Ако е вярно, че “битието определя съзнанието”, то същото с голяма сила се отнася и за книгите, които четем. Така че не се учудвайте, като разберете, че “книжовния ми живот” през последния месец е доминиран от заниманията ми с Близкия изток и неистовото желание да завърша най- накрая степента си по арабистика в СУ.
Напоследък прочетох и препрочетох:
- “Diplomacy in the Middle East. The international Relations of regional and outside Powers.” Ed. By L. Carl Brown
- “Ислямът:Кратък справочник.” (Има и онлайн издание.)
- “Мюсюлманската политика” на Айкелман/Пискатори
- “Съвременният ислям” на Йордан Пеев
- “Религия и политика в арабския свят: ислямът и публичната сфера” на Симеон Евстатиев.
Препоръчвам ги на хората, които се интересуват от мюсюлманския свят. Има още много други книги и статии, които прегледах междувременно, пак посветени на същата тематика. Както вероятно и много други, аз също чета по няколко книги наведнъж. Започнати и недовършени, оставени на изчакване са: “Сатанинските строфи” на Рушди (Искам да я дочета тази книга, а от сума ти време не мога. Интересно ми е да видя за какво толкова го преследват Салман.), “Див пелин и сладка вода” на Валери Милев (доскоро неизвестен за мен автор, който ми беше препоръчан горещо. Засега не ме е разочаровал, ще видя, като довърша книгата, дали ще ме впечатли.) и сборника “Насилие и медии” (чието четене е продиктувано от една друга сфера на моите занимания- медиите. За мен е интересно, за другите- не знам. Дава повод да се размислиш как средствата за масова информация интерпретират агресията, когато я отразяват, както и насоки как трябва да го правят.) Чувствам, че напоследък съм пренебрегнал “художествената” литература за сметка на специализирани публикации. Ще трябва да възстановя баланса. И се надявам да го направя скоро.
Пазаруването на книги за мен е едно шизофренично преживяване. Разкъсвам се между желанието да задоволя библиофилската си страст и да закупя възможно повече издания, което доста често ме довежда до фалит след посещение на книжарница или минаване през площад “Славейков”. Затова избягвам това директно съприкосновение с книжните сергии, преди да съм платил всички сметки и чудесии, които ми тежат на плещите. Но това ме довежда до книжна абстиненция. Измислил съм си следната практика. Набелязвам желаните заглавия, кътам пари и после отивам да “събера реколтата”. Напоследък съм си купил само две книги, именно заради задълженията към разни институции- данъчни, кредити и т.н.: гореспоменатия Валери Милев и “Оксфордски речник на исляма” под редакцията на Джон Еспозито (пак го препоръчвам на хора интересуващи се от Близкия изток. Дава основна база познания и обща култура за региона. Но ако искате да знаете повече, няма да ви е достатъчен. Апропо, забелязах две неточности, ама сега не се сещам какви бяха. А и кой съм аз да критикувам едно от светилата на съвременното ислямознание.:)). Явно системата ми на “книжно пазаруване” понякога дава и дефекти. Преди няколко дни бях събрал пари, за да се впусна в обикаляне на сергиите на площад “Славейков” и любимите книжарници, но се оказа, че почти всички търсени от мен книги са с изчерпени издания.:( прави ми впечатление, че все по- често прибягвам до услугите на онлайн библиотеки, чуждестранни предимно. Но това предизвиква доста неприятни последствия за очите- стават като палачинки от взиране в монитора и се губи доста голяма част от удоволствието. Това е явно цената на прогреса, която трябва да платя. Макар че никак не ми харесва.
Що се отнася до книгите, които искам да препрочета, мога да пиша и говоря с часове...
Но няма да ви причинявам това мъчение.
Едва ли някой може да обоснове логично желанието да прочете отново дадена книга. Това по- скоро е търсене на някаква изгубена емоция, породена от това четиво. А препрочитането води до появата на нови чувства... И понякога ново препрочитане.:)
Така че когато тръгвам да препрочитам даден роман, повест или стихосбирка, се водя от интуицията си и моментното ми настроение.
Точно в момента изпитвам “душевна необходимост” да препрочета някои разкази на Джек Лондон. Не знам защо цари убеждението, че Лондон е писател за тийнейджъри. Тези, които познават добре творчеството му, ще потвърдят, че и възрастните намират допирни точки с неговите произведения. Бих разлистил отново “Мексиканецът” или “Костенурките на Тасмания”. А след това, набрал вече скорост, бих преминал към “Славата на Холандия” на Хартох, холандски писател, напомнящ на Лондон, но все пак с различно излъчване. Тази книга е посветена на морска тематика, за разлика от останалите му романи, които са предимно криминални. Ако все още съм на тази вълна, бих препрочел “Кораба на мъртвите” на Бишфул Травен, мистичния писател, покрит с тайнственост, живял някога в Мексико. Той също разбира от морето. Общото между тях е, че знаят за какво пишат и могат да предадат чувството на читателя.
За разнообразие бих прелистил и “Тортила Флет” на Стайнбек. Винаги ми е било чудно как човекът написал нещо толкова тъжно и разтърсващо като “За мишките и хората”, може да напише и нещо толкова смешно като “Тортила Флет”. Сега май я преиздадоха. Издателската къща, почерпете за рекламата.:) не бих се отказал и от разказите на О’Хенри- също добър повод да се посмея.
А вечерта, когато се отпусна в семейното кресло, ще си припомня с удоволствие някои пасажи от любими исторически романи като “Летопис на смутното време” (имам тайното желание да направя сценарий по тази книга, но не се чувствам дорасъл за това. А и едва ли ще се намери в България продуцент за такава колосална продукция, макар че според мен си заслужава.) или семейната сага, описана от Талев на фона на историческите събития и македонските борби. Сещате се за коя говоря, нали?
За десерт не бих имал нищо против да препрочета “Императорът. Шахиншахът” на Ришард Капушчински. Напоследък много се спори за неговата личност. Бил ли е агент на полските тайни служби в третия свят? Не стереотипизира ли образа на Африка в своите романи? Не знам, но като стил, според мен, той заслужаваше много повече Нобеловата награда за литература през 2006 г. (Не казвам, че Памук е лош писател, напротив. Но според мен в изборът му имаше много политика. Повече, отколкото трябваше. А казваха, че политиката стои зад Капушчински.) Вероятно в обвиненията към него може би има истина, но като основоположник на репортажния роман, той превърна документалната книга от нещо, което всички посрещаха с досада, в произведение, което те увлича и четеш, забравяйки всичко останало. Имам две мечти или по скоро цели: да напиша нещо в стила на “Императорът”, дори да надмина неговия стил, и да филмирам “Императорът”. Пестеливостта на думите, с които рисува образите на героите си, винаги ме е впечатлявала...
Спирам, щото няма да има край.
