неделя, 25 май 2008 г.

За 24 май и родния ми език- накратко и спонтанно


Бях поканен в едно предаване на БНР в качеството си на историк да говоря за 24 май като празник, развитието му през времето, както и за ролята на кирилицата в съвременния славянски свят и славянската солидарност.

Казаното и недоизказаното...

Ако през 1851 г., когато Найден Геров е поставил в Пловдив началото на традицията да се празнува Денят на славянската писменост и българската просвета и култура, е имало смисъл от такива тържествени чествания, то днес въпросът доколко са необходими те, е изключително спорен. Времето на маршовете под строй с бели якички и знамена е безвъзвратно отминало. Така нареченото празнуване отдавна е изгубило своите чистота и невинност, с които се е отличавало през Възраждането. Естествено, 24 май е повод куцо, кьораво и сакато, като се почне от президента и се стигне до незнайния 240 депутат да ни напомнят с някоя помпозна реч, че и “ний сме дали нещо на света”, докато отегчената агитка се прозява наоколо. Този ден е център и на “културните инициативи”, ако през останалите 364 дни никой не се сеща да направи нещо за “българската култура”, то на тази дата изборът от събития е толкова голям, че вече не знаеш какво да избереш и къде да отидеш. За предразполагане и привличане на тълпата може да предоставиш и безплатна бира, но дори това не ти гарантира успех, тъй като конкуренцията предлага същото. Казвам го от собствен опит, като организатор на две студентски празненства в СУ по случай Деня на “българската култура”. Да си кажем честно- 24 май за повечето от учениците и студентите не е нищо повече от поредния неучебен ден, а за проклетия тази година се падна и в събота. Личното ми мнение е, че днес липсва осъзнаване на ценността на езика на индивидуално ниво и то не може да бъде запълнено чрез каквито и да било празненства. Вместо всички да се бием по гърдите, изтъкавайки “приносът” ни към формирането на славянската култура и създаването на писмеността, по- добре да се стараем да пишем с по- малко правописни грешки. Кирилицата няма нужда от честване, а от уважение.

Разбира се, 24 май е повод за поредното изразяване на тревога, че неграмотността нараства, а “младите отиват по дяволите”. “Смешен плач”, а и изтъркан. Вместо тревоги и аларми, които до голяма степен са толкова банални и опровергани, преглеждайте редовно тетрадките на синковците си и вместо да изразявате глобални тревоги, действайте локално, за да ги накарате да проумеят, че езиковият стил е важен и показва класа. Но ще ви бъде трудно, щото повечето така или иначе не я притежавате. Класата де. (последният абзац го добавих за блога.)

Нуждае ли се кирилицата от защита? А кой я напада?! Самите ние. Законът приет в Сърбия в защита на кирилицата с нищо не доказа, че върши някаква работа. Повечето законови актове от тази вид имат популистки цели и отговарят на обществените страхове и нагласи, но не постигат нищо реално. Страхът пред новото е повод за развихряне на един псевдонационализъм. Основният въпрос отново остава осъзнаваме ли езика си като ценност. А за това законите не могат да помогнат.

Така наречената славянска солидарност и панславизмът не са нищо повече от прикритие на хегемонистичните амбиции на определени държави. Панславизмът възниква по време, когато повечето славянски народи са се намирали под чужда власт- австрийска или османска. Базата на възникването му е противопоставянето и разграничаването от другите, както е и в случая с пангерманизма или панарабизма. Факт е, че знамето на панславизма се използва от Русия за прокарването на нейните имперски интереси. Не отричам близостта между славянските народи, но ме дразни инструментализирането, доктринализирането и политизирането на тази близост. Не търсете политика във факта, че обичам да си пия водката с руснаци или друга славянска паплач. Дразнещо е и отношението на академичната ни общност по въпроса за нашите “славянски корени”. Те ту се изтъкват прекомерно и се издигат в култ, ту се игнорират тотално. Пак в зависимост от политическата ориентация и обстановка. Писна ми от тези комплекси и шизофрения.

Извън предаването

От дълго време темата за българския език и грамотността е водеща в българската блогосфера. Искам да се спра само на един от акцентите в спора. По повод на явленията “немога” и “незнам” се оформиха две основни мнения. Първо, това е проява на въпиюща некомпетентност и неграмотност. Второ, “езикът се развива и преди не е имало много думи, но впоследствие са се появили”. Съгласен съм, че езика се развива. Той не е статичен. Но не одобрявам промени предизвикани от мързел. Що се отнася до така нареченото “постмодернистко” използване на езика, лансирано от Комитата например, особено в случаите на литературно творчество и изказ, мога да приема, че е допустимо, стига да не е продиктувано (или да прикрива) незнание, а да се използва с ясно съзнание и отговорност за написаното.

петък, 23 май 2008 г.

За фотографиращите кибици и фестивалите

- С всяка изминала година броят на фотографиращите туристи и журналисти се увеличава, а качеството на фестивала спада. На първите издания почти нямаше фотографи и оператори, но изпълненията бяха по- добри. Не мислиш ли?- попита бате Добо

- Прав си- отговорих му аз и продължих да снимам.

Екологично парти тази вечер



понеделник, 19 май 2008 г.

Букарски идва



За съжаление, вече не можем да се надяваме, че старият пияница Чарлс Буковски ще дойде в България. Но за сметка на това идва неговият “духовен син” Алекс Букарски. Но шшшшшшшшт! Както всеки син, той се е отрекъл от своя баща в неистовия си напън да го надмине. И мога да кажа, че почти успява.

Какво да ви кажа за Алекс, освен че го чета, което става видно от връзката в десния раздел на блога?!

Той е един от тези бесни и непримирими духове, които не могат да те оставят безразличен. Може да ти бръкнат или в червата, или в душата, но бъркане ще има. Подобно на Арто той е вечният анархист, бунтовник без кауза, дори неосъзнат самоунищожител, желаещ да мине отвъд границите на тленното, “роден от своите произведения”.

Така че лично аз ще отида на неговото приземяване “без парашут” на 22 май от 18.00 часа в зала 13 на ФЖМК на СУ (Факултета по журналистика и масови комуникации при паметника “Левски”).

Да се размажем заедно.

П>С>

Изказвам възхитата си от Комитата за енергията и усилията, които положи за организирането на гостуването на Букарски и издаването на книгата му.

Повече информация за събитието има на блога му тук>

събота, 17 май 2008 г.

Пресконференция на палестинския посланик Исмаил Хасан по повод Деня на катастрофата (Ан Накба)


Датата 15 май е емблематична за съвременната история на Близкия изток, а можем да кажем и за целия свят. На този ден държавата Израел празнува своя рожден ден, а палестинците и арабския свят отбелязват “катастрофата” (Ан Накба). Ясно е, че случилото се на 15 май е повод за различни и разнопосочни интерпретации. Явно това е и една от причините накарали Атлантическия клуб в София да организира пресконференция на палестинския посланик Исмаил Хасан, на която да изложи палестинската гледна точка към събитията. Хасан говори също така и за българо- палестинските отношения.

Предоставям ви запис от събитието.

П>С>

Благодарности на Мариян, който ме осведоми за събитието и осигури присъствието ми. Преди бях редовен посетител на инициативите както на палестинците, така и на израелците, но през последните години поради заетостта си не винаги мога да присъствам на тези мероприятия.

Щеше да бъде хубаво, ако имаме и израелската гледна точка. Палестинците, с които говорих, казаха, че са канили и израелския посланик, но той отказал. Не знам каква е историята, но при всички положения едно съвместно представяне щеше да има много по- голям ефект и да помогне на страничния наблюдател да се ориентира и в без това сложните и объркани отношения в региона. Чух, че израелският посланик тези дни участвал в някакви телевизионни предавания, където говорил именно за създаването на държавата Израел и нейната 60-а годишнина. Ако някой има повече информация по този въпрос, знае кои са тези предавания, а още по- добре ако знае откъде да свалим запис, нека пише в коментарите. Ще съм му благодарен.

сряда, 14 май 2008 г.

Липсата на уважение (и отговор) (Особености на българския капитализъм 4)

Доста често пращам разни бизнес оферти и проекти за съвместна дейност на различни фирми и неправителствени организации. Но когато посланията ми са отправени към български компании или клонове на западни корпорации в България, поне в 50 % от случаите не получавам отговор. Нито “да”, нито “не”, само мълчание. А кореспонденцията и общуването ми със западни партньори е много по- лесна. Винаги получавам отговор, дори той да е отрицателен. Но все пак съм благодарен, защото мога да си направя плановете и имам яснота за възможностите си. Някои мои познати, с които споделих своите наблюдения, ми казаха, че “не съм прав за европейските фирми и те действат като българските”. Може и да е вярно, но собственият ми опит говори друго. Проверих и два от случаите, когато мои познати не са получили отговор на свои писма до западни фирми. Оказа се, че са писали до регионални мениджъри за Балканите или източна Европа, които произхождат от “нашия край”. Затова съм по- склонен да отдам това “невъзпитано” поведение при тези казуси на “местния манталитет” на инкорпориралите се в големи корпорации “балкански субекти”. Все пак не искам да абсолютизирам нещата и да налагам своето мнение, но повтарям, че досега съм изключително доволен от акуратността на западните ми “партньори”.

От друга страна се опитвам да намеря отговор на въпроса къде се корени “лошото възпитание” на българските организации. До голяма степен то е абсурдно. Пращаш писмо със запитване за дадена услуга и имат ли политика за отстъпки. Отговор няма. А ти си потенциален клиент. Имаш многобройни връзки и се оказва, че твоя добра позната работи в гореспоменатата организация. Прескачаш официалния канал и се свързваш направо с нея. Тя се радва да те чуе и се ангажира да представи твоя проект пред своите шефове. Споделя ти, че ако това, което възнамеряваш да правиш е интересно за нейната организация, тя може да се включи като партньор в проекта и “да минеш тънкана”. Само трябва да направиш подробно описание на дейността, която искаш да осъществиш и ползите от нея. Ти се захващаш да пишеш. Пращаш й уговорените документи. Няколко дена по- късно се чуваш с нея и тя ти казва, че е представила проекта на “шефовете си”. Остава да чакаш отговор. Но той пак не пристига. През това време ти не знаеш какво да правиш. Да се обърнеш ли към друг, който може да ти предостави същата услуга? Ами ако ония се обадят и кажат, че са съгласни? Да, но времето тече, а ти се изнервяш още повече...

Ето го абсурда!

Та седя и се питам на какво се дължи подобно поведение. Ти си възможен партньор или дори само “потребител”. Твоята дейност може да донесе печалба за тази организация. А ако смятат предложението ти за нерентабилно и непрестижно, какво им пречи просто да ти драснат едно писмо с отказ. Държат се сякаш те са най- великите, а ти си някакъв “убитак” от “Горно нанадолнище”. Явно не смятат, че имат нужда от теб. Имах един такъв случай. Но впоследствие самите те ме потърсиха след години, когато вече моята организация имаше изградено име. Ала беше вече късно, защото нямах желание да работя по техния проект. А преди ги бях молил да го направим...

Когато се смяташ за велик, не полагаш усилия да се задържиш в “бизнеса” и не спазваш елементарните норми на поведение, рано или късно ще дойде моментът, когато ще разберат какъв си и ще отпаднеш.

Странно, абсурдно и...

Тъжно.

вторник, 13 май 2008 г.

Гугъл цензурира палестински блогове?


През последните дни много говорим за свободата на словото...

А през последните години се наложи мнението, че блоговете компенсират мълчанието на мейнстримните медии. “Гражданската журналистика не може да бъде подложена на цензура!” Но дали е така?

До мен достигна съобщение, че Блоггер е "отрязал" няколко блога, които застъпват пропалестински позиции. Ето тук и ето там има два поста, които дискутират казуса.

Не съм много добре запознат със случая и още не мога да изкажа своето мнение, но май ще се окаже, че блоговете не са толкова независими. Те пак заВИСЯТ от/на тънкия конец дали на хостинг доставчика си или на интернет връзката...

Винаги има начин да ти “спрат тока”, когато станеш “неудобен”.

П>С>

Тези дни смятам да пиша малко повече за медиите, свободата на словото и качеството на журналистиката, тъй като отчасти (до голяма част може да се каже) се причислявам към “гилдията на драскащите и словоблудстващи братя”, на които понякога плащат за сътворените “глупости”.

Само да си сваля шибаната температура.

петък, 9 май 2008 г.

Помним ли холокоста?


Трябва ли постоянно да се връщаме към историята на холокоста?

Този въпрос задава журналистка на режисьора Збигнев Гайзлер след специалната прожекция на неговия филм “Сарид”, посветен на трагичната история на евреите от гетото в малкия полски град Пабянице по време на Втората световна война.
Нейното питане е показателно за отношението на голяма част от нашите съвременници към тези тъмни страници от европейското ни минало. “Защо все постоянно говорим за холокоста, след като се е случил толкова отдавна?” “Не се ли преекспонира прекалено проблемът с антисемитизма в общественото пространство?” “Това е минало и повече няма да се повтори.”

А какво се случи в бивша Югославия наскоро? Едни хора избиваха други по същия начин, по който нацистите са унищожавали евреите.

Отговаря й Гайзлер. Именно краткотрайността на човешкия спомен за такива трагедии го е подтикнал да направи този филм. “В момента на територията на бившата Германска демократична република съществува най- голямата концентрация на неонацистки организации, те успяват да изпратят свои представители не само в местните парламенти, но и в бундестага”, отбелязва режисьорът. “Учудваща е тяхната популярност и виждаме, че много малко е необходимо, за да се събудят тези демони”, констатира той. Збигнев Гайзлер даде за пример и призивите на някои ирански политици “Израел да бъде изтрит от лицето на земята”. Трудностите, с които се е сблъскал по време на нейното заснемане, само го убеждават още повече в обществената необходимост от подобна творба. Продукцията е била финансирана с лични средства, понеже не се е намерило външно субсидиране. Мнозинството от личностите и организациите, към които се обърнал, му отговорили, че “темата не е интересна”. Но това не го обезкуражава. Предпочита в продължение на три години “да яде супа”, но да завърши филма. Чувствал го е като свой морален дълг. Самият той е родом от района на Пабянице и историята на местната еврейска общност винаги го е интересувала. Още повече, че гетото там е едно от първите създадени от нацистите в Полша, макар неговата история да не е толкова известна като тази на гетата във Варшава и Краков. По време на снимките директорът на музея Аушвиц-Биркенау му иска колосална сума за четири кадъра от перона на гарата в концлагера. Избухва скандал, а “Газета Виборча” излиза със статия, че с “холокоста се извършва търговия.”
Тези факти би трябвало да ни накарат да се замислим как гледаме на трагедиите в нашата история. Осмисляме ли ги достатъчно?
Преди 1989 г. в Полша се е избягвало да се говори за холокоста, както и за клането в Катин. “Спомените на поколенията бързо избледняват. Днес мнозина твърдят, че холкост не е имало. Вероятно скоро ще се говори същото и за зверствата на Сталин.” “Медиите в съвременния свят убиват чувствителността на хората към насилието”, смята Збигнев Гайзлер. Това може да доведе до повторение на зверства като извършените през Втората световна война. Затова в своя филм той се е постарал да представи отражението на насилието върху човешката съдба.
“Сарид” представя разказа на очевидец на станалото в Пабянице и Аушвиц. Александър Бартел, тогава малко момче, е станал свидетел как цялото му семейство загива в концентрационния лагер. Единствен той успява да оживее до края на войната. Самата дума “сарид” на иврит означава “оцелял по чудо”. И той наистина е такъв. Но спомените от онези времена са белязали целия му живот. Благодарение на неговите думи зрителя успява да усети ужаса на случилото се. Агресията не се показва в кадър, но витае във въздуха. Въпреки това Гайзлер не се страхува, че филмът му може да бъде изтълкуван неправилно и да се възприеме като “поредното обезценяване” на насилието. Нарочно е представил своите герои такива, каквито са били- добродушни и наивни, показал е тяхната човешка гледна точка към събитията. Именно уязвимостта им предизвиква асоцииране на зрителя с тях. Гледайки филма, не виждаме евреи, а човешки същества, които се качват във влаковете за Биркенау, доверявайки се наивно на обещанието, че “нищо лошо няма да им се случи”. Когато срещнем погледа на Александър Бартел, разказващ тази история вече на преклонна възраст, разбираме, че доверието му в човека е умряло безвъзвратно в този момент. Гайзлер признава, че прекарал часове в монтажната, за да постигне този ефект. Накрая е започнал да сънува, че самият той е участник в “маршът на смъртта”, който еврейските жители на Пабянице правят към гетото в Лодз и струва живота на повече от 700 души.
Но реакцията на зрителите в препълнената зала на Полския културен институт го убеждава, че си е струвало. На прожекцията на 16 април, с която се отбеляза годишнината от въстанието във Варшавското гето и Деня на холокоста, присъстваха студенти, преподаватели, представители на еврейската общност, обикновени хора. Всички те бяха докоснати от видяното. Александър Оскар, председател на софийския клон на организацията на евреите “Шалом”, отбеляза, че макар за разлика от полските, българските евреи празнуват на 9 март своето спасение, те много добре знаят за зверствата извършени по време на Втората световна война и благодари на Гайзлер, че не позволява тази трагедия да бъде забравена. Някои от присъстващите споделиха истории, които бяха чули от свои полски приятели и близки за времето на немската окупация в Полша. Изказани бяха мнения, че трябва да се направи всичко възможно тези събития да се помнят, за да не се повтарят отново. В последвалия ми разговор с него, Гайзлер не спести и критики към някои аспекти на израелската и американската политика в Близкия изток, заявявайки, че подобни действия могат да доведат до нови световни конфликти и кланета подобни на холокоста. Свикнал да не спестява неудобните истини, полския режисьор се отправя към следващия си документален проект, този път посветен на заточените в Сибир по времето на управлението на Сталин. А ние можем само да се радваме, че все още има хора като него, които не оставят истината да бъде покрита с прах и с нетърпение да очакваме следващия му филм.
П>С>
Днес е добър ден да си спомним за холкоста, както и за придружаващите го събития, без да забравяме и последвалите.
А иначе ми беше да видя товрба режисирана от Гайзлер, предвид че го познавах предимно като оператор. И то добър оператор.

вторник, 6 май 2008 г.

Следпразнично


Два поздрава към завръщащите се туристи.

И най- вече за двама от тях.

Първият е за Комитата по повод на неговите синеморски преживявания.:)

Останалите да не се чувстват пренебрегнати.

А вторият се посвещава на И., който не е точно турист, но току-що ми се обади, че се е прибрал от Африка след едно доста страховито пътуване.;)

Апропо, любима песен на 10сс, която описва действителна история, случила се на вокалиста на “Муди Блус” Джъстин Хейуърд в Барбадос, макар че в текста я локализират в Ямайка.

Досадните въпроси, без които не можем

Всички ги знаем. Дразним се, когато ни ги задават, но самите ние често ги употребяваме, чудейки се какво да кажем.

[+/-] Паразитите на ежедневното ни общуване:

Как си?

Увертюрата на всеки разговор. Пардон... на всеки възпитан разговор. А истината е, че 90 % от тези, които ми задават този въпрос, ама хич не ги е еня “как съм”. Не може да ми се обадиш след две години мълчание и да започнеш с “как си”. Ако те е интересувало, щеше да ми се звъниш по- често. Така че бъди честен, пропусни интродукцията и ми кажи какво искаш. Защото явно искаш нещо. Още повече че ми спестяваш затруднението да търся отговор. Не дай си боже да отговоря “зле”. На лицето отсреща се изписва такава досада, че съжаляваш, че си бил откровен. Затова винаги бъди “добре”. Но аз мразя да лицемеря и лъжа, затова и отговарям “нормално”. Което пак често води до раздразнение. “Тоя пък какво оригиналничи”. От друга страна пази боже да пропуснеш сакралното питане в началото. Излиза ти име на “невъзпитан” и “простак”. Трябва да си лицемер явно. Доста често пропусках формулата и почнаха да ми правят забележки. Въпреки че това не беше показателно за отношението и чувствата ми към човека, с когото говоря. И Jah-Sen веднъж ме скастри. Макар да знае, че страшно държа на него, беше недоволен, че преминавам направо на проблема, без да съм изгубил 5 минути в общи приказки.

Формата май винаги е по- важна от съдържанието.

Но случва се наистина да копнееш да те попитат как си, някой да се заинтересува от теб, а обикновено в тези моменти никой не се сеща.

Добре ли си?

Когато ти зададат този въпрос, вече е очевидно, че не си “добре”. Вероятно си давал многобройни сигнали, че нещата отиват на зле, ама нали “всеки себе си чете”. Сега вече положението е станало очевадно и околните не могат да го игнорират. Те започват да се “тревожат”, щото си “сдухал” и им разваляш пейзажа. Именно неудобството и личният дискомфорт ги кара да те питат “ама добре ли си?”. “Не, откачен съм. Не го ли знаете!” Има и някои по- настойчиви. “Кажи де, кажи какво е станало?!” Най- накрая се предаваш. “Ами един от най- добрите ми приятели почина.” “Аааа. Това ли било!” Вече са спокойни. Проблемът не се корени в тях и си измиват ръцете като Пилат Понтийски. Ама ти не издържаш и строшаваш бирената бутилка в главата на питащия. После пак те одумват, че си “звяр”. Абе я се ...

Понякога ситуацията е още по- лоша. Когато този отсреща наистина държи на теб и иска да ти помогне. Ти обаче не искаш да го товариш с твоите проблеми. Гадно ти е. Затова “остави, тази болка само моя е”. Ще се оправя... или ще ме оправят.

Какво ще правиш/ работиш?

Умират си да ти задават този въпрос, когато си на някой “житейски кръстопът”. Току-що свалил пагоните или завършил университета, правиш купон, а всички само това питат. Остави, че е банално и те изкарва извън нерви. Кара те да се чувстваш като някакъв загубеняк, защото нямаш “планове”. Не си поел въздух, но вече трябва да “знаеш какво ще правиш”. Иначе пак ти излиза лошо име. Самият ти задаваш този въпрос понякога- свидетелство за прекъснатата връзка. Не си виждал човека отдавна и не знаеш какво да му кажеш...

Най- тъпото събитие, доминирано от този въпрос, е годишната среща на бившите съученици снобари. Има малка модификация. Вече е “какво работиш?”, а не “какво ще работиш?”. Причината да ти го задават е, защото още от време оно те смятат за “неудачник”. Искат само потвърждение. Нищо повече. Другият вариант е да се окажеш “оперативно интересен”. Т.е. да работиш в сфера, която ги интересува и да те ползват. Но това е за другите, не е за теб. Защото ти си “неудачник”, както споменахме. Не си дошъл със скъпа кола, още се носиш хашлашки, не парадираш. Седиш си и си мълчиш. Друг е въпросът, че имаш пари да ги купиш половината. Последният път Омбрето, който си е порта, се изпусна къде работя (работех по онова време). “Как? Той?!” Невярващи погледи.

И за последно: НЕ, НЕ ТЪРГУВАМ С ОРЪЖИЕ И НАРКОТИЦИ!!!;)

Който твърди обратното и пуска такива слухове, моля да предостави доказателства!

Предайте ме на прокуратурата.:)

Съжалявам, че ви разочаровах.

Имаш ли си приятелка?/ Как са гаджетата?

Любимото питане на застаряващите роднини или семейни приятели. Вероятно, понеже нищо не се случва в техния личен живот, искат да воайорстват в твоя. Сакралното намигане, че вече си голям. Поредното запълване на празнотата в комуникацията между поколенията. Като бях по- млад, обичах да ги шокирам. “Не, нямам приятелка. Аз съм гей.” Много се дразнех от този въпрос. Бях си обещал никога да не го задавам. Но преди няколко месеца се видях с един от малките ми братовчеди, който учи в чужбина. И незнайно как тези омразни думи излязоха от устата ми. В следващия момент се усетих и поисках да се ударя с тиган по главата. Ама беше вече късно. А и нямаше тиган...

Харесва ли ти ...?

“Харесва ли ти яденето?”- пита любезната домакиня. “Харесва ли ти подаръка?”- пита тя. Какво да им отговориш? “Не”. Нали ще ги нараниш. Те просто изразяват своята неувереност. Макар че ако те познават добре, ще знаят какви са мечтите ти и ако им пука, ще се пробват да ги удовлетворят. Затова отделяйте повече време, за да опознаете приятелите си, любовниците си и своите близки. Това е добре инвестирано време. Ще ви се плати в усмивки и щастие.

А ти не отговаряй с “да”, за да не лъжеш. Срещу формулата изправи формула. Кажи “хубав/а е”. Защото вероятно наистина е, макар и да не е за теб. Пък и най- важно е чувството отсреща. Оцени го.

Някой, докато чете написаното по- горе, може да си помисли, че съм адски невъзпитан тип, който обижда хората около себе си. Напротив. Избягвам да наранявам близките си, макар и да го правя понякога без да искам. Аз съм привърженик на възпитаната комуникация. Но не и на лицемерието. И на клишетата. Те са показателни колко непълноценно общуваме. А аз съм против това.

Излезте от “езиковите убежища” и “общоприетите изрази”, които сме създавали в продължение на векове.

Бъдете откровени. (Което не значи вулгарни). Обръщайте повече внимание на хората, на които държите и няма да ви се налага толкова често да употребявате тези “паразитни въпроси”.

И може би ще бъдем по- щастливи.

П>С>

Ако се сетите още някой “паразит”, пишете го в коментарите.

неделя, 4 май 2008 г.

Родих се, проплаках и... умрях?

Днес се навършва една година от раждането?... основаването?... създаването?... на този блог.
Седя и се чудя как “интровертна” личност като мен, известен “темерут” в миналото, работещ “на тъмно”, се отдаде на онлайн “ексхибиционизъм”...

Пръв с блоговете ме запозна Даниел. Срещнахме се в университета няколко часа, след като беше създал своя вече несъществуващ блог в Блог.БГ. Обясняваше ми възторжено що за чудо е това “онлайн дневника” и какво “влияние ще оказва на обществото”. Не бях особено впечатлен или въодушевен. После, “сърфирайки” из “мрежата”, започнах да попадам на интересни блогове и да ги чета. Убедих се, че от тези “чудесии” има полза, но пак не мислех, че от мен би излязло блогър. Аз и в момента не съм сигурен, че съм блогър, де.
Настъпи и третата вълна. Куцо, кьораво и сакато започна да блогира. Все повече мои познати и приятели ми казваха: “Ти има какво да кажеш! Направи си блог!” или “Ама ти още ли нямаш блог?”. Общественият натиск върху мен се засилваше...
Но не бях сигурен, че трябва да правя блог. Въпреки това, както е казал Мусолини, повторен от Гьобелс (или обратното), “една лъжа повторена 100 пъти става истина”. А обществената истерия се засилваше. Блог след блог...
“Заблудените жертви на рекламата” блогираха ли, блогираха...
На 4-ти май се видяхме с Макето, по- известен като Историкът от "История на Македония" покрай честването на Гоце Делчев и понеже знаех, че се занимава с блогове, го попитах: “Абе как се прави блог? Я ми разкажи малко повече за тези пущини.” (Или нещо от този род.) А той отговори: “А, много лесно. Имаш ли поща в гмайл? Я влез...” след малко се озовах с този профил в блогър. Все още не бях убеден...
Една от гадните черти на моя характер е, че обичам да завършвам нещата- до успех или тотално закучване. Оказвайки се “горд собственик” на “блог сметка”, бях изправен пред две алтернативи: да й тегля една ... или да я поддържам. Реших на инат да блогирам една година, за да видя как е. А после...
Каквото сабя покаже...
Годината изтече.
Не знам дали наистина съм “имал какво да кажа”...
Дали съм го казал...
И дали съм бил разбран...
Не страдам от самомнението за висша инстанция, чието мнение е последно и меродавно.
Веднъж се замислих защо блогирам. Както и много други блогъри...
И все пак още не съм намерил напълно задоволителен отговор.
Блогът ми даде много: общуване с интересни хора, нови приятелства, интересни преживявания...
Но пак не съм сигурен напълно дали е за мен.
Този блог се роди изненадващо, просъществува на инат и може да умре изненадващо след някоя “сърдечна атака”.
Ще поживеем и ще видим.

събота, 3 май 2008 г.

Познавате ли България?

Обикаляли сте родината нееднократно и смятате, че я познавате като петте си пръста. Тогава се пробвайте тук>





И си помислете пак. ;)