четвъртък, 4 октомври 2007 г.

Модерни времена

В първият момент не осъзнах защо се спирам. Не беше заради сградата, която разрушаваха. Бях претръпнал от подобни гледки- нали София днес си е една голяма строителна площадка. Всъщност, това, което привлече вниманието ми, беше старецът. Той беше застанал на отсрещният тротоар и наблюдаваше работата на обекта толкова съсредоточено, сякаш на света на съществуваше нищо друго и времето беше спряло, сякаш между него и стенещата под ръцете на работниците постройка се водеше разговор. Затова и спрях до него, за да доловя техният шепот. Старецът се сепна.

- Ще строят търговски център.

Каза го без никаква емоция. Просто ме уведомяваше. Обикновено такава реплика в устата на някой негов набор беше началото на дълга философска пледоария срещу съвремието, младите, политиката, завършваща със заключението “ех, какви времена бяха...”. Но той си замълча. Беше казал достатъчно. Почувствах се длъжен да му кажа нещо, да му отговоря.

- Те сега само това строят- търговски центрове.

Погледна ме с невиждащи очи.

- Тази кооперация е построена от баща ми...

- Хубава сграда- но той май въобще не ме чу.

- Когато я строеше, бях юноша. Седях на същото това място. Наоколо имаше само схлупени кирпичени къщурки, а преди са били царевични ниви, където са пускали кокошките да кълват. Тогава старците се събираха около мене и гледаха как се издигат етажите... Баща ми беше завършил архитектура във Виена. Виждаш ли фасадата? Образец за виенски сецесион. Когато я завърши, седеше като кръпка сред околните къщи. Нова, лъскава, искряща. Хората минаваха и цъкаха с език. После построиха другите къщи и тя се сля с тях. С времето потъмня и вече не я забелязваха...

Докато ми разказваше тези неща, до строителната площадка паркира една нова кола. От нея слезе мъж на около 37 години, облечен в стилен костюм с перфектен възел на вратовръзката. Не беше мутра, по- скоро юпи. Техническият ръководител излезе да го посрещне. Двамата се заговориха.

- Виждаш ли го? Той е началникът. Същият като баща ми. Уверен, върви напред, без да се оглежда. Знае, че сега е неговото време. Времето на търговските центрове. Както баща ми знаеше тогава, че е неговото време- това на кооперациите. Ще я построи- нова, лъскава, с големи прозорци. Хората ще минават и цъкат с език. А после, с времето, тя ще потъмнее, ще престанат да я забелязват. Ще минат години и вероятно един ден той ще седи тук и ще гледа... Ще гледа как я разрушават. Щото времето на търговските центрове ще е отминало... Да, така е...- той трепна, сякаш се пробуди от сън- Аз трябва да вървя, че дъщерята ще ме чака да си взема лекарствата. Ако не се прибера навреме, ще се притесни. Хайде, остани си със здраве, момче.

- Лек ден и на вас.

Седях и гледах как се отдалечава сред падналите листа на кестените, претръпнал, слял се с вечността, проумял светът за себе си.

Един английски историк е казал: “Раждаме се, когато процесите и събитията са започнали и виждаме само техният край. Или виждаме началото на новите, но не и техният край.”

2 коментара:

Георги каза...

Има една книга на Хайнрих Бьол - "Билярд в девет и половина". За катедрала, построена от дядото, разрушена от бащата по време на войната и възстановена от внука. Сетих се за нея като прочетох това.

Съзерцател каза...

Признавам си без бой, че не съм чел тази книга. Ще я потърся. От Бьол съм чел само "Възгледите на един клоун" и то доста отдавна.