На 28.06.2010 г. след 15 години клуб 703 затваря врати.
Благодаря ви, че бяхте с нас.
(надпис на входната врата)
Когато говоря на приятели за клуб "703" и се налага да опиша духа му, винаги припявам онзи ред от основната песен на сериала "Бар "Наздраве", в който се казва where everybody knows your name… Това му е хубавото на "703" - че тук винаги знаеш кого можеш да видиш. Уютът му прилича на този от малките английски кафе барове, където усещането за лукс идва от смислените разговори и енергия наоколо, а не от имитации на леопардови кожи по диваните или последен писък осветителни тела. Тук можеш да оставиш или получиш пратка, да четеш преса на спокойствие, да слушаш хубава музика, да се запознаеш с някой интересен човек.
Мария Касимова, Непретенциозен и емоционален гид за местата за срещи в София, Капитал Light
Дълъг бар с мраморно покритие, червени стени, old-school вентилатори на тавана, велурени столове и примижаващи лампи. Плюс много черно-бели снимки. И много джаз. Това е рецептата на “703“, която, колкото и проста да изглежда, си остава уникална.
Въпреки че работи едва до полунощ, заведението е многофункционално - както за кафе и вестници до витрината сутрин, така и за романтично държане за ръце в ъгъла вечер. Клуб “703“ може да бъде хем кварталното кафене тип “Central Perk“, хем вълнуващият спот за спокойна съботна вечер.
Напълно логично точно този микс между “моето място“ и “популярния бар“ се харесва на столичните арт среди, на чужденците, решили да си покажат носа извън “J. J. Murphy’s“, и на работещите хора от идеалния софийски център.
Всъщност точно за работещите хора “703“ се явява нещо повече от бар. За тях той е нещо като успокоително. Най-малкото, защото именно това място крие формулата за бягство от стреса. Вярно - пред витрината хора, кучета и автомобили се надбягват в мръсния сняг. Но зад нея има черен чай, малък коняк и много джаз.
Е, не е ли идилия?
Христо Запрянов, Клубизъм: Антистрес, сп. Тема
Някои места минават през живота ти, дават ти каквото могат или каквото търсиш и изчезват, неиздържали проверката на времето, за да се превърнат в смътен сладникав спомен. Така се случи с повечето заведения от “бермудския триъгълник” на моята младост, но не и със “703”, макар да се намираше в непосредствена близост до тях.
“703” беше като дом. Дори да си го напуснал, знаеш, че той е там и можеш да се върнеш по всяко време, за да се заредиш с топлина и уют. Домът не е просто сграда, а хора, които те разбират и обичат- общност. Това беше “703”- общност.
Винаги, когато съм се връщал от дълъг път, особено от някоя касапница, София ми се е струвала някак чужда, но ми стигаше само да мина покрай клуба, без да влизам в него, за да се почувствам спокоен.
Много клубове затвориха врати през тези години, но “703” оцеля. Периодично се разнасяха слухове, че ще го затворят и на негово място ще открият я “Старбъкс”, я “Ла Коста”, но ние не вярвахме и това не се случваше. Единственото чисто софийско кътче със собствена атмосфера без полъх на “мърчандайзинг”, “франчайзинг” или какъвто и да е “...зинг”.
Заведението се пръска по шевовете, не можеш да си намериш място, но нещо във въздуха ни потиска. Все пак сме на погребение. Смуча си питието и се оглеждам. Осъзнавам... На тази маса седяхме, когато я изпращах да търси щастието си в чужбина. На нея седях и с М и с една друга С., без да имам още ни най- малка представа каква роля ще изиграят в живота ми. А на онази в ъгъла съм написал толкова статии, разкази и сценарни бележки. На срещуположната пък съм прекарвал сума вечери в разговори за кино и обсъждане на идеи за филми с приятели. На нея беше първата ми среща с жената, която и сега бележи живота ми. На онзи край на бара съм слушал с часове глупостите на Д. или пък съм си говорил след случайна среща с вещичката Нуша... А зад бара в началото стоеше Белослава. Постоянно беше фраш с някакви известни личности- писатели, сценаристи, оператори, фотографи и дизайнери, но не от ранга на Азис...
Беше ми много приятно, когато видех седнали до прозореца старите дами, живеещи по околните улички. Навяваше ми спомени за Виена...
Сещам се за едно от любимите си кафенета в дунавската столица- “Нихилизъм”. Доколкото знам, преди известно време е имало някакви опити да го превърнат в магазин заради икономическата конюнктура, но всички се възпротивили. Все пак това е било любимо заведение на Климт. Във Виена можеш да седнеш в кафене с над 120-годишна история и да се окаже, че седиш на стола, в който е седял Греъм Грийн, докато е пишел “Третият мъж”. Но ние сме в София...
- От утре сме безпризорни- казва В.
Изведнъж почувствах зверска умора и тъга. Изпразних чашата си и се гмурнах в дъжда.
