Децата (Защо са ми)

Лидия зададе въпросът: “какво искаме от децата си?” и ме провокира да напиша този текст. Той е хипотетичен и теоретичен, защото нямам деца, но искам да имам, а това е моят опит да обясня защо. Именно “защо искам да имам деца” е въпросът, който трябва да си зададе всеки преди да започне да ги прави. Зададох си го и аз. Не искам деца, за да заменя плюшените играчки от моето детство. Да създадеш дете, това за мен означава да създадеш личност и те доближава до бог. Все едно създаваш нова вселена. Можеш да направиш много неща през живота си, да постигнеш много, но всичко това е несравнимо със съграждането на една нова личност. Ако се справиш добре, това е венецът на твоето съществуване. Не, не искам да задушавам децата си, да ги хокам, да изисквам от тях висок успех, сляпо подчинение, да вървят по утъпканите и добре известни пътеки. Не това, според мен, е задачата на родителят, не това е начинът да създадеш личност. Родителят трябва да научи детето си да мисли. Не как да мисли, а да мисли и преценява, а след това да го пусне навън, на улицата, за да трупа опит и да го превръща в принципи.

Преди известно време гледах едно предаване, в което представяха животът на едно момче, станало зависимо от хероина. Първата му реплика пред камера беше “съжалявам, не знаех...”. Ето това не искам да чуя от децата си, репликата “не знаех”. Искам, когато моите деца вършат нещо, да го правят с ясната преценка за възможните последствия, да носят отговорност за своите действия. Не искам да вземат наркотици, защото така правят приятелите им или да станат адвокати, защото така е модерно и престижно. Не искам да отглеждам “заблудени жертви на рекламата”. Искам те да имат собствена преценка, собствена позиция, която да защитават. Нищо повече.

Това е теорията ми. Дали ще я претворя на практика, ще видим.

Посвещавам този текст на майка ми. Благодарен съм й за всичко и най- вече за това, че не ме превърна в “заблудена жертва на рекламата”. Благодарен съм й за подкрепата и доверието, които ми е оказвала винаги, дори когато съм си трошил главата, никога не ме е съдила, а винаги се опитваше да ме разбере и подкрепи.