събота, 30 юни 2007 г.

Сън (макар и реалност)



Сънувах сън. Не си спомням много от него. Бяхме с Омбрето в един претъпкан автобус... Това, което остана в мен, след като се събудих, бе усещането. А то ми беше познато до болка. Изпитвам го всеки ден, когато сутрин се опитвам да стигна до точка А и се задушавам в задръстванията. Изпитвам го, докато умирам от жега, а климатиците, предназначени да спасят хората и скапващите се от горещината компютри, работят на пълни обороти и произвеждат още топлина. Изпитвам го, когато не мога да направя една свободна крачка на улицата, защото цялото пространство е заето от себеподобни мутри. Усещането за задушаване и клаустрофобия.

Докато седя пред отвореният хладилник и се чудя какво лекарство да избера срещу потта на кошмара, разбирам, че вече е късно и се задушавам.

“Адът- това са другите”. Но всички сме негови приносители.

Незнайно как съм заспал отново. Този път сънувах нещо различно. Лежах на една зелена поляна в сърцето на планината, заобиколена от гора, в далечината се чуваха звънците на стадо, изведено на паша и подвикванията на овчаря, а над мен беше само небето. Събуждам се и усещането се връща отново. Този път придружено със страх. Страх, че няма да мога да открия тази поляна, че тя вече не съществува.

Заради туроператорите. Туроператорите, които се опитват да контролират така наречената ни “почивка”. Туроператорите, които се опитват да ни вкарат от една клаустрофобия в друга, от градската в хотелската. Туроператорите, които се опитват да канализират нашите преживявания. Неизбежното зло, до което прибягвам и аз, за да си уредя някой евтин билет. Ей, туроператорите, да ви го ....

Заради туристите. Чуждестранните туристи (не ме разбирайте погрешно, не съм ксенофоб), които ми напомнят за сините каски, разположени превантивно в Македония през 90-те, за да предотвратят сакатлък, подобен на разиграващите се в съседните югорепублики събития. Сините каски, чиято единствена работа, поне според мен, беше да окупират няколкото кафенета в Скопие, които по това време предлагаха еспресо, така че ние да не можем да си намерим място там. Киснеха на масите по цял ден и ни гледаха отегчено със спиртно сините си очи.

Искам да крещя, но се задушавам.

Трябва да мина в “нелегалност”. Този път не заради някоя кауза, а заради самият себе си. За да открия тази поляна. Искам отново да се кача на някой тир с помощи за Радуша, да сляза по средата на пътя и да потъна в полите на Галичица. Вероятно там ще открия тази поляна. Тук- съмнявам се.



П>С> Към туроператорите добавям строителните предприемачи, адвокатите им и всички подобни алчни копелета. На всички да им го ... Заради вас не почивам в България. Нито лев няма да изхарча в хотелите ви.

1 коментар:

wanderingnev каза...

Колко тъжно ужасно прав си!