Домът и комшулукът

Както всяка сутрин събуждането ми беше трудно, макар да си бях легнал рано за моите стандарти. (Обикновено си лягам 3- 4 часа сутринта.) “Още не отворил гуреливи очи”, бързах да си направя спасителното сутрешно кафе. Сипах си ароматната черна смес, запалих цигара и застанах на отворения прозорец, за да усетя живителният студ на сутрешният полумрак- “часът е седем, седем без нещо”. Някакъв пич се мъчеше да паркира очуканият си западен автомобил пред кооперацията сред другите таратайки. Наблюдавах го с интерес, защото в този ранен час, околността не предлагаше нищо по- занимателно за зяпане. След като най- накрая се справи с упражнението “дислоциране на МПС”, той слезе от колата, погледна нагоре, забеляза ме и подвикна:
- Извинявай, познаваш ли Мария?
“Има си хас! Таман три Марии познавам.”- помислих си сънено и отговорих машинално:
- Да.
- А на кой етаж живее?
- Аааа, това не знам.
“Абе, има ли Мария в блока?!”- зачудих се аз.
Така е! Винаги може да се получи разминаване и някой да се изгаври с теб, без да иска.

[+/-] ОСТАТЪКЪТ ОТ ТЕКСТА

В средата на жизнения път, изминат от мен досега, смених едно гето с друго. Днес 70 % от съкооператорите, които се нанесоха заедно с мен в новопостроеният блок, вече не живеят тук. Първоначално над нас живееше някакъв цирков дресьор на кучета. Не минаха и 4 години, когато той продаде апартамента на някаква баба, която се настани там с нейната внучка. Не си спомням как се казваше бабата, но си спомням името на внучката. Това няма значение, тъй като скоро след това и те препродадоха апартамента на някаква друга баба... Всеки, който направеше малко пари, бързаше да се изнесе в “по- реномирано” гето, отговарящо на новият му “социален статус”. Започнах да забелязвам някаква тенденция, отговаряща на така нареченият “съвременен западен номадизъм”. В Западна Европа и Щатите хората постоянно се местят, следвайки работата си, образованието или желанията си. Естествено, тук тази тенденция се “побългари”. Ако на запад хората живеят под наем и не се превързват към къщите си, то тук виждам някаква поредица от имотни покупко-продажби, породени от народопсихологията ни да чувстваме сигурността на собствения дом. Всъщност, този процес не е започнал днес. Вътрешни миграции в България винаги е имало. Моите предци са се местили няколко пъти. Това е някакво странно съчетание от желанието за промяна, която ти дава движението, надеждата за подобрение и нуждата от сигурност, които ти дава собственият дом. Но отношението на бабите и дядовците ми към дома беше различно. Виждам го и в майка си. “Да се завърнеш в бащината къща...” При тях тази фраза имаше смисъл. Може би заради преживените катаклизми, подтикнали ги към движение, те отдаваха такова голямо значение на дома. А домът не беше някакви стени, зад които се свираш. Имаше чувство за общност. А тази общност обхващаше и съседните домове. Както казва бащата на Реймънд от едноименният сериал, “къщата се избира според местоположението, а местоположението са съседите, съседите и пак съседите”. (Нещо от този род беше.) Колко време съм прекарвал в комшиите на баба и дядо, все едно си бях у нас, а тези хора ме приемаха като тяхно дете.
А днес...
Много мои познати си взимат нови “хубави” апартаменти, инвестират големи суми в тяхното благоустройство, но въпреки това не са щастливи. Повечето от тях казват, че се задушават. Не могат да понасят съседа отляво, отдясно, отгоре или отдолу. Макар да не го познават. Но той им се натрапва индиректно с шумната чалга, която пуска, чрез домашният си любимец или чрез досадните си привички.
Аз вече започнах да забравям имената на съседите си. Нормално е при това текучество в блока ми. А и съкооператорите не държат да се представят. Разминаваме се като непознати. Вече не поздравявам. Няма смисъл. Те ми хвърлят по някой пренебрежителен, високомерен или подозрителен поглед. Почнах да им отговарям по същия начин. Последният новодомец беше един китаец, който взе жилище на един от горните етажи. След като се нанесе, мина по всички апартаменти с кутия бонбони, за да се представи и да ни пожелае “да бъдем добри съседи”. Но ентусиазмът му явно бързо се охлади от нашите привички. Тридесетте процента съкооператори ветерани пък се държим като бивши гаджета, които са се разделили след дълга и досадна връзка, която им е разкрила всички кирливи ризи на другия. Поздравяваме се, но не си говорим.
Е, има едно, две изключения. За потвърждение на правилото.
Започвам да се замислям дали не е дошъл момента да сменя гетото.
Ама пак трябва да подбера “местоположението”, т.е. съседите.