Бойкотът или Протестите- начин на употреба 2

Преди известно време споделих някои свои размишления за “културата на протеста в България.” Протестите в защита на Странджа ме провокират да напиша продължение. Поводът за този текст ми дадоха някои коментари от блоговете на Патеев и Комитата.

Но преди да започна изложението си, смятам, че е етично да изясня позицията си по въпроса за Странджа. Не одобрявам решението на ВАС, искам Странджа да бъде запазена, но не смея да хвърлям обвинения за корупция към съда. Никога не твърдя нещо, което не съм видял с очите си или за което нямам доказателства. Нищо чудно при създаването на парка да е имало, типично по български, недоглеждане, от което се възползваха меркантилните алчни предприемачи. Както и да е. Факт е обаче, че “Краш 2000” е започнала строежа с фалшифицирани разрешителни, поне с такова впечатление останах от информацията, изнесена в медиите. А това не беше взето под внимание. Съгласен съм, че трябва да се предприемат мерки в защита на парка. Но въпросът е какви. Бяха направени няколко протеста. Не успях да отида на тях, защото по време на първия имах служебни ангажименти, а за другите два разбрах твърде късно.

Какво се постигна с тези протести? Вдигна се шум, привлече се общественото внимание, кметът на Царево се уплаши и започна да се извинява. Но никакви реални резултати. Накриви ли се шапката на предприемачите? Не. Голяма част от обществото възприема тези протести като “врява, вдигана от някакви хлапета, които изживяват младежкият си бунт”. “Някакви пикльовци, които нямат никакви пари, ще ни обясняват как се прави туризъм.” “Те искат да спрат икономическият растеж.” “..до няколко дни всички тези аутсайдери и тревоманчета ( +и двете заедно) ще си намерят нова зарибявка...Posers ! :)”, това гласи един коментар на блога на Патеев. За тези хора ние сме безгласна буква. Някой, чието мнение не значи нищо. Макар че познавам няколко от присъстващите на протестите, които вероятно изкарват повече пари от автора на този коментар. Врявата, която се вдига с тези протести, не ги притеснява. Затова, според мен, трябва да ги ударим там, където ще ги заболи. Какво имам предвид ? Джобът им.

Незнайно защо представата за протест в България е много ограничена. Тя се свежда до викане на площадите и блокиране на Орлов мост, което вече стана традиция. Но от друга страна е банално и озлобява “неутралните” граждани. Не знам защо в България не се практикуват други форми на протест, какъвто например е бойкотът. Ако погледнем историята, този вариант на противопоставяне се оказва много ефикасен. Не въстанията освободиха Индия, а бойкотът организиран от Махатма Ганди. Германският бойкот провали френската окупация в Рур. Германците са умирали от глад, но никой не е работел за окупаторите. Понякога тишината е по- оглушителна от шума, а мълчанието по- въздействащо от крясъкът. Но с мълчание трудно се става герой.

Когато се събирахме във ФМИ и 21 аудитория на Ректората, за да подготвяме студентските протести срещу увеличението на цената на картите, обсъждаше се окупацията на 94 и 280, обявяването им за свободни линии. Тогава аз споделих с някои колеги, че вместо да ги окупираме, по- добре да ги бойкотираме. Те ми се изсмяха и казаха, че това е невъзможно. Да, понякога бездействието изисква по- голямо усилие и постоянство, отколкото експресивното действие. Способни ли сме на това?

Говорих преди известно време с доцент Весела Табакова по тази тема и тя каза, че в България не е възможно да се организира бойкот, защото българите никога не могат да се организират около една кауза. Не съм съвсем съгласен. Това, което наблюдаваме при нашите избори си е направо един бойкот. А и в нашето “минало недавно” има един светъл пример. Случаят с освиркването на Фердинанд през 1907 г. и затварянето на Софийски университет. Колкото до Странджа, направиха ми впечатление коментарите на блога на Комитата и Стойчо по повод решението на ВАС:

“Ето пореднта причина да ходя на море в Гърция - ще се пробвам и с Италия и Хърватска.

Черно море ще го забравя...

Да им се не види и егоистичните строители”

“И на мене не ми се ходи вече по Черно Море. Ама ич !;)”

“Петре, много добре знаеш, че откак Гоце е на власт - с протести нищо не се получава (освен ако не си таксиметрова сган, разбира се, но там е друга тема защо успяха) - единственият разумен начин е стопанския - няма да им ходим на тъпото море, белким фалират.”

Виждам контурите на един неорганизиран бойкот. Ами дайте да го организираме, за да не остават “мутрите” с погрешно впечатление за причините, поради които не ходим на родното черноморие. И аз от години не ходя на Черно море. Не по финансови причини. Не ходех, дори когато доходът ми надминаваше 800 лева на месец. Не ходех, защото моята представа за приятно прекарване не съвпадаше с това, което ми предлагат. Затова подпомагах туристическият бизнес на братята македонци, харчейки парите си в Охрид. Както и да е.

Обявявам, че:

1. Кракът ми няма да стъпи в община Царево, докато продължават безобразията със Странджа. Няма да пребивавам там нито за “почивка”, нито по работа. В тази община няма да влезе нито един мой лев.
2. Няма да стъпя в тази община, докато там управлява Петко Арнаудов (снимката отдолу) и настоящият общински съвет. Ще избягвам всякакъв бизнес контакт с тези хора.
3. Кракът ми няма да стъпи в хотел или сграда, построени от “Краш 2000”. Ще проверя кои са нейните собственици и дали притежават други фирми. Ще бойкотирам всички начинания на тези хора.
4. Ще изпратя писма до всичките си приятели в чужбина, които едно време канех да посетят България и които много обичат нашата страна. В тези писма ще им опиша ситуацията и ще ги помоля да се присъединят към мен. А те ще го направят, “вервайте ми”.

Тези, които ме познават, знаят, че държа на думата си. Та както казват в едно предаване: “Да побойкотираме заедно”.