сряда, 16 юли 2008 г.

Глупак (Недоумяващо за някои жени)





Тръгваме си от заведението прегърнати. Вървим мълчаливо по тъмната алея на парка, а дърветата наоколо ни прикриват съучастнически. Усещам как ръката й се плъзга под фланелката ми и започва да ме гали закачливо по хълбока. Настръхвам. Все още не мога да разбера какво става. От момента, в който тя се сгуши в мен пред недопитите ни питиета и ме целуна по врата, се чувствам като актьор, попаднал в непознат филм- не знаех нито репликите си, нито образа на героя си. Поглеждам я. Котешките й очи ми се усмихват закачливо в мрака. Приближаваме светлините на булеварда. “Сега или никога”. Спирам, обгръщам я с ръце и се навеждам към лицето й, за да намеря устните й. Но получавам едно “не”. Не онова игриво “не, ама да”, а категорично и сериозно “не”. Отмята главата си далече назад, за да избегне целувката, а ръцете й с всичка сила се опитват да разбият обръча на прегръдката ми. Посланието е разбрано. “Спазвай дистанция!”
- Извинявай... – чувствам се засрамен.
Смотолевих още някаква глупост, която не помня. Но явно имаше ефект, защото се разсмя. Продължаваме напред. Тя обаче отново ме изненадва. Взима лявата ми ръка и обгръща с нея раменете си, а нейната се оказва на старото място върху кръста ми! “Ясно! Приятелска прегръдка.” Изчезва всякаква следа от неудобство. Пак плещим глупости и се смеем. Решаваме да се разходим в центъра на спящия град. Времето е приятно и предразполага към подобни начинания. Спираме се тук и там пред осветените витрини на мъртвите магазини, за да се запознаем с “модните новости на лято 2008”. Присмиваме се на моделите. Ни в клин, ни в ръкав, ръката й отново се оказва под фланелката ми. “Играе си, диването!” Игнорирам усещането. Тя спира без предупреждение. “Сигурно пак е видяла някоя рокля.” Хвърлям поглед към магазина вдясно. В същия момент чувствам как полага глава на рамото ми, копринените къдрици на дългата й руса коса гъделичкат шията ми, а дъхът й изгаря лицето ми. Стройната й крехка снага се притиска към тялото ми като пиявица върху гостоприемник. Другата й ръка също се оказва под фланелката ми и започва да ме гали нежно по гърдите и корема! Нямаше нищо “приятелско” в докосванията й. “К’о стаа беее?!?!?!” Обръщам се внимателно и я поглеждам крадешком. Полуотворените й розови устни стоят в очакване на сантиметри от моите, а премрежените й зелени очи сякаш ме канеха... “Дали пак не бъркам?! Майната му!” Приемам поканата. Но едва докоснали устните си и тя отскача като опарена!
- Неее!!! Казах ти вече...
Чувствам се като ударен с мокър парцал. Започвам сериозно да се изнервям. Сякаш съм попаднал в лудница. “К’о стааа бе?????? Не започнах сам тази игра! Дори не я започнах аз!” В гърдите ми се надига ярост и ако не я овладея, близкостоящата будка на “Булфон” след малко ще престане да съществува. Поемам си дълбоко въздух. “Дишай, бобър, дишай! Трябва да изясним положението!”
- Мисля, че е вече време да вземем едно такси и да се прибираме!
- И къде ще се прибираме?
Секунда колебание.
- Ами у нас.
- И какво ще правим там?
- Нали каза, че не ти се спи? Намерих онези филми с Амира Казар, за които си говорихме. Можем да ги изгледаме. Имам от любимия ти коняк, както и шоколад. Ще си направим една филмова утрин.
- А после?- задава въпроса с най- сериозният възможен тон!
- Е, после вече ще спим- усмихвам се аз.
“Мисли ме за някакъв разгонен тийнейджър, който иска да я изчука на всяка цена!!! Все едно се познаваме от вчера! Сякаш никога не сме спали заедно без да й посегна!”
Нашите взаимоотношения имат дълга предистория. Водим се приятели. Прекарваме си добре заедно, правим глупости, смеем се, помагам й, когато има нужда, както и тя на мен. Но от самото начало на нашето познанство между нас винаги е имало някаква закачка, някакво сексуално напрежение, което незнайно защо остана нереализирано. Първо тя имаше сериозно гадже, а аз съм от старата школа и чуждо не пипам. После аз се загубих и си намерих приятелка. Но дори в периодите, когато сме били свободни, не успяхме да се “срещнем”. Майтапехме се, че като остареем, ако все още сме сами, ще се оженим. Обичайните глупости.
Нямах нищо против малко страстен, топъл и перверзен секс, макар че в началото на вечерта въобще не мислех за това. Иначе щеше да ми дойде добре да се изгубя под морето от хормони и да забравя всички черни и откачени мисли, които ми се въртят в главата през последните дни. Но нямаше да се чувствам ощетен, ако просто гледаме филми и си говорим глупости. Щеше пак да ми е приятно. Просто не исках да оставам сам със себе си. Дори ако трябва да бъда честен, предпочитах втория вариант, защото хич не бях в емоционална кондиция за “поебване”, както му викат някои. Освен това мислех, че тя заслужава нещо много повече от ебане за една нощ, а в момента не можех да й го предложа. Следователно след мимолетния кеф към останалите ми проблеми щеше да се прибави и моето глупаво чувство за вина...
Но цялата нощ се оказа адски щура. Излязох с идеята за разтоварване и лежерно прекарване, а през цялото време бях провокиран чрез нееднозначни сексуални оферти. Усещането, че се намирам в някакъв сюрреалистичен филм, се засилваше още повече. Започнах да съжалявам за поканата си. Осъзнах, че съм направил грешка. Но вече беше късно...
Гласът й ме върна в реалността:
- Само ще спим?- усмихна се закачливо тя!
- Е, екстрите са по желание на гостите- опитах се да се пошегувам и аз.
Но тя отново се обърна на 180 градуса и придоби сериозен вид:
- Виж... Ти си вземи такси и се прибирай...
- А ти?
- Аз ще се разходя още малко и ще се прибера пеш...
- Ти полудя ма, Айше! Къде ще ходиш пеш през онези махали почти 2 часа през нощта?!?!? Мислиш ли, че ще те оставя?! Ако нямаш пари за такси, кажи- ще ти дам! Но няма да допусна да се прибираш сама.
- Не!!! Не искам пари!
- Добре! Ако искаш, ще вземем едно такси и ще те оставя у вас! Не е проблем. Ти си ми почти на път...
- Да бе... Не искам! Неудобно ми е така!
- Кариня, не говори глупости! От какво ти е неудобно?! Я ми кажи какво ти става тази вечер?!
- Нищо!!!
- Сигурна ли си?
- Да... Моите настроения пак се обаждат...
“Вярно, че има много изменчиви настроения...”
- Добре! Виж... Ще се разходим до вас пеша, а аз оттам ще си взема такси...
- Не!
“Ей, бога ми, ако тази нощ не полудея съвсем, никога няма да полудея!”
Следват още 15 минути пререкания и обсъждане на всички варианти, включително и на този да се приберем у нас. Най- накрая, на стотния път, решаваме, че ще вземем едно такси и ще я оставя у тях. Вече се успокоявам. Имам някаква яснота какво предстои. Първоначално се чудя дали зад поведението й не се крие някакъв сериозен проблем, който не иска да сподели, но се сещам, че и друг път съм бил свидетел на подобни изпълнения от нейна страна, макар и не насочени към мен. И не толкова изнервящи...
Отварям задната врата на първото читаво такси, което виждам на стоянката на “Света Неделя”. Тя се шмугва вътре. Последвах я:
- Добро утро! За ...- пак я поглеждам, няколко секунди колебание- Но преди това ще минем през ..., за да оставим момичето.
- Оххх, Яворрреее!
Уплаших се. За пръв път усещам в нечии глас такова разочарование! Поглеждам я изненадано. “Глупак”- казват очите й. “Мамка му! Ще взема да се гръмна с патрони за тиган!”
- Всъщност- обръщам се машинално към шофьора- карайте направо за ...
- Не! Придържайте се към първоначалния маршрут!
“Явно този изпит няма поправка”. Виждам въпросителния погледа на таксиджията в огледалото за обратно виждане:
- Последно? Вижте- аз ще карам, пък вие слизайте където искате!
Кимвам му мълчаливо. По пътя също мълчим. Зверски съм изтощен. Като циркаджийска маймуна. Стигаме до нейния блок. Чувствам как погледа й ме изгаря. Може би очаква пак да я помоля да дойде у нас. Но на мен вече не ми пука. Отварям вратата и слизам. Тя се изхлузва след мен.
- Лека нощ!- целувам я по бузата.
- Лека! Благодаря за вечерта!- звучи малко обидено, малко виновно.
- Няма за какво... за тебе винаги
- Може пак да се видим тия дни... вдругиден съм свободна...
“О, скъпа, не схващаш ли, че тази нощ пое по течението на левия канал?!?”
- Добре. Ще чакам да ми се обадиш.
Изчаквам да влезе във входа. Качвам се отпред до шофьора.
- Кофти, брато.- подхвърля ми съчувствено той- Ама сам си го направи...
Таксиметровите шофьори са великите философи и психолози на нашето всекидневие. Видели са всичко, знаят всичко. Наричат нещата с истинските им имена- ебането си е ебане, парите са си пари и всичко си има цена. Винаги са готови да споделят циничната си мъдрост с теб. Не се скъпят. Интересно ми е да ги слушам. Понякога черпя идеи от техните истории...
Но не и тази нощ...
Не и сега.
Бързам да изпреваря поучителната лекция:
- Абе че съм глупак, глупак съм! Ама и тя че е луда, луда е!


П>С>
Още една такава нощ и наистина ще се гръмна с патрони за тиган!:)
Или ще се откажа от жените.

П>П>С>

Допълнение:

Иии сега за Маркуча и компания един специален поздрав от Ворцеее :)



12 коментара:

Комитата каза...

Баце, ето това парче проза мога да го похваля с чиста съвест.

Алекс Букарски каза...

Да. Башка се гледа дека е оваа проза е “платена“ проза. Доживеана.

nousha каза...

Тази мацка я разбирам. Което не означава, че трябва да се прави така. Аз поне съм си обещала да не правя - щом като вече не пуша, като нищо и това е постижимо :)

Комитата каза...

нуша, искаш да кажеш, че и идва отвътре ли ;-)

Анонимен каза...

Ако наистина ти се е случило нещо такова, мога само да съчувствам. Някак си обаче си мислех, че си (почти?) семеен. Това не ми се връзва с идеята за "страстен, топъл и перверзен секс" с друга и "старата школа", не че мисълта ми е чужда, де. Коняк и шоколад — само мога да кимна одобрително. Иначе какво да кажа... жени, не се опитвай да ги разбереш. Съмнявам се, че и те самите се разбират.

Ако пък е художествена измислица, евала, като издадеш книга, обещавам да си я купя и да поискам автограф!

Анонимен каза...

Добавка — какви са тия патрони за тиган? Също кажи къде има, че напоследък взеха да стават все по-нужни.

Анонимен каза...

И аз мислех, че си семеен и се изненадах от случката с мацката. Само едно не разбрах - кое му е неприличното съдържание, та си сложил червена точка и предупредителен надпис. Изречение от сорта на: "Стройната й крехка снага се притиска към тялото ми като пиявица върху гостоприемник. Другата й ръка също се оказва под фланелката ми и започва да ме гали нежно по гърдите и корема!" не ми се вижда неприлично. Неприлично щеше да е, ако си почнал да описваш как си се надървил и какво си щел да й направиш, ако сте започнали да.....
:)

Съзерцател каза...

Ех, бате Коста,
доживях да ме похвалиш!
Това е по- ценно за мен от всичките ми награди досега! :)))
Без майтап!

Букарски,
"платих" я тая проза и то "солено".
И я преживях, и я осъзнах.:)

Нуша,

и аз я разбирам тази мацка. Много добре я разбирам. Но си права- не бива да се прави така.
Ако и ти правиш подобни изпълнения- ще внимавам с теб.:);)
Я кажи как отказа цигарите?

Маркуч,

Историята е истинска. Ще ти доверя една тайна. Дори в измислените ми истории винаги има зрънце истина и автобиография. В дъното на всеки образ колкото и да го моделирам и променям има реален прототип, който ме е вдъхновил. Но да си мълчиш.;)
Откакто водя блог ми е много трудно да балансирам с личното си пространство. Винаги съм бил потаен, но блога те подтиква към ексхибиционизъм. Сега се чудя дали не направих грешка като публикувах тази история, защото мацката може да се засегне. А аз въпреки изпълнението й все още държа на нея като приятел. А тя посещава блога ми поне веднъж в месеца. Успокоява ме факта, че историята има давност и вече сме го преживяли.
Напоследък ми се случиха много подобни случки, достойни да бъдат описани в "доживеана" проза, както вика Букарски. И не можах да се сдържа- изби ми.
Може би избрах да напиша тази история, за да не напиша друга, която ще има много по- катастрофални последици в настоящето ми битие.
Прав си, бях "(почти?) семеен" сега съм "абсолютно (разведен?)". :)
Такъв е животът...
Те семейните се разделят, пък какво остава за "почти семейните".
А и тези, които ме познават, няма да се учудят- с мен трудно се живее...
По- добре щастливо разделени, отколкото нещастни заедно...:)
Така че не се безпокой, не съм нарушил правилата на старата школа.:)
Конякът и шоколадът- свършиха. Еднакво вкусни са и в компания, и когато си сам.
Книга ще издам. Бате Коста каза, че ако го впечатля- той ще ме издаде.:)))
Почвам да пиша.:)
Мислех си първата ми публикация да е на научна тематика...
Но що да не започна с проза.:)))
"Патроните за тиган" са жаргонен израз от една песен на "Чувал- Чувал", последната група на Кольо Гилъна. Станаха нарицателно

"Ще взема да се гръмна със патрони за тиган
Прекалено съм красив, за да живея сам"
Не знам къде продават. Иначе и аз бих си купил.

Албинос,

за семейното ми положение- обясних в отговора за Маркуча.
А за червената точка и предупреждението- въпрос на усет.
Нали съм от старата школа...:)
Най вече заради думата "ебане" май ги сложих...

Радвам се, че историята ви е харесала.:)

Анонимен каза...

Съзерцател малко ексхибиционизъм на всекиго се отразява добре, пък и историите които пишеш, наистина се харесват от читателите на твоя блог, тъй, че не виждам какъв е проблема. Ето аз написах реални разкази на 15-жени и не се страхувам, че някоя от тях може да се разгневи и да ми го върне тъпкано. А съм сигурен, че повечето от тях вече са препрочитали историята отнасяща се за тях и са ме псували :) Пък и от какво старо поколение говориш, че се числиш. Писателите пишат така както се чувстват и пишат за света така както го усещат. Не разбирам защо е тази ненужна сдържаност у теб. Пиши бе човек, имаш талант за това :)

nousha каза...

Цигарите - един ден просто не ми се пушеше и улових тази пътечка, съзнателно я моделирах и осъзнато удържах на поривите да запаля, само защото съм в компания или за да си дена някъде ръцете. Лошото е, че харесвам остатъчната миризма на тютюнев дим в косите си, а започнах все по-малко да понасям този дим, когато другите пушат. Но изкуството иска жертви :)
Ти пак си внимавай с мен ;), но не правя вече така. Много е... как да се изразя, влечугово.
А пишеш разкошно - присъединявам се към останалите мнения.

Анонимен каза...

Бях в напрежение през цялото време и вземах историята насериозно. Щом вече е преживяна, отдъхвам :)

Estranged каза...

Глупава игра. Патроните са за глиган. Мисля.