На кого да помогнеш и кога да се намесиш?

Преди няколко дена се видяхме с Даниел. Една дълго отлагана среща. И двамата работим като изоглавени. Та се разговорихме как са се променили нещата- колко рядко се виждаме, как се отчуждаваме... Този проблем явно тревожи не само нас. И Патеев е писал по въпроса. Преди известно време и аз драснах нещо.

Но да се върна към историята. Даниел каза, че хората толкова са се отчуждили, че да те убият на улицата, пак няма да има кой да се намеси. Тогава се сетих за един тест на тема толерантност, публикуван в един форум, където попаднах наскоро. Единият от въпросите гласеше: “Ако видите някои бабаит да налага някой по- слаб, ще се намесите ли да защитите по- слабия?”. (Нещо от този род беше.) Всички масово, вероятно от куртоазия, бяха казали “да”. Но аз си спомних за една случка от моето битие, която ще ви разкажа:

Принципно никога не съм обичал да гледам как тероризират слаби и безпомощни, и обикновено съм се намесвал в такива ситуации. Понякога са ме спирали, казвали са ми да не се забърквам, но рядко съм слушал... Докато една вечер, прибирайки се към къщи, не минах по една тъмна и криминална уличка. Там има една известна чалга кръчма, където се събират местни бабаити и изроди. Та въпросната вечер, минавайки оттам, забелязах на 200 метра от въпросното заведение мъж и жена, застанали до някаква кола, вероятно тяхната, които бяха в разгара на “семеен скандал”. Явно бяха изкарали приятно в чалготеката и сега бяха тръгнали да се прибират... Но някъде по пътя към автомобила беше пламнала искрата на крамолата. Тъкмо се приближавах към тях, когато караницата ескалира в побой. Мъжът почна да налага приятелката си с все сила и най- безцеремонно. Онази се опитваше да окаже някакъв отпор, но безуспешно. Всичко стана толкова бързо, че в първия момент се втрещих и не реагирах. Наоколо нямаше полиция, а и кой знае кога щеше да дойде, ако й позвъня. А работите отиваха още по на зле за “мацката”. Тя започна да крещи: “Помощ! Помощ! Ще ме убие!”. Шумната музика от кръчмата заглушаваше виковете й, а и едва ли някой би се втурнал да й помага. Но за сметка на това нейните писъци ми помогнаха да се окопитя, връщайки ме в реалността. Без да се замислям, се включих “на скорост” в мелето. “Центровах” доста успешно побойника и тръгнах да предприемам “довършителна работа” по неговото неутрализиране, когато най- неочаквано и за моя най- голяма изненада малтретираната жена смени “бойния вик” от “Помощ! Помощ! Бият ме!” на “Помощ! Бият го! Ще го убие!”. Но не беше само това. В следващия момент тая ми се хвърли на гърба, като почна да ме удря и души. Приятелят й започна да се окопитва и също тръгна да ме налага. Историята получи неблагоприятен обрат за мен, още повече, че някакви, явно негови познати, излязоха от бара и тръгнаха към нас. Отскубнах се бързо, след като получих няколко удара- единият ми изкара въздуха, и си плюх на петите. Бърз спринт до края на улицата. Онези не ме последваха. Когато стигнах ъгъла, се обърнах и с почуда гледах как мъжът и жената, подкрепяйки се един друг, влизат в колата, докато си "гукат"...

Такива ми ти работи се случват...

Та на кого да помогнеш и кога да се намесиш?

Нищо не е само черно, нито само бяло.

Не, не съм се отказал да се намесвам в такива ситуации, просто преценявам по- внимателно подхода си.