четвъртък, 17 май 2007 г.

Турция- кръстопът без табели

Снимка:http://mediapool.bg


Политическа криза в Турция. Не е първата, вероятно не е и последната. Симптом на мъртвото вълнение, което бушува под повърхността от години. Този път представлението е внимателно наблюдавано от Запада, който търси потвърждение на своите опасения и стереотипи. Българските медии също се отчетоха по темата, БТВ дори направиха телевизионен мост от Истанбул. Гледаме с интерес, но на турците не им е до смях. Мъчи ги екзистенциален въпрос. Този въпрос стои още от времето на Ататюрк, но още не е намерил отговор. Мустафа Кемал нямаше време да отговаря на въпроси, трябваше да гради републиката- условията бяха екстремни. И я съгради с желязна ръка, както се гради всичко в тази част на света. След това дебат пак не се проведе. Защо да се обсъжда нещо, което вече е факт? По- добре да се помисли как да се опази съграденото. Ататюрк се погрижи и за това. Стожерът, на който се опираше при съзиждането на републиката беше армията. Тя пое неговият завет и стана гарант на статуквото. Войската контролира “малките деца” и им казва какво е позволено и какво е забранено, а те нека посмеят да не слушат. Прекалено наляво? Армията прави преврат и нещата се връщат в “златната среда”. Много религиозно? Армията размахва пръст. Посланието е разбрано и нещата се връщат в обичайното русло. Ами ако армията вземе, че кривне от правия път? Какво ще стане тогава? Освен това военните не могат да спрат въпросът, който човърка съзнанието на турците.

Ататюрк съгради нова държава, но върху стари основи. Не разполагаше с други. Корените на турският етатизъм и национализъм се крият в добре познатата ислямска традиция, модифицирана в нейния османски вариант. Напоследък прочетох доста статии, които обясняват, че в Турция по време на султаните е съществувало разделение между религиозната и светската власт. Да, съществува институцията на шейх- ул- ислям, но общественото развитие и властовата легитимация никога не излизат от рамките на религиозната доктрина, дори по време на опитите за реформи. Нямаше хуманизъм, нито либерализъм, такива обществени движения от западен тип подминаха Турция. Прокламираният Танзимат не променя начина на мислене. Ататюрк вгради тези “табиети” в основата на новата държава, макар неистово да се стремеше да се диференцира от всичко старо. Отрече исляма като държавна доктрина, но използва неговите модели за формирането на турската нация. Така се постави началото на дихотомията, тормозеща Турция и днес. Тя беше подсилена и от факта, че не беше, поне според мен, детайлно определна ролята и ареалът на исляма в новоизградената турска идентичност. А такива има. Най- малкото ислямът, ако не друго, е част от културно- историческото наследство, както православието при българите. Резултатите от това са налице. Въпросът се постави със страшна сила в настоящето. Армията не бърза да да влиза в ролята си на шериф, защото я наблюдават от запад.

Това е шансът да се проведе дебатът, отлаган толкова години.

А може би най- накрая ще се създаде някакъв механизъм за граждански самоконтрол и регулиране на обществените взаимоотношения, ще се намери балансът между традиция и развитие, за да може армията да си почине.

Защото, както нееднократно съм заявявал, няма полза от внос на неосъзнат прогрес.
Но това е лично мое мнение.

Няма коментари: