вторник, 9 октомври 2007 г.

Изоставените деца на България

Най- накрая откраднах малко време, за да гледам този толкова нашумял и оспорван филм на БиБиСи. Да, наистина отношението към тези деца не отговаря на никакви европейски (а и хуманни) стандарти. Шокиращо е. След като гледах филма, дълго време ми беше свито под лъжичката. Да, държавната политика в тази област трябва да се промени. Съгласен съм и подкрепям протестът, информация за който изнесоха Комитата и Патеев, макар че бях възпрепятстван да отида на него. (Една молба- съобразявайте времето на тези протести с фактът, че през делниците хората са ангажирани.) Този аспект- за отношението на държавата и институциите към тези деца- беше вече широко обсъден в “публичното пространство”. Но аз искам да обърна внимание на един друг нюанс, на една друга “нишка”, която се развиваше през цялото “повествование”, а ние май не я забелязваме.

Забелязахте ли, че през тези 9 месеца, когато е сниман този филм, нито веднъж не видяхме родителите да посещават някое от тези деца?

Напротив, майката на Диди (която така и не беше показана) например се опитваше по всякакъв начин да я държи далеч от себе си и своя живот. Възможността да преместят дъщеря й в дом, намиращ се в родният й град, я ужасяваше и тя молеше това да не бъде направено. Май не напразно филмът е кръстен “изоставените деца”.

От тук следват другите два въпроса, които си зададох:

Не са ли тези домове огледало на отношението ни към децата с увреждания?

Какво е отношението на хората в България към тях?

Явно беше, че майката на Диди се срамува и притеснява от нея. Като се замисля, нашите сънародници са доста жестоки. Бил съм свидетел как някои хора “клюкарят” такива деца и родителите им. “Детето им е малоумно, явно им има нещо. Сбъркани са генетически.” Гадното е, че голяма част от родителите на деца с увреждания започват да мислят по този начин, да се терзаят. Започват да възприемат децата си като нещо срамно, което трябва да скрият, да изпратят някъде далече. Срещал съм фаталисти, възприемащи фактът, че детето им се е родило с отклонение като “божие наказание” за нещо си. Разсъжденията на доста хора по този въпрос са на ниво 18- 19 век. Да, тези деца не изглеждат нормално, има нещо сбъркано в тях, не ги разбираме, загрозяват гледката, карат ни да се чувстваме неудобно, напомнят ни, че живота не е само красота, затова дайте да ги сегрегираме в Горно Нанадолнище.

Не искам да съдя никого. Не казвам, че всички се отнасят така към тези деца, но мнозина го правят. Вероятно за доста родители, които истински обичат децата си, е било много трудно решение да ги изпратят в такива домове. Самият аз си задавам въпроса как бих постъпил, ако имам дете с увреждане. И не мога да си отговоря. Грижите за такова дете изискват изключително много време и усилия. Грижил съм се за възрастен болен и макар да не бях сам, беше доста изтощително и понякога изнервящо. Държавата и обществото също не стимулират родителите да задържат такива деца. Вероятно някои родители дават децата си в такива домове, защото смятат, че там ще им осигурят адекватната грижа, която те не могат. А каква грижа получават там, видяхме във филма, а знаехме и преди това, макар да ни се искаше да игнорираме тези факти като щрауси, но пък се намери една англичанка да ни ги навре в лицето.

Реформа в домовете- да. Но реформа в отношението ни също.

Спирам, че ми стана лошо.

1 коментар:

Стоян каза...

А аз се чудя , защо трябва да дойде някой от ББС за да обърнем внимание на един важен проблем? Къде са нашите журналисти, сигурен че това не единствната "грозна" истина, за която нашите журналисти нямат време. А за самите деца ми е много тъжно, нямам идея какво трябва или не трябва да се направи, надявам се някой да знае.