Как си?
Увертюрата на всеки разговор. Пардон... на всеки възпитан разговор. А истината е, че 90 % от тези, които ми задават този въпрос, ама хич не ги е еня “как съм”. Не може да ми се обадиш след две години мълчание и да започнеш с “как си”. Ако те е интересувало, щеше да ми се звъниш по- често. Така че бъди честен, пропусни интродукцията и ми кажи какво искаш. Защото явно искаш нещо. Още повече че ми спестяваш затруднението да търся отговор. Не дай си боже да отговоря “зле”. На лицето отсреща се изписва такава досада, че съжаляваш, че си бил откровен. Затова винаги бъди “добре”. Но аз мразя да лицемеря и лъжа, затова и отговарям “нормално”. Което пак често води до раздразнение. “Тоя пък какво оригиналничи”. От друга страна пази боже да пропуснеш сакралното питане в началото. Излиза ти име на “невъзпитан” и “простак”. Трябва да си лицемер явно. Доста често пропусках формулата и почнаха да ми правят забележки. Въпреки че това не беше показателно за отношението и чувствата ми към човека, с когото говоря. И Jah-Sen веднъж ме скастри. Макар да знае, че страшно държа на него, беше недоволен, че преминавам направо на проблема, без да съм изгубил 5 минути в общи приказки.
Формата май винаги е по- важна от съдържанието.
Но случва се наистина да копнееш да те попитат как си, някой да се заинтересува от теб, а обикновено в тези моменти никой не се сеща.
Добре ли си?
Когато ти зададат този въпрос, вече е очевидно, че не си “добре”. Вероятно си давал многобройни сигнали, че нещата отиват на зле, ама нали “всеки себе си чете”. Сега вече положението е станало очевадно и околните не могат да го игнорират. Те започват да се “тревожат”, щото си “сдухал” и им разваляш пейзажа. Именно неудобството и личният дискомфорт ги кара да те питат “ама добре ли си?”. “Не, откачен съм. Не го ли знаете!” Има и някои по- настойчиви. “Кажи де, кажи какво е станало?!” Най- накрая се предаваш. “Ами един от най- добрите ми приятели почина.” “Аааа. Това ли било!” Вече са спокойни. Проблемът не се корени в тях и си измиват ръцете като Пилат Понтийски. Ама ти не издържаш и строшаваш бирената бутилка в главата на питащия. После пак те одумват, че си “звяр”. Абе я се ...
Понякога ситуацията е още по- лоша. Когато този отсреща наистина държи на теб и иска да ти помогне. Ти обаче не искаш да го товариш с твоите проблеми. Гадно ти е. Затова “остави, тази болка само моя е”. Ще се оправя... или ще ме оправят.
Какво ще правиш/ работиш?
Умират си да ти задават този въпрос, когато си на някой “житейски кръстопът”. Току-що свалил пагоните или завършил университета, правиш купон, а всички само това питат. Остави, че е банално и те изкарва извън нерви. Кара те да се чувстваш като някакъв загубеняк, защото нямаш “планове”. Не си поел въздух, но вече трябва да “знаеш какво ще правиш”. Иначе пак ти излиза лошо име. Самият ти задаваш този въпрос понякога- свидетелство за прекъснатата връзка. Не си виждал човека отдавна и не знаеш какво да му кажеш...
Най- тъпото събитие, доминирано от този въпрос, е годишната среща на бившите съученици снобари. Има малка модификация. Вече е “какво работиш?”, а не “какво ще работиш?”. Причината да ти го задават е, защото още от време оно те смятат за “неудачник”. Искат само потвърждение. Нищо повече. Другият вариант е да се окажеш “оперативно интересен”. Т.е. да работиш в сфера, която ги интересува и да те ползват. Но това е за другите, не е за теб. Защото ти си “неудачник”, както споменахме. Не си дошъл със скъпа кола, още се носиш хашлашки, не парадираш. Седиш си и си мълчиш. Друг е въпросът, че имаш пари да ги купиш половината. Последният път Омбрето, който си е порта, се изпусна къде работя (работех по онова време). “Как? Той?!” Невярващи погледи.
И за последно: НЕ, НЕ ТЪРГУВАМ С ОРЪЖИЕ И НАРКОТИЦИ!!!;)
Който твърди обратното и пуска такива слухове, моля да предостави доказателства!
Предайте ме на прокуратурата.:)
Съжалявам, че ви разочаровах.
Имаш ли си приятелка?/ Как са гаджетата?
Любимото питане на застаряващите роднини или семейни приятели. Вероятно, понеже нищо не се случва в техния личен живот, искат да воайорстват в твоя. Сакралното намигане, че вече си голям. Поредното запълване на празнотата в комуникацията между поколенията. Като бях по- млад, обичах да ги шокирам. “Не, нямам приятелка. Аз съм гей.” Много се дразнех от този въпрос. Бях си обещал никога да не го задавам. Но преди няколко месеца се видях с един от малките ми братовчеди, който учи в чужбина. И незнайно как тези омразни думи излязоха от устата ми. В следващия момент се усетих и поисках да се ударя с тиган по главата. Ама беше вече късно. А и нямаше тиган...
Харесва ли ти ...?
“Харесва ли ти яденето?”- пита любезната домакиня. “Харесва ли ти подаръка?”- пита тя. Какво да им отговориш? “Не”. Нали ще ги нараниш. Те просто изразяват своята неувереност. Макар че ако те познават добре, ще знаят какви са мечтите ти и ако им пука, ще се пробват да ги удовлетворят. Затова отделяйте повече време, за да опознаете приятелите си, любовниците си и своите близки. Това е добре инвестирано време. Ще ви се плати в усмивки и щастие.
А ти не отговаряй с “да”, за да не лъжеш. Срещу формулата изправи формула. Кажи “хубав/а е”. Защото вероятно наистина е, макар и да не е за теб. Пък и най- важно е чувството отсреща. Оцени го.
Някой, докато чете написаното по- горе, може да си помисли, че съм адски невъзпитан тип, който обижда хората около себе си. Напротив. Избягвам да наранявам близките си, макар и да го правя понякога без да искам. Аз съм привърженик на възпитаната комуникация. Но не и на лицемерието. И на клишетата. Те са показателни колко непълноценно общуваме. А аз съм против това.
Излезте от “езиковите убежища” и “общоприетите изрази”, които сме създавали в продължение на векове.
Бъдете откровени. (Което не значи вулгарни). Обръщайте повече внимание на хората, на които държите и няма да ви се налага толкова често да употребявате тези “паразитни въпроси”.
И може би ще бъдем по- щастливи.
П>С>
Ако се сетите още някой “паразит”, пишете го в коментарите.
2 коментара:
При мен разговорът обикновено започва с „как си“, последвано от „какво правиш“. Естествено, отговорите са „добре“ и „работя“. И тук вече започват патологиите — питат ме как съм, аз направо отвръщам „работя“. Интересно ми е колко хора възприемат това за „зле“... май не им прави много впечатление.
Аз се сещам за един тъп и дразнещ въпрос. Къде отиваш? Доста хора като ме видят това питат. Какво им влиза в работата мамка му.
На въпроса "Как си?" се обърквах като ми го задаваха и накрая си измислих мой си отговор "Как да съм?"
Напълно съм съгласен с всичките дразнещи въпроси. Само тоя със сбирките на бивши съученици не съм го преживявал. Точно, заради снобарията, която трябва да търпя. Като имам приятели сред тях мога да седя с тях и без да се събираме всички.
Публикуване на коментар