Това съобщава BBC в свой репортаж от България.
“- Младите българи са сред най-незаинтересуваните от политика и обществена дейност и най-зависими от финансовата помощ на родителите си. Това показва проучване на "Евробарометър" сред 19 хиляди европейци на възраст между 15 и 30 години.
- Друго интересно е, че младежите у нас били пасивни и в свободното си време в сравнение с връстниците си от Европа. На второ място по важност наще са посочили гледането на телевизия, докато в Европа с това си губят времето едва под една пета.
- Младежите от ЕС са много по-склонни да участват в обществена или друга организация. От българите и румънците обаче само 7% са склонни да участват в някакъв вид доброволческа обществена работа. Дори и в най-активната страна - Холандия - този дял е 26 на сто.”
Това гласи изследване на "Евробарометър", публикувано в “Дневник” и обширно цитирано от Симион Патеев в неговият блог.
Oбществото се тревожи, обществото се вълнува.
“Евросцептицизъм”- крещи един мой познат, запознал се с констатациите на BBC
“Нацията отива по дяволите.”- казва друг
“Европа е виновна”- додава трети
“Ние сме виновни”- казва първият
"Така е, едно време имаше комсомол, имаше низови организации, които редовно провеждаха културно-масови и профилактични прояви. Комсомола и младежта като цяло бяха хора будни, бдителни, устремени, имаше хъс за живот и покоряване на все по-високи върхове. Сега какво - дори летни трудови бригади няма. Срам и позор!"- коментар цитиран от Симион Патеев.
“на днешния младеж на практика нищо не му липсва. Докато не се накефи на гореизброените неща, не очаквайте да е активен. На практика той няма за какво да се бори, няма повече какво да иска, изглежда не усеща да му отнемат нещо. Първичните инстинкти са задоволени, а вторичните още не са развити”- констатира Симион.Цялата тази истерия ми напомня на една песен на Нова Генерация:
“100 брадати социолози виждам, вървят напред.
Нещо явно ги тревожи, може би изискват ред.”
При всяка публикация на социологическо проучване резултатите му се мултиплицират от медиите, после от хората. И настава ад.
Но не са виновни социолозите. Питър Бъргър много добре го е обяснил в книгата си “Покана за социология”. Социолозите не дават рецепти за “обществено здраве” и не им е работата да ни проясняват бъдещето, както си мислим ние.
От 10 ноември 1989 г. насам слушам само това:
“Става по- лошо.”
“България няма да я бъде!”
“Младите за нищо не стават.”
Хората търсят в социологическите проучвания потвърждение на своите тези и песимизъм.
Някои виждат в изследването, цитирано от BBC, “евроскептицизъм”. Това искат да видят. Аз пък виждам “еврореализъм”. Нищо не очаквам от ЕС наготово. Знам, че всичко зависи от мен.
Младежите били неактивни. Защо? Защото не участват в обществени организации? Защото не се интересуват от политика? Не, не мисля. Първо, не трябва да генерализираме. Второ, трябва да спрем да опяваме като дърти бабички. Този сблъсък между поколенията се разиграва от векове, а светът е оцелял. Понякога и аз си мисля колко зле са младите, и че аз не бях такъв. Явно и аз остарявам. Стига глупости.
“Вижте тези хлапета! Те са точно такива, какъвто бях и аз.
Те по един и същи начин се забавляват вече векове и векове.
Същото отношение, същия дух, същата безочливост, същата превзетост...
Същата лудост, от която ще последва същата мъдрост на възрастни хора.
Вече векове, те, един по един, по същия начин ще остареят със същата съпротива или същото помирение, или по същия начин да не си дават сметка като хлапета от предишните генерации, които остаряха.”
ЙОЖЕН ЙОНЕСКО
Времето на големите социални движения отмина. Това е положението, колкото и да не ни харесва. Хипитата станаха юпита. Ако през миналият век основният обществен въпрос беше за гражданските свободи и хората се бореха за групови права, то днес борбата е за лична неприкосновеност. Тази тенденция е в световен мащаб. При нас тя дойде със закъснение. Нашето, така прехвалено от Симион, ангажирано поколение направи бунта, който нашите родители не успяха да осъществят. Някои даже ги подтикнаха именно родителите им. Така например съседчето ми, което е доста по- малко от мен, получи от баща си, като подарък за шестнадесетият си рожден ден, предложението да си направи татуировка или да си сложи обица. Ние бяхме поколение, което слушаше със закъснение Джими Хендрикс и Джанис Джоплин паралено с Нирвана и обикаляше улиците в очакване на революцията. Гръндж движението, последното с такъв обществен отзвук и влияние, което си спомням, издигна философията на “неучастието”. Това бяха децата на хипитата, превърнали се в юпита, които въпреки че бяха завършили елитни колежи с отличен успех, предпочитаха да работят почасова работа за тинейджъри и да живеят на комунални начала. Лично аз познавам няколко такива. Отражение върху този процес на фрагментаризация и индивидуализация на обществото дадоха и технологиите. Наскоро четох в “Култура” воплите на българските режисьори, че хората не ходят на кино, а теглят филми от интернет. Какво да се прави? Това е еволюцията. Не сме в 80-те години на 20 век, когато ходенето на кино беше повече от приятно прекарване на няколко часа в някой мултиплекс под грижите на учтиви разпоредители и сервитьори. Тогава ходенето на кино беше преживяване, споделяне, а доста често позиция и политика. Именно прожекцията на руски дисидентски филм довежда до размирици в Софийски университет и изкъртването на вратите на 65 аудитория, защото залата се е пръскала по шевовете. Събития предизвикали затварянето на студентското кино. По това време показването на филми в “СУбКИНО” е било с платен вход, а когато ние го възстановихме, въпреки че беше без пари и показвахме качествено кино, имаше прожекции, на които със зор се събираха по десет души.
А колкото до нашата активност през 90-те години, възхвалявана от Симион, в съзнанието ми изплуват два спомена, които предизвикват в мен усмивка и не мога да не споделя.
Спомен първи:
Малко след 10 ноември 1989 г. Всичко кипи, става нещо, което ние, хлапетата, не можем да си обясним напълно. Ходим по митинги, постоянно гледаме телевизия. Повтаряме това, което сме чули от родителите си. Обявява се символична стачка. Всички се разхождаме гордо със сини лентички в двора на 97 ЕСПУ в Люлин. Разминавам се с познати от горните класове.
- Стачкуваш ли?- питат те.
- Стачкувам- отговарям аз и гордо изпъчвам гърди.
Влизам в училището и се отправям към класната си стая. Виждам съученикът си Станимир, който оживено спори с някакви други ученици. Присъединявам се към групата и слушам с интерес.
- Аз съм седесар- обявява гордо Станимир.
- Така ли?- заинтересувам се аз- Как разбра?
- Ами аз съм левскар. Цветът на “Левски” е син, цветът на СДС също...
- Станимире, мисля, че бъркаш нещо. Политиката и футбола нямат нищо общо- усъмнявам се аз
- Не е така...- започва да спори Станимир и се оказва, че не е единственият, който мисли така.
Разделяме се на лагери, спорим, но никой не успява да убеди другия. Нещата се разгорещяват, мирише на бой. Слава богу, бие звънеца за влизане в клас. Все още сме добри деца и му се подчиняваме.
Спомен втори:
10 януари 1997 г. Аз съм в университетска библиотека, пиша си дипломната работа. Излизам навън да пуша една цигара. (Вече бях придобил този мръсен навик.) Във вътрешният двор на СУ се събират студенти, носещи плакати и знамена, готвещи се да се отправят към парламента. Бройката им не е голяма. Аз знам за протеста, чел съм листовките, а и през последните дни само за протести говорим. Размишлявам дали да се присъединя към групата. Иска ми се да отида, но пък закъснявам с дипломната работа и има сериозна опасност да не мога да я предам в срок. Докато си мисля тези неща, при мен идва преподавателят ми по история, който по това време защитаваше докторантура ли, аспирантура ли, не знам. Започва да ме разпитва как върви работата върху дипломната ми теза. Обяснявам му, а през това време към нас се присъединява някакъв негов познат от протестиращите, май също докторант. Двамата завързват разговор, а аз слушам с интерес.
- Не става- обяснява непознатият- нямат гражданска позиция. Викам им- “елате да протестирате”, а те- “не, ще ни пишат отсъствия”. Аз ако бях на мястото на професорите, щях да напиша отсъствия на тези в аудиториите.
Смеем се. Решавам, че ще отида на протеста.
Седим пред парламента, викаме, скачаме. Полицаите са изнервени. Почва да се нагнетява напрежение. Някои по- отворени искат да ги провокират. Мислят, че ще станат герои. По едно време започвам да не усещам пръстите си нито на краката, нито на ръцете. А не съм ял и цял ден. Решавам, че ми стига толкова активизъм за днес и се прибирам. Едва влизам у нас и разбирам, че при парламента е започнал погром. “Ега ти късмета”- мисля си аз.
Толкова за 90-те и моето “активно” участие в събитията. Мога да разказвам още много, но да не ставам отегчителен като старците, отдаващи се на спомени. ; )
Мисълта ми е, че и тогава имаше “пасивни”, “незаинтересовани”, а и “неразбиращи”. Това, че не политиканстваш, не означава, че нямаш позиция. Това, че не си в някоя масова организация, не значи, че си пасивен. Още повече, че има много организации, а малко вършат работа. Някои от тях имат много членове, но малко действащи. Стига толкова масовки. Дойде “новото време” ; ), а то според мен не е чак толкова лошо. Аз се подписвам с две ръце за “личната неприкосновеност”. Но не ме разбирайте неправилно, това не значи “лична безотговорност”. Точно обратното. Онази вечер Омбрето ме пита какво означава това. “Не съм ли пропагандирал всяка коза за свой крак”. Не, аз вярвам в личната отговорност. Аз отговарям само за себе си, не за другите. Плащам си данъците, старая се да си събирам боклука разделно, хвърлям го в кофата, спазвам правилата за движение, предпочитам да си върша работата сам, вместо да разчитам на други, когато имам повече пари, винаги гледам да помогна на някой, който няма това щастие и т. н. Тези дребнички и банални неща, които ако всеки осъзнае своята лична отговорност за тяхното изпълнение, нещата ще се подобрят и без масови прояви от комсомолски тип.
Няма коментари:
Публикуване на коментар