Така наречения “шиитски заговор”

По време на Студената война на мода в “свободния свят” е била доктрината или теорията, както искайте я наричайте, за “световния комунистически заговор” командван от Москва. Дълго време тя е определяща за външната политика на запада към източния блок. После, при управлението на Никсън, идва Хенри Кисинджър, който разиграва “китайската карта”...

И идеята за централизиран комунистически заговор под ръководството на СССР отива по дяволите.

Но явно доктрините за заговори са изключително примамливи и обсебващи. Чрез тях лесно и безпроблемно се обясняват нещата, над които не искаме да се замислим. От 11 септември 2001 г. насам западните анализатори се надпреварват да говорят за “терористичния ислямски заговор”. Напоследък тази идея претърпя лека модификация. Образът на злото се прехвърли само върху шиитското направление на исляма. “Шиитски заговор” или “шиитска дъга” са новите термини.

Начело на заверата стои Иран. Шиитите в Ирак са негова “пета колона”. Дъгата продължава със Сирия, чиито управляващи Асадите, както е известно, са алеуити. А неин стожер в Ливан е Хизбулла...

Две неща в американската външна политика винаги са ме учудвали: липсата на историчност и концентрирането върху краткосрочни цели разположени в настоящето. (Това е мое лично мнение и не ангажирам никого с него.)

Американската гледна точка по време на Виетнамската война е красноречива. Русия подпомага Виетнам чрез Китай, сплотени от идеята за “световната победа на комунизма”. Игнорират се вековните противоречия между Китай и Виетнам. Забравя се, че именно американската инвазия във Виетнам е причина за сближението между двамата съседи. Веднага след изтеглянето на американците виетнамския национализъм влиза в обичайното си противоборство с китайския хегемонизъм. Нещо подобно наблюдавам в момента и в изказванията за Ирак. Мисълта, че иракските шиити са послушни марионетки в ръцете на Иран е смешна. Запознатите с региона знаят за историческото съперничество между шиитските богословски центрове в Ирак и тези в Иран. Те за пореден път проличават през периода на иракското изгнание на Хомейни. Сега може да са оставени на заден план заради западната интервенция, но когато сплотяващия елемент на чуждото присъствие изчезне, отново ще излязат наяве. Що се отнася до Сирия, нейната външна политика се крепи на доста прагматични устои, а не на доктрината на шиизма и вероизповеданието на Асадите играе много малка роля. Сирия е доказала, че сключва тактически съюзи в зависимост от обстоятелствата и единствената й цел е преследването на собствените й интереси. Докато обстановката й налага топли отношения с Иран, тя ще ги поддържа, но ще търси в това сътрудничество реализация на собствените си цели. Примерът с Хизбулла е достатъчно показателен. От западна гладна точка Хизбулла е най- обвързан с Иран, но това отново се налага от конкретното положение в Ливан.

Краткосрочността на американската визия се прояви в афганистанската война срещу съветската инвазия. Най- важното беше да бъдат изгонени руснаците. А след това? След това и потоп. А той взима, че залива и американците.

Нещо подобно се случва и в Ирак...

Но винаги е по- лесно да обясним нещата с някой заговор.

Акценти: шиити, алевити, Ирак, Иран, САЩ, Сирия, Виетнам, Китай, СССР, външна политика, Хенри Кисинджър, Рухолах Хомейни, Асади, Ричард Никсън, ислям, "ислямски заговор", "шиитска дъга"