четвъртък, 10 май 2007 г.

Отричането на историята



Един различен поглед върху демонтажа на Альоша в Талин

Незнайно защо цялата случка с премахването на паметника на съветския войн в Естония ми напомни за разрушаването на мавзолея на Георги Димитров в София. Наистина мавзолеят и Альоша не могат да се сравняват. Но причините довели до двете случки са сходни- желанието да се забрави историята. Съветската окупация е била травмираща за естонците, както и идването на комунизма за мнозинството българи, спор няма. Демонтажът на паметници обаче не демонтира психологическите травми. Напротив, той е доказателство, че травмите не са преодолени. Свикнал съм с българския манталитет да се опитваме да забравим- османското робство, войните, комунизмът, но мислех, че естонците не са толкова темпераментни и емоционални като балканците. С действията си естонското правителство вдъхна нов живот на паметника, превърна го в символ и аргумент на руската съпротива в страната, вместо да го остави в забвение. Не може да се отрече, че за разлика от Бакърджиев , който като разруши мавзолеят, извади нож на мъртво куче, естонците се опълчиха на Русия, макар и заради някаква криворазбрана гордост и чест. На Бакърджиев не му стискаше да разруши софийският Альоша, нали тогава преговаряше с Русия за доставките на газ. И слава богу, защото сега нямаше да можем с приятелите ми да пием бира излегнати върху паметника, гледайки красивите софиянки, които се разхождат наоколо или скейтърите, които се пребиват.

Но да се върнем на темата.

Защо не трябваше да се демонтира паметника в Талин или да се разрушава мавзолея в София?

Ето няколко аргумента.

Защото:

  1. Историята си е история, независимо дали ни харесва или не. Моментите на поражение и срам са част от нея. Ако не ги осъзнаем и приемем, демонтажът не помага. Чумата покоси Австрия, а австрийците й издигнаха паметник в центъра на Виена. Понякога трябва да гледаме с хумор на нещата, защото иначе ще полудеем.
  2. Историята трябва да си остане история, а не да се превръща в политика.
  3. Да се вменява вина на руските войници, прекосили континента окъсани и гладни, атакуващи немските позиции, докато чекистите бяха опрели картечници в гърбовете им, а те се жертваха в името на родината си, за зверствата на Сталин е глупаво. Те бяха жертви на системата и задкулисните игри, както и естонците. Според мен заслужават да имат паметник.
  4. Опитвайки се да забравим историята, рискуваме да я повторим. Затова паметниците ни я напомнят.

2 коментара:

Анонимен каза...

Zdrasti, Yavore. I drug put sum srestal podobni mnenia - tezi pametnici sa istoria. az obache misla nesto po-razlichno. tezi taka narecheni pametnici (ne znam do kolko tazi arhitekturna greshka - mavzoleia beshe pametnik) sa izdignati, za da otbelejat nesto. za da kajat che nesto e bilo veliko, vajno, nesto tolkova grandiozno, che triabva da se pomni. no problemut na vseki pametnik ot totalitarizma e tova, che e falshiv. edin pametnik triabva da e vuplustenie na obstestveno vuzhistenie, uvazhenie. pri totalitarizma poneje niama nezavisimo obstestvo, tezi pametnici sa otrajenie na tova, koeto edin satrap, edna totalitarna sistema iska atomiziranoto mnojestvo da chuvstva. tezi pametnici, yavore, ne olicetvoriavat jertvata na tezi voynici. kak stroish pametnik na niakogo kogoto sam si zavel na bezsmislena smurt, sam kaza za avtomata v gurba. kakvo otbeliazvaha pametnicite na g. dimitrov i lenin? te ne biaha napraveni za da paziat istoriata, koiato tezi dvama satrapi sa suzdali. tezi pametnici biaha napraveni ot totalitarnata vlast za da pokajat velichestvoto na tezi dve figuri. te biaha suzdadeni, za da natrapiat i zatvurdiat edin ujasen, nechoveshki kult kum lichnostite na tezi hora. tova ne sa istoricheski pametnici. tova sa totalitarni pametnici, koito triabvashe s mastodontskite si razmeri da vnushavat velichie, da suzdavat podchinenie i strah ot silata na tezi hora. az niamam nujda ot tova...niama nujda ot i falshiva istoria.

Съзерцател каза...

Дидо, брат, като историк мога да кажа, че паметникът си е паметник. Той е реален документ за епохата, интерпретациите му правим ние. Ние го натоварваме с определени емоции и влагаме някакъв смисъл в него. Ти казваш, че “паметникът трябва да е въплащение на общественото възхищение”. Аушвиц и Дахау паметници ли са? Според мен са паметници. Будят ли възхищение? Не, поне в мен. Те са паметник на мракобесието, което трябва да се помни. Хората не искат ли да забравят холкоста. Сигурно искат. Но тези лагери се пазят, за да не им позволят да забравят. Прав си, строейки тези паметници на Ленин и Димитров, системата искаше да внуши и натрапи един ужасен и нечовешки култ към тези личности, но друг е въпросът, как ги възприемаха хората. Мавзолеят, издраскан с гафити, терен за купони, беше антипод на това, което искаха да ни внушат. Той се беше превърнал в паметник на тържеството на дъхът изпуснат от бутилката. Документ на прехода. Сега го няма и това празно място няма да говори нищо на тези, които ще дойдат след нас. Както празното място до Руската църква не говори нищо на незапознатият. Колко хора знаят, че там е било най- бохемското заведение в София, където са се събирали най- известните ни писатели- Йовков, Пелин и т. н. Но да се върнем на темата ; ) Купоните, които си правим около Альоша са антипод на това, което системата искаше да ни внуши. А руските войници умряха, за да можем ние да се веселим. Така хем ги почитам, хем показвам ... пръст на “ония”. Колкото до художествената стойност, според мен, естонският паметник има по- човешко излъчване, отколкото нашият Альоша, който е връх на тоталитарния “експресионизъм”:).