Напоследък протестите се върнаха на мода. Шофьорите от СКГТ заплашваха със стачка, а колегите им от Пловдив я започнаха. Протестираха и студентите. Онзи ден гледах по новините, че дори манекенките са излезли да протестират. Няма лошо. Винаги съм смятал, че правото да протестираш е част от гражданските свободи, начин да изразиш своята позиция, да алармираш обществеността, че нещо не е наред, да накараш управляващите да обърнат внимание на даден проблем, когато се опитват да го игнорират и да зарият главата си в пясъка като щрауси.
Друго ме тревожи. Не знам защо, съзерцавайки цялата тази суматоха, първата мисъл, която ми дойде на ум, беше “протестите се върнаха на мода”. Някой може да заподозре злонамереност в този израз, но в първосигналната ми емоция нямаше преднамереност. Просто тя е резултат от формиралият се в съзнанието ми през тези 17 години рефлекс. През това време видях толкова много протести (в някои участвах, други даже организирах), че вече спряха да ми правят впечатление. Не съм единственият българин, изпаднал в апатия. Както виждам, ние май сме мнозинство. Протестите очевидно се обезцениха като средство за социален натиск.
Но този път заплахите за транспортна стачка предизвикаха емоции и прогониха обществената летаргия. Няма нищо чудно в това. Спирането на транспорта би засегнало мнозина от нас, обърквайки плановете и ежедневният им ритъм. Имаше дебат, водеха се спорове за и против исканията на шофьорите. Дебатът не подмина и “блогосферата”. Наблюдателят Симион Патеев защити правото на шофьорите да протестират, а комитата Константин Павлов го оспори. Мартин Карбовски пък направо ги размаза.
Нека да видим нещата през очите на едните и на другите.
Забързани и вглъбени в нашите грижи, ние забравяме за шофьорите, които стават в 4 часа сутринта, за да можем ние да стигнем навреме на работа, и се прибират в 2 часа през ноща, след като са се погрижили да стигнем до домовете си. Рядко се сещаме какво напрежение е да караш в тези задръствания и да носиш отговорност за живота на толкова много пътници. И всичко това срещу мизерна заплата.
А шофьорите, изнервени от тази ситуация, забравят, че ние не сме виновни, че не са осъществили мечтата си “да станат батман, а вместо това са станали ватман”. Някои от тях не си спомнят, че не сме длъжни да слушаме чалга и каруцарски псувни, предизвикани от трафика, докато се возим, че не е нужно да ни се зъбят, когато ги попитаме къде се намира еди-коя си спирка или че не би трябвало да пушат, докато карат. А и ние получаваме мизерни заплати, но “цар далеко, а бог високо”.
Както и да е. Софийските шофьори постигнаха целите си. Причината за бързия успех в преговорите вероятно бяха предстоящите избори. Преди избори всички политици са сговорчиви. Честито да им е на шофьорите. Дали заслужават увеличението, или не, аз не мога да преценя, но това не е и моя работа. Важното е как се чувстват водачите от СКГТ. Ако когато получат новите си заплати, нищо не им тежи, значи всичко е наред. Когато получавам пари, аз си отговарям на въпроса заслужил ли съм ги. Ако не мога да си отговоря положително, започва да ме стяга. Със сигурност познавам един, на когото няма да му тежи- шофьорът на “веселото тролейче”. Тези, които ползват единицата, се сещат за кого говоря. Дори има поверие, че пътуваш ли с “веселото тролейче”, ще ти върви цял ден по вода. Пловдивските шофьори обаче нямаха този късмет. Тези хора се оказа, че не са получавали заплати 8 месеца, но са изпълнявали съвестно задълженията си, защото не са искали да предизвикват хаос в града. След като видяха, че няма полза от това, започнаха стачка. Но тях не ги огря късмета на софиянци, макар да искаха само полагащите им се пари. Резултатът е бърза приватизация на транспорта в Пловдив.
Заключението е: Шофьор да си, ама в София да си.
Колегите студенти също протестираха. Промените в Закона за висшето образование предизвикаха тяхното недоволство. И те предизвикаха дебат. Относно обществената роля на студентите битуват два стереотипа. Гарибалди е казал, че всеки студент на 20 години иска да промени света. Ортега и Гасет пък твърди, че да се опиташ да промениш университета е все едно да се опитваш да събудиш гробище. Кой от двамата е прав, ще докажат студентите. Но все пак искам да споделя някои впечатления и размисли за протеста на колегите.
Прочетох призивът за протест, публикуван от Симион Патеев в “Дневник”. Той гласеше:
"Години наред, с робско търпение, народът ни понася несгодите на прехода - лъган, ограбван и унижаван". С тези думи започва декларацията, която инициативен комитет разпраща по имейл групи и форуми. По нататък тя продължава така - "С безпристрастния си език статистиката всеки ден ни напомня - България е най-бедната страна в Европа, с най-висока смъртност, с огромна емиграция, невиждана досега престъпност, корупция и безнаказаност, с катастрофален демографски срив, нарастваща неграмотност.
Време е да кажем "СТИГА"! Стига разруха! Има път и този път е посочен и проверен от предците ни - пътят на образованието! Няма да отстъпим от него! Да направим първата, най-трудна крачка - да събудим волята за промяна, да се обединим в защита на исконното право на българина за свобода, образование и справедливост. Да докажем най-вече на нас самите, че духът е жив, че България е жива!"
Този тип риторика беше обезценена от прехода, както и протестите. На ден виждаме поне по 10 подобни призива, които отминаваме с досада. Мисля, че дойде време на конкретиката и ясният език. Когато отивам на протест, аз се опитвам да открия своите лични мотиви за това. Не лозунгите. Те са ясни и са за крещене по площадите. Опитвам се да открия себе си в дадената кауза. Човек трябва да е наясно първо със себе си, за да знае за какво се бори. Да е с ясното съзнание какво е направил, за да промени нещата, и какво иска от другите. Защото когато не е наясно, другите си вадят грешни заключения. Помните ли протестите за студентските карти? (Братът, Jah- Sen и аз не спахме три дни, за да направим клипове, представящи каузата. Припомнете си купона :))
Тогава в обществеността се наложи мнението, че студентите са “хрантутници”, които се борят за 7 лева, а вечер в дискотеките харчат три пъти повече. И сега много хора изказаха подобни мнения:
“прочетох призива. материалните интереси ... колко тъжно. може би е прав един мой приятел, който обича да казва "кой каквото ще да казва, става въпрос за пари"
значи важно е да ни е евтинко, ако може без пари и да си вземем дипломите, пък дали е било качествено и какво е качествено кого интересува всъщност?!?!”
“Браво. Трябва да се сложи край на това - куцо и сакато с образование.”
"от ДА БЕ БЕДНИ СТУДЕНТИ я идете вижте на какъв битак е заприличал Студентски град немали пари а?"
Заключение: Много е важно как ще представиш каузата си. Или как ще я разберат другите.
Както и да е. Депутатите озаптиха студентските такси, т. е. промените в закона не бяха приети. Вероятно пак заради предстоящите избори. Колегите все пак направиха протест и май всичко ще свърши дотук.
Макар че изминаха 17 години от 10 ноември 1989 г., като че ли все още не сме си формирали собствена култура на протеста. Нищо. Има време. Протестите продължават. Онзи ден излязоха зърнопроизводителите, след това жителите на едно наводнено село, утре...
1 коментар:
Чиста Правда!
Публикуване на коментар