Bye Bye Life (Една “истинска” история за живота на “истинските” хора)

Току-що разбрах, че е починал Рой Шайдър (Roy Scheider). Един от най- добрите американски актьори според мен. Изпълнител на главната роля във филмовата версия на любимият ми мюзикъл “Ах, този джаз” (All That Jazz). Неговото присъствие направи тази “лента” незабравима и я постави на едно от челните места в личната ми кино класация.

Една “истинска” история за живота на “истинските” хора.

Търсите... “идея за филм” и “къде да инвестирате парите си”?

Прегледах броячите на блога. Не го бях правил скоро. Отново обърнах специално внимание на “ключовите думи”, чрез които хората са намирали страницата в Гугъл и други търсачки. “Некролозите” на Jah-Sen все още са първенец...

Явно сесията е оказала силно влияние на търсенията в мрежата, щото сума ти народ е търсил тук някакви “есета” на тема “Де е България?” и “насилието”. Аман от хлапета, дето искат да плагиатстват. То и аз чета доста материали в “мрежата” за моите разработки, но обикновено ги цитирам и използвам основно фактологията в тях, а тия ги знам- само гледат да препишат нещо.

Стигнах до заключението, че мъжете в България са мазохисти, защото доста искат “лоши момичета”.;)

Бях хвърлен в потрес, когато разбрах, че някакви индивиди са търсели на блога “порно клипове” и то “с хора и животни”. Що решихте, че тука има такива бе?

А някой се е интересувал от “хора, които не искат да стават личности”. Че в родината е пълно с такива, що ги търсиш на блога ми? Всъщност, май повечето са тези, дето се мислят за личности, а не са.

Друго, което привлече вниманието ми, са две търсения формулирани като “идея за филм” и “къде да инвестирам парите си”, които се повтаряха доста често.

Имам “идеи за филм”, другари! Имам! Даже и готови сценарии имам. Ама няма да ги публикувам тук я. Не стават така тия работи! Така и така търсите “къде да инвестирате парите си”, дайте ми ги и аз ще заснема филма. ;)

Старите методи в нова окраска ?

06 февруари 2008 | 09:32 | Агенция "Фокус" >

Скопие. Мирослав Ризински, съветник в Бюрото за икономически неразвити райони в Македония, остава в ареста, след като съдът отхвърли и втората гаранция, предложена за неговото освобождаване, пише днес македонският ”Утрински весник”.

Когато за пръв път чух за арестуването на Мирослав Ризински по обвинение в корупция, не знаех как да реагирам. Не познавам лично този човек, нямах никаква представа какъв е и що е. Знаех, че е един от малкото в Република Македония, които не крият своето българско самосъзнание. Имах и добри впечатления от брат му, но това е друг въпрос. Българското самосъзнание не е гаранция за праведност. Говорих с много хора, но голяма част от тях казваха: “а ако наистина е корумпиран?”. Опитвах се да се свържа с Мариян Ризински, за да получа някаква информация, но доста време не успявах да го открия. До мен достигаха само разни слухове и косвени информации. Медиите не разискваха много случая, а и българската държава не предприемаше нищо, вероятно защото обвинението в корупция беше стряскащо.
Добре, но ако Ризински е виновен, поведението на македонските институции беше странно. Появиха се информации за процедурни нарушения по време на следствието, за инсценировки и заплахи. А македонската държава не им даде никакъв отговор. Предвид “славата” на съдебните системи на Балканският полуостров, мълчанието на официалните власти е неразбираемо. То само потвърждава съмненията на страничния наблюдател, че това обвинение е “скалъпено”. Още повече, че в миналото сме били свидетели на такива случаи като този на Йован Стояновски- 67-годишен болен старец обвинен, че е пребил доста по- млад и силен от него мъж. МПО застана в защита на Ризински, като заяви, че причина за ареста му е неговото българско самосъзнание. Македонските медии пък обвиниха МПО в “антимакедонски” позиции. Оставяйки настрана самосъзнанието на Ризински, позицията, която той е заемал в Бюрото за икономически неразвити райони в Македония, е важна и не бих се учудил, ако е пречил на нечии интереси. Разбрах, че и другият обвиняем по делото- Зиди Джелили, ръководителят на Бюрото, е бил в лоши отношения със своята партия и от там май са искали да го махнат. (Тази информация не е потвърдена, но такива неща долитат по въздуха при мен) Та при едно толкова знаково дело нормално би било македонските разследващи органи да направят всичко възможно, за да избегнат и сянка на съмнение в техните действия, а те действат в обратна посока.
Но да оставим настрана странното мълчание на македонската държава, нерешителността на българската и да кажем няколко думи за македонската общественост. В Македония по подобие на България се водят някакви шумни антикорупционни кампании, които както и тук, не бележат някакви особени успехи. Македонската общественост е заслепена и озлобена, така че вероятно управляващите са искали да покажат, че действат по този проблем. Дали делото “Джелили- Резински” не им даде тази възможност? Страстите бяха допълнително разгорещени от българското съзнание на Мирослав Ризински. Така че здравият разум изчезна и се чуват само лозунги за “кръв”. Ако аз бях македонски гражданин, дори да не бях “бугараш”, бих издигнал глас в защита на своя съгражданин, ако имам подозрения, че той е жертва на неправомерни действия от страна на държавата. Защото нали знаете:

“Най-напред се разправиха с комунистите. Аз не се противопоставих, защото не съм комунист. После се разправиха с евреите. Пак не се възпротивих, защото не съм евреин. След това разгромиха профсъюзите. Аз не се противопоставих, защото не съм профсъюзен деец. Тогава се заеха с католиците. Не казах нищо, защото не съм католик. Накрая дойдоха за мен, но тогава вече нямаше кой да надигне глас!”
(Цитирам по памет)

Не ме разбирайте погрешно- не искам нито да осъждам, нито да оправдавам Ризински. Нямам тези правомощия, нито нужната информация. Настоявам за честно разследване без нарушаване на неговите права и законовите процедури. Съответно и честен процес.
Спомням си как една нощ през 200... година пресичах моята “любима” граница, където толкова ме “обичат” (и от двете страни). Този път обект на тази с нищо незаслужена “любов” стана и един от спътниците ми в рейса. Нямаше никаква причина за това. Тихо, свито момче. Не беше контрабандист, не останах с впечатление да е и “бугараш”. Когато всичко “свърши”, той се обърна към мен и каза: “Ово е, брате, Балканот! Една палка и Голи Оток...”
Никога няма да забравя гласът му. В него имаше болка, примирение, отчаяние...
Всичко друго, само не и гняв!
Ако искаме на Балканите да има граждански общества, трябва да си ги създадем!

С какво Сърбия изненада Европа?

Слушах изказването на Оли Рен, след като Кощуница отказа да подпише споразумението, “отварящо на Сърбия вратите за висшата лига”. Не успях да разбера само неговото учудване. “Господин Кощуница не трябва да превръща нашите взаимоотношения в залог на статута на Косово”. Странното е, че тази игра я започна не Кощуница, а Европа. През цялото време се разменяха някакви недомлъвки. А като че ли Европа не забелязваше, че дори “демократичните” кандидати не смееха да допуснат и дума за отделяне на Косово по време на своите предизборни кампании. Защото знаеха какво би ги сполетяло.
Ето до какво водят неяснотите. До неосъществени сделки. До липса на напасване на предлагане и търсене.
Понякога е добре да изоставиш “дипломатичното” увъртане и да кажеш какво искаш. Това спестява доста главоболия.

Частица (красота) от Иран

Да се направи добра изложба си е изкуство. От една страна трябва да мислиш как да разположиш експонатите така, че да не навяват на посетителя усещане за стерилност, а от друга- да композираш и представиш достатъчно информация за тях. В това отношение организаторите на експозицията “Иранско изобразително изкуство и художествени занаяти” се бяха постарали, макар че малкото пространство в зала “Средец” не им даваше много възможности.
Всъщност, най- добре щеше да бъде предметите и картините да са представени в обстановка възможно по- близка до естествената им. Но едва ли тук е съществувала такава опция.
Отдавна чаках случай да видя някакви творби на съвременното иранско изкуство, така че не пропуснах случая, макар че бях затънал в работа до шия. Още повече, че представените автори бяха много титулувани и известни- на света де, не на мен.

[+/-]Досиетата им накратко:

Хосейн Сарджукиян

Роден през 1953 г. От 7-годишна възраст се занимава с „каламкари”, като изучава това изкуство в продължение на около двадесет години при едни от най-известните майстори в тази област.
От седем години е експерт по художествени занаяти в Исфаханската занаятчийска асоциация.
Удостояван е с награди от изложби в страни като Турция, Румъния, Южна Корея, Бангладеш, Кувейт, Сирия, Саудитска Арабия, Тайланд и др.
Изкуството “каламкари” има богата история в Иран, за която свидетелстват откритите и съхранявани в Националния музей на Иран предмети на изкуството. Това изкуство бележи забележителен напредък по времето на управлението на династията на Сефевидите (преди около 450 години) и е заимствало и продължава да заимства черти от определени стилове като дърворезба, релеф, ажур, арабеск и портретизъм. Понастоящем се практикува ръчно и намира приложение и при външното декориране на сгради.


Махваш Сохейли

Родена през 1955 г. в Иран.
Художник и университетски преподавател.
Участвала е в повече от 40 колективни и индивидуални изложби в страната и в чужбина.
Директор на Свободния художествен център за изучаване на графика и живопис.
Автор на книгата „Методология на преподаването на изобразително изкуство при децата”.
Постоянен член на Иранската асоциация на художниците.
Член на Института за развитие на пластичните изкуства.
Член на Асоциацията на художниците на Обединените арабски емирства.

Награди и признания:
- Носител на почетен медал от Културното представителство на Ислямска република Иран в Бангладеш.
- Носител на почетен плакет от Министерство на културата и ислямското ръководство на Ислямска република Иран.

Изложби в чужбина: Дубай, Ливан, Бангладеш, Австрия, Швеция, Норвегия, Франция (Париж 2007г.)

Творбите й се съхраняват в:
- Културния център „Ниаваран”;
- Музея за съвременно изкуство;
- Националния музей в Дака (Бангладеш).


Фарах Кимиакалам

Родена през 1960 г. в гр. Зенджан/ Иран.
• Повече от 30 години опит в областта на изкуството, както и множество награди от изложби;
• Член на Иранската асоциация на художниците;
• Член на Института за развитие на пластичните изкуства;
• Преподавател в свободните класове по културно наследство;
• Участие на повече от 40 изложби в страната;
• Четири изложби, представени в чужбина (Швеция, Тайланд, Мароко и Турция);
• Участие на 4 биеналета по изобразително изкуство;
• Участие на международни изложби за коранично изкуство;
• Изложби в различни музеи в Иран;
• Придобиване на първа степен майсторство в изобразителното изкуство – 1977 г.;
• Получаване на почетна грамота - Швеция 2002 г.;
• Участие на 12-та международна изложба за коранично изкуство – 2004 г.;
• Участие на 13-та международна изложба за коранично изкуство – 2005 г.;
• Носител на почетен плакет от Организацията за културно наследство и туризъм – 2005-2006 г.;
• Участие на Първия фестивал на традиционните изкуства и художествените заняти за жени-мюсюлманки – гр. Зенджан 2005 г.

А сега и впечатленията:

Кимиакалам прави интересен опит за съвременен прочит на традиционната иранска миниатюра. Използва и калиграфски мотиви. Спазва канона на рисунъка, но разчупва композицията. Поне аз останах с това усещане.
Но колкото повече наблюдавах творбите й, съзнанието ми правеше някакви препратки към старите анимационни руски приказки, които бях гледал като малък. А тази весела тоналност и композиции ми напомняха за масовите “картини” за украса на офиси.
Въпреки това имаше някои доста добри попадения.

Сохейли пък беше точно в противоположната плоскост и като тоналност, и като стил. Добра представителка на абстрактната живопис, но не забелязах нищо, което да я различава от нейните европейски колеги в жанра.
Доколкото ми е известно, след революцията се е водил доста оспорван дебат за абстрактната живопис, който явно е завършил в нейна полза. Сега тя преживява някакъв разцвет в Иран, където повечето художници от младото поколение се насочват именно към нея.

“Калам-кари”- то на Сарджукиян беше това, което най- много ми допадна в изложбата. Гвоздеят на вечерта- както се казва. Наистина, човекът е спец с вкус към детайла. Специално паната му. За съжаление не открих снимки на негови творби в “мрежата”, за да покажа за какво става въпрос.
Що се отнася до съдовете, които бяха изложени, те не ме изненадаха с нищо. Още повече, че мотивите им бяха тип туристически сувенир.

При всички положения не съжалявам, че посетих експозицията. Надявам се следващият път да бъде на по- голяма площ, с повече и по- разнообразни творби.

Ворце Критикът се изказа. Моля читателите, особено авторите и организаторите ако попаднат случайно на този текст, да не му се впрягат. Всеизвестен факт е, че е изкарал оценките си по “ислямско изкуствознание” и “музейно дело” със зор. :)

Един свободен обяд

“Мъжете са ненужни”?

“Мъжете са ненужни”- това бомбастично заглавие носеше един репортаж вчера по новините. Ставаше дума за това, че учени успели да изолират протосперматозоиди или май даже сперматозоиди от стволови клетки на женски зародиш. Щели да продължат опитите с генетичен материал от жени. “Мъжете вече са ненужни за зачеване на деца”. Това заключаваше материалът.

Добре! Ясно, вече сме ненужни.

Ама ние сме ненужни много отдавна.

Ето има вибратори, банки за сперма- така че мъжете отдавна не трябват на жените. Познавам и много жени, които си поправят уредите сами, сменят крушки, боядисват, мажат...

Добре де, ама защо тогава те продължават да си търсят някой принц на бял кон. Това- мъжете са ненужни, го слушаме постоянно- от някоя злобна феминистка, разочарована жена с разбито сърце... И нищо не се променило засега.

Всъщност, аз съм доволен от това откритие. Може би то най- накрая ще прекрати това утилитарно оценяване на мъжете. Ами че ние не сме само някакви донори за сперма бе!

Искам да отбележа, че в нашето съвремие това дали някой има нужда от някого, всеки решава сам. Аз лично го правя без бакалски сметки. И тези изкуствено създавани противоречия между половете ме дразнят.

А и дори да не трябвам на никого, нужен съм на себе си, защото колкото и да се опитвам да се абстрахирам от своето тленно битие, светът съществува за мен само чрез него.