петък, 4 септември 2009 г.

Прогресивна младеж


Приритах и се събудих. Вътре в себе си имах едно тревожно усещане, каквото се загнездва в гърдите ми, след като съм сънувал кошмар. Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная къде се намирам, още повече че слънцето ми блестеше в очите. Разбрах, че лежа на “нашето място” в парка. Разпознах го по клоните на околните дървета, полюшващи се леко от едва доловимия полъх на ветреца. Имаме “наше си място” в тази любима на софиянци градина. Избрахме го случайно при една от нашите разходки, но след това си го заплюхме и запазихме. Едно перфектно кътче в рая- беше достатъчно отдалечено от гълчавата на играещите си деца, но едновременно с това достатъчно близо до “цивилизацията”, т.е. до бирата и тоалетната. Дърветата правеха нещо като естествен “залив”- полукръг, който ни пазеше “шарена сянка” почти през целия ден. Така можехме хем да се наслаждаваме на живота около нас, хем да се чувстваме необезпокоявани. Това бяха идеалните условия необходими ми, за да пиша и чета, а и на нея атмосферата също й харесваше много, затова не е чудно, че прекарвахме толкова време там.

Обърнах главата си и я видях. Лежеше до мен по корем и разглеждаше съсредоточено новия брой на арт списанието, което й бяха донесли наскоро по поръчка от чужбина. Слушаше музика от плеъра и размахваше босите си малки крака във въздуха- все едно тактуваше. Обичам да я наблюдавам в подобни състояния, когато “тигрицата” в нея е заспала и наяве излиза “малкото котенце”, разглеждащо с любопитство света. Разпознавам го по едва доловимата усмивка в ъгълчетата на устните й. “Всичко е наред”- помислих си и тревогата в мен отстъпи пред настъпление от размазващо спокойствие и безгрижие. Забелязах как слънцето си играе с къдриците й. Не беше за пръв път, то също като мен обожаваше косата й. Посегнах да докосна слънчевия й ореол. Допирът на ръката ми я извади от унеса й.

- Ciao bello! - усмихна ми се тя, сваляйки слушалките си.- Did you sleep well?

Преди да успея да й отговоря, тя се наведе над мен и ме целуна. Но едновременно с докосването на устните ни в мен се върна онова усещане на тревожност, предизвикало събуждането ми. Странно, но чувствах някаква невидима заплаха. Обърнах се на другата страна и го видях. Беше се сврял в храсталака и ни наблюдаваше съсредоточено. Погледите ни се срещнаха. Той разбра, че е разкрит и няма смисъл да се крие, затова реши да излезе, за да ни се представи в цялото си “великолепие”. Вече можех да го разгледам спокойно. Имаше кръгла глава с късо подстригана, по войнишки, сламена коса и лице с красиви, правилни черти, белязани все още от детската пухкавост и сладникавост, но в никакъв случай не беше дебел като голяма част от връстниците си. Напротив, личеше си, че родителите му бяха заложили генетично в него тяло на бъдещ атлет. Давах му 5 или 6 години, но предвид колко бързо се развиват съвременните хлапаци, не бих се учудил ако е и по- малък. Носеше моряшка тениска и дънкови бермуди. Направи ми впечатление колко чисти са дрехите му. Повечето деца, играещи в градината, приличаха на прасета.

- Е?- попита предизвикателно той

- Какво “е”?- отвърнах аз, променяйки положението си от легнало в седнало

- Гаджета ли сте?- почти ме “застреля” от упор с въпроса си малкият воайор.

Свикнал съм с детската директност и откровеност, но не очаквах, че ще започне точно с такъв въпрос. А и нещо в начина, по който ми го зададе, ме подразни.

- Защо реши, че сме гаджета?

- Ами... Целувате се! И нищо не съм решил! Нали затова те питам. Не ми отговори. Гаджета ли сте?!

- Ами... Не точно... Нещо подобно...

Разбрах, че правя грешка, но вече беше прекалено късно. Все още не се бях разсънил, а и не бях готов за подобно “нападение”. Ако бях в кондиция, вероятно щях да му отговоря “не е твоя работа”, още повече че в хлапака имаше нещо, което ме караше да мисля, че въпросите му са далеч от невинните детски питания, ала възможността беше пропусната. Започнах да размишлявам как да го “хлъзна” по- елегантно. Таман реших да му кажа, че сме “тайни агенти и се целуваме за прикритие от лошите”, когато той ме изпревари и ме “застреля” повторно:

- Аха! Ясно! Значи сте любовници!

Логиката му беше направо убийствена! Съжалих, че не му казах, че сме гаджета. Може би щях да задоволя любопитството му и “разпитът” да приключи. Зачудих се сам на себе си защо отрекох връзката ни... Принципно мразя да говоря за личния си живот с непознати. А и с по- голямата част и от познатите си не говоря за него. Смехът й ме върна в реалността:

- He is so cute… And so impolite...

Аз също се засмях. Тя обича да слуша разговорите ми, за да упражнява “беглите й”, според нея, познания по български език. Всъщност, тя знае относително добре български, но се срамува от произношението си (макар за мен то да е изключително сладко), а и обича да слуша какво си говорят хората, когато мислят, че тя не разбира. Такава си е тя- прикрит разузнавач.

- Ей! Да си имаме уважението! И аз знам английски- начумери се сополанкото.

Стана ми интересно дали той наистина я разбра, или блъфираше. Нямаше да се изненадам, ако знаеше английски. Нали сега под натиска на амбициозните си родители започват да го учат още в забавачката.

- Я кажи нещо на английски

- Що?

- За да видя, че наистина го говориш...

- F*ck off

- Ей! Страшен си! Това ли са ти познанията?

- Пич, звучиш като баба ми! Нямам какво да ти доказвам!

- А други езици знаеш ли?- поинтересувах се аз.

- Защо?

- За да си говорим на език, който не разбираш...

- Например?

- Ееее, ти кажи, аз пръв те попитах!

- Сега започнах да уча и немски...

- Кофти! Значи и на немски не можем да си говорим- засмях се аз- Италиански, идиш или арабски не знаеш, надявам се...

- Не се занимавам с цигански езици...- присви презрително устни той.

- Еееее! Браво бе!

- Какво?

- Мери си поне малко речника!

- Ти ще ми кажеш!

- Всъщност, ти на колко си години?- наистина исках да разбера възрастта му.

- Голям съм!

- Виждам! Ама по- точно? Цифра ми дай!- засмях се аз.

Тя се изправи и протегна като котка, за да раздвижи изтръпналите си крайници:

- Beer?

- Yeah! Thank you fairy! You save my life!

- Да вземе една и за мен!- додаде момчето

- Абе, я се скрий!

Тя се засмя отново и се отправи към будката. Малкото пишлеме я изпрати с очи. Какво ти “изпрати”! Огледа я “професионално” отгоре до долу! Виждал съм такива изражения- типично мъжки поглед! Но никога в очите на някакъв пикльо, който може да мине прав под масата.

- Добре си се уредил!

- Щом казваш...

- Има готина татуировка! А докъде стига? Дотам докъдето си мисля ли?- стрелна ме съучастнически с очи той.

“Я го виж ти! Малкият му мръсник...”- помислих си аз.

- Не знам какво си мислиш...

- 'Айде, не се прави! Кажи докъде стига. Не може да не знаеш!

- И да знам, не мога да разбера защо трябва да го споделям с теб...

- Е, нали сме мъже... Говорим си...

- За футбол...- засмях се аз, тъй като, кой знае защо, в главата ми изскочи култовата сцена от Трейнспотинг. Сещате се за коя сцена говоря.

“Тоя ситнеж след малко ще поиска да обсъждаме и секс пози. Остава да ми обясни какво е “пеперуда” и че обича да го прави на “задна прашка”, за да изпадна отвъд джаза.” В този момент получих просветление какво ми създаваше дискомфорт в излъчването на “момченцето” от самото начало на нашия разговор. Физиономията му беше детска, но не и погледът му. Очите му бяха като на възрастен. Ако трябва да бъда откровен, такъв цинизъм рядко съм виждал и в очите на хора, обрулени яко от живота. Малко ми напомни за мен, когато излязох на “улицата”. Но на неговата възраст не бях такъв. Усетих се, че реално погледнато не знам на колко години е. “Може би е дори втори клас.” Започнах да си задавам какви ли не въпроси- какво ли е семейството му, в кой квартал живее, кой го възпитава... Задавах ги на себе си, защото осъзнавах, че ако го попитам директно, ще се изплъзне като риба. Отговарях си чрез догадки, основаващи се на косвени доказателства. Явно прекарваше доста време в компанията на възрастни. Личеше си по речника му, а и по логиката му. Маратонките му бяха скъпи, а в джоба му се очертаваше контура на сериозна “слушалка”. Но от друга страна фланелката му и бермудите му не бяха “гъзарски”...

- Ама ти май наистина не знаеш докъде й стига татуировката и затова не искаш да ми кажеш...- прекъсна размишленията ми той

“Оооо! И провокатор на всичкото отгоре! Иска да ме хлъзне и то елегантно!” Реших, че е крайно време да спра с пасивната защита и да мина в контраатака:

- А ти имаш ли си гадже?

- Имам, естествено!

- Коя е? Онази, черничката ли?- кимнах към далечината, където на една от катерушките се подвизаваше едно чернокосо момиченце. Спомних си, че преди да заспя, зяпах площадката и бях забелязал “нашия герой” да си играе с гореспоменатата “чернокоска”.

- Глупости! Не се занимавам с бебета! Ни цици има, ни акъл. Падам си по по- големи...

Каза го абсолютно сериозно! Вече не знаех да се смея ли, да плача ли. В този момент пред погледа ми беше изпречена бутилка с бира. Залисан в разговора ни не бях забелязал кога се е върнала. Поех шишето с дълбока благодарност, защото устата ми беше ужасно пресъхнала. Погледнах нагоре към нея, а тя се наведе към мен. Имахме традиция- за всяка бира по целувка. Не знаех как да постъпя. От една страна ми беше неприятно да я целуна, докато малкият перверзник ни наблюдаваше, но от друга не исках да подчинявам държанието си на негативното чувство, разпръсквано от неговото присъствие. Получи се една несретна целувка.

- Оооо, колко сте скучнииии!- прозя се натрапникът.

Oт детската площадка се разнесе женски глас:

- Георги! Георгииии... Георгиии...

Лицето на хлапакът придоби отегчено изражение:

- Офффф, и тая се пресети...

Майка му, защото очевидно това беше тя, седеше по средата на гъмжилото от деца и се оглеждаше тревожно наоколо. Вероятно до преди малко беше бъбрила на някоя от околните пейки или в кафенето с приятелките си и чак сега беше забелязала липсата на “съкровището” си. Най- накрая родителското тяло фиксира визуално търсения обект:

- Георги! Георги, ела тук! Стига си досаждал на хората!

- Ще трябва да вървя- промърмори раздразнено Георги

Обърна се и пое към площадката. Направи няколко крачки, след което извърна глава към мен и ми подхвърли, почти процеди, през рамо:

- И пич, вземи я изчукай тая, че е срамота...

След което се затича към майка си. Беше ми интересно да наблюдавам как малкият лицемер лепна ангелско изражение на лицето си и обясняваше нещо на родителката си, пърхайки невинно с мигли, докато тя му се караше надвесена над него. Накрая жената събра играчките му, разпилени по игрището, в един найлонов плик, метна чантата си през рамо, хвана Георги за лявата ръка и започна да го влачи, явно към домашното огнище. Не знам дали го решиха в момента или пътят им принципно минаваше оттам, но прекосиха тревната площ близо до нас. Това ми даде възможност да огледам жената добре. Имаше интелигентно изражение, беше красива, макар и да изглеждаше уморена. Беше облечена спортно, но със стил и мярка, нямаше нищо преекспонирано или “мутрешко” в дрехите й.

- Синът ви е страхотен, госпожо! Очаква го бляскаво бъдеще!- подхвърлих й аз, докато минаваха покрай нас.

- Благодаря- лицето й се разтегна в широка усмивка.

Толкова им трябва на някои майки- похвали отрочето им и ще се разтопят! Тя не усети иронията и лекия сарказъм в думите ми. Но те не бяха предназначени и за нея. Хлапето обаче разбра. “Дааа, но пък е вярно! Бъдещето е негово...”- помислих си аз.

Тъкмо тази мисъл прекоси главата ми, когато видях как малкият се обърна към мен, стрелна ме злобно с поглед, сви свободната си ръка в юмруче, от което бавно се издигна средния пръст.

3 коментара:

Маркуча каза...

Май и тебе те очаква бляскаво бъдеще на писател :) Ако пък разказът е по истинска случка, ей Богу, ще взема да емигрирам в някоя по-спокойна и непрогрсивна страна като Аман.

Комитата каза...

Добре, баце, добре. Ставаш по-добър. Край на сантименталните разказчета!

Съзерцател каза...

Маркуч,
младият ни герой си си има реален прототип. Съжалявам. :( Както ти казах веднъж, дори във разказите ми, които минават за пълна фикция, има зрънце реалност, която ме е инспирирала. А тук е много повече от зрънце...

Бате Коста, кога ще си поговорим за издаването? ;)