Бях поканен в едно предаване на БНР в качеството си на историк да говоря за 24 май като празник, развитието му през времето, както и за ролята на кирилицата в съвременния славянски свят и славянската солидарност.
Казаното и недоизказаното...
Ако през 1851 г., когато Найден Геров е поставил в Пловдив началото на традицията да се празнува Денят на славянската писменост и българската просвета и култура, е имало смисъл от такива тържествени чествания, то днес въпросът доколко са необходими те, е изключително спорен. Времето на маршовете под строй с бели якички и знамена е безвъзвратно отминало. Така нареченото празнуване отдавна е изгубило своите чистота и невинност, с които се е отличавало през Възраждането. Естествено, 24 май е повод куцо, кьораво и сакато, като се почне от президента и се стигне до незнайния 240 депутат да ни напомнят с някоя помпозна реч, че и “ний сме дали нещо на света”, докато отегчената агитка се прозява наоколо. Този ден е център и на “културните инициативи”, ако през останалите 364 дни никой не се сеща да направи нещо за “българската култура”, то на тази дата изборът от събития е толкова голям, че вече не знаеш какво да избереш и къде да отидеш. За предразполагане и привличане на тълпата може да предоставиш и безплатна бира, но дори това не ти гарантира успех, тъй като конкуренцията предлага същото. Казвам го от собствен опит, като организатор на две студентски празненства в СУ по случай Деня на “българската култура”. Да си кажем честно- 24 май за повечето от учениците и студентите не е нищо повече от поредния неучебен ден, а за проклетия тази година се падна и в събота. Личното ми мнение е, че днес липсва осъзнаване на ценността на езика на индивидуално ниво и то не може да бъде запълнено чрез каквито и да било празненства. Вместо всички да се бием по гърдите, изтъкавайки “приносът” ни към формирането на славянската култура и създаването на писмеността, по- добре да се стараем да пишем с по- малко правописни грешки. Кирилицата няма нужда от честване, а от уважение.
Разбира се, 24 май е повод за поредното изразяване на тревога, че неграмотността нараства, а “младите отиват по дяволите”. “Смешен плач”, а и изтъркан. Вместо тревоги и аларми, които до голяма степен са толкова банални и опровергани, преглеждайте редовно тетрадките на синковците си и вместо да изразявате глобални тревоги, действайте локално, за да ги накарате да проумеят, че езиковият стил е важен и показва класа. Но ще ви бъде трудно, щото повечето така или иначе не я притежавате. Класата де. (последният абзац го добавих за блога.)
Нуждае ли се кирилицата от защита? А кой я напада?! Самите ние. Законът приет в Сърбия в защита на кирилицата с нищо не доказа, че върши някаква работа. Повечето законови актове от тази вид имат популистки цели и отговарят на обществените страхове и нагласи, но не постигат нищо реално. Страхът пред новото е повод за развихряне на един псевдонационализъм. Основният въпрос отново остава осъзнаваме ли езика си като ценност. А за това законите не могат да помогнат.
Така наречената славянска солидарност и панславизмът не са нищо повече от прикритие на хегемонистичните амбиции на определени държави. Панславизмът възниква по време, когато повечето славянски народи са се намирали под чужда власт- австрийска или османска. Базата на възникването му е противопоставянето и разграничаването от другите, както е и в случая с пангерманизма или панарабизма. Факт е, че знамето на панславизма се използва от Русия за прокарването на нейните имперски интереси. Не отричам близостта между славянските народи, но ме дразни инструментализирането, доктринализирането и политизирането на тази близост. Не търсете политика във факта, че обичам да си пия водката с руснаци или друга славянска паплач. Дразнещо е и отношението на академичната ни общност по въпроса за нашите “славянски корени”. Те ту се изтъкват прекомерно и се издигат в култ, ту се игнорират тотално. Пак в зависимост от политическата ориентация и обстановка. Писна ми от тези комплекси и шизофрения.
Извън предаването
От дълго време темата за българския език и грамотността е водеща в българската блогосфера. Искам да се спра само на един от акцентите в спора. По повод на явленията “немога” и “незнам” се оформиха две основни мнения. Първо, това е проява на въпиюща некомпетентност и неграмотност. Второ, “езикът се развива и преди не е имало много думи, но впоследствие са се появили”. Съгласен съм, че езика се развива. Той не е статичен. Но не одобрявам промени предизвикани от мързел. Що се отнася до така нареченото “постмодернистко” използване на езика, лансирано от Комитата например, особено в случаите на литературно творчество и изказ, мога да приема, че е допустимо, стига да не е продиктувано (или да прикрива) незнание, а да се използва с ясно съзнание и отговорност за написаното.
