В информационните емисии рядко присъстват новини от и за Туркменистан. Причината не е само в отдалечеността и географската изолираност на страната. Почти веднага след обявяването на независимостта, в Туркменистан е установена диктатурата на Сапармурад Ниязов, която според външните наблюдатели е много по- лоша дори от предхождащото я комунистическо управление. Държавата се изолира от външния свят. Диктаторът, нарекъл себе си Туркменбаши (баща на туркмените), не само не допуска създаването на политически партии и потиска гражданските свободи, но забрани дори киното и театъра като ‛неприсъщи на туркменската култура‛. Всички туркменци са принудени да учат наизуст неговата книга ‛Рухнама‛, предназначена да е ‛духовен пътеводител‛ на нацията. Ексцентричността на Ниязов стига дотам, че променя календара и именува месеците на себе си и на членове на семейството си. Реално погледнато, в Туркменистан няма никакъв обществен живот извън прищевките на диктатора. През 2006 година Сапармурад Ниязов почина изненадващо, но новият президент Курбангули Бердимухамедов сякаш не смята да прави радикални промени в управлението на страната. Въпреки някои признаци за ‛отваряне‛ към света, все още има дефицит на информация за случващото се там. Тази средноазиатска държава привлича вниманието заради огромните залежи от газ и нефт, намиращи се на нейна територия. Европа вижда в туркменския газ алтернатива на енергийната си зависимост от Русия. България също е заинтересувана от този проект, тъй като предполагаемият газопровод ще минава през нейна територия.
Фарид Тукхбатулин е един от най- известните туркменски правозащитници и дисиденти. През 2003 година е осъден от режима на Ниязов на три години затвор заради неговата дейност като граждански активист за човешките права. Под международен натиск присъдата е отменена, но той е принуден да замине в изгнание. Не прекъсва връзката със своята родина и следи внимателно случващото се там. Автор е на редица статии и репортажи за проблемите с гражданските свободи и вътрешнополитическата ситуация в Туркменистан. Основател е на неправителственото сдружение ‛Туркменска инициатива за граждански права‛. Работи в тясно сътрудничество с редица организации, като Амнести интернешънъл и ОССЕ.
- Какво доведе до установяването на диктатурата на Сапармурад Ниязов в Туркменистан? Възможно ли беше друго развитие на събитията, което да изведе страната на пътя към демокрация?
- Поколението на моите родители, както и нашето, въобще нямаше представа какво е това ‛демокрация‛. Ние сме родени и отрасли в Съветския съюз при условията на еднопартийна система. Нямаше свободна преса, нито право на сдружаване. Едва по времето на Горбачов се появиха някакви наченки на подобни явления. Но централноазиатските републики, които се намираха в периферията на СССР, бяха много малко повлияни от това, което се случваше в Прибалтика, Украйна и Русия. Когато Горбачов назначи Ниязов да ръководи Туркменистан, той го плашеше, че ако в Средна Азия се даде прекалено много свобода и започне процес на демократизация, това ще доведе до поява на радикален ислям. Затова Горбачов даде картбланш на Ниязов да управлява, както смята за нужно, за да не допусне такова развитие. Ниязов също беше възпитан в духа на комунистическата идеология. Затова и ръководеше Туркменистан, както си знаеше - с чисто административни, командни методи. Така че, когато в Русия се появиха наченки на алтернативни политически партии в средата на 80-те години на миналия век, в Туркменистан такива не възникнаха. Имаше неголямо движение на представители на интелигенцията, но Ниязов бързо се справи с тях. Той се грижеше нищо да не застраши неговата еднолична власт.
- Сега, при управлението на новия президент Курбангули Бердимухамедов, се забелязват признаци на смекчаване на режима - в страната вече има интернет... Дали това не е начало на либерализация?
- Да, наистина беше върнат старият календар, кинопрожекциите бяха разрешени и има интернет. За мен най-голямата промяна, предприета от новия президент, е облекчаването на режима за движение вътре в страната. Преди имаше големи проблеми да се отиде от едно населено място в друго. Трябваше да минете и да бъдете проверени поне от няколко полицейски поста. Сега вече не е така. Но каквото и да си говорим, всички тези промени имат декларативен и козметичен характер. Освен това, Туркменистан няма капацитет да се възползва пълноценно дори от тези козметични промени. Например, Бердимухамедов разреши отново оперните представления, но вече не са останали кадри, няма певци. Професионалните артисти или избягаха в чужбина по времето на Ниязов, или вече не са между живите. Сега някакви студенти, току-що завършили музикалното училище, се опитват да направят нещо. Можете да си представите какво ще бъде нивото. А що се отнася до интернет, преди да бъде създадена мрежа в страната и да бъде разрешено нейното ползване, Бердимухамедов покани няколко компании да изработят система, контролираща трафика от и за Туркменистан. Първоначално туркменските власти се обърнаха за помощ към Китай - както е известно, Китай има най-добрата система от този тип. Но китайското правителство отказа, тъй като се опасяваше, че ако предостави такъв софтуер на Туркменистан, може да има изтичане на информация и той да попадне в чужди ръце, в следствие на което да бъде създаден механизъм, чрез който тази програма да бъде ‛заобикаляна‛. Накрая програмата беше създадена от украински специалисти. Демократична Украйна постави филтриращ сървър, който да цензурира информацията, постъпваща чрез интернет в Туркменистан. Трябва да се има предвид, че тук голяма роля изиграха цените на газта - Украйна купува туркменски газ. Туркменистан постави като условие за гарантиране на газовите доставки създаването на тази система. Всъщност, Бердимухамедов позволи достъпа до интернет, когато реши, че глобалната мрежа не застрашава неговото управление. Достъпът до ‛лоши‛ сайтове е спрян. Става дума за уеб страници като тази на моята организация - ‛Туркменска инициатива за граждански права‛. Но, от друга страна, дори наличието на такъв интернет в Туркменистан е нещо хубаво. Сега младежите, които искат да продължат образованието си зад граница, има откъде да черпят информация за чуждестранните университети и образователните програми. И все пак не смятам, че това е стъпка към демокрация. Това е просто смекчение на режима в определени граници. До този момент не е казана нито дума по големите вътрешнополитически проблеми. В Туркменистан все още няма закон за политическите партии. Не съществуват профсъюзи, както и нормативна база за тяхното създаване. Няма закон, който да гарантира правото на достъп до свободна информация на гражданите. Всичко извършено досега е пожелателно и зависи от настроенията на режима.
- Споменахте опасността от засилването на влиянието на радикалния ислям в региона на Средна Азия. Каква е ролята на исляма в обществения живот на съвременен Туркменистан?
- Досега страната не е имала проблем с радикалния ислям. Туркмените не са особено религиозна нация. Те винаги са били номади и никога не са строили големи джамии или религиозни средища. Ислямът в Туркменистан се разпространява на битово ниво. Но през последните 10- 12 години доста млади хора заминаха да учат в Турция и се връщат оттам с ислямистки уклон. Някои от завърналите се студенти създават ислямски организации и общности, в които религията вече играе голяма роля. Интересно е, че тази тяхна дейност се посреща с одобрение от останалите туркмени. След обявяването на независимостта голямо разпространение получиха такива негативни социални явления, като наркоманията и проституцията. А в малките селца, където тези ислямски радикали или религиозни младежи са се установили и имат влияние, няма наркомани и проститутки. За изкореняването на наркоманията и проституцията те понякога прибягват и до физически наказания. Но жителите на околните селища забелязват, че в тези села има относителен ред и това им прави впечатление. Казват си, че начинът да се справят с негативите на съвремието е религията. Затова съществува тенденция към засилване на влиянието на исляма и религията като цяло. Ако това развитие на нещата се запази, не бих се учудил до 20 години в Туркменистан вече да съществува проблем с радикалния ислям.
- Странно е, че тези религиозни влияния идват от Турция.
- В Туркменистан сега съществуват 14 турски училища, които бяха открити през последните години, най-вече при управлението на Ниязов. И по-голямата част от тях са създадени не по инициатива на турската държава, а на частни благотворителни религиозни фондации. Повечето ученици, които завършват тези училища, заминават да следват в Турция и то предимно във висши религиозни учебни заведения.
- А в тази връзка какви са междудържавните отношения между Турция и Туркменистан? Има ли тежнения за по-голямо сближение на база близките езици и култура на двата народа?
- На междудържавно ниво не се забелязват някакви особено близки отношения, въпреки близостта в манталитета, езика и културата на двата народа. Но много турски бизнесмени и компании работеха (и продължават да работят) в Туркменистан, ползвайки се с благоразположението на президента Ниязов. Грубо казано, те си деляха парите. Ниязов им поръчваше строителството на големи скъпоструващи сгради, които бяха абсолютно ненужни; за тях се даваха повече средства, отколкото беше реалната им стойност. Затова сега Ашхабад се е превърнал в огромна строителна площадка насред пустинята.
- Как се вписва Туркменистан в Общността на независимите държави, в Централноазиатския съюз - организацията, която обединява бившите централноазиатски съветски републики?
- Сапармурад Ниязов влоши отношенията с всички съседни страни - Азербайджан, Казахстан, Узбекистан... Той ругаеше президентите на тези държави. Казвам ругаеше в буквалния смисъл на думата. Те се караха като съседи в някоя селска махала. Естествено, отношението към Русия беше по-различно. Той все пак схващаше, че тя е сериозна сила и има голямо влияние. Но това не му попречи да спре газопровода към Русия за две години в началото на 90-те години при управлението на Елцин. Русия беше принудена да направи отстъпки и да повиши цената на газта. Тогава Ниязов разбра, че макар Русия да е силна държава, той има средства, чрез които да накара и нея да му се поклони. След това Туркменбаши престана да се отнася с уважение към която и да е държава в региона. През септември 2006 година Ниязов отново затвори кранчето на газопровода към Русия и Газпром беше принуден да увеличи изкупната цена с 54%. Беше го страх единствено от американците. Опасяваше се, че те могат, ако решат, да проведат военна операция като в Афганистан или Ирак, за да свалят режима му. Макар, според мен, САЩ да нямаха такива намерения, все пак той имаше страх от тях.
- А какви са отношенията с Иран? Миналата година бяха преустановени доставките на туркменска газ и за Иран.
- Отношенията с Иран бяха обтегнати още при Ниязов. Основният спорен въпрос между двете страни е водата. Има няколко реки, които преминават през Туркменистан и Иран, а у нас селското стопанство е зависимо от изкуственото напояване. А Иран задържаше по-голямата част от водите за себе си. После беше построено огромно съвместно водохранилище, но Иран отново искаше по-голяма част от водата, мотивирайки се с по-големия инвестиционен дял в начинанието. Така че, макар да не бяха афиширани публично, проблеми между двете страни съществуваха. Накрая иранското правителство постави условие: ако не му се изплатят инвестициите, ще спре водата. Туркменистан пък в отговор им преустанови подаването на газ в края на миналата година. Така Иран беше принуден да отстъпи.
- А какво мислите за европейската политика към Туркменистан? Вероятно сте запознат със ‛средноазиатската стратегия‛. Изпълнима ли е тя?
- Да, Европейският съюз разработи стратегия за отношенията с петте страни от Централна Азия. Когато се срещаме с депутати от европейския парламент или други европейски функционери, те ни уверяват, че в тази стратегия са включени и проблемите с правата на човека, както и планове за демократизация на региона. Ние пък им предлагаме различни програми за осъществяването на тези цели. Но когато говорим неофициално, те ни казват, че поставянето на условия на Туркменистан за провеждането на каквито и да било реални реформи е ‛опасен и трънлив път‛, тъй като това означава да се ‛затворят‛ всички останали преговори. Страхуват се, че Туркменистан ще ‛загуби‛ икономическия си интерес към Европейския съюз, още повече, че сега Европа иска да си осигури газови доставки оттам. Затова неофициално европейците направо ни заявяват, че няма да настояват за съблюдаване на правата на човека. Европейските инициативи в Туркменистан се ограничават с образователни програми за правителствените чиновници или брошури за човешките права, но никой не смее да засегне въпроса за политическите затворници или да се поинтересува защо са изпратени в затвора. Не се пита защо не се позволява на опозицията да действа в страната или защо не се разрешава създаването на обществени организации. Европейският съюз оставя всички тези проблеми на заден план и не иска да ги постави на масата.
- И все пак изграждането на газопровода към Европа няма ли да спомогне за отварянето на страната? Като икономически партньор вероятно Европейският съюз ще има повече възможности за влияние и натиск върху режима.
- Не вярвам. Ще стане точно обратното. Туркменистан ще разполага със средство, което ще му позволява да оказва натиск върху Европа.
- Явно не разчитате на външна помощ за демократизацията на Туркменистан. Виждате ли изобщо някакви възможности за либерализация и промяна на положението в страната?
- Знаете ли, когато говорим с представители на Европейския съюз за демократизацията на Туркменистан, те ни питат дали има алтернатива на режима. Т.е. има ли някаква солидна опозиционна сила, на която да може да се разчита за тези промени. Засега обаче туркменската опозиция не е разработила някаква своя конкретна програма или предложение, които да представи както на международната общественост, така и вътре в Туркменистан. Затова, искат или не, европейците са принудени да работят с Бердимухамедов. Ситуацията в Туркменистан е изключително сложна. Затова и демократизацията на страната ще бъде труден и продължителен процес. Дори ако утре Бердимухамедов бъде сменен от някой друг, новият лидер едва ли ще действа по друг начин. Трудно ще се намери човек, който да махне с ръка и да каже: ‛от утре ще се създават партии, вестници, ще има честни избори‛. Всеки, който се нагърби с управлението на Туркменистан, ще се страхува да не направи грешна стъпка, която да обърне страната наопаки и да доведе до хаос. Всъщност, те не се боят толкова от реакцията на населението, а от външна провокация. Туркменистан има стратегическо положение. Той е точка, в която се преплитат много интереси. На територията на страната работят службите на редица държави - турски, китайски, пакистански... Основният страх е, че при една либерализация на режима някоя от тези спецслужби може да извърши провокация, която да доведе до катастрофа не само за държавата, а и за тях лично, сваляйки ги от власт. А да управляваш Туркменистан в сегашните условия е сладка и изгодна работа - страната е богата, няма никакъв контрол над управляващите и можеш да крадеш, колкото си искаш. Моделът не е добър, но никой не смее да го промени.
- А вътре в страната не съществуват ли някакви опозиционни групировки?
- Туркменската опозиция се намира основно зад граница. Но тя е изключително слаба и не предприема никакви действия.
- Доколкото разбрах, на територията на Туркменистан свободно работят специалните служби на всички страни, които имат интереси в региона. Оказва се, че държавната сигурност на Ниязов, всяваща ужас в туркменските дисиденти, дори когато са в чужбина, не може да контролира положението на собствена територия. Звучи странно един авторитарен и силов режим да допусне такава ситуация.
- Ситуацията изобщо не е странна. Туркменистан не разполага с качествени специалисти дори в областта на държавната сигурност. Туркменските служби не могат да съперничат на руските, китайските или турските си колеги. Освен това и в този сектор цари невероятна корупция. По време на своето управление Ниязов въведе доста странна система. Сменяше ръководителите на министерства и служби на всеки шест месеца. За тези шест месеца никой от назначените не се грижеше да въведе ред в повереното му ведомство. Те мислеха само как да напълнят джобовете си. Корупцията и наркоманията, според мен, са двата най-големи проблема в Туркменистан, които ще доведат страната до катастрофа.
- Тоест, вие не очаквате някаква активност или натиск от страна на населението вътре в страната за промяна на статуквото. Ако съм схванал правилно вашите думи, избухването на каквито и да е брожения или дори ‛революция‛ в Туркменистан ще са дело на чужди служби, целящи да докарат на власт хора, които да обслужват техните интереси?
- Не казвам, че е 100 % сигурно да се случи това, но този сценарий изглежда най-достоверен. За населението в момента няма значение кой ще бъде на власт. Когато Ниязов почина и дойде новият президент, хората се надяваха, че той ще им осигури работа, тъй като в Туркменистан има огромна безработица. Очакваха, че ще се подобрят условията за живот, защото държавата е изключително богата, а те живеят в нищета. Но нищо такова не се случи и населението е разочаровано от новия президент. Единственото, заради което туркменците биха излезли на улицата (да кажа отново, че това е малко вероятно да се случи утре), е липсата на работа и възможност да издържат семействата си. Тях не ги интересува дали ще ги управлява диктатор, цар или шах, стига да имат работа. Демокрацията и правата на човека в момента са последна грижа на туркменците, за съжаление.
- Не виждате ли някакъв оптимистичен сценарий за подобряване на положението в страната?
- Аз съм преди всичко общественик и правозащитник, а не политик. Считам, че докато в Туркменистан не се даде възможност на хората да изградят гражданско общество, т.е. да се научат сами да решават проблемите си, демокрацията ще бъде невъзможна. Когато изградим гражданско съзнание, ще можем да мислим за демократични реформи. Но това ще бъде доста продължителен процес.
Разговора води Явор Михайлов- Ворце
Публикувано в “Култура”, Брой 41 (2524), 27 ноември 2008 г.
