Разговор с Ян Шибик
Ян Шибик е носител на трета награда на World Press Photo, най- престижното отличие в областта на фотографията. Смятат го за един от най- добрите световни фоторепортери. Едва ли има значимо събитие през последните 20 години, което да не е уловил в своя обектив. Той документира падането на комунизма в Европа, разрушаването на Берлинската стена, нежната революция в бившата Чехословакия и кървавия заник на режима на Чаушеску в Румъния. Ян Шибик става свидетел на кланетата в Сиера Леоне и в Либерия, глада в Судан, Сомалия и Етиопия. Преживява земетресението в Армения и Турция и похода на иракските кюрди до Иран. Отразява войните в Афганистан, Хърватия, Босна, Косово, грузинска Абхазия, Чечения, Нагорни Карабах, Ирак и Южна Африка. Геноцидът в Руанда, бежанските табори в Танзания, Судан, Хаити, Ангола и Сомалия не избягват неговия фотоапарат. ‛От репортажната фотография може да възникне иконата на времената‛, смята Шибик. Споделя, че фотографирането го изпълва с усещането, че прави нещо полезно, нещо, което хората признават и уважават.
Гостите на първото българско издание на ‛Един свят‛ - международния фестивал за документални филми, посветени на човешките права, имаха възможност да се запознаят с 65 негови творби в Дома на киното от 7 до 13 май, където изложбата му ‛Дяволът в нас‛ съпровождаше филмовите прожекции.
[+/-] РАЗГОВОРЪТ:
Живеем във време, когато медиите ни заливат с кадри, изпълнени с насилие. Това не води ли до обезценяване на визуалния образ на агресията? Дали хората разбират какво им се показва или чрез фотографията те реално се дистанцират от насилието?
Може би е по-добре да попитате хората, които гледат тези фотографии. Мнозина остават вероятно безразлични, не ги интересува това, което виждат. Но и много хора ми пишат писма, питат ме конкретни неща, свързани със снимките.Озаглавил сте изложбата и албума с вашите фотографии ‛Дяволът в нас‛. А докато снимахте, не срещнахте ли дявола и в себе си?
Когато подготвях книгата, дълго мислех за нейното име, защото изложбите свършват, а албумът ще остане. От всички фотографии видях да излиза дяволът. В много страни и континенти той сякаш побеждава. Първо имах чувството, че побеждава в тези държави, които са далеч от мен. Но после той почна да се налага в страни, които се намират само на няколкостотин километра от Прага - като Косово например. Земи, които са на нивото на Чешката република. Ако трябва да отговоря на въпроса дали дяволът е и в мен, бих искал да вярвам, че не е. Но войните в бивша Югославия доста разколебаха моите впечатления. Защото преди те да станат реалност, не вярвах, че там съсед би вдигнал оръжие срещу съсед, както това се случи в Босна и Херцеговина. Бих казал, че дяволът не е в мен, но вярата ми в самия мен е малко разколебана след това, което се случи в Европа.
Когато разглеждам фотографиите ви, виждам напрежението, насилието, отчаянието, но не и надеждата. Къде остава тя?
Тези снимки не са аранжирани. Това е реалният живот.Никъде ли не видяхте нещо, което си заслужава да бъде заснето и да компенсира грозотата и насилието?
Всеки вижда в тези фотографии различни неща. Може би и ние с вас разглеждаме нещата по различен начин. Има няколко снимки, които за мен излъчват положителна емоция. Например тази, на която хората се радват, че са се отървали от диктатурата на Чаушеску, или онази, където малките деца скачат върху старата кола в Хавана. Но пак повтарям, че тези снимки не са аранжирани. Не трябва да си слагаме капаци на очите, а да показваме тези неща. Аз не виждам това, което се случва по света в някакви розови цветове.Вероятно сте прав, че снимките предизвикват у всеки различни емоции. Когато гледах фотографията с хората по улиците на Букурещ, забелязах напрежението и очакването, преливащи в касапницата на последвалите кадри. А в снимката на децата в Хавана на преден план видях бедността. И все пак не се ли изтощавате емоционално, предвид че повечето събития, които снимате, хич не са приятни, а вие давате всичко от себе си в работата си?
Напротив, мотивирам се. Хората, които уважавам, ми казват, че за тях е важно да видят тези снимки. Получавам някакъв позитивен отглас на това, което съм направил. Разбира се, тези фотографии не са направени в мирна обстановка, винаги има някакво напрежение, опасност. Фотографията не е като сглобяването на коли, т. е. веднъж научил механизма, да правиш едно и също по всеки автомобил. За да снимаш хора, трябва да спечелиш тяхното доверие, да вникнеш във вътрешния им свят. Така че при мен това има обратно въздействие. Аз съм много силно настроен към всяка проява на безправие и насилие. Това ми помага. Също така разбирам и колко добре си живеем ние, колко малки са нашите проблеми в сравнение с това, което се случва около нас.
Снимате по места, където границите между добро и зло се размиват; в ситуации, в които много трудно може да се разбере кой е прав и кой - крив. Как се ориентирате в обстановката? Не се ли чувствате объркан понякога?
Когато човек пътува и снима, трябва да обръща внимание на много неща. Не твърдя, че там, където аз виждам истината, е точно онази Истина. Аз търся
емоционалните моменти, проявите на безправие и искам да ги заснемам, за да ги показвам на други хора.А когато си тръгвате, след като сте снимали в някоя кризисна точка, зареден ли сте с оптимизъм? Вярвате ли, че нещата там ще се подобрят?
Не. Нищо не става по-добро. Напротив, отива към по-лошо. Тези фотографии не са направени, за да променят нещо. Те са направени, за да показват тези неща.
Разговаря
Явор-Ворце Михайлов
Публикувано в Култура, Брой 19 (2502), 21 май 2008 г. под заглавие “Фотографията не е като сглобяването на коли”
П>С>
Фотографии: Ян Шибик, списание “Рефлекс”.
Снимките са предоставени от организаторите на фестивала “Един свят” само за “Култура” и мен ;), така че лиценза СС не важи за тях.
