сряда, 14 май 2008 г.

Липсата на уважение (и отговор) (Особености на българския капитализъм 4)

Доста често пращам разни бизнес оферти и проекти за съвместна дейност на различни фирми и неправителствени организации. Но когато посланията ми са отправени към български компании или клонове на западни корпорации в България, поне в 50 % от случаите не получавам отговор. Нито “да”, нито “не”, само мълчание. А кореспонденцията и общуването ми със западни партньори е много по- лесна. Винаги получавам отговор, дори той да е отрицателен. Но все пак съм благодарен, защото мога да си направя плановете и имам яснота за възможностите си. Някои мои познати, с които споделих своите наблюдения, ми казаха, че “не съм прав за европейските фирми и те действат като българските”. Може и да е вярно, но собственият ми опит говори друго. Проверих и два от случаите, когато мои познати не са получили отговор на свои писма до западни фирми. Оказа се, че са писали до регионални мениджъри за Балканите или източна Европа, които произхождат от “нашия край”. Затова съм по- склонен да отдам това “невъзпитано” поведение при тези казуси на “местния манталитет” на инкорпориралите се в големи корпорации “балкански субекти”. Все пак не искам да абсолютизирам нещата и да налагам своето мнение, но повтарям, че досега съм изключително доволен от акуратността на западните ми “партньори”.

От друга страна се опитвам да намеря отговор на въпроса къде се корени “лошото възпитание” на българските организации. До голяма степен то е абсурдно. Пращаш писмо със запитване за дадена услуга и имат ли политика за отстъпки. Отговор няма. А ти си потенциален клиент. Имаш многобройни връзки и се оказва, че твоя добра позната работи в гореспоменатата организация. Прескачаш официалния канал и се свързваш направо с нея. Тя се радва да те чуе и се ангажира да представи твоя проект пред своите шефове. Споделя ти, че ако това, което възнамеряваш да правиш е интересно за нейната организация, тя може да се включи като партньор в проекта и “да минеш тънкана”. Само трябва да направиш подробно описание на дейността, която искаш да осъществиш и ползите от нея. Ти се захващаш да пишеш. Пращаш й уговорените документи. Няколко дена по- късно се чуваш с нея и тя ти казва, че е представила проекта на “шефовете си”. Остава да чакаш отговор. Но той пак не пристига. През това време ти не знаеш какво да правиш. Да се обърнеш ли към друг, който може да ти предостави същата услуга? Ами ако ония се обадят и кажат, че са съгласни? Да, но времето тече, а ти се изнервяш още повече...

Ето го абсурда!

Та седя и се питам на какво се дължи подобно поведение. Ти си възможен партньор или дори само “потребител”. Твоята дейност може да донесе печалба за тази организация. А ако смятат предложението ти за нерентабилно и непрестижно, какво им пречи просто да ти драснат едно писмо с отказ. Държат се сякаш те са най- великите, а ти си някакъв “убитак” от “Горно нанадолнище”. Явно не смятат, че имат нужда от теб. Имах един такъв случай. Но впоследствие самите те ме потърсиха след години, когато вече моята организация имаше изградено име. Ала беше вече късно, защото нямах желание да работя по техния проект. А преди ги бях молил да го направим...

Когато се смяташ за велик, не полагаш усилия да се задържиш в “бизнеса” и не спазваш елементарните норми на поведение, рано или късно ще дойде моментът, когато ще разберат какъв си и ще отпаднеш.

Странно, абсурдно и...

Тъжно.

1 коментар:

аlbinos каза...

Напълно те разбирам. И аз попадам в подобни ситуации и вече се замислям има ли още смисъл да остана в тази страна, която към по-добро не отива.