Наглост (Такива ми ти работи се случват)

През един пролетен ден на далечната 1992 г. пресичах на един от многобройните светофари, разположени по “Борис III” в близост до трамвайните спирки на линия № 5. Пресичах на зелено, на пешеходна пътека. Така са ме учили. Но знаех, че там светлините се сменят много бързо, затова когато зеленото ходещо човече ми мигна, се затичах, за да не го изпусна. През цялото време го гледах и то ми се усмихваше. Оставаха ми две крачки до отсрещния тротоар, но в този момент вдясно от мен се чу пронизителен вой на клаксон и свистене на гуми. В следващия миг вече хвърчах във въздуха. Не се уплаших. Не съм сигурен, че съм съзнавал какво се случва. Единствената мисъл, която мина през главата ми тогава, беше “ега ти въртележката!”. Осъзнах се по- късно, залепнал за една от крайпътните тополи в полулегнало състояние, а наоколо вече се събираха зяпачите. Първото нещо, което попадна пред погледа ми, беше едната ми обувка, лежаща самотно по средата на булеварда. След това научих от очевидци, че когато “онзи” ме е забърсал, съм отскочил, паднал съм върху капака му и с глава съм строшил предното му стъкло. После съм отхвръкнал, вероятно заради набитите спирачки, и дървото ме е спряло.

А “онзи” не закъсня да се присъедини към “очевидците”:

- Как си, момче? Добре ли си?

Беше ми неудобно от всички тези перверзно любопитни погледи впити в мен, затова измънках:

- А, да. Нищо ми няма.

- Хайде! Ще те закарам в “Пирогов” да те прегледат.

- Чакайте малко!- намеси се един от зяпачите- Може би не е добре да го местим! Да извикаме линейка.

- Каква линейка?! Ей къде е “Пирогов”. Ще стане по- бързо.- отвърна “онзи”.

И успя да се наложи. Помогнаха ми да се придвижа до колата му. Все още ми беше доста замаяно. Наистина предното му стъкло беше отишло на кино. Сложиха ме да седна на задната седалка. Предната, до шофьорската, беше заета от някаква мацка. Чувствах се все едно всичките ми кокали бяха натрошени и хвърлени в тялото ми като торба. Но въпреки това можех да се движа. Чак сега успях да разгледам “онзи”. Беше едър, малко пълен, мутренски тип и имаше някакъв проблем с дясното око. Май беше леко кривоглед. Мацката ми се усмихна, предложи ми шоколад, но аз бях много притеснен и отказах.

- Абе, момче, ти защо пресичаш на червено?!- попита ме “онзи” през рамо, докато форсираше колата към болницата.

- А, зелено беше!- отвърнах аз.

- Не, бе! Червено беше!

За момент в мен се прокрадна съмнение- “дали пък светофара не се е сменил в последните секунди преди удара?” Не! Не беше възможно! Нали през цялото време го гледах!

- Сигурен съм, че беше зелено за мен!

“Онзи” явно видя, че няма да ми “надвие”:

- Виж сега к’во. Аз ще кажа на ченгетата както си беше. Ще им кажем, че беше жълто...

[+/-]ПРОЧЕТИ НАТАТЪК

Престанах да го слушам, защото една гадна болка ми проряза главата. Беше само за миг, а в следващия бяхме пред “Пирогов”. Тук веднага ме поеха и сложиха в една инвалидна количка. Един санитар ме избута до един кабинет, почука на вратата, надникна вътре, след това се обърна към мен, каза, че след малко ще влезем и изчезна нанякъде. Скоро след това се появи и един полицай. Тогава още не знаех, че там има дежурни от МВР именно за случаи като моя или подобни. Ченгето говори първо с “онзи”. После дойде при мен:

- Какво се случи, момче?

- Ами аз пресичах на зелено... На еди-коя си спирка... тичах, защото там светлините се сменят много бързо...- беше ми трудно да говоря. Макар да бях в кондиция, все още ми беше някак си замаяно, махмурлийско.

- На зелено, така ли? Сигурен ли си?

- Да! През цялото време гледах светлината... освен в последните секунди преди удара да се е сменила... щото нали казах там се сменят бързо...

- А, ясно! И той каза нещо подобно. Я дай телефон да се обадим на вашите.

- Нямам телефон- тогава още не ни бяха поставили. Притесних се, като си представих как нашите ще се изплашат. То вкъщи беше само баба ми де. Ама жената е стара можеше да й стане нещо, като разбере. Принципно никога не съм обичал да съм център на внимание. А ситуацията сега беше точно такава. Почувствах се гузен.- А не може ли да не ги тревожим... Добре съм...

- Не може! Трябва да ги уведомим! Дай си адреса!

Дадох му го. Той пък се обадил в районното ни и от там казали на една от патрулките да мине през нас. Естествено, баба ми е щяла да получи удар. Добре, че й казали, че съм жив и в съзнание. Тя пък веднага помолила един съсед да я докара. Като разбрал за какво става на въпрос, човекът веднага се съгласил. Та докато те са пътували към болницата, мене ме прекараха през сума ти кабинети. Взеха ми кръв, гледаха ми зениците, снимаха ми крака и други части на тялото, опипаха ме- абе пълна програма- да са живи и здрави докторите. Попаднах на свестни. Навсякъде, където ме питаха, отговарях, че съм добре. А и така си мислех. Таман всички прегледи приключиха и мислеха да ме пуснат, когато ни в клин, ни в ръкав на входа на института ми се повдигна и се оказах целия в повръщано. Веднага ме върнаха вътре. Баба ми вече беше пристигнала и се суетеше разтревожена покрай мен. На второ четене установиха, че имам мозъчно сътресение и ме хоспитализираха. Едва почувствал леглото под себе си, съм откъртил и следващите 24 часа съм спал непробудно. Идвала майка ми, после баща ми, стояли, но аз така и не съм разбрал. Срещнали се с ченгето. В протокола пишело, че аз съм бил на зелено, а онзи на жълто, или нещо от този род. Полицаят ги попитал дали искат да заведат дело, щото имало основание, а той познавал един адвокат... Те там са навързани. Препоръчват ти адвокати, а има и самосиндикални, дето обикалят като хиени. Гледат да завържат някое дело. Баща ми бил по- склонен да търси възмездие, но принципно в нашето семейство не обичаме да се влачим по съдилища. Май си го имаме вроденото недоверие към системата, как да го нямаме. А и отмъстителността ни не е от съдебен тип. То ние рядко я и прилагаме де. Повече е останало в исторически план. Специално моите родители бяха образцови граждани. Дупчеха си билетчета по времето, когато струваха 6 стотинки, а контрола минаваше на високосна година. Както и да е. Та майка ми отсякла:

- Нищо не искам! Никакви дела! Важното е, че е жив и не е пострадал повече! Тя, държавата, да си му търси отговорност на “онзи”...

Всичко това добре, ама “държавата” не успя да му потърси “отговорност” на “онзи”. Но да оставим това. Не можете да си представите каква беше изненадата ни, когато след известно време- аз таман бях почнал да се закрепвам- получихме известие, че “онзи” подал иск да му платим за стъклото на колата и изкривения капак, които бях повредил с крехкото си тяло.

Такива ми ти работи се случват.