сряда, 22 октомври 2008 г.

Унижените и оскърбените (За бедността и богатството като житейска теория)

На известна степен от мизерията вече нищо не води към нещо друго: и надеждата, и отчаянието изглеждат безсмислени, всичко се събира в един образ.

Албер Камю "Лице и опако: Между да и не"

“Може да сме бедни, но сме честни!” Това беше девизът на жителите на квартал “Долно нанагорнище”, една от многото подобни китни бетонни махали в красивия и прелестен град София, иначе столица на някаква си държава(?), наречена България. Този лозунг беше постоянна реплика в устата на неговите жители. И не беше чудно. Квартал “Горно Нанагорнище”, както повечето от тези комплекси, построени по времето на комунизма, беше “работнически”. Поне така се смяташе до прословутата дата 10 ноември. След това си остана преобладаващо такъв, макар някои да бяха повече работници от други. По- голямата част от жителите му работеха като хамали по стоковите борси или като труженици в комбинати като “Кремиковци”. Е, естествено, имаше и интелигенти, служители и други подобни, които бяха попаднали в махалата заради безмилостния жребии, наложен им от райсъвета при раздаването на жилища. Но това нямаше значение, защото по времето на комунизма всички бяха равни. Или по- скоро равно бедни. Ала след като привидната уравниловка отпадна, се разбра, че не всички са равни. Някои индивиди като Пешо Бичето почнаха да вадят много пари по неведоми пътища, да карат скъпи коли и да обзавеждат луксозно панелните си дупки, докато другите си кютаха на опашките и вечер вкъщи при режим на тока 2 към 1. Та вечер мъжете от квартала се събираха в “Дървеното”, мизерното капанче на централния ъгъл на махалата и гледаха злобно как Пешо Бичето прави кръгчета с новия си баварец и поредната перхидролена блондинка до него. От време на време някой от тях плюнеше злобно и процеждаше през зъби: “Може да сме бедни, но сме честни!”. А вътрешно би дал всичко, за да е на негово място, но не му стискаше да си признае. “Гроздето е кисело”- максима стара колкото света. Но след като бачкаш за 200 марки, жена ти прилича на крава, а повече лежиш под трошката си, отколкото да я караш, какво ти остава?!?!?! Не можеш да промениш нищо. Не ти стига смелост или познания. Тогава? Да си теглиш куршума? Е, не! Разбира се, че ще потърсиш нещо, което да осмисли жалкото ти съществуване, някаква свръхестествена житейска философия. И те я бяха открили- честността. В махалата съществуваше някакво равенство между понятията бедност и честност. Макар че повечето не се свеняха да правят дребни мизерии на съседите си като кражбата на ток например. Въпреки това си оставаха “честни” и напълно реално “бедни”. Жителите на махалата странно напомняха на героите на Достоевски с начина, по който се вживяваха в ролята си на страдалци, типично по източноевропейски, може би по православному.

Но можеше да бъде и по- зле. В Индия пък има поговорка “По- добре гладен, отколкото уморен”.

На известна степен богатство самото небе, както и звездната нощ, изглеждат естествени блага. Но в подножието на стълбата небето отново добива цялата си стойност- една безценна милостиня...

Албер Камю "Лице и опако: Между да и не"

Захвърли топката и се излегна на една от малкото останали здрави пейки в кварталната градинка, за да си отдъхне след тежкия мач. Мислеше да постои само миг или два, но нещо привлече вниманието му и той застина. Беше топла есенна вечер. Вече се стъмваше и пищящите дечурлига бяха прибрани по къщите. Настъпи дългоочакваната тишина. Изминаха часове, но той не помръдна. Тъмнината вече беше на път да го погълне съвсем и да го превърне в част от сенките на пейзажа, когато в далечината се чу свистене на гуми и два фара го простреляха фронтално.

- Тук ли си бе, баце?!

Кимна мълчаливо. М. тресна вратата на ланчията и приближи.

- Къде ли не те търсих... Хайде да те водя на клуб.

- Не тази вечер...

- Защо?! Във вип-а сме! Фраш е с пички!

- Ами отивай!

- Добре ли си? Какво правиш?

- Гледам.

- Какво гледаш?

- Звездите.

М. обърна поглед нагоре. Небето беше ясно. И звездно. После пак го погледна. Беше разбрал. Отиде до колата, изключи фаровете и се върна. Бръкна във вътрешния джоб и извади половинлитрова бутилка с марково уиски, отпи и му го подаде. Той също отпи. След това М. приседна на тревата до пейката и двамата се загледаха в небето, продължавайки своя разговор със звездите.

Има различни видове богатство, както и различни видове бедност.

П>С>

Бях замислил този текст по повод на БлогДеня на 15-ти, който беше посветен на бедността, но имах прекалено много работа, затова го публикувам сега, макар да не съм го доизкусурил, но нямам и време. :(

3 коментара:

Анонимен каза...

Хе хе текста много ме разсмя :D Чудя се какво лошо са ти направили жителите от този квартал, та така пламенно изливаш отрицателните си емоции върху тях :)Интересно ми е как изглежда този квартал. Минавал съм оттам, но никога не съм влизал да го разглеждам отвътре.Долната история кърти, но нямаше ли подобен филм преди време, които взе оскари :)

Анонимен каза...

Чудесен текст за време на криза ... и аз пропуснах, но ще имам доста поводи да мисля по темата в следващите месеци, така че винаги ще бъде актуално :)

Съзерцател каза...

Албинос,

Не само съм минавал през този квартал, живял съм там. :) Има доста подобни махали и аз май съм абониран за тях.:) А иначе за втората история- не се сещам за кой филм става въпрос. Той животът си е чисто кино. Между другото, явно доста често оцелвам такива сюжети. Преди известно време бях написал един сценарий, показах го на един познат режисьор, който каза "ама това много напомня на еди-кой-си-филм". Въобще не бях гледал въпросната лента.
Какво да правиш- всичко значимо вече е написано и заснето. Не сме толкова безкрайни- има няколко основни теми- "любов" и "смърт".
Остана ни само пост-модернизма. ;)