слабия?”. (Нещо от този род беше.) Всички масово, вероятно от куртоазия, бяха казали “да”. Но аз си спомних за една случка от моето битие, която ще ви разкажа:
Принципно никога не съм обичал да гледам как тероризират слаби и безпомощни, и обикновено съм се намесвал в такива ситуации. Понякога са ме спирали, казвали са ми да не се забърквам, но рядко съм слушал... Докато една вечер, прибирайки се към къщи, не минах по една тъмна и криминална уличка. Там има една известна чалга кръчма, където се събират местни бабаити и изроди. Та въпросната вечер, минавайки оттам, забелязах на 200 метра от въпросното заведение мъж и жена, застанали до някаква кола, вероятно тяхната, които бяха в разгара на “семеен скандал”. Явно бяха изкарали приятно в чалготеката и сега бяха тръгнали да се прибират... Но някъде по пътя към автомобила беше пламнала искрата на крамолата. Тъкмо се приближавах към тях, когато караницата ескалира в побой. Мъжът почна да налага приятелката си с все сила и най- безцеремонно. Онази се опитваше да окаже някакъв отпор, но безуспешно. Всичко стана толкова бързо, че в първия момент се втрещих и не реагирах. Наоколо нямаше полиция, а и кой знае кога щеше да дойде, ако й позвъня. А работите отиваха още по на зле за “мацката”. Тя започна да крещи: “Помощ! Помощ! Ще ме убие!”. Шумната музика от кръчмата заглушаваше виковете й, а и едва ли някой би се втурнал да й помага. Но за сметка на това нейните писъци ми помогнаха да се окопитя, връщайки ме в реалността. Без да се замислям, се включих “на скорост” в мелето. “Центровах” доста успешно побойника и тръгнах да предприемам “довършителна работа” по неговото неутрализиране, когато най- неочаквано и за моя най- голяма изненада малтретираната жена смени “бойния вик” от “Помощ! Помощ! Бият ме!” на “Помощ! Бият го! Ще го убие!”. Но не беше само това. В следващия момент тая ми се хвърли на гърба, като почна да ме удря и души. Приятелят й започна да се окопитва и също тръгна да ме налага. Историята получи неблагоприятен обрат за мен, още повече, че някакви, явно негови познати, излязоха от бара и тръгнаха към нас. Отскубнах се бързо, след като получих няколко удара- единият ми изкара въздуха, и си плюх на петите. Бърз спринт до края на улицата. Онези не ме последваха. Когато стигнах ъгъла, се обърнах и с почуда гледах как мъжът и жената, подкрепяйки се един друг, влизат в колата, докато си "гукат"...
Такива ми ти работи се случват...
Та на кого да помогнеш и кога да се намесиш?
Нищо не е само черно, нито само бяло.
Не, не съм се отказал да се намесвам в такива ситуации, просто преценявам по- внимателно подхода си.
Чудя се какво празнувам днес.
Не! Не искам да се намесвам в споровете, дали датата на подписване на прелиминарен мирен договор между две империи, воювали помежду си за своите интереси, е достойна да бъде български национален празник.
Друга ми е мисълта.
Нали националният празник служи да се отбележи държавността, обществената сплотеност и солидарност. А тях не ги виждам никъде.
Какво празнува една държава, която повече от 8 години се опитва да въведе единен номер за спешни повиквания, изхарчила е милиони за целта, а не е успяла? На която й спряха парите по програма ФАР? В която вагоните на БДЖ са по на 30 години и никой не си гледа работата по осигуряване на безопасността? ...
Една държава, чието мото е “да мине номера”.
Не, благодаря!
Напоследък бях много натоварен. Почти не виждах слънцето, а то пък напук беше започнало вече да напича пролетно. И майки с колички се завъдиха в градинката...
А аз само мечтаех да му се насладя на слънцето и за нещо от този род:
снимка: Borisu
Ех, мечти, мечти...
Пролетта настъпва. Чувствам го. Викам да се хванем за зелено.
Честита Баба Марта на всички, които минават през блога!
И ‘айде, чакам ви в градинката! :) И шаха съм подредил! ;) Само носете повече гроздова...
Powered by Blogger And Webtalks Templates и леко модифицирано от Jah-Sen и Ворце
