Българите

Ку- ку презареждане "Българите" from on Vimeo.

Кой е истинският българин? Този въпрос задава Ку-ку Презареждане в новия си брой. Ще се срещнем последователно с главата на циганско семейство, популярна журналистка, бесарабска българка и мюсюлманин - всички те ще споделят своите виждания по темата за българското и българщината.

Може ли циганската кръв да обедини българите? Разделя ли религията хората? Сплотена нация ли сме? Ще успее ли пъкленият план на проф. Евгениев? За агресивния национализъм и пролуките в националните ни практики и манталитет. Задружни ли сме или не сме за другите, това което сме за себе си...

Промяната на вятъра

Ку- ку презареждане "Промяната на вятъра" from on Vimeo.

Вятърът на промяната, като всеки вятър, отминава и оставя само това, което носи. В случая - промяната. Времето на 90-те години е еуфорично, хаотично, отварящо врати за въображението и надеждите. Днес, в сравнение с това
"измечтано" време, хората са приземени. И по-недоволни. А сегашните студенти дори не си спомнят какво точно е станало. "Ку-ку презареждане" тръгва по петите на избягалия вятър, за да намери посоката му. Защото - кой е по-важен? Промяната или Вятърът?

В този брой няколко човека ни водят към Промяната и промените след нея. Фори Светулката, организатор на романтичните нощни бдения с хиляди запалени свещи от времето на ранната демокрация, е почти забравен, но не е забравил миналото. Мис протест ‘97 - Лада Карагьозова, дала карамфил на пазещия протестиращите тогава тълпи полицай, е все така красива, но по-тъжна. Междувременно млад политик разсъждава за политиците, а на фона на приземените надежди под огромен социалистически паметник живее човек, който все още мечтае за своята любима... Казват, че нищо не е непоправимо, докато не бъде забравено. Дали е така и с поувяхналите очаквания на народ, който все още търси отговорите за Промяната и за себе си? Ако искате да видите и как би изглеждала рок-бандата на българските политици, копчето на дистанционното ще Ви заведе там. Без значение какъв е цветът му.

За хората и кучетата

Ку- ку презареждане "За кучетата и хората" from on Vimeo.

Директивата на Европейската комисия е категорична: насилието следва да бъде по-широко внедрено в българското общество. Агресията, конфликтите, противопоставянето в националните ни практики – в университета, на работното място, на трибуните и спортния терен, в умовете и сърцата ни. Как предразсъдъците и наложените стереотипи припознават непременно враг отсреща, за ивицата „Студентски град” в София, кога контролът означава прекомерен натиск или е просто десет лева глоба. И така докато се замислим, че бездомните кучета хапят, единствено защото си нямат уютен дом...

За опаковката и хората

Ку- ку презареждане "За опаковката и хората" from on Vimeo.

В броя "За опаковката и хората” на студентското предаване "Ку-ку презареждане" се пазарува много. Всеки търси и избира себе си. Молът, фризьорският салон, дискотеката в студентски град и хай-лайф събитие в заведение са местата, където можем да намерим различни опаковки. Пространствата се завъртат и показват страните на уж един и същи свят като цветове на кубчето "Рубик".

В тези пространства като в страната на чудесата бродят две различни Алиси. Хай-лайф журналистката и пи-ар Нина Никол и студентката по логопедия Даниела Станкова.

Поредният протест за електронната свобода...

Да ви напомня за протеста срещу подслушването:

Протестът ще се състои отново на 14 януари, отново в София на площад „Народно събрание“ и отново от 11:00 часа.

Заповядайте да се видим, да поговорим, да пийнем и да ни заснемат! :)

За глупостта

- Кое ме накара в тази минута да стана националист?- запита господин К.- Това, че се сблъсках с националист. Ето защо трябва да се изкоренява глупостта- защото тя кара да оглупяват и онези, които я срещат.

Из “Любовта към родината и омразата към националистите” от поредицата “Разкази за господин Койнер” на Бертолт Брехт

П>С>
Толкова от мен като коментар за така наречения “новинарски” референдум.

Международни отношения

Отпуснали сме с Jah-Sen след тежкия работен ден, наслаждаваме се на студените бири и гледаме “представлението”. “Шоуто” не е нещо особено, нивото е ниско, но нищо друго не ни се предлага, а както е известно “при суша и градушката е берекет”. Основната атракция е един 180-килограмов двуметров англичанин, който е толкова пиян, че едва се крепи на краката си. Залита, събаря столове, крещи, “мачка” сервитьорката с мечешките си лапи, а тя се радва като дете. Сервитьорката я познавам и разбирам- тя се слага на всички. Един пиян англичанин с пачка е по- добра перспектива от един роден пиян “рокер” без пари. Ама другите клиенти в заведението не ги разбирам. Всички, включително собственикът на бара, бързат да се поздравят с островния пияница, да го потупат приятелски по рамото, да го черпят с питие или песен. Приличат на малки деца, които търсят одобрението на татко си. Чудя се “к’ъв е тоя бе?!”. Бил “много готин пич”. “Що?!”- питам пак. Никой не може да ми каже. Дивото ме призовава да изхвърля малко течност, за да освободя място за новите бири и оставям въпросите си на заден план. Имам късмет и бързо, без много чакане, окупирам заветната кабинка в тоалетната. Отпред се е събрала една коч компания на зор и чака. А докато чакат, пичовете си говорят. За какво си говорят ли?! “Колко готин бил онзи англичанин!” Не мога да повярвам. След малко се появява сам “негово величество”. Чувам го как крещи на английски. Така заваля думите, че нищо не мога да му разбера. Не стига, че крещи, ами изпреварва всички и започва да думка по вратата и да насилва бравата.
- Заето е- нарочно го казвам на български.
Онзи продължава да удря. Започва да ми кипва. Мисля си дали да не отворя врата и както се е засилил да си вкара тъпата глава в тоалетната чиния. Или пък да му вкарам един между краката, или в коляното- едрите мъже са нестабилни и бързо се подкосяват, а този беше и пиян. Малко ще му е. Най- добре да запаля една цигара, вратата е здрава и ще издържи...

***
Беше началото на новото хилядолетие и ми се наложи да посетя по работа една приятелка, която служеше в отдел “Паспорти и визи” на булевард “Мария Луиза”. Голямата истерия по смяната личните документи все още не беше затихнала съвсем и в салона беше лудница. Вавилонска гмеж- чужденци от Азия и Африка, бленуващи карти за постоянно или временно пребиваване, и изнервени сънародници, бързащи да си извадят задгранични паспорти, за да пътуват спешно по бизнес или за удоволствие. Докато чаках и си убивах времето, в помещението влязоха под строй, облечени в елегантни костюми, цял взвод западноевропейци, придружени от 4- 5 секси български преводачки, които пометоха цялата опашка и застанаха пред гишетата, за да си получат картите. По това време влезе и близката ми.
- Какви са тия ?- попитах я.
- Ами... Консултанти на правителството, крупни инвеститори и други подобни.
- Ясно!
“Нищо ново под слънцето”- помислих си. Забелязал съм отдавна, че в доста от лъскавите заведения в центъра и в квартала ми, появи ли се западняк и всички от персонала започват да търчат, забравяйки за останалите клиенти. Не е такова отношението обаче към чернокожите и онези с дръпнатите очи. Поне в повечето кръчми, макар че знам и няколко места, където и към тях се отнасят като към “божества”. Същото поведение съм забелязвал и в доста магазини. Разни англоезични хулигани изпреварват цели опашки, само защото са англоезични. Но не предполагах, че и държавната администрация действа на същия принцип.

***
Моя приятелка ми разказва за неин познат германец. Човекът живее в каравана и се изхранва от социални помощи. Не че е неработоспособен. Напротив, даже имал и висше образование. Просто не искал да се напряга. Парите му стигали, за да преживява. Не само това, ами успявал да спестява доста крупни суми, с които през лятото предприемал пътувания в източна Европа или по на юг, където си живеел като цар. Доста често забърсвал по някое местно момиче, което си мислело, че има работа със западен богаташ. На няколко пъти той водел такива “летни завоевания” у дома си след ваканцията, но виждайки караваната му те побягвали с писък.

***
На купон сме. Някак естествено тя се превръща в център на вниманието. Едната част от гостите я превъзнася и кара да се чувства неповторима, а другата се стреми да й докаже, че е тъпа чужденка по елегантния начин, демонстрирайки колко велики са те. Усещам, че се дразни вътрешно и на едните и на другите. Но суетата й се поддава на вниманието на “ласкателите”, а “нападателите” карат нейните сарказъм и ирония да избуят, превръщайки се в щит. Опитвам се да прекъсна порочния кръг, но тя се изнервя още повече и си го изкарва на мен типично по женски. Просто, защото съм й най- близък, пък и аз съм я завел на това събиране, така че имам до голяма степен вина за създалото се положение. Външно й няма нищо, но отвътре й кипи. Толкова е ядосана, че изсипва цели казани със саркастична жестокост върху мен. Накрая ми писва и я оставям да се оправя сама с “почитателите” и “критиците” си. Сипвам си едно питие и си мисля за нашето запознанство. Срещнахме се на друго парти. Тогава една от организаторките на соарето, близка моя приятелка, ми я посочи и каза:
- Яворе, с това момиче говорите едни и същи езици.
Истината е, че като добра домакиня моята приятелка искаше да се отърве от грижите за тази чужденка и да намери някой, който да я забавлява. Компанията вече се беше наситила на чуждестранната й екзотика и я възприемаше като тежест. Макар да бях наясно какво става, реших “да упражня езиците си”. Тя беше застанала с гръб към мен и разглеждаше някакви арт джунджурии от интериора.
- Здравей- казах й
Обърна се, копринената й коса се разпиля и две хипнотични очи ме омагьосаха. Всички бяхме доволни. Другите- защото се бяха отървали от нея, а аз- защото я срещнах. И сега се случи същото. Гостите се умориха да се забавляват с нея, купона тръгна да умира, а тя се върна при мен. Започна да ме врънка да се прибираме. Продължих да говоря с Jah-Sen, но тя продължи да мрънка да си тръгваме или да й помогна да вземе такси. Помолих Jah-Sen да й обясни, че тази вечер е преминала границите на доброто възпитание спрямо мен и не смятам да говоря повече с нея засега. Той й предаде моите думи, след което съвсем разби партито. Ако Jah-Sen е много добър в нещо, то е развалянето на снобарски сбирки. Има роден талант за това. Накрая решаваме, че тримата ще се изнесем и той ще спи при нас. След относително бързо транспортиране с такси, отхвърляне на малко работа и скоростно хапване, всички се озоваваме по леглата. Настава време за “креватната дипломация”. Най- важният и успешен начин на общуване между мъж и жена. Тя се сгушва в мен:
- Май наистина днес преминах доста граници- прошушна ми в мрака и впери котешките си очи в моите.
- Да, така е...- проговарям й за първи път откакто бяхме на партито.
- Много съжалявам. Извинявай...
- Случва се. Понякога и аз го правя.- ядът ми отдавна е преминал.- Въпросът е да знаеш защо си го направил и да не губиш пътя си.
- Тези хора ми влияят зле.
- И ти на тях
Засмиваме се тихо.
- Хората тук наистина са странни. Или те третират като играчка, или като... Не мога да намеря точната дума. Уж ти се радват, а ти правят мръсотии зад гърба. Лицемерни са. Хем търсят твоето одобрение, хем те мразят. Трудно ми е да завържа нормални отношения с тях. Не мога да почувствам тази страна като свой дом. Не мога да си представя да остана да живея тук...

***
- Вече не се виждаме с него. Той се движи с теб, докато си му интересен и екзотичен, а после те зарязва. Намира си някой друг чужденец. Доста хора тук се държат така.

Думите му обобщават всичко. Живее и работи от дълго време в България. Вече си е оформил мнение и вижда нещата доста правилно според мен.

***

... Закопчавам ципа си и излизам от тоалетната кабинка. Англичанинът е изчезнал. Май е заел съседната тоалетна. Не съм сигурен. Но вече знам и разбирам. Въпросът е не с “какво е готин той?”, а защо ние сме толкова смотани и комплексирани. Връщам се в бара, за да допия бирата си с Jah-Sen. Че нощта е пред нас.

Има нещо гнило в България. Нещо, което прогнива и нейните гости.

Размисли за телевизията...

През последните два дни, откакто гръмна новината за затварянето на РЕ:ТВ, сигурно проведох около 50 разговора с приятели и колеги от телевизионния бранш по темата. Чух много и различни мнения, още повече прочетох. Някои обвиняваха за провала инвеститорите и създателите на проекта, други подозираха политически натиск и задкулисни игри... Но това, което мен лично ме заинтригува, беше информацията, изнесена от Светослав Божилов в интервюто му за „Дневник”, където се казваше, че пазарния дял на аудиторията на РЕ:ТВ е достигал с мъка 1,5 % и то не винаги. Оставям настрана дали един „граждански медиен проект” трябва да гони пазарна печалба. В случая данните са важни като показател за аудио-визуалната култура на сънародниците ни. „Говорилня”- така нарече РЕ:ТВ мой познат, който иначе е доста интелигентно момче с позиция и се интересува от „сериозна журналистика”. Коментарът му е изчерпателен. Живеем във време, когато динамиката на образа е издигната в култ. Подрастващото поколение е рожба на клиповия монтаж на МТВ. Напоследък забелязвам как някои хора гледат по доста странен начин и филми, превъртайки на забързан каданс картина през плеърите си, бързащи да стигнат до края им. Все повече се утвърждава тенденцията на господство в телевизията на кратките изразни форми с ясно изведено послание. При тази ситуация все по- тежко ще става положението на студийните телевизии с тромави коментарни предавания. Още повече че нивото на дебата в България си остава доста ниско. Предпоставяни тези, повтарящи се до втръсване по всички телевизии, едни и същи доводи, едни и същи мутри...
Някои ще обвинят за тази ситуация комерсиалните оператори, налагащи „лъскавия образ”. И ще имат право. Но според мен трябва да помислим и от друга гледна точка. Новото време и новата динамика изискват нови подходи и методи на изразяване.
А нашата работа, на телевизионерите, е да намерим баланса между форма и съдържание.

П>С>
„Да живееш в интересно време”- японско проклятие. :)

Жертва на омразата

На Илия, който ме провокира да разкажа тази история с един негов коментар.

Още веднъж- Честит рожден ден, Илийка! :)

- Мразят ме, защото съм циганин!

Гледам го и не знам какво да му кажа. Най- лесно е да започна да му изразявам своето съчувствие. Но просто не ми идваше отвътре. Вероятно е прав. Със сигурност за мнозинството от хората тук той е просто един мръсен “мангал”. Те не го познават като мен. Не са работили с него по строежите и автомивките през летните си ваканции. Не знаят колко трудолюбив и честен е. Не знаят, че може да ти бъде един от най- верните приятели. Нямат представа колко е добродушен, колко голямо сърце се крие под тази мургава и изпъстрена с татуировки и белези кожа. Но въпреки че го познавам, в момента съм му страшно ядосан. Вбесен съм от изказването му. Проблемът не е в това, какво другите мислят за него, а че той самият се възприема по този начин. Потънал е в блатото на примирението, самосъжалението и омразата.

Уволнили са го и като причина за решението си шефовете му са изтъкнали факта, че е неграмотен. А това си е самата истина. Той отказа да завърши образованието си. Макар да имаше възможност. “За какво ми е? Ще си остана един бачкатор. Никой няма да ми позволи повече.” Така ми каза, когато го насърчавах да завърши курсовете, организирани за хора като него. “Ако постоянно си мислиш какво ти позволяват другите, няма да прокопсаш”- помислих си тогава. Но той не отчита своята грешка. Вижда в загубата на работата си поредната беда, сполетяла го, защото е “мръсен циганин”. Но дори да е така, не може да го докаже. Не може да ги “нае*бе по устав”. Собствениците на фирмата изтъкват основателна причина. Свиват работните места заради кризата. Вече не могат да поддържат един работник, който не може да върши всичко. По- изгодно им е да натоварят някой друг с неговите функции без да увеличават заплатата му. Може би, ако имаше образование, той щеше да е този, който си е запазил работата, а другият да изхвръкне, тъй като началниците му знаеха колко е работлив. Не го разбира, не мога и да му го обясня.

Пребивавал съм на доста места, където са ме считали за “мръсен българин”, но не съм позволявал това да се отрази на самооценката ми. Сблъсквал съм се постоянно с чуждата омраза, но не съм позволявал да ме обсебва. Отвръщал съм на предизвикателството. Понякога е хубаво да те мразят. Това те стимулира да се развиваш, “да им го начукваш по устав”, както казвахме в армията, със спортна злоба. Всеки ден да ставаш по- добър, независимо с колко пречки се сблъскваш и колко капани ти поставят.

Спомням си бледоликите западняци, които ме гледаха с пренебрежение... Докато не им “скрих топката” с най- високите резултати, постигани дотогава. В погледите им пак имаше омраза, но презрението беше изчезнало, заменено от нещо друго- страх! Постигнах го благодарение на спортната злоба обзела всяка фибра на тялото ми. Но при него омразата не е спортна. Тя е производна на самосъжалението и го притиска, скрива хоризонта му!

Каквото и да си говорим, животът си е едно съревнование. Ние трябва да ставаме всяка сутрин с ясното съзнание, че има нова дистанция за изминаване. Както при всяко състезание и тук има хора, които се опитват да измамят или скатаят, вземайки наградата без усилия. Те обаче не са мой проблем. Интересувам се само от своето участие в надпреварата. А пък има и правила- и рано или късно нечестните играчи отпадат. Повече от сигурно е, че има и хора с по- голям опит и по- добри качества от мен на пистата. Но това не ме кара да се отказвам. Всеки влиза в надпреварата с различно “наследство”. Надбягването трябва да продължи дори да си сам по трасето. Трябва да се бориш и със себе си. Иначе си мъртъв. Иначе ще седиш и ще търсиш причината за провала ти в другите...

И наистина ще бъдеш един смачкан, мръсен и гнусен циганин или българин.

Не можех да търпя да го гледам как се върти в затворения си кръг като хамстер в клетка. Имах чувството, че се задушавам, докато слушам оплакванията му.

Допих бирата си, плюнах и тръгнах да си ходя.

“Да го духат бедните! А наш’та работа това е- да разтворим ръце и да прегърнем рая!”

П>С>

Най- лошо е, когато жертвите на омразата започнат да се капсулират в групички и партии.

Българското интернет общество...

Написах този текст вчера, но (каква ирония на съдбата) “мрежата” ми беше прекъсната и не можах да го публикувам. Ала воден от максимата по- добре късно, отколкото никога- обнародвам го днес:

Подготовката на кампанията “Свобода, а не страх 2009” кипи със страшна сила! Вече получих над 20 съобщения и писма за утрешния протест при катедралната църква “Свети Александър Невски”. Чинно си сложих и банер в подкрепа на “електронната свобода”, макар и със закъснение- признавам си. Но въпреки това не успях да се освободя от раздразнението в душата ми. Мислите ми все се връщат към дискусията “Свободата в мрежата. Протестът- онлайн и офлайн”, организирана по време на тазгодишните “Дни на свободното слово” под вещото водителство на дълбоко уважаваните от мен Константин Павлов- Комитата и Богомил “Бого” Шопов. Това, което ме човърка отвътре постоянно и не ми дава мира оттогава, са не неточностите в историческите примери, използвани от бате Коста, за да обоснове своите тези (макар че и те са непростими), а една реплика, произнесена не си спомням от кой от двамата видни блогъри, но разбила детското ми съзнание...

Тя гласеше (цитирам по памет): “Целта на протестите, организирани в Интернет, е да изкарат на улицата 2000 души, които да бъдат заснети от една камера, която да ги покаже на милиони...”

Мисля, че коментарът е излишен.

Но все пак да попитам: “К’о ще пра’им ако камерите закъснеят или пък не дойдат, както не дойдоха танковете през 90те?” А? Какво правим, другари!? Как дядо Йоцо от Каспичан ще разбере, че в София е имало протест в “защита на електронната му свобода”?!

Ами другият вариант- когато дойдат камерите. Какво ще правим пък тогава? Като мине заснетият материал през монтажните, ще се изненадате какво се получава. Гледах паралелно всички новинарски емисии по време на протеста на 14 януари тази година. Ряз оттук, ряз оттам и такива неща видях като изказвания, дето нямаха нищо общо с оригинала. Знам ги аз тия мурафети, нали се занимавам с подобни неща.

И последният ми въпрос: Каква е тази “велика”, “алтернативна”, “гражданска” медия, която разчита водещите телевизионни канали да разпространят посланието й?!

В Египет и Иран, където Интернет е стократно по- цензуриран отколкото в България, а достъпът до него е 10 000 пъти по- труден, движението “Кефая” и поддръжниците на Мусауи изкараха на улиците стотици хиляди хора само чрез съобщения, разпространени по “мрежата”, докато телевизионните канали излъчваха чалга клипове...

Срам, другари, срам!

П>С>

Срещнах един приятел, когото винаги съм уважавал заради гражданската му позиция и активизъм. Попитах го дали ще участва в днешния протест, а той ми отговори, че ще сменя квартирата, ще пребоядисва и ще му е трудно да се включи. Изказването му не предизвика негодувание в мен. Разбрах го. Когато се събудих, също не бях в протестно настроение. Затова първо свърших бизнес задачите си и след това отидох на сборното място. Часът беше към 12.30 и нямаше никой...

Срам ме е, другари! Срамувам се от себе си. Добре че самурайският ми меч не е тук, защото щях да си направя харакири!

Разни истории...

Станах късно. Много късно не само за моите, но и за общоприетите стандарти за делничен ден. Главата ми тежеше от прекалено много сън, а не от безсъние. Последните два дни си дадох “лабаво”, щото така ми подсказа умореното ми тяло с повишената си температура. Докато чаках кафето да заври и пушех първата цигара за деня, пак се сетих за “Оазис”-а. През последните дни често се сещам за него...

В началото на прехода в махалата се появиха две заведения- “Оазиса” и “Дървеното”. Първите рожби на прохождащата бизнес инициативност. Днес собственикът на “Дървеното” притежава цял търговски комплекс. Построи го в съседство на мизерната будка. Не искаше да я бута от сантиментални подбуди. И сега там правят най- добрите сандвичи в квартала. Това е приказката за успелия през прехода. Но историята на “Оазиса” е малко по- различна, макар и също типична за периода. Разширена метална конструкция, която отвън не се различаваше от познатите ни до болка будки. А вътре... Вътре псевдолукс с провинциален привкус, ротативки, евтин алкохол и бандитски мутри. Сбиване всяка вечер по познат сценарий. Ченгетата вече им беше втръснало да идват по сигнали от околните къщи и блокове, а и си имаха приказка с управителя. Но през зимата на 98/ 99-а (не си спомням началото на едната или края на другата) един от вечерните побои излезе извън контрол, в резултат на което заклаха бармана и още някакъв индивид. Явно този инцидент не можа да мине тихомълком както другите и се започна шумно разследване, в процеса на което установиха, че “Оазис”-а няма никакви разрешителни- нито за строеж, нито за продажба на алкохол...
Вече са минали почти 10 години от тогава, но въпреки че парцела, на който е разположено заведението е изключително апетитен, а постройката незаконна, никой не смее да я бутне.

ХХХ

През последните дни Щутгард е хит. Повече камери отколкото в Холивуд, а полицаите са на всяка крачка. Всяка втора новина или тема в емисиите е свързана с положението в Студентски град. Онази вечер и ние снимахме там. Макар да смятах, че няма смисъл. Темата е толкова опоскана вече, че нямаше накъде.
Анкети сред състудентите на убития Стоян Балтов... Диапазонът от въпроси е известен, отговорите също...
“Защо?” “Манталитет...” “Селяния...”
Всеки трети казва, че е участвал в сбиване или е бил жертва на нападение.
Някакво момче обяснява, че редовно охраната в дискотеките го биела, но той продължава да ходи!
Нямало да се откаже.
В първия момент мисля да се заям с неговия “мазохизъм”, но един от приятелите му ме отклони с реплика, а той през това време изчезна.

После се замислих...
На 5 декември е убит Балтов. Новината минава тихомълком почти по агенциите. Кратък репортаж по БНТ.
Случилото се не ме учуди. Положението в Студентски град е такова от години. Две седмици преди да убият Балтов, пребили някакво момче, което пресичало на пешеходна пътека и “засякъл” някакъв джип.
Обичаен инцидент.
8 декември
Купонът е страшен. Никой не мислеше за убития студент. Бях скапан и макар да имах 4 предложения за празнуване, мислех да поспя. Но ми се обади Х. Не исках да бъде сама на празника, пък и апетита идва с яденето... Решаваме да отидем в един от клубовете, където ме каниха мои приятели. Изкарваме си страхотно. Клубът е готин, но знам кой е собственика му...
Истината е, че няма алтернатива. Развлеченията в София са монопол на мутрите. Те определят как ще се забавляваме. Независимо къде ще седнеш, похарчените пари ще отидат в джоба на някой дебеловрат. Това е най- бързия начин да переш и да печелиш пари. Ние сме ходещите постъпления за тези заведения...
Онзи “мазохист” донякъде е прав. Страхът има много измерения. Дали ще си седиш вкъщи, или ще бъдеш навън, пак си жертва.
Да се откажем да танцуваме, да се веселим...
Пак сме умрели.

Купонът свърши. Студентите изтрезняха. “Дойде” време за протест.
Сценарият оттук нататък е познат.
Ако трябва и жандармерията ще се намеси.
До след няколко седмици, когато всичко ще си тръгне по старому.

А ние ще продължим да работим за мутри и да харчим спечелените пари, като се веселим в техните заведения...

Кръгът се затваря отново.

Унижените и оскърбените (За бедността и богатството като житейска теория)

На известна степен от мизерията вече нищо не води към нещо друго: и надеждата, и отчаянието изглеждат безсмислени, всичко се събира в един образ.

Албер Камю "Лице и опако: Между да и не"

“Може да сме бедни, но сме честни!” Това беше девизът на жителите на квартал “Долно нанагорнище”, една от многото подобни китни бетонни махали в красивия и прелестен град София, иначе столица на някаква си държава(?), наречена България. Този лозунг беше постоянна реплика в устата на неговите жители. И не беше чудно. Квартал “Горно Нанагорнище”, както повечето от тези комплекси, построени по времето на комунизма, беше “работнически”. Поне така се смяташе до прословутата дата 10 ноември. След това си остана преобладаващо такъв, макар някои да бяха повече работници от други. По- голямата част от жителите му работеха като хамали по стоковите борси или като труженици в комбинати като “Кремиковци”. Е, естествено, имаше и интелигенти, служители и други подобни, които бяха попаднали в махалата заради безмилостния жребии, наложен им от райсъвета при раздаването на жилища. Но това нямаше значение, защото по времето на комунизма всички бяха равни. Или по- скоро равно бедни. Ала след като привидната уравниловка отпадна, се разбра, че не всички са равни. Някои индивиди като Пешо Бичето почнаха да вадят много пари по неведоми пътища, да карат скъпи коли и да обзавеждат луксозно панелните си дупки, докато другите си кютаха на опашките и вечер вкъщи при режим на тока 2 към 1. Та вечер мъжете от квартала се събираха в “Дървеното”, мизерното капанче на централния ъгъл на махалата и гледаха злобно как Пешо Бичето прави кръгчета с новия си баварец и поредната перхидролена блондинка до него. От време на време някой от тях плюнеше злобно и процеждаше през зъби: “Може да сме бедни, но сме честни!”. А вътрешно би дал всичко, за да е на негово място, но не му стискаше да си признае. “Гроздето е кисело”- максима стара колкото света. Но след като бачкаш за 200 марки, жена ти прилича на крава, а повече лежиш под трошката си, отколкото да я караш, какво ти остава?!?!?! Не можеш да промениш нищо. Не ти стига смелост или познания. Тогава? Да си теглиш куршума? Е, не! Разбира се, че ще потърсиш нещо, което да осмисли жалкото ти съществуване, някаква свръхестествена житейска философия. И те я бяха открили- честността. В махалата съществуваше някакво равенство между понятията бедност и честност. Макар че повечето не се свеняха да правят дребни мизерии на съседите си като кражбата на ток например. Въпреки това си оставаха “честни” и напълно реално “бедни”. Жителите на махалата странно напомняха на героите на Достоевски с начина, по който се вживяваха в ролята си на страдалци, типично по източноевропейски, може би по православному.

Но можеше да бъде и по- зле. В Индия пък има поговорка “По- добре гладен, отколкото уморен”.

На известна степен богатство самото небе, както и звездната нощ, изглеждат естествени блага. Но в подножието на стълбата небето отново добива цялата си стойност- една безценна милостиня...

Албер Камю "Лице и опако: Между да и не"

Захвърли топката и се излегна на една от малкото останали здрави пейки в кварталната градинка, за да си отдъхне след тежкия мач. Мислеше да постои само миг или два, но нещо привлече вниманието му и той застина. Беше топла есенна вечер. Вече се стъмваше и пищящите дечурлига бяха прибрани по къщите. Настъпи дългоочакваната тишина. Изминаха часове, но той не помръдна. Тъмнината вече беше на път да го погълне съвсем и да го превърне в част от сенките на пейзажа, когато в далечината се чу свистене на гуми и два фара го простреляха фронтално.

- Тук ли си бе, баце?!

Кимна мълчаливо. М. тресна вратата на ланчията и приближи.

- Къде ли не те търсих... Хайде да те водя на клуб.

- Не тази вечер...

- Защо?! Във вип-а сме! Фраш е с пички!

- Ами отивай!

- Добре ли си? Какво правиш?

- Гледам.

- Какво гледаш?

- Звездите.

М. обърна поглед нагоре. Небето беше ясно. И звездно. После пак го погледна. Беше разбрал. Отиде до колата, изключи фаровете и се върна. Бръкна във вътрешния джоб и извади половинлитрова бутилка с марково уиски, отпи и му го подаде. Той също отпи. След това М. приседна на тревата до пейката и двамата се загледаха в небето, продължавайки своя разговор със звездите.

Има различни видове богатство, както и различни видове бедност.

П>С>

Бях замислил този текст по повод на БлогДеня на 15-ти, който беше посветен на бедността, но имах прекалено много работа, затова го публикувам сега, макар да не съм го доизкусурил, но нямам и време. :(

Свобода и независимост

Днес, както Ви е известно, се навършват 100 години от обявяването на Независимостта на България. Докато величайшата нация се отдава на поредните празненства, фанфари и паради, аз се сетих за едно творение на Александър Дюма, което ще си позволя да предоставя на вашето внимание:

“Каква е разликата между свобода и независимост?!

Свободата е пожертване на част от своята независимост, което всеки гражданин прави, за да се създаде един общ фонд от свобода, наречен закон.

Независимостта е правото за пълно разгръщане на всичките ни способности и задоволяването на всичките ни желания.

Свободният човек е член на обществото; той се опира на съседа си, който също се уповава на него; и както сам се жертвува за другите, има право да изисква и другите да се жертват за него.

Независимият човек е дете на природата; той се уповава само на себе си; негов съюзник е планината и гората; негова закрила са пушката и камата; помощници- зрението и слухът.

Със свободни хора се създават армии.

С независими хора се създават шайки.

На свободните хора се казва, както Бонапарт пред пирамидите: “Стегнете редиците”.

На независимите се казва, както Шарет е казал при Машку: “Веселете се, момчета!”

Свободният човек се вдига при зова на своя крал или на своята родина.

Независимият човек се вдига при зова на своя интерес или на своята страст.

Свободният човек се сражава.

Независимият убива.

Свободният човек казва: ние.

Независимият казва: аз.

Свободният човек значи братство.

Независимият човек значи само егоизъм.”

По- нататък Дюма дава като пример за “независими народи и хора” черногорците, албанците и българите!

Дали е прав?!

Или това е поредния опит за омаскаряване на България в стил БиБиСи?!?!:)

Честита НЕЗАВИСИМОСТ, сънародници!

П>С>

Ей, много са нагли тия франсета! Много им знае устата, а? :)

Акценти: свобода, независимост

(Пак за) Странджа не е манджа

Тази сага за Странджа и другите природни паркове няма да има край.

Някаква перманентна позиционна война със затишия, обявявани за мирни договори, по време на които и двете страни се превъоръжават и готвят за нов сблъсък...

Война на изтощение...

Ще загуби онзи, който вече не може да поддържа мобилизационна готовност!

Здравейте,
Обръщаме се към вас, защото сте хора, показали през последния месец
активна позиция срещу унищожаването на природата на Иракли и Перелик.
Това е спешен призив!

Подготвя се одобрението на нов Общ устройствен план на Община Царево, според който близо 2500 ха по крайбрежието в рамките на
Община Царево ще бъдат застроени! Такова решение ще бъде прокарано
тихомълком на 22 юли, вторник от 9.00 ч., когато в Министерството на
околната среда и водите (МОСВ) ще се състои заседание на Висшия експертен екологичен съвет (ВЕЕС)! След като не успяха да унищожат парка, сега искат да го обезсмислят!

От нас зависи да окажем граждански натиск и да го спрем! За да
разберат, че следим действията им и няма да позволим гаври с нашата

природа,

ПП „Зелените" обявява протест пред МОСВ

от 9:00 ч. във вторник, на 22 юли,

(ул. „Уилям Гладстон" 67, на площад Славейков)

като ще уведоми за това общината. Протестът е отворен, както протестите за Странджа досега, и ще се проведе изцяло на граждански принцип.

Исканията са прости:
1. Министърът на околната среда и водите да не съгласува плана.
2. Министърът на околната среда и водите най-накрая да одобри изготвения по проект на Българска фондация „Биоразнообразие" План за управление на Природен Парк Странджа, в който има предвидени малки разширения на съществуващите населени места, само в места с доказано нарушена природа.

Каним Ви да се присъедините и подкрепите тези искания като граждани!
До петък, 18 юли, от името на "Зелените" ще се внесе и писмено становище до МОСВ (поради липса все още на регистрация от съпредседател на партията), за да се конституира като заинтересована страна (множество становища ще се внесат и от неправителствени организации) при евентуални
бъдещи обжалвания в съда.

Странджа е на всички ни!

Очакваме Ви! Моля, разпространявайте на всичките си контакти по skype, icq, SMS, ел.поща и всякак, както се сетите.

Източник>

П>С>

Не членувам в ПП “Зелените”.

Акценти: Странджа, екология, протест

Хомосексуализъм навсякъде

Понякога изфабрикуваният дневен ред на обществото ни налага теми, за които не сме се и замисляли. Темата обсебва всичко, фанатизира, налага разделение, за което не сме знаели.

Не знам каква беше ползата от гей парада и дали има полза. Събраха се 100 хомосексуалисти, два пъти повече хулиганстващи противници, наричащи себе си “националисти и защитници на обществото”, и незнайно колко повече зяпачи.

Но темата за хомосексуализмът се наложи навсякъде.

Срещнах познат хомосексуалист, с когото сме в много добри взаимоотношения, макар и не изключително близки.

- Ще ходиш ли на парада? Нали си гей...

Погледът му ме накара да разбера колко груб и просташки е въпросът ми. Изведнъж беше станал гей, а преди беше просто човек. И аз го възприемах точно така- просто човек. Винаги ми е било много приятно да си говоря с него. Той е изключително интелигентен и имаме доста общи интереси. Никога не съм се замислял за сексуалната му ориентация, макар да знаех за нея. Просто никога не ми я е натрапвал. Той си беше той, а това, че харесва мъже, беше щрих към неговия образ, който никога не ме е тревожел. В повечето случаи даже не съм се сещал за това. То не беше част от нашето общуване.

А сега изведнъж стана “гей”. Ясна разделителна линия. Невидима преди. Категоризиране.

Животът не може да бъде категоризиран. Има неща, които не можем да разберем, но можем да приемем. Опитът да ги категоризираме, разделим, опознаем само водят към по- лошо.

Защото не можем.

“Отклонение ли е хомосексуализмът?” “Какво е хомосексуализмът?”

Господстващите въпроси през изминалата седмица. Но никой не можеше да им даде категоричен отговор. Дори и самите хомосексуалисти. Положението само се забатачваше още повече.

После разбрах, че БГО “Джемини” правили проучване за сексуалната ориентация на учениците от горните класове. За какъв дявол?

Не ми е проблем сексуалността на този или онзи. Проблем ми е превръщането й в оръжие на поредната лаладжийска кауза. Утилитаризирането й. Какво се доказва?

Пак категоризиране.

Други почнаха да правят регистри на хора с хомосексуална ориентация. Нищо чудно и аз да се озова там, тъй като “те се разпознават, понеже общуват в общности”. А аз общувам с гейове. Така е.

Ще ми се лепне поредния етикет- “гей” или “хомофоб”.

А “аз съм просто човек”.

Акценти: хомосексуализъм, гей парад, хомофобия

Екотопия Байктур 2008

Екотопия Байктур 2008

България

· · София – Голям протест, касаещ темите на Екотопия в България (04.07 – 18.00ч.- НДК)

· Самоков – Национален ден на ‘мечо’ (05.07 – вечер – центъра на града)

· Велинград – демонстрация срещу заменките на гори от ДГФ (07.07 – сутрин – центъра)

· Беглика – наслада сред природата

· Широка лъка – наслада сред културата, бита, традицията и природата

· Смолян – демонстарция+изложба+шествие срещу 'СТЦ Перелик' (09.07/16-18ч.- център)

· Гудевица – почивка, отмора и наслада

· Ардино – дебат биоземеделие (11.07 – 19.00ч.)

· Крумовград – Акция за забрана използването на цианиди в България (13.07–сутрин-център)

· Маджарово – наблюдения и лекции за редки и защитени животни

· Свиленград – демонстрация/протест срещу проекто - тръбопровода „Бургас-Александруполис” (15.07 –вечер – център)

Програма ‘акции’

Тъй като Екотопия през тази година е с основен акцент в подкрепа на енергийните и антиядрени проекти на Балканите, тя ще се присъедини към кампанията срещу проекта ‘АЕЦ Белене’. Друг основен казус срещу който ще разисква и срещу който ще се протестира е проекта за нефтопровода „Бургас – Александруполис”.

Останалите проблеми към чието разумно решаване призовава и Екотопия са проектите за строеж и експлоатация на нови ски-курорти в Родопите и Рила, както и тези за използване на цианиди в минно-добивната дейност. Ще бъде обърнато сериозно вниманиеи върху заменките на гори от Държавния Горски Фонд. Всяка от темите ще има своя локална акция по трасето на велопохода в България.

Организатори на Екотопия в България през тази година са European youth for action (www.eyfa.org), Велоеволюция (www.bikevolution-bg.org), Зелените (www.bulgariangreens.org), Коалиция „АЕЦ БелеНЕ” (www.bluelink.net/belene), Коалиция „България без цианиди” (www.cyanidefreerhodopi.org), както и много други организации и доброволци.

o София 04.07.2008 – НДК – 18.00 ч

Голяма демонстрационна и протестна акция касаеща 5-те кампании на Екотопия в България

В петъчната вечер ще се състои първото действие от Екотопия вело-тур. На него ще представят основни и актуални проблеми за България свързани с опазването на околната среда. Демонстрация на слънчеви системи ще представят потенциала на България за развитие в сферата на възобновяемите енергийни източници. Велосипедисти ще раздават информационни брошури и ще участват в организационната програма на мероприятията свързани с отделните теми на инициативата.

Преди акцията ше бъде внесена официална петиция до Областна администрация на Област София по отношение непълнотата на зоните от NATURA 2000 по директивита за птиците и директивата за местообитанията.

o Западни Родопи 06.07.2008 – 11.07.2008

Множество акции по проблеми, касаещи региона. ‘Гвоздеят’ по трасето ще бъде протестна акция на 09. 07 в гр. Смолян срещу проекта „СТЦ Перелик”

Основна тема ще бъде намерението на местната администрация да реализира нови ски-курорти, като ще бъдат и разисквани преките и косвени връзки със заменките на гори и развитието на алтернативния туризъм.

o Източни Родопи 11.07.2008 – 15.07.2008

Поредица от акции с основен акцент в борбата на местни и национални инициативи за забрана използването на цианиди в минната дейност.

Предвижда се голяма акция в Крумовград, както и внасяне на петиция в областна управа Кърджали срещу намерението за използване на цианидно излужване местни мини. Други теми на вело-похода в Източни Родопи ще са биоземеделието и тръбопровода Бургас-Александруполис.

Маршрут

http://maps.google.com/maps/ms?client=firefox-a&hl=en&ie=UTF8&oe=UTF8&msa=0&msid=118284779147918645022.00044cb35f4b1ac7ead85

За повече информация и регистрация:

www.ecotopiagathering.org
www.ekolojikutopyalar.org/tr
www.ecotopiabiketour.net
www.eyfa.org

Акценти: екология, велошествия, АЕЦ Белене, Бургас-Александруполис, ...

За 24 май и родния ми език- накратко и спонтанно

Бях поканен в едно предаване на БНР в качеството си на историк да говоря за 24 май като празник, развитието му през времето, както и за ролята на кирилицата в съвременния славянски свят и славянската солидарност.

Казаното и недоизказаното...

Ако през 1851 г., когато Найден Геров е поставил в Пловдив началото на традицията да се празнува Денят на славянската писменост и българската просвета и култура, е имало смисъл от такива тържествени чествания, то днес въпросът доколко са необходими те, е изключително спорен. Времето на маршовете под строй с бели якички и знамена е безвъзвратно отминало. Така нареченото празнуване отдавна е изгубило своите чистота и невинност, с които се е отличавало през Възраждането. Естествено, 24 май е повод куцо, кьораво и сакато, като се почне от президента и се стигне до незнайния 240 депутат да ни напомнят с някоя помпозна реч, че и “ний сме дали нещо на света”, докато отегчената агитка се прозява наоколо. Този ден е център и на “културните инициативи”, ако през останалите 364 дни никой не се сеща да направи нещо за “българската култура”, то на тази дата изборът от събития е толкова голям, че вече не знаеш какво да избереш и къде да отидеш. За предразполагане и привличане на тълпата може да предоставиш и безплатна бира, но дори това не ти гарантира успех, тъй като конкуренцията предлага същото. Казвам го от собствен опит, като организатор на две студентски празненства в СУ по случай Деня на “българската култура”. Да си кажем честно- 24 май за повечето от учениците и студентите не е нищо повече от поредния неучебен ден, а за проклетия тази година се падна и в събота. Личното ми мнение е, че днес липсва осъзнаване на ценността на езика на индивидуално ниво и то не може да бъде запълнено чрез каквито и да било празненства. Вместо всички да се бием по гърдите, изтъкавайки “приносът” ни към формирането на славянската култура и създаването на писмеността, по- добре да се стараем да пишем с по- малко правописни грешки. Кирилицата няма нужда от честване, а от уважение.

Разбира се, 24 май е повод за поредното изразяване на тревога, че неграмотността нараства, а “младите отиват по дяволите”. “Смешен плач”, а и изтъркан. Вместо тревоги и аларми, които до голяма степен са толкова банални и опровергани, преглеждайте редовно тетрадките на синковците си и вместо да изразявате глобални тревоги, действайте локално, за да ги накарате да проумеят, че езиковият стил е важен и показва класа. Но ще ви бъде трудно, щото повечето така или иначе не я притежавате. Класата де. (последният абзац го добавих за блога.)

Нуждае ли се кирилицата от защита? А кой я напада?! Самите ние. Законът приет в Сърбия в защита на кирилицата с нищо не доказа, че върши някаква работа. Повечето законови актове от тази вид имат популистки цели и отговарят на обществените страхове и нагласи, но не постигат нищо реално. Страхът пред новото е повод за развихряне на един псевдонационализъм. Основният въпрос отново остава осъзнаваме ли езика си като ценност. А за това законите не могат да помогнат.

Така наречената славянска солидарност и панславизмът не са нищо повече от прикритие на хегемонистичните амбиции на определени държави. Панславизмът възниква по време, когато повечето славянски народи са се намирали под чужда власт- австрийска или османска. Базата на възникването му е противопоставянето и разграничаването от другите, както е и в случая с пангерманизма или панарабизма. Факт е, че знамето на панславизма се използва от Русия за прокарването на нейните имперски интереси. Не отричам близостта между славянските народи, но ме дразни инструментализирането, доктринализирането и политизирането на тази близост. Не търсете политика във факта, че обичам да си пия водката с руснаци или друга славянска паплач. Дразнещо е и отношението на академичната ни общност по въпроса за нашите “славянски корени”. Те ту се изтъкват прекомерно и се издигат в култ, ту се игнорират тотално. Пак в зависимост от политическата ориентация и обстановка. Писна ми от тези комплекси и шизофрения.

Извън предаването

От дълго време темата за българския език и грамотността е водеща в българската блогосфера. Искам да се спра само на един от акцентите в спора. По повод на явленията “немога” и “незнам” се оформиха две основни мнения. Първо, това е проява на въпиюща некомпетентност и неграмотност. Второ, “езикът се развива и преди не е имало много думи, но впоследствие са се появили”. Съгласен съм, че езика се развива. Той не е статичен. Но не одобрявам промени предизвикани от мързел. Що се отнася до така нареченото “постмодернистко” използване на езика, лансирано от Комитата например, особено в случаите на литературно творчество и изказ, мога да приема, че е допустимо, стига да не е продиктувано (или да прикрива) незнание, а да се използва с ясно съзнание и отговорност за написаното.

Акценти: 24 май, празник, българският език, грамотност, празнуване, Найден Геров, панславизъм, Русия, славянофилство, постмодернизъм

Екологично парти тази вечер

Акценти: еко, парти, зелен, университет

Липсата на уважение (и отговор) (Особености на българския капитализъм 4)

Доста често пращам разни бизнес оферти и проекти за съвместна дейност на различни фирми и неправителствени организации. Но когато посланията ми са отправени към български компании или клонове на западни корпорации в България, поне в 50 % от случаите не получавам отговор. Нито “да”, нито “не”, само мълчание. А кореспонденцията и общуването ми със западни партньори е много по- лесна. Винаги получавам отговор, дори той да е отрицателен. Но все пак съм благодарен, защото мога да си направя плановете и имам яснота за възможностите си. Някои мои познати, с които споделих своите наблюдения, ми казаха, че “не съм прав за европейските фирми и те действат като българските”. Може и да е вярно, но собственият ми опит говори друго. Проверих и два от случаите, когато мои познати не са получили отговор на свои писма до западни фирми. Оказа се, че са писали до регионални мениджъри за Балканите или източна Европа, които произхождат от “нашия край”. Затова съм по- склонен да отдам това “невъзпитано” поведение при тези казуси на “местния манталитет” на инкорпориралите се в големи корпорации “балкански субекти”. Все пак не искам да абсолютизирам нещата и да налагам своето мнение, но повтарям, че досега съм изключително доволен от акуратността на западните ми “партньори”.

От друга страна се опитвам да намеря отговор на въпроса къде се корени “лошото възпитание” на българските организации. До голяма степен то е абсурдно. Пращаш писмо със запитване за дадена услуга и имат ли политика за отстъпки. Отговор няма. А ти си потенциален клиент. Имаш многобройни връзки и се оказва, че твоя добра позната работи в гореспоменатата организация. Прескачаш официалния канал и се свързваш направо с нея. Тя се радва да те чуе и се ангажира да представи твоя проект пред своите шефове. Споделя ти, че ако това, което възнамеряваш да правиш е интересно за нейната организация, тя може да се включи като партньор в проекта и “да минеш тънкана”. Само трябва да направиш подробно описание на дейността, която искаш да осъществиш и ползите от нея. Ти се захващаш да пишеш. Пращаш й уговорените документи. Няколко дена по- късно се чуваш с нея и тя ти казва, че е представила проекта на “шефовете си”. Остава да чакаш отговор. Но той пак не пристига. През това време ти не знаеш какво да правиш. Да се обърнеш ли към друг, който може да ти предостави същата услуга? Ами ако ония се обадят и кажат, че са съгласни? Да, но времето тече, а ти се изнервяш още повече...

Ето го абсурда!

Та седя и се питам на какво се дължи подобно поведение. Ти си възможен партньор или дори само “потребител”. Твоята дейност може да донесе печалба за тази организация. А ако смятат предложението ти за нерентабилно и непрестижно, какво им пречи просто да ти драснат едно писмо с отказ. Държат се сякаш те са най- великите, а ти си някакъв “убитак” от “Горно нанадолнище”. Явно не смятат, че имат нужда от теб. Имах един такъв случай. Но впоследствие самите те ме потърсиха след години, когато вече моята организация имаше изградено име. Ала беше вече късно, защото нямах желание да работя по техния проект. А преди ги бях молил да го направим...

Когато се смяташ за велик, не полагаш усилия да се задържиш в “бизнеса” и не спазваш елементарните норми на поведение, рано или късно ще дойде моментът, когато ще разберат какъв си и ще отпаднеш.

Странно, абсурдно и...

Тъжно.

Познавате ли България?

Обикаляли сте родината нееднократно и смятате, че я познавате като петте си пръста. Тогава се пробвайте тук>

И си помислете пак. ;)