Съзерцателят гледа, но не наблюдава. Вижда, но не се взира. Мисли, без да се замисля. Не се бори за нищо, така че нищо не губи. Той иска да проумее светът, а не да го променя. Защото “Ние сме във времето и времето е в нас. То нас обръща и ние него.” Съзерцателят не агитира, нито убеждава, нито съди, а споделя. Писанията му са нaсочени към него, а не към другите. Чрез тях той иска да разбере себе си. Те са плод на емоциите му, блуждаещите му мисли и на болезненият му опит. Може на някой да не му харесват, но той не твърди, че е прав. Просто пише за нещата, както ги вижда.
Напоследък пиша малко за вътрешната ни политика. Не че не следя какво става. Гледам новините редовно, чета вестници...
Но ме е обхванала толкова дива апатия, че хич не ми пука.
Или не, някъде дълбоко в мен ми пука, но по различен начин.
Не виждам смисъл да се впрягам на глупостите им. Това означава да се засмуча в тяхната матрица.
Нито пък искам да пиша за това. Имам чувството, че ще се принизя към лаладжийстващите политици, които гледам на екрана. Каквото и да кажа, каквото и да напиша, то ще бъде засмукано във всеобщото блато на политическо плямпане.
А не виждам смисъл от това.
Лято е. Каквото и да стане, правителството няма да падне. А и да падне...
Хората си мислят за почивка, за отпуска. Така и трябва.
Все още не е заваляло.
Ще отида до градинката да пия една бира с момчетата.
По време на Студената война на мода в “свободния свят” е била доктрината или теорията, както искайте я наричайте, за “световния комунистически заговор” командван от Москва. Дълго време тя е определяща за външната политика на запада към източния блок. После, при управлението на Никсън, идва Хенри Кисинджър, който разиграва “китайската карта”...
И идеята за централизиран комунистически заговор под ръководството на СССР отива по дяволите.
Но явно доктрините за заговори са изключително примамливи и обсебващи. Чрез тях лесно и безпроблемно се обясняват нещата, над които не искаме да се замислим. От 11 септември 2001 г. насам западните анализатори се надпреварват да говорят за “терористичния ислямски заговор”. Напоследък тази идея претърпя лека модификация. Образът на злото се прехвърли само върху шиитското направление на исляма. “Шиитски заговор” или “шиитска дъга” са новите термини.
Начело на заверата стои Иран. Шиитите в Ирак са негова “пета колона”. Дъгата продължава със Сирия, чиито управляващи Асадите, както е известно, са алеуити. А неин стожер в Ливан е Хизбулла...
Две неща в американската външна политика винаги са ме учудвали: липсата на историчност и концентрирането върху краткосрочни цели разположени в настоящето. (Това е мое лично мнение и не ангажирам никого с него.)
Американската гледна точка по време на Виетнамската война е красноречива. Русия подпомага Виетнам чрез Китай, сплотени от идеята за “световната победа на комунизма”. Игнорират се вековните противоречия между Китай и Виетнам. Забравя се, че именно американската инвазия във Виетнам е причина за сближението между двамата съседи. Веднага след изтеглянето на американците виетнамския национализъм влиза в обичайното си противоборство с китайския хегемонизъм. Нещо подобно наблюдавам в момента и в изказванията за Ирак. Мисълта, че иракските шиити са послушни марионетки в ръцете на Иран е смешна. Запознатите с региона знаят за историческото съперничество между шиитските богословски центрове в Ирак и тези в Иран. Те за пореден път проличават през периода на иракското изгнание на Хомейни. Сега може да са оставени на заден план заради западната интервенция, но когато сплотяващия елемент на чуждото присъствие изчезне, отново ще излязат наяве. Що се отнася до Сирия, нейната външна политика се крепи на доста прагматични устои, а не на доктрината на шиизма и вероизповеданието на Асадите играе много малка роля. Сирия е доказала, че сключва тактически съюзи в зависимост от обстоятелствата и единствената й цел е преследването на собствените й интереси. Докато обстановката й налага топли отношения с Иран, тя ще ги поддържа, но ще търси в това сътрудничество реализация на собствените си цели. Примерът с Хизбулла е достатъчно показателен. От западна гладна точка Хизбулла е най- обвързан с Иран, но това отново се налага от конкретното положение в Ливан.
Краткосрочността на американската визия се прояви в афганистанската война срещу съветската инвазия. Най- важното беше да бъдат изгонени руснаците. А след това? След това и потоп. А той взима, че залива и американците.
Нещо подобно се случва и в Ирак...
Но винаги е по- лесно да обясним нещата с някой заговор.
Фактически пред нас стоят два гълъба, които се пощят, кацнали по някаква случайност на една “красива” кашпа с “красиви” цветя...
А ние какво виждаме?
Какво си мислим?
“А това, което вие го казахте, госпожо, е плод на вашето мръсно подсъзнание”- както се казва в един много известен виц, който няма да разказвам целия, защото го знаете.
Но вие не знаете друго. Че Jah-Sen замина да работи в чужбина. (Допълнение: сега се е върнал на почивка.) Не заради парите. Искаше да смени обстановката и аз напълно го разбирам и подкрепям. Светът трябва да се види. Тъй като там го скъсваха от работа, както и тук, не можехме много много да си комуникираме. Но както съм споменавал, ние си имаме задочен начин на общуване. Когато ми липсва, отивам да разгледам неговите снимки. Чрез фотографията той разпуска, а аз разбирам какво тревожи невинната му детска душа...
Направи ми впечатление, че откакто замина, фотографиите му придобиха различно излъчване.
Най- накрая се засякохме в “мрежата” и си поговорихме:
Vorce каза: мотах се из фото форума
Vorce каза: и гледах новите ти снимки
jahsen каза: хахаха
jahsen каза: :D
jahsen каза: и как са
jahsen каза: те не са толкова много
Vorce каза: нормални
jahsen каза: значи и аз съм такъв
Vorce каза: да
jahsen каза: каква обида
Vorce каза: щом така го възприемаш
jahsen каза: разбира се
jahsen каза: двояко го възприемам
jahsen каза: хем така, хем така
Наистина звучи двояко. Пак не подбрах правилната дума. Исках да кажа “позитивни”. Да, те бяха позитивни. Не че тук не правеше такива снимки, но те бяха малцинство. Преобладаваха черните образи.
Ето, вижте за сравнение:
Съвсем различно излъчване, нали?
Променяш обстановката. Променяш химията и обкръжението. И започваш да снимаш гълъби, предизвикващи онова лигаво, сладникаво усещане за щастие.
И имаш успех. Оказваш огромно влияние.
Щях да падна, когато видях, че някаква мацка е оставила следния коментар под творбата му:
“Искаш ли да се омъжиш за мен?!”
А Jah-Sen беше отговорил кокетливо и невинно:
“Ще си помисля.:)”
А пък аз си помислих:
“Господи, тая ако знае какъв психопат еJah-Sen, както и всички останали от компанията, ще побегне с писъци...
Тази сага за Странджа и другите природни паркове няма да имакрай.
Някаква перманентна позиционна война със затишия, обявявани за мирни договори, по време на които и двете страни се превъоръжават и готвят за нов сблъсък...
Война на изтощение...
Ще загуби онзи, който вече не може да поддържа мобилизационна готовност!
Здравейте, Обръщаме се към вас, защото сте хора, показали през последния месец активна позиция срещу унищожаването на природата на Иракли и Перелик. Това е спешен призив!
Подготвя се одобрението на нов Общ устройствен план на Община Царево, според който близо 2500 ха по крайбрежието в рамките на Община Царево ще бъдат застроени! Такова решение ще бъде прокарано тихомълком на 22 юли, вторник от 9.00 ч., когато в Министерството на околната среда и водите (МОСВ) ще се състои заседание на Висшия експертен екологичен съвет (ВЕЕС)! След като не успяха да унищожат парка, сега искат да го обезсмислят!
От нас зависи да окажем граждански натиск и да го спрем! За да разберат, че следим действията им и няма да позволим гаври с нашата
природа,
ПП „Зелените" обявява протест пред МОСВ
от 9:00 ч. във вторник, на 22 юли,
(ул. „Уилям Гладстон" 67, на площад Славейков)
като ще уведоми за това общината. Протестът е отворен, както протестите за Странджа досега, и ще се проведе изцяло на граждански принцип.
Исканията са прости: 1. Министърът на околната среда и водите да не съгласува плана. 2. Министърът на околната среда и водите най-накрая да одобри изготвения по проект на Българска фондация „Биоразнообразие" План за управление на Природен Парк Странджа, в който има предвидени малки разширения на съществуващите населени места, само в места с доказано нарушена природа.
Каним Ви да се присъедините и подкрепите тези искания като граждани! До петък, 18 юли, от името на "Зелените" ще се внесе и писмено становище до МОСВ (поради липса все още на регистрация от съпредседател на партията), за да се конституира като заинтересована страна (множество становища ще се внесат и от неправителствени организации) при евентуални бъдещи обжалвания в съда.
Странджа е на всички ни!
Очакваме Ви! Моля, разпространявайте на всичките си контакти по skype, icq, SMS, ел.поща и всякак, както се сетите.
Тръгваме си от заведението прегърнати. Вървим мълчаливо по тъмната алея на парка, а дърветата наоколо ни прикриват съучастнически. Усещам как ръката й се плъзга под фланелката ми и започва да ме гали закачливо по хълбока. Настръхвам. Все още не мога да разбера какво става. От момента, в който тя се сгуши в мен пред недопитите ни питиета и ме целуна по врата, се чувствам като актьор, попаднал в непознат филм- не знаех нито репликите си, нито образа на героя си. Поглеждам я. Котешките й очи ми се усмихват закачливо в мрака. Приближаваме светлините на булеварда. “Сега или никога”. Спирам, обгръщам я с ръце и се навеждам към лицето й, за да намеря устните й. Но получавам едно “не”. Не онова игриво “не, ама да”, а категорично и сериозно “не”. Отмята главата си далече назад, за да избегне целувката, а ръцете й с всичка сила се опитват да разбият обръча на прегръдката ми. Посланието е разбрано. “Спазвай дистанция!” - Извинявай... – чувствам се засрамен. Смотолевих още някаква глупост, която не помня. Но явно имаше ефект, защото се разсмя. Продължаваме напред. Тя обаче отново ме изненадва. Взима лявата ми ръка и обгръща с нея раменете си, а нейната се оказва на старото място върху кръста ми! “Ясно! Приятелска прегръдка.” Изчезва всякаква следа от неудобство. Пак плещим глупости и се смеем. Решаваме да се разходим в центъра на спящия град. Времето е приятно и предразполага към подобни начинания. Спираме се тук и там пред осветените витрини на мъртвите магазини, за да се запознаем с “модните новости на лято 2008”. Присмиваме се на моделите. Ни в клин, ни в ръкав, ръката й отново се оказва под фланелката ми. “Играе си, диването!” Игнорирам усещането. Тя спира без предупреждение. “Сигурно пак е видяла някоя рокля.” Хвърлям поглед към магазина вдясно. В същия момент чувствам как полага глава на рамото ми, копринените къдрици на дългата й руса коса гъделичкат шията ми, а дъхът й изгаря лицето ми. Стройната й крехка снага се притиска към тялото ми като пиявица върху гостоприемник. Другата й ръка също се оказва под фланелката ми и започва да ме гали нежно по гърдите и корема! Нямаше нищо “приятелско” в докосванията й. “К’о стаа беее?!?!?!” Обръщам се внимателно и я поглеждам крадешком. Полуотворените й розови устни стоят в очакване на сантиметри от моите, а премрежените й зелени очи сякаш ме канеха... “Дали пак не бъркам?! Майната му!” Приемам поканата. Но едва докоснали устните си и тя отскача като опарена! - Неее!!! Казах ти вече... Чувствам се като ударен с мокър парцал. Започвам сериозно да се изнервям. Сякаш съм попаднал в лудница. “К’о стааа бе?????? Не започнах сам тази игра! Дори не я започнах аз!” В гърдите ми се надига ярост и ако не я овладея, близкостоящата будка на “Булфон” след малко ще престане да съществува. Поемам си дълбоко въздух. “Дишай, бобър, дишай! Трябва да изясним положението!” - Мисля, че е вече време да вземем едно такси и да се прибираме! - И къде ще се прибираме? Секунда колебание. - Ами у нас. - И какво ще правим там? - Нали каза, че не ти се спи? Намерих онези филми с Амира Казар, за които си говорихме. Можем да ги изгледаме. Имам от любимия ти коняк, както и шоколад. Ще си направим една филмова утрин. - А после?- задава въпроса с най- сериозният възможен тон! - Е, после вече ще спим- усмихвам се аз. “Мисли ме за някакъв разгонен тийнейджър, който иска да я изчука на всяка цена!!! Все едно се познаваме от вчера! Сякаш никога не сме спали заедно без да й посегна!” Нашите взаимоотношения имат дълга предистория. Водим се приятели. Прекарваме си добре заедно, правим глупости, смеем се, помагам й, когато има нужда, както и тя на мен. Но от самото начало на нашето познанство между нас винаги е имало някаква закачка, някакво сексуално напрежение, което незнайно защо остана нереализирано. Първо тя имаше сериозно гадже, а аз съм от старата школа и чуждо не пипам. После аз се загубих и си намерих приятелка. Но дори в периодите, когато сме били свободни, не успяхме да се “срещнем”. Майтапехме се, че като остареем, ако все още сме сами, ще се оженим. Обичайните глупости. Нямах нищо против малко страстен, топъл и перверзен секс, макар че в началото на вечерта въобще не мислех за това. Иначе щеше да ми дойде добре да се изгубя под морето от хормони и да забравя всички черни и откачени мисли, които ми се въртят в главата през последните дни. Но нямаше да се чувствам ощетен, ако просто гледаме филми и си говорим глупости. Щеше пак да ми е приятно. Просто не исках да оставам сам със себе си. Дори ако трябва да бъда честен, предпочитах втория вариант, защото хич не бях в емоционална кондиция за “поебване”, както му викат някои. Освен това мислех, че тя заслужава нещо много повече от ебане за една нощ, а в момента не можех да й го предложа. Следователно след мимолетния кеф към останалите ми проблеми щеше да се прибави и моето глупаво чувство за вина... Но цялата нощ се оказа адски щура. Излязох с идеята за разтоварване и лежерно прекарване, а през цялото време бях провокиран чрез нееднозначни сексуални оферти. Усещането, че се намирам в някакъв сюрреалистичен филм, се засилваше още повече. Започнах да съжалявам за поканата си. Осъзнах, че съм направил грешка. Но вече беше късно... Гласът й ме върна в реалността: - Само ще спим?- усмихна се закачливо тя! - Е, екстрите са по желание на гостите- опитах се да се пошегувам и аз. Но тя отново се обърна на 180 градуса и придоби сериозен вид: - Виж... Ти си вземи такси и се прибирай... - А ти? - Аз ще се разходя още малко и ще се прибера пеш... - Ти полудя ма, Айше! Къде ще ходиш пеш през онези махали почти 2 часа през нощта?!?!? Мислиш ли, че ще те оставя?! Ако нямаш пари за такси, кажи- ще ти дам! Но няма да допусна да се прибираш сама. - Не!!! Не искам пари! - Добре! Ако искаш, ще вземем едно такси и ще те оставя у вас! Не е проблем. Ти си ми почти на път... - Да бе... Не искам! Неудобно ми е така! - Кариня, не говори глупости! От какво ти е неудобно?! Я ми кажи какво ти става тази вечер?! - Нищо!!! - Сигурна ли си? - Да... Моите настроения пак се обаждат... “Вярно, че има много изменчиви настроения...” - Добре! Виж... Ще се разходим до вас пеша, а аз оттам ще си взема такси... - Не! “Ей, бога ми, ако тази нощ не полудея съвсем, никога няма да полудея!” Следват още 15 минути пререкания и обсъждане на всички варианти, включително и на този да се приберем у нас. Най- накрая, на стотния път, решаваме, че ще вземем едно такси и ще я оставя у тях. Вече се успокоявам. Имам някаква яснота какво предстои. Първоначално се чудя дали зад поведението й не се крие някакъв сериозен проблем, който не иска да сподели, но се сещам, че и друг път съм бил свидетел на подобни изпълнения от нейна страна, макар и не насочени към мен. И не толкова изнервящи... Отварям задната врата на първото читаво такси, което виждам на стоянката на “Света Неделя”. Тя се шмугва вътре. Последвах я: - Добро утро! За ...- пак я поглеждам, няколко секунди колебание- Но преди това ще минем през ..., за да оставим момичето. - Оххх, Яворрреее! Уплаших се. За пръв път усещам в нечии глас такова разочарование! Поглеждам я изненадано. “Глупак”- казват очите й. “Мамка му! Ще взема да се гръмна с патрони за тиган!” - Всъщност- обръщам се машинално към шофьора- карайте направо за ... - Не! Придържайте се към първоначалния маршрут! “Явно този изпит няма поправка”. Виждам въпросителния погледа на таксиджията в огледалото за обратно виждане: - Последно? Вижте- аз ще карам, пък вие слизайте където искате! Кимвам му мълчаливо. По пътя също мълчим. Зверски съм изтощен. Като циркаджийска маймуна. Стигаме до нейния блок. Чувствам как погледа й ме изгаря. Може би очаква пак да я помоля да дойде у нас. Но на мен вече не ми пука. Отварям вратата и слизам. Тя се изхлузва след мен. - Лека нощ!- целувам я по бузата. - Лека! Благодаря за вечерта!- звучи малко обидено, малко виновно. - Няма за какво... за тебе винаги - Може пак да се видим тия дни... вдругиден съм свободна... “О, скъпа, не схващаш ли, че тази нощ пое по течението на левия канал?!?” - Добре. Ще чакам да ми се обадиш. Изчаквам да влезе във входа. Качвам се отпред до шофьора. - Кофти, брато.- подхвърля ми съчувствено той- Ама сам си го направи... Таксиметровите шофьори са великите философи и психолози на нашето всекидневие. Видели са всичко, знаят всичко. Наричат нещата с истинските им имена- ебането си е ебане, парите са си пари и всичко си има цена. Винаги са готови да споделят циничната си мъдрост с теб. Не се скъпят. Интересно ми е да ги слушам. Понякога черпя идеи от техните истории... Но не и тази нощ... Не и сега. Бързам да изпреваря поучителната лекция: - Абе че съм глупак, глупак съм! Ама и тя че е луда, луда е!
П>С> Още една такава нощ и наистина ще се гръмна с патрони за тиган!:) Или ще се откажа от жените.
П>П>С>
Допълнение:
Иии сега за Маркуча и компания един специален поздрав от Ворцеее :)
Явор Михайлов като физиологичен автор на лирични произведения
Нека да оценим поемите на Явор Михайлов от гледна точка на екзистенционализма. Да се опитаме да оценим нещата отблизо. Разглеждайки действителната страна в произведенията на Явор Михайлов, незабавно стигаме до извода, че сравненията в изкуството на Вазов са невъзможни. Щом Димчо Дебелянов е гений, то докато Вазов възприема невероятна палитра от начини на изразяване в рамките на поетичната чувственост, Явор Михайлов се ползва от средствата на абстракционизма - използването на изразната образност е напълно несъвместимо с самомнителния експресионизъм. Мишел Фуко твърди, че хаотичния виртуализъм е тип модернизъм. Да допуснем, че недействителната независимост никога не е от значение за реалистичната консервативност. Дали тогава използването на съществения детерминизъм е напълно несъвместимо с адекватния псевдо-екзистенционализъм?! Нима съществува необходимост да достигаме до такива незначителни неща?
Понякога изфабрикуваният дневен ред на обществото ни налага теми, за които не сме се и замисляли. Темата обсебва всичко, фанатизира, налага разделение, за което не сме знаели.
Не знам каква беше ползата от гей парада и дали има полза. Събраха се 100 хомосексуалисти, два пъти повече хулиганстващи противници, наричащи себе си “националисти и защитници на обществото”, и незнайно колко повече зяпачи.
Но темата за хомосексуализмът се наложи навсякъде.
Срещнах познат хомосексуалист, с когото сме в много добри взаимоотношения, макар и не изключително близки.
-Ще ходиш ли на парада? Нали си гей...
Погледът му ме накара да разбера колко груб и просташки е въпросът ми. Изведнъж беше станал гей, а преди беше просто човек. И аз го възприемах точно така- просто човек. Винаги ми е било много приятно да си говоря с него. Той е изключително интелигентен и имаме доста общи интереси. Никога не съм се замислял за сексуалната му ориентация, макар да знаех за нея. Просто никога не ми я е натрапвал. Той си беше той, а това, че харесва мъже, беше щрих към неговия образ, който никога не ме е тревожел. В повечето случаи даже не съм се сещал за това. То не беше част от нашето общуване.
А сега изведнъж стана “гей”. Ясна разделителна линия. Невидима преди. Категоризиране.
Животът не може да бъде категоризиран. Има неща, които не можем да разберем, но можем да приемем. Опитът да ги категоризираме, разделим, опознаем само водят към по- лошо.
Защото не можем.
“Отклонение ли е хомосексуализмът?” “Какво е хомосексуализмът?”
Господстващите въпроси през изминалата седмица. Но никой не можеше да им даде категоричен отговор. Дори и самите хомосексуалисти. Положението само се забатачваше още повече.
После разбрах, че БГО “Джемини” правили проучване за сексуалната ориентация на учениците от горните класове. За какъв дявол?
Не ми е проблем сексуалността на този или онзи. Проблем ми е превръщането й в оръжие на поредната лаладжийска кауза. Утилитаризирането й. Какво се доказва?
Пак категоризиране.
Други почнаха да правят регистри на хора с хомосексуална ориентация. Нищо чудно и аз да се озова там, тъй като “те се разпознават, понеже общуват в общности”. А аз общувам с гейове. Така е.
Ще ми се лепне поредния етикет- “гей” или “хомофоб”.
Един от презокеанските ми “агенти” се включи в “канала” без предупреждение:
-Знаеш ли защо Ню Йорк никога не спи?
-?!?!
-:
П>С>
То само НЙ да беше. Наскоро се прибрах пеша по късна доба- вече е лято и понякога дори е приятно, и засякох познато квартално хлапе по същия маршрут. Решихме да си правим компания, но пичът беше толкова насмъркан, че едва го догонвах. Взе разстоянието за отрицателно време. Не ни трябва нощен транспорт през лятото, раздайте коката. ;)
П>П>С>
Вече е лято. Време е за реге. Да започнем с Дилинджър. Пък после ще видим.
