неделя, 4 май 2008 г.

Родих се, проплаках и... умрях?

Днес се навършва една година от раждането?... основаването?... създаването?... на този блог.
Седя и се чудя как “интровертна” личност като мен, известен “темерут” в миналото, работещ “на тъмно”, се отдаде на онлайн “ексхибиционизъм”...

Пръв с блоговете ме запозна Даниел. Срещнахме се в университета няколко часа, след като беше създал своя вече несъществуващ блог в Блог.БГ. Обясняваше ми възторжено що за чудо е това “онлайн дневника” и какво “влияние ще оказва на обществото”. Не бях особено впечатлен или въодушевен. После, “сърфирайки” из “мрежата”, започнах да попадам на интересни блогове и да ги чета. Убедих се, че от тези “чудесии” има полза, но пак не мислех, че от мен би излязло блогър. Аз и в момента не съм сигурен, че съм блогър, де.
Настъпи и третата вълна. Куцо, кьораво и сакато започна да блогира. Все повече мои познати и приятели ми казваха: “Ти има какво да кажеш! Направи си блог!” или “Ама ти още ли нямаш блог?”. Общественият натиск върху мен се засилваше...
Но не бях сигурен, че трябва да правя блог. Въпреки това, както е казал Мусолини, повторен от Гьобелс (или обратното), “една лъжа повторена 100 пъти става истина”. А обществената истерия се засилваше. Блог след блог...
“Заблудените жертви на рекламата” блогираха ли, блогираха...
На 4-ти май се видяхме с Макето, по- известен като Историкът от "История на Македония" покрай честването на Гоце Делчев и понеже знаех, че се занимава с блогове, го попитах: “Абе как се прави блог? Я ми разкажи малко повече за тези пущини.” (Или нещо от този род.) А той отговори: “А, много лесно. Имаш ли поща в гмайл? Я влез...” след малко се озовах с този профил в блогър. Все още не бях убеден...
Една от гадните черти на моя характер е, че обичам да завършвам нещата- до успех или тотално закучване. Оказвайки се “горд собственик” на “блог сметка”, бях изправен пред две алтернативи: да й тегля една ... или да я поддържам. Реших на инат да блогирам една година, за да видя как е. А после...
Каквото сабя покаже...
Годината изтече.
Не знам дали наистина съм “имал какво да кажа”...
Дали съм го казал...
И дали съм бил разбран...
Не страдам от самомнението за висша инстанция, чието мнение е последно и меродавно.
Веднъж се замислих защо блогирам. Както и много други блогъри...
И все пак още не съм намерил напълно задоволителен отговор.
Блогът ми даде много: общуване с интересни хора, нови приятелства, интересни преживявания...
Но пак не съм сигурен напълно дали е за мен.
Този блог се роди изненадващо, просъществува на инат и може да умре изненадващо след някоя “сърдечна атака”.
Ще поживеем и ще видим.

4 коментара:

Анонимен каза...

Честита една годишнина! В блога си определено има какво да кажеш и за това продължавай в същия дух!

nousha каза...

След като 1 година кучешки се равнява на 7 човешки, 1 година блогърски на колко години човешки живот се равнява? :)
Нямам представа дали имаш какво да кажеш според твоите критерии, но на мен ми е интересно тук, дори когато нямаш какво да кажеш по моите - мястото е приятно :)

Анонимен каза...

ЧРД на патерица! Виждам, че те мъчи основният философски въпрос. В общия случай отговорът е просто „защото“, „защо пък не“, или „колкото повече, толкова повече“ — по избор.

Съзерцател каза...

Благодаря за поздравленията и насърченията. Оценявам ги.
Макар че не бих определил блога си за супер четиво.