петък, 27 юли 2007 г.

Кои сме ние? (Между отрицанието и тщеславието)

Мисля си тези дни за “самооценката” на българина. Стигнах до заключението, че ние имаме или прекалено високо мнение за себе си, или сме крайно нихилистични, но никога май не сме реалистични. Повод за тези ми размишления стана една поредица от публикации в Блогосферата, третиращи темата за “бягството”. Ето някои от тях:

И сме по-красиви, и сме по-добри на Даниел Панев

За бягството на Дончо

Бягството на Йовко

Накои размисли за свободата на ХардТранс

Интересни размишления, които станаха повод за моите размисли. И аз като Даниел Панев не одобрявам българското високомерие, което няма покритие, но се дразня и от тоталното отричане. Докато четях публикацията на Панев, ми направи впечатление един разговор, който той беше представил в нея. Ще го пренеса тук, за да е ясно за какво става въпрос:

“- Какво си си взел?

- Сирене…

- Наистина ли? От къде?

- Ми от супера, от къде?!?!

- Така ли, не знаех че там има сирене!

Аз силно изненадан от тази констатация показвам сиренето…

- Ама това не е сирене!

- А какво е?!?!? - недоумявам аз.

- Кашкавал!

Насред страната, дето произвежда 1000 вида сирена да заявиш, че единствено бялото саламурено е сирене, а всичко останало - кашкавал… Е това ако не е признак на изключително високо самочувствие - не знам какво е. Къде с покритие, къде без…”

Прочетох този пасаж и се сетих за “комуникационната теория на нацията” на Карл Дойч. Помислих си, че май Панев си е загубил кода. Какво имам предвид? Дойч направил един експеримент. Наблюдавал разговор между един немскоговорящ швейцарец и германец, а след това диалог между същият този немскоговорящ швейцарец и един френскоговорящ швейцарец. Направило му впечатление, че макар да говорят на един и същ език, германецът и швейцарецът, използвайки една и съща дума, си мислят за съвсем различни неща, докато използването на тази дума в разговора с френскоговорящият швейцарец, довела в двамата сънародници до еднакви асоциации. Така че напълно нормално е, когато се срещнат двама българи и единият каже “сирене”, и двамата да се сетят за “бялото саламурено сирене”. Не защото то е по- добро от швейцарското (аз самият лично също дълго време не го харесвах), а защото в техният “културен ареал” това се разбира под “сирене”.

Не знам. Може би Панев е прав, че на някои други места природата е по- красива, отколкото в България. Да, красиви са Алпите, много са красиви, ама са ми чужди и нищо не ми говорят. Нямам “комуникационен код” с тях. Друго си е да се качиш на Снежанка и да изкрещиш “Ебреееееееее” , а от другата страна някой да ти отговори със същият вик, не с “Ой-ла-ри-пи”. И киселото мляко може да е по- добро в Люксембург, ама друго си е, като ти го направи баба. ;-)

“Българите са лоши и простаци”. “Ние сме най- великите”. Писна ми от такива разговори. Аман и от “нихилисти”, аман и от “нарцисисти”. Българите са си българи. Нито добри, нито лоши. Просто българи. Не са с нищо по- добри от другите. Вярно е, че не избираш къде да се родиш, но трябва ли да не цениш и уважаваш това, което си, приемайки и своите недостатъци. Май имаме психологически проблем. Това, че като се напия, обичам да си троша чашата и да пея македонски и родопски песни, лошо ли е? “Простак”, ще кажат мнозина. Чувал съм какви ли не неща за себе си. Че съм “гадняр”, “злопаметен” или че съм “точен пич”, “бетон”. Не ми пука нито за едните, нито за другите. (Хората на чието мнение и съвети държа са една шепа.) Важното е как се чувствам аз. Да живея според принципите си и да ми е добре или както казват някои “да ми е гот”. Ето една интересна случка:

Група балкански индивиди на Октоберфест, предвождани от Миле. (Миле е “последният господар на Балканите”, според някои) Киснат тия “мутри” в едно бирено хале, ама нещо купонът не върви, топло им е, задушават се. Решават, взимат масата и я изнасят пред заведението, където си има малка градинка. Идва келнерката и почва да крещи. Миле съвсем спокойно й казва на своя сладък македонски диалект: “Како ни гледаш сите сме от Македония и България. Тако ни е арно и тако ке биде”. Чудя се защо й го каза на родния си език. Той е завършил в Швейцария с пълно отличие и говори перфектно четири езика, сред които и немски. Още по- изненадващо беше, че келнерката го разбра. Дали не беше от някоя бивша югорепублика, както половината от келнерките в Германия? Не. Германка си беше. Както и да е. Без да се разправя повече, донася следващите халби.

“Ега ти селяните”, вече са казали мнозина. “Може да сме селяни, ама сме рокери”. Така казваше един мой учител. Историята има продължение. Преди няколко години получих писмо от Миле. Пишеше, че пак ходил на Октоберфест, бил в същото заведение, а те му изнесли масата сами, с усмивка.

Винаги съм казвал, че има два вида хора- едните те канят на купон, за да слушаш тяхната музика и да им се възхищаваш, а другите, за да те накарат да се почувстваш добре, пускат твоята музика. Но понякога се налага да подсетиш домакинът какво искаш. Ама за да го направиш, трябва да си наясно кой си и да не се срамуваш от това. Аз съм голям германофил. Много уважавам германците, но въпреки това не мога да кажа, че комуникационният ни код съвпада. Не твърдя, както някои, че те не знаят да се веселят. Просто го правят по различен начин. Когато каня германци, гледам да удовлетворя техните “емоционални нужди”, за да се чувствам добре, гостите ми трябва да се чувстват добре.

“България е кофти държава.” “Тук не можем да бъдем щастливи”. Това е другият рефрен, който господства. Прав е Панев. “Държавата е доставчик на услуги, ако не те удовлетворява, сменяш го”. Не ми пука за държавата. Не я обвинявам за своите проблеми. Ако погледнем “многовековната си история”, ще видим, че повечето време не сме имали държава. Но това не ни е пречело да си бъдем ние. Сега с какво ни пречи? Надживели сме византийците, османците, комунизмът. Ще надживеем и Станишев. А и държавата си я правим ние. “Животът е труден”. Така започва “Изкуството да бъдеш бог”. Трябва да дадеш 12 лева, за да прочетеш това! На мен са ми го обяснили по друг начин. “Всичко в този живот е камшик и плюене на кръв, но ти трябва да градиш, въпреки всички пречки”. “Комуникационен код”, заложен в мен. Не отговарям за държавата. Отговарям за своето участие в "играта", а то е да градя напук на всички.

“Който иска - да се маха!

Ние с тебе ще вървим.

Не е време за уплаха.

С огън нека да горим!”

Понякога се чудя, тия хора не са ли градили? Глупости! Градили са, вероятно много повече от мен. Но май са загубили връзката с изграденото. Не го ценят, могат да му плюят отгоре и да си тръгнат. Поне така си мисля, като ги чета. Може да не съм прав. Кой съм аз, че да казвам какво мислят? Да, но това са моите мисли, породени от техните писания. По- добре ли е в Япония, Тайланд, Сингапур? Виждаме ли реално тези страни или си създаваме някакви химери? Дали хората там не мислят по същият начин за своите държави, по който ние мислим за България?

Май това ни е проблемът. Прекалено много мислим.

Гледах албанците в Косово и Македония. Диви, необуздани, радващи се на животът. Затова осъществяват тази експанзия без “държава”. Навсякъде усещах една дива жажда и радост от живота. Без излишни въпроси. Обичат децата си и ги правят, обичат жените си и ги любят, обичат земята си и я държат. Както каза един познат македонец по време на Стружките вълнения, “декрет за земя и жена няма, или ги обичаш и се грижиш за тях, или ги губиш”. Да живеят варварите!!!! Тяхно е бъдещето!

Ето това ни липсва според мен. Жаждата и радостта от живота. Нито “държавата”, нито “историческото тщеславие” могат да заменят липсата на ташаци.

П>С> Вероятно съм обидил много хора с този текст. Моля да ме извинят. Ако не могат- халал. Не го възприемайте като лично заяждане. Следя блоговете на повечето от вас с интерес и ви уважавам. Но част от моя “комуникационен код” е да казвам каквото мисля. Никога не плюя зад гърба на хората, а винаги казвам каквото мисля, за да не си докарам язва. ;-)

Следващият път ще напиша някои неща и за опиващите се от идентичността си. Ако ги бях включил тук, щеше да стане много дълъг текстът.

П>П>С> Посвещавам този текст на Даниел, Владо и всички други, които се върнаха.

4 коментара:

Анонимен каза...

@Ворце: Само за протокола - ако под Владо разбираш мен, аз не съм се върнал и няма да се върна да живея в България докато имам избор. Поне сегашните ми разбирания за и очаквания от живота просто изключват такъв вариант.
Ще пиша по-дълго по тази тема. Каня се от доста време, но моментът май е доста подходящ сега.

Съзерцател каза...

Владо е мой приятел, който завърши в САЩ и се върна след големи колебания. И сега често си мисли дали е постъпил правилно и периодично, когато се удари в "стената", го обхваща желание за бягство, а оферти не му липсват. Засега удържа фронта на инат.

Комитата каза...

Страхотен текст
Държавата е доставчик на услуги - баш такъв си е
Твоята държава ти е мила, защото говори на твоя език, въпреки че предоставя кофти услуги..

Това е като старата порутена къща на дядо ти на село, която ти е по-мила от лъскавата хотелска стая в комплекса наблизо... Ама в един момент може и да ти писне от неудобствата..

Аз въобще мисля че трябва да спрем с упреците за избора си - в един момент може да избереш една държава, в друг момент от живота си - друга.

Свободен си и да мразиш и да обичаш и своята и други държави. Е, твоята ще ти я вземат, ако не я къткаш достатъчно (баш като жената)

Съзерцател каза...

Комита,

"Държавата" не ми е мила. Както съм написал не ми пука за нея. Страната ми е мила. Това са две различни понятия за мен. Не искам да съдя никого, въпреки че точно така изглежда, като прочетеш текста. Няма какво да се оправдавам. Знам, че този избор е труден. Самият аз съм се изправял няколко пъти пред него. Не мога да съдя тези хора, аз съм един "пикльо" в сравнение с тях. Но имам усещането, че те се "самонавиват" и се вглъбяват в някакъв негативизъм, което малко има пречи да видят трезво нещата. Например ХардТранс говори за Япония, възхищава се от нейният "комуникационен"- обществен модел. Според мен въпросът, на който трябва да си отговорим, е защо ние не можем да стабилизираме своя модел. А Япония също си има своите проблеми, но ние не ги виждаме, защото не сме във вътрешността на тази общност, ние сме туристи там.
Аз харесвам Виена, Сиена също. Мога да оценя тяхната красота. Мога да поживея година- две там.Да специализирам нещо в местният университет, да се обогатя с някакъв опит. Аз много обичам да пътувам. Но както казва Дончо, ако разбера, че ми остава година живот, прибирам се тук. Тука искам да си оставя кокалите. На тая земя, дето моите дядовци са я поили с пот и кръв.Този въпрос има много нюанси. Замислих се например за дядо ми. Той е един от последните напуснали Солун, оставяйки една кървава диря след себе си, защото гърците отишли да го притискат да се признава за грък. Не се е върнал в Струга или Битолско, които са били окупирани от сърбите, а е дошъл тук. Дали ако не бяха децата, щеше да остане там до последно? Със сигурност е щял да остане, ако не са го тормозели. Щял е да гради. Мисля, че всеки носи България в себе си, а част от нашият "код" е да градим. Тревожи ме друго. Един виц ме тревожи:
"- В Берлин има много руснаци.
- Да, така е.
- Има и много сърби.
- Да
- Ама българи не видях.
- Петерс е българин, само си махна "ов" от фамилията."
За лукса- на всеки му се иска да се поглези от време на време. Но това не е най- важното за мен. Имало е цял месец, когато съм изкарвал на хляб и картофена салата.Преди две години изкарвах много пари, имах участие в успешни начинания. Но после се огледах и разбрах, че не съм щастлив, че не това е, с което искам да се занимавам. Сега изкарвам много по- малко пари, понякога не ми достигат, но ми е някак си по- леко. Е, вярно, че не мога да си купя БМВ последен модел или гъзарска Нокиа, но като се замисля, не ги чувствам и като необходимост.