Да имаш и да нямаш...

- Имаш ли си някого?
- Имам.
- Коя е? Познавам ли я? На колко години е?
- Защо “я”? Защо не “го”? Странна е тази промяна на рода във въпросите ти. Първо ме питаш за “някого”, а след това всичко минава в женски род...
- Аха! Щом увърташ така, значи си нямаш...
- Имам. Себе си!

***

Колко от нас спокойно могат да кажат, че се притежават, че се имат?!
Че са наясно със себе си и не воюват всекидневно със своите демони?!
Колко?!
А колко от нас си мислят, че “имат” някого, че той/ тя им принадлежи?!

От поредицата “Разговор на деня”

Провокация (+ концертна класация)

Голям концерт- голяма тъпканица. Опитните концертни ветерани като нас обаче знаят кога да влязат в залата. Важно е да не си пръв, за да не се чувстваш като глупак в празното помещение, но и да избереш правилния момент, за да избегнеш голямата блъсканица и да заемеш хубаво място с изглед към сцената, подготвяйки си и маршрут за изтегляне след концерта. Ние влязохме в точното време и на точното място като истински победители. Ала казано е в Библията: “Последните ще станат първи”. И то се случи. Нахлуха пъпчасалите тийнейджъри с кръвясали очи и разкатаха фамилията на ситуирането ни. Блъскаха се като невидели все едно бяхме на опашка за хранителни стоки през 90те години на миналия век. Нормално. Все пак бяхме на концерт. Преди да започне голямото стълпотворение забелязах Ж.
- Ооооооооо, радвам се да видя млади фенове!- подхвърлих й весело.
- Какво искаш да кажеш с това “млади”, а ?!
- Започнах да следя “бристолската сцена” около 5 години след възникването й като течение, т.е. от 1992ра...
- Лелее, тогава съм била на 4 години...
- Ами какво да си говорим тогава?
Междувременно положението се влошаваше и затягаше. Нашата групичка се оказа затисната и избутвана от двете противоположни вълни- тези, които искаха да минат по- напред и онези, които не искаха да ги допуснат. Трябваше да задържим поне тази позиция. Таман си мислех, че няма начин да стане по- зле, когато в резултат на всеобщото лашкане се озовахме фронтално на входа на залата, откъдето напираше огромен поток закъснели зрители. Всъщност, трябва да призная, за да не ме сметнете за стар мърморко, че публиката се държеше доста възпитано в сравнение с други подобни мероприятия, на които съм присъствал. В този момент, докато се опитвах да извиня блъскащите се и да запазя позитивното си отношение към случващото се, почти бях стъпкан от една симпатична двойка, придвижваща се към сцената напряко през всички установени вече “пътеки” и “потоци”. Момчето беше вдигнало над главата си един картонен поднос с дръжки и гнезда за чаши с наливна бира- много удобно приспособление, получило широко разпространение на подобен род събития през последните години. Но колкото и да беше удобно това приспособление, ръчкането вече беше толкова настървено, че минавайки покрай мен младежът залитна, губейки равновесие и ме поля с част от скъпоценната кехлибарена течност.
- Лекооооооо! Не зяносвай бирата- скъпа е и е подсъдно!- извиках му в ухото.
- Някой няма ли да ми помогне ?- изхриптя пичът, застопорявайки се пред мен.
- Веднага ще те облекча! Само дай една бира!
Репликата ми е пример за формулираната от Jah- Sen, но неоткрита от него “Теория на провокативната комуникация”. Обикновено, когато се срещаме с нови и непознати хора, им подхвърляме някоя реплика с двусмислено значение и тон, а след това гледаме как ще реагират. Ако се намусят, значи не струват, но ако ни отговорят в същия стил или позитивно, в повечето случаи се оказват свежи “агенти”. Очаквах, предвид изнервеността на ситуацията, пичът да ми тегли една “благословия”. Той обаче свали подноса, а момичето взе една от бирите в него и ми я подаде с усмивка. И казано е в Библията: “Поискай и ще ти се даде, почукай и ще ти се отвори”.

На излизане от залата след концерта засякохме отново същото момче пред входа.
- Благодаря за бирата...
- Няма за какво... Не знам за вас, но аз взех своето. Една сбъдната мечта...
- Ние също...

Симпатични млади хора. Дай, Боже, повече такива.



----



Снощното преживяване се нарежда засега на първо място в класацията ми за подобни събития през тази година.

Ето я и нея:



1. Massive attack в София.

Не достигнаха нивото на легендарното си фестивално изпълнение през 2004та, но със сигурност задминаха представянето си във Виена ноември миналата година. Мястото на концерта беше лошо. Нямаше никаква вентилация. По- добре да го бяха направили на открито. Това е забележка към организаторите.

Групата се раздаде на 100 %. Публиката беше невероятна. Пробата на звука е била направена професионално и високите тонове не се размазваха както при Rammstein в Белград. Осветлението беше великолепно и концептуално направено. Визуализацията беше минималистична, но отново направена със стил и носеше послание.

Бяха си направили труда да преведат надписите на български, което показваше лично отношение към публиката. Лично отношение имаше в поведението на всички изпълнители. 3D дори ни благодари за парите, които сме похарчили за билети.

Massive attack си остават култова група с позиция и никой не може да ги обвини в комерсиализъм!

Засега това е концерта на годината за мен.

2. Rammstein в Белград

Много добре изпипано и професионално шоу. Страхотни светлинни и пиротехнически ефекти. Звукът беше малко проблемен, но атмосферата на Београдска арена компенсираше “дефекта”. Голям почитател съм на групата, много се радвах на преживяването, но въпреки това в мен остана усещането, че за членовете на бандата това си беше просто работа. Качествено изпълнена работа, но нищо повече. Имаше някаква рутина, която леко потискаше.

3. Sofia Rocks a.k.a Sonisphere festival (първият ден)

Бях си взел билет на лошо място, с единия крак почти извън стадиона, и може би затова не успях да се насладя на преживяването. Metallica се раздадоха максимално, но пак имах усещането, че ям “претоплената манджа” на една умираща легенда.