четвъртък, 13 декември 2007 г.

Патриархалното плашило

Снощи гледах по новините на БиТиВи репортаж за конференция по въпроса за домашното насилие в България. (Можете да видите репортажа тук, а заключенията на конференцията тук.) Геновева Тишева, експерт в Центъра за джендър изследвания, заяви, че “основните причини за най- масовото проявление на насилие в семейството или връзката, а именно подчиненото положение на жената и уязвимостта на децата, си остава, то някъде се корени в нашият бит, в патриархалните стереотипи, срещу които трябва да се борим”.

“Патриархалността” ли е основната причина за семейното насилие?

Прабаба ми и прадядо ми са били пример за “патриархално семейство”, спазващо традициите. Но никой не си спомня прадядо ми да е посягал някога на прабаба ми. А от разказите на баба ми съм останал с впечатление, че ако е получавала шамари, то е било най- вече от страна на нейната майка. Дядо ми също не е посягал на баба ми, макар в къщата им да усещах пак онзи традиционен за нашият бит патриархален дух.

Всъщност, за “патриархалността” ли говореше Геновева Тишева, или за представата, която се наложи в България за нея през последните години, включвайки я в редица “стереотипи”, включително и в този за домашното насилие.

Митът за “подчиненото положение” на жената в този мъжки свят вече започна да ми втръсва. Съгласно старата българска поговорка “мъжът е главата на семейството, а жената неговата шия, но главата гледа накъдето се обърне шията”. Така например, баба ми не е заминала да следва висше образование, макар баща й да е имал желание да я изпрати, защото майка й заявила, че големият град ще я разврати и е наложила своето мнение. Останал съм с впечатление, че жените в моя род не са някакви безгласни букви, въпреки “патриархалността”, а упражняват една мека и незабележима диктатура в съответствие именно с “патриархалните” традиции.

Прави ми впечатление също така, че когато се говори за “домашно насилие” и “сексуален тормоз” в нашата родина, се визират случаи, в които жертвите са основно жени. Не отричам, че в България е пълно с простаци, избиващи комплексите си, като малтретират жени, но истина е, че най- добрият ритник с кубинка в главата получих от първата си приятелка. Не й отвърнах, защото не съм възпитан, а и не мога да си представя, да удрям жени. Не ми е хрумвало и да се оплаквам. Знаех, че приятелката ми има проблеми, намиращи израз в агресията й към всички и всичко. Мислех, че моята задача е да й помогна да ги преодолее. Това беше мое решение и не го препоръчвам на други хора, които са обект на семейна агресия. Имам един познат, който беше подложен на сексуален тормоз от шефката си, но предпочете да напусне работа, вместо да се оплаче, защото го смяташе за унизително и влизаше в разрез с представата му за “силният мъж”- стереотип, особено популярен сред “силният пол”.

Мисля си, че всеки интерпретира понятията както му е изгодно. За някои между “патриархалност” и домашно насилие има знак за равенство, за други, като мен, “патриархалност” е пламтящото кюмбе, мирисът на липов чай и препечени филийки, докато семейството се събира за закуска.

Въобще, всички проблеми в България се разглеждат през призмата на стереотипите, които създаваме в съзнанието си и размахваме като плашила, плашейки сами себе си.

1 коментар:

karina каза...

Yavno gospozhata /pone taka izglezhda/ se bazira na "az" formata i tova, koeto tya poznava v ogranichenya bit na vseki edin ot nas- moy poznat moeto semeystvo.

samo poznanieto na obshtoto, baziraneto na po- globalnte izpmerenya na yavlenieto mogat da dadat realna predstava.

Nie vse se opireame na naseto obkrazhenie i na nasya ogranchen opit e sme gotovi experti da generalizirame.

Prozesat e takmo obraten- ot obshtoto kam chastnoto i edva togava sledvat vzaimodeystvya.

Sorry, ama sme mnogo nazad, vsichko predstoi.