Да имаш и да нямаш...

- Имаш ли си някого?
- Имам.
- Коя е? Познавам ли я? На колко години е?
- Защо “я”? Защо не “го”? Странна е тази промяна на рода във въпросите ти. Първо ме питаш за “някого”, а след това всичко минава в женски род...
- Аха! Щом увърташ така, значи си нямаш...
- Имам. Себе си!

***

Колко от нас спокойно могат да кажат, че се притежават, че се имат?!
Че са наясно със себе си и не воюват всекидневно със своите демони?!
Колко?!
А колко от нас си мислят, че “имат” някого, че той/ тя им принадлежи?!

От поредицата “Разговор на деня”

Българите

Ку- ку презареждане "Българите" from on Vimeo.

Кой е истинският българин? Този въпрос задава Ку-ку Презареждане в новия си брой. Ще се срещнем последователно с главата на циганско семейство, популярна журналистка, бесарабска българка и мюсюлманин - всички те ще споделят своите виждания по темата за българското и българщината.

Може ли циганската кръв да обедини българите? Разделя ли религията хората? Сплотена нация ли сме? Ще успее ли пъкленият план на проф. Евгениев? За агресивния национализъм и пролуките в националните ни практики и манталитет. Задружни ли сме или не сме за другите, това което сме за себе си...

Промяната на вятъра

Ку- ку презареждане "Промяната на вятъра" from on Vimeo.

Вятърът на промяната, като всеки вятър, отминава и оставя само това, което носи. В случая - промяната. Времето на 90-те години е еуфорично, хаотично, отварящо врати за въображението и надеждите. Днес, в сравнение с това
"измечтано" време, хората са приземени. И по-недоволни. А сегашните студенти дори не си спомнят какво точно е станало. "Ку-ку презареждане" тръгва по петите на избягалия вятър, за да намери посоката му. Защото - кой е по-важен? Промяната или Вятърът?

В този брой няколко човека ни водят към Промяната и промените след нея. Фори Светулката, организатор на романтичните нощни бдения с хиляди запалени свещи от времето на ранната демокрация, е почти забравен, но не е забравил миналото. Мис протест ‘97 - Лада Карагьозова, дала карамфил на пазещия протестиращите тогава тълпи полицай, е все така красива, но по-тъжна. Междувременно млад политик разсъждава за политиците, а на фона на приземените надежди под огромен социалистически паметник живее човек, който все още мечтае за своята любима... Казват, че нищо не е непоправимо, докато не бъде забравено. Дали е така и с поувяхналите очаквания на народ, който все още търси отговорите за Промяната и за себе си? Ако искате да видите и как би изглеждала рок-бандата на българските политици, копчето на дистанционното ще Ви заведе там. Без значение какъв е цветът му.

За глупостта

- Кое ме накара в тази минута да стана националист?- запита господин К.- Това, че се сблъсках с националист. Ето защо трябва да се изкоренява глупостта- защото тя кара да оглупяват и онези, които я срещат.

Из “Любовта към родината и омразата към националистите” от поредицата “Разкази за господин Койнер” на Бертолт Брехт

П>С>
Толкова от мен като коментар за така наречения “новинарски” референдум.

Международни отношения

Отпуснали сме с Jah-Sen след тежкия работен ден, наслаждаваме се на студените бири и гледаме “представлението”. “Шоуто” не е нещо особено, нивото е ниско, но нищо друго не ни се предлага, а както е известно “при суша и градушката е берекет”. Основната атракция е един 180-килограмов двуметров англичанин, който е толкова пиян, че едва се крепи на краката си. Залита, събаря столове, крещи, “мачка” сервитьорката с мечешките си лапи, а тя се радва като дете. Сервитьорката я познавам и разбирам- тя се слага на всички. Един пиян англичанин с пачка е по- добра перспектива от един роден пиян “рокер” без пари. Ама другите клиенти в заведението не ги разбирам. Всички, включително собственикът на бара, бързат да се поздравят с островния пияница, да го потупат приятелски по рамото, да го черпят с питие или песен. Приличат на малки деца, които търсят одобрението на татко си. Чудя се “к’ъв е тоя бе?!”. Бил “много готин пич”. “Що?!”- питам пак. Никой не може да ми каже. Дивото ме призовава да изхвърля малко течност, за да освободя място за новите бири и оставям въпросите си на заден план. Имам късмет и бързо, без много чакане, окупирам заветната кабинка в тоалетната. Отпред се е събрала една коч компания на зор и чака. А докато чакат, пичовете си говорят. За какво си говорят ли?! “Колко готин бил онзи англичанин!” Не мога да повярвам. След малко се появява сам “негово величество”. Чувам го как крещи на английски. Така заваля думите, че нищо не мога да му разбера. Не стига, че крещи, ами изпреварва всички и започва да думка по вратата и да насилва бравата.
- Заето е- нарочно го казвам на български.
Онзи продължава да удря. Започва да ми кипва. Мисля си дали да не отворя врата и както се е засилил да си вкара тъпата глава в тоалетната чиния. Или пък да му вкарам един между краката, или в коляното- едрите мъже са нестабилни и бързо се подкосяват, а този беше и пиян. Малко ще му е. Най- добре да запаля една цигара, вратата е здрава и ще издържи...

***
Беше началото на новото хилядолетие и ми се наложи да посетя по работа една приятелка, която служеше в отдел “Паспорти и визи” на булевард “Мария Луиза”. Голямата истерия по смяната личните документи все още не беше затихнала съвсем и в салона беше лудница. Вавилонска гмеж- чужденци от Азия и Африка, бленуващи карти за постоянно или временно пребиваване, и изнервени сънародници, бързащи да си извадят задгранични паспорти, за да пътуват спешно по бизнес или за удоволствие. Докато чаках и си убивах времето, в помещението влязоха под строй, облечени в елегантни костюми, цял взвод западноевропейци, придружени от 4- 5 секси български преводачки, които пометоха цялата опашка и застанаха пред гишетата, за да си получат картите. По това време влезе и близката ми.
- Какви са тия ?- попитах я.
- Ами... Консултанти на правителството, крупни инвеститори и други подобни.
- Ясно!
“Нищо ново под слънцето”- помислих си. Забелязал съм отдавна, че в доста от лъскавите заведения в центъра и в квартала ми, появи ли се западняк и всички от персонала започват да търчат, забравяйки за останалите клиенти. Не е такова отношението обаче към чернокожите и онези с дръпнатите очи. Поне в повечето кръчми, макар че знам и няколко места, където и към тях се отнасят като към “божества”. Същото поведение съм забелязвал и в доста магазини. Разни англоезични хулигани изпреварват цели опашки, само защото са англоезични. Но не предполагах, че и държавната администрация действа на същия принцип.

***
Моя приятелка ми разказва за неин познат германец. Човекът живее в каравана и се изхранва от социални помощи. Не че е неработоспособен. Напротив, даже имал и висше образование. Просто не искал да се напряга. Парите му стигали, за да преживява. Не само това, ами успявал да спестява доста крупни суми, с които през лятото предприемал пътувания в източна Европа или по на юг, където си живеел като цар. Доста често забърсвал по някое местно момиче, което си мислело, че има работа със западен богаташ. На няколко пъти той водел такива “летни завоевания” у дома си след ваканцията, но виждайки караваната му те побягвали с писък.

***
На купон сме. Някак естествено тя се превръща в център на вниманието. Едната част от гостите я превъзнася и кара да се чувства неповторима, а другата се стреми да й докаже, че е тъпа чужденка по елегантния начин, демонстрирайки колко велики са те. Усещам, че се дразни вътрешно и на едните и на другите. Но суетата й се поддава на вниманието на “ласкателите”, а “нападателите” карат нейните сарказъм и ирония да избуят, превръщайки се в щит. Опитвам се да прекъсна порочния кръг, но тя се изнервя още повече и си го изкарва на мен типично по женски. Просто, защото съм й най- близък, пък и аз съм я завел на това събиране, така че имам до голяма степен вина за създалото се положение. Външно й няма нищо, но отвътре й кипи. Толкова е ядосана, че изсипва цели казани със саркастична жестокост върху мен. Накрая ми писва и я оставям да се оправя сама с “почитателите” и “критиците” си. Сипвам си едно питие и си мисля за нашето запознанство. Срещнахме се на друго парти. Тогава една от организаторките на соарето, близка моя приятелка, ми я посочи и каза:
- Яворе, с това момиче говорите едни и същи езици.
Истината е, че като добра домакиня моята приятелка искаше да се отърве от грижите за тази чужденка и да намери някой, който да я забавлява. Компанията вече се беше наситила на чуждестранната й екзотика и я възприемаше като тежест. Макар да бях наясно какво става, реших “да упражня езиците си”. Тя беше застанала с гръб към мен и разглеждаше някакви арт джунджурии от интериора.
- Здравей- казах й
Обърна се, копринената й коса се разпиля и две хипнотични очи ме омагьосаха. Всички бяхме доволни. Другите- защото се бяха отървали от нея, а аз- защото я срещнах. И сега се случи същото. Гостите се умориха да се забавляват с нея, купона тръгна да умира, а тя се върна при мен. Започна да ме врънка да се прибираме. Продължих да говоря с Jah-Sen, но тя продължи да мрънка да си тръгваме или да й помогна да вземе такси. Помолих Jah-Sen да й обясни, че тази вечер е преминала границите на доброто възпитание спрямо мен и не смятам да говоря повече с нея засега. Той й предаде моите думи, след което съвсем разби партито. Ако Jah-Sen е много добър в нещо, то е развалянето на снобарски сбирки. Има роден талант за това. Накрая решаваме, че тримата ще се изнесем и той ще спи при нас. След относително бързо транспортиране с такси, отхвърляне на малко работа и скоростно хапване, всички се озоваваме по леглата. Настава време за “креватната дипломация”. Най- важният и успешен начин на общуване между мъж и жена. Тя се сгушва в мен:
- Май наистина днес преминах доста граници- прошушна ми в мрака и впери котешките си очи в моите.
- Да, така е...- проговарям й за първи път откакто бяхме на партито.
- Много съжалявам. Извинявай...
- Случва се. Понякога и аз го правя.- ядът ми отдавна е преминал.- Въпросът е да знаеш защо си го направил и да не губиш пътя си.
- Тези хора ми влияят зле.
- И ти на тях
Засмиваме се тихо.
- Хората тук наистина са странни. Или те третират като играчка, или като... Не мога да намеря точната дума. Уж ти се радват, а ти правят мръсотии зад гърба. Лицемерни са. Хем търсят твоето одобрение, хем те мразят. Трудно ми е да завържа нормални отношения с тях. Не мога да почувствам тази страна като свой дом. Не мога да си представя да остана да живея тук...

***
- Вече не се виждаме с него. Той се движи с теб, докато си му интересен и екзотичен, а после те зарязва. Намира си някой друг чужденец. Доста хора тук се държат така.

Думите му обобщават всичко. Живее и работи от дълго време в България. Вече си е оформил мнение и вижда нещата доста правилно според мен.

***

... Закопчавам ципа си и излизам от тоалетната кабинка. Англичанинът е изчезнал. Май е заел съседната тоалетна. Не съм сигурен. Но вече знам и разбирам. Въпросът е не с “какво е готин той?”, а защо ние сме толкова смотани и комплексирани. Връщам се в бара, за да допия бирата си с Jah-Sen. Че нощта е пред нас.

Има нещо гнило в България. Нещо, което прогнива и нейните гости.

Женската голота

Станислав Лец пита:
- Разголените жени интелигентни ли са?
- Зависи как се разголват- отговарям му задочно.

П>С>
Инспектор Мегре разпитва собственика на стриптийз бар (не си спомням в кой от епизодите) и накрая заключава:
- По дяволите, похарчих състояние, за да облека жена си, а вие сте направили състояние, като събличате чуждите жени... :)

Размисли за телевизията...

През последните два дни, откакто гръмна новината за затварянето на РЕ:ТВ, сигурно проведох около 50 разговора с приятели и колеги от телевизионния бранш по темата. Чух много и различни мнения, още повече прочетох. Някои обвиняваха за провала инвеститорите и създателите на проекта, други подозираха политически натиск и задкулисни игри... Но това, което мен лично ме заинтригува, беше информацията, изнесена от Светослав Божилов в интервюто му за „Дневник”, където се казваше, че пазарния дял на аудиторията на РЕ:ТВ е достигал с мъка 1,5 % и то не винаги. Оставям настрана дали един „граждански медиен проект” трябва да гони пазарна печалба. В случая данните са важни като показател за аудио-визуалната култура на сънародниците ни. „Говорилня”- така нарече РЕ:ТВ мой познат, който иначе е доста интелигентно момче с позиция и се интересува от „сериозна журналистика”. Коментарът му е изчерпателен. Живеем във време, когато динамиката на образа е издигната в култ. Подрастващото поколение е рожба на клиповия монтаж на МТВ. Напоследък забелязвам как някои хора гледат по доста странен начин и филми, превъртайки на забързан каданс картина през плеърите си, бързащи да стигнат до края им. Все повече се утвърждава тенденцията на господство в телевизията на кратките изразни форми с ясно изведено послание. При тази ситуация все по- тежко ще става положението на студийните телевизии с тромави коментарни предавания. Още повече че нивото на дебата в България си остава доста ниско. Предпоставяни тези, повтарящи се до втръсване по всички телевизии, едни и същи доводи, едни и същи мутри...
Някои ще обвинят за тази ситуация комерсиалните оператори, налагащи „лъскавия образ”. И ще имат право. Но според мен трябва да помислим и от друга гледна точка. Новото време и новата динамика изискват нови подходи и методи на изразяване.
А нашата работа, на телевизионерите, е да намерим баланса между форма и съдържание.

П>С>
„Да живееш в интересно време”- японско проклятие. :)

Надеждата ?!

Откакто невръстен прочетох мита за Пандора, все се чудя дали надеждата не е най- голямото зло излязло от кутията...

Жертва на омразата

На Илия, който ме провокира да разкажа тази история с един негов коментар.

Още веднъж- Честит рожден ден, Илийка! :)

- Мразят ме, защото съм циганин!

Гледам го и не знам какво да му кажа. Най- лесно е да започна да му изразявам своето съчувствие. Но просто не ми идваше отвътре. Вероятно е прав. Със сигурност за мнозинството от хората тук той е просто един мръсен “мангал”. Те не го познават като мен. Не са работили с него по строежите и автомивките през летните си ваканции. Не знаят колко трудолюбив и честен е. Не знаят, че може да ти бъде един от най- верните приятели. Нямат представа колко е добродушен, колко голямо сърце се крие под тази мургава и изпъстрена с татуировки и белези кожа. Но въпреки че го познавам, в момента съм му страшно ядосан. Вбесен съм от изказването му. Проблемът не е в това, какво другите мислят за него, а че той самият се възприема по този начин. Потънал е в блатото на примирението, самосъжалението и омразата.

Уволнили са го и като причина за решението си шефовете му са изтъкнали факта, че е неграмотен. А това си е самата истина. Той отказа да завърши образованието си. Макар да имаше възможност. “За какво ми е? Ще си остана един бачкатор. Никой няма да ми позволи повече.” Така ми каза, когато го насърчавах да завърши курсовете, организирани за хора като него. “Ако постоянно си мислиш какво ти позволяват другите, няма да прокопсаш”- помислих си тогава. Но той не отчита своята грешка. Вижда в загубата на работата си поредната беда, сполетяла го, защото е “мръсен циганин”. Но дори да е така, не може да го докаже. Не може да ги “нае*бе по устав”. Собствениците на фирмата изтъкват основателна причина. Свиват работните места заради кризата. Вече не могат да поддържат един работник, който не може да върши всичко. По- изгодно им е да натоварят някой друг с неговите функции без да увеличават заплатата му. Може би, ако имаше образование, той щеше да е този, който си е запазил работата, а другият да изхвръкне, тъй като началниците му знаеха колко е работлив. Не го разбира, не мога и да му го обясня.

Пребивавал съм на доста места, където са ме считали за “мръсен българин”, но не съм позволявал това да се отрази на самооценката ми. Сблъсквал съм се постоянно с чуждата омраза, но не съм позволявал да ме обсебва. Отвръщал съм на предизвикателството. Понякога е хубаво да те мразят. Това те стимулира да се развиваш, “да им го начукваш по устав”, както казвахме в армията, със спортна злоба. Всеки ден да ставаш по- добър, независимо с колко пречки се сблъскваш и колко капани ти поставят.

Спомням си бледоликите западняци, които ме гледаха с пренебрежение... Докато не им “скрих топката” с най- високите резултати, постигани дотогава. В погледите им пак имаше омраза, но презрението беше изчезнало, заменено от нещо друго- страх! Постигнах го благодарение на спортната злоба обзела всяка фибра на тялото ми. Но при него омразата не е спортна. Тя е производна на самосъжалението и го притиска, скрива хоризонта му!

Каквото и да си говорим, животът си е едно съревнование. Ние трябва да ставаме всяка сутрин с ясното съзнание, че има нова дистанция за изминаване. Както при всяко състезание и тук има хора, които се опитват да измамят или скатаят, вземайки наградата без усилия. Те обаче не са мой проблем. Интересувам се само от своето участие в надпреварата. А пък има и правила- и рано или късно нечестните играчи отпадат. Повече от сигурно е, че има и хора с по- голям опит и по- добри качества от мен на пистата. Но това не ме кара да се отказвам. Всеки влиза в надпреварата с различно “наследство”. Надбягването трябва да продължи дори да си сам по трасето. Трябва да се бориш и със себе си. Иначе си мъртъв. Иначе ще седиш и ще търсиш причината за провала ти в другите...

И наистина ще бъдеш един смачкан, мръсен и гнусен циганин или българин.

Не можех да търпя да го гледам как се върти в затворения си кръг като хамстер в клетка. Имах чувството, че се задушавам, докато слушам оплакванията му.

Допих бирата си, плюнах и тръгнах да си ходя.

“Да го духат бедните! А наш’та работа това е- да разтворим ръце и да прегърнем рая!”

П>С>

Най- лошо е, когато жертвите на омразата започнат да се капсулират в групички и партии.

Българското интернет общество...

Написах този текст вчера, но (каква ирония на съдбата) “мрежата” ми беше прекъсната и не можах да го публикувам. Ала воден от максимата по- добре късно, отколкото никога- обнародвам го днес:

Подготовката на кампанията “Свобода, а не страх 2009” кипи със страшна сила! Вече получих над 20 съобщения и писма за утрешния протест при катедралната църква “Свети Александър Невски”. Чинно си сложих и банер в подкрепа на “електронната свобода”, макар и със закъснение- признавам си. Но въпреки това не успях да се освободя от раздразнението в душата ми. Мислите ми все се връщат към дискусията “Свободата в мрежата. Протестът- онлайн и офлайн”, организирана по време на тазгодишните “Дни на свободното слово” под вещото водителство на дълбоко уважаваните от мен Константин Павлов- Комитата и Богомил “Бого” Шопов. Това, което ме човърка отвътре постоянно и не ми дава мира оттогава, са не неточностите в историческите примери, използвани от бате Коста, за да обоснове своите тези (макар че и те са непростими), а една реплика, произнесена не си спомням от кой от двамата видни блогъри, но разбила детското ми съзнание...

Тя гласеше (цитирам по памет): “Целта на протестите, организирани в Интернет, е да изкарат на улицата 2000 души, които да бъдат заснети от една камера, която да ги покаже на милиони...”

Мисля, че коментарът е излишен.

Но все пак да попитам: “К’о ще пра’им ако камерите закъснеят или пък не дойдат, както не дойдоха танковете през 90те?” А? Какво правим, другари!? Как дядо Йоцо от Каспичан ще разбере, че в София е имало протест в “защита на електронната му свобода”?!

Ами другият вариант- когато дойдат камерите. Какво ще правим пък тогава? Като мине заснетият материал през монтажните, ще се изненадате какво се получава. Гледах паралелно всички новинарски емисии по време на протеста на 14 януари тази година. Ряз оттук, ряз оттам и такива неща видях като изказвания, дето нямаха нищо общо с оригинала. Знам ги аз тия мурафети, нали се занимавам с подобни неща.

И последният ми въпрос: Каква е тази “велика”, “алтернативна”, “гражданска” медия, която разчита водещите телевизионни канали да разпространят посланието й?!

В Египет и Иран, където Интернет е стократно по- цензуриран отколкото в България, а достъпът до него е 10 000 пъти по- труден, движението “Кефая” и поддръжниците на Мусауи изкараха на улиците стотици хиляди хора само чрез съобщения, разпространени по “мрежата”, докато телевизионните канали излъчваха чалга клипове...

Срам, другари, срам!

П>С>

Срещнах един приятел, когото винаги съм уважавал заради гражданската му позиция и активизъм. Попитах го дали ще участва в днешния протест, а той ми отговори, че ще сменя квартирата, ще пребоядисва и ще му е трудно да се включи. Изказването му не предизвика негодувание в мен. Разбрах го. Когато се събудих, също не бях в протестно настроение. Затова първо свърших бизнес задачите си и след това отидох на сборното място. Часът беше към 12.30 и нямаше никой...

Срам ме е, другари! Срамувам се от себе си. Добре че самурайският ми меч не е тук, защото щях да си направя харакири!

Прогресивна младеж

Приритах и се събудих. Вътре в себе си имах едно тревожно усещане, каквото се загнездва в гърдите ми, след като съм сънувал кошмар. Трябваха ми няколко секунди, за да осъзная къде се намирам, още повече че слънцето ми блестеше в очите. Разбрах, че лежа на “нашето място” в парка. Разпознах го по клоните на околните дървета, полюшващи се леко от едва доловимия полъх на ветреца. Имаме “наше си място” в тази любима на софиянци градина. Избрахме го случайно при една от нашите разходки, но след това си го заплюхме и запазихме. Едно перфектно кътче в рая- беше достатъчно отдалечено от гълчавата на играещите си деца, но едновременно с това достатъчно близо до “цивилизацията”, т.е. до бирата и тоалетната. Дърветата правеха нещо като естествен “залив”- полукръг, който ни пазеше “шарена сянка” почти през целия ден. Така можехме хем да се наслаждаваме на живота около нас, хем да се чувстваме необезпокоявани. Това бяха идеалните условия необходими ми, за да пиша и чета, а и на нея атмосферата също й харесваше много, затова не е чудно, че прекарвахме толкова време там.

Обърнах главата си и я видях. Лежеше до мен по корем и разглеждаше съсредоточено новия брой на арт списанието, което й бяха донесли наскоро по поръчка от чужбина. Слушаше музика от плеъра и размахваше босите си малки крака във въздуха- все едно тактуваше. Обичам да я наблюдавам в подобни състояния, когато “тигрицата” в нея е заспала и наяве излиза “малкото котенце”, разглеждащо с любопитство света. Разпознавам го по едва доловимата усмивка в ъгълчетата на устните й. “Всичко е наред”- помислих си и тревогата в мен отстъпи пред настъпление от размазващо спокойствие и безгрижие. Забелязах как слънцето си играе с къдриците й. Не беше за пръв път, то също като мен обожаваше косата й. Посегнах да докосна слънчевия й ореол. Допирът на ръката ми я извади от унеса й.

- Ciao bello! - усмихна ми се тя, сваляйки слушалките си.- Did you sleep well?

Преди да успея да й отговоря, тя се наведе над мен и ме целуна. Но едновременно с докосването на устните ни в мен се върна онова усещане на тревожност, предизвикало събуждането ми. Странно, но чувствах някаква невидима заплаха. Обърнах се на другата страна и го видях. Беше се сврял в храсталака и ни наблюдаваше съсредоточено. Погледите ни се срещнаха. Той разбра, че е разкрит и няма смисъл да се крие, затова реши да излезе, за да ни се представи в цялото си “великолепие”. Вече можех да го разгледам спокойно. Имаше кръгла глава с късо подстригана, по войнишки, сламена коса и лице с красиви, правилни черти, белязани все още от детската пухкавост и сладникавост, но в никакъв случай не беше дебел като голяма част от връстниците си. Напротив, личеше си, че родителите му бяха заложили генетично в него тяло на бъдещ атлет. Давах му 5 или 6 години, но предвид колко бързо се развиват съвременните хлапаци, не бих се учудил ако е и по- малък. Носеше моряшка тениска и дънкови бермуди. Направи ми впечатление колко чисти са дрехите му. Повечето деца, играещи в градината, приличаха на прасета.

- Е?- попита предизвикателно той

- Какво “е”?- отвърнах аз, променяйки положението си от легнало в седнало

- Гаджета ли сте?- почти ме “застреля” от упор с въпроса си малкият воайор.

Свикнал съм с детската директност и откровеност, но не очаквах, че ще започне точно с такъв въпрос. А и нещо в начина, по който ми го зададе, ме подразни.

- Защо реши, че сме гаджета?

- Ами... Целувате се! И нищо не съм решил! Нали затова те питам. Не ми отговори. Гаджета ли сте?!

- Ами... Не точно... Нещо подобно...

Разбрах, че правя грешка, но вече беше прекалено късно. Все още не се бях разсънил, а и не бях готов за подобно “нападение”. Ако бях в кондиция, вероятно щях да му отговоря “не е твоя работа”, още повече че в хлапака имаше нещо, което ме караше да мисля, че въпросите му са далеч от невинните детски питания, ала възможността беше пропусната. Започнах да размишлявам как да го “хлъзна” по- елегантно. Таман реших да му кажа, че сме “тайни агенти и се целуваме за прикритие от лошите”, когато той ме изпревари и ме “застреля” повторно:

- Аха! Ясно! Значи сте любовници!

Логиката му беше направо убийствена! Съжалих, че не му казах, че сме гаджета. Може би щях да задоволя любопитството му и “разпитът” да приключи. Зачудих се сам на себе си защо отрекох връзката ни... Принципно мразя да говоря за личния си живот с непознати. А и с по- голямата част и от познатите си не говоря за него. Смехът й ме върна в реалността:

- He is so cute… And so impolite...

Аз също се засмях. Тя обича да слуша разговорите ми, за да упражнява “беглите й”, според нея, познания по български език. Всъщност, тя знае относително добре български, но се срамува от произношението си (макар за мен то да е изключително сладко), а и обича да слуша какво си говорят хората, когато мислят, че тя не разбира. Такава си е тя- прикрит разузнавач.

- Ей! Да си имаме уважението! И аз знам английски- начумери се сополанкото.

Стана ми интересно дали той наистина я разбра, или блъфираше. Нямаше да се изненадам, ако знаеше английски. Нали сега под натиска на амбициозните си родители започват да го учат още в забавачката.

- Я кажи нещо на английски

- Що?

- За да видя, че наистина го говориш...

- F*ck off

- Ей! Страшен си! Това ли са ти познанията?

- Пич, звучиш като баба ми! Нямам какво да ти доказвам!

- А други езици знаеш ли?- поинтересувах се аз.

- Защо?

- За да си говорим на език, който не разбираш...

- Например?

- Ееее, ти кажи, аз пръв те попитах!

- Сега започнах да уча и немски...

- Кофти! Значи и на немски не можем да си говорим- засмях се аз- Италиански, идиш или арабски не знаеш, надявам се...

- Не се занимавам с цигански езици...- присви презрително устни той.

- Еееее! Браво бе!

- Какво?

- Мери си поне малко речника!

- Ти ще ми кажеш!

- Всъщност, ти на колко си години?- наистина исках да разбера възрастта му.

- Голям съм!

- Виждам! Ама по- точно? Цифра ми дай!- засмях се аз.

Тя се изправи и протегна като котка, за да раздвижи изтръпналите си крайници:

- Beer?

- Yeah! Thank you fairy! You save my life!

- Да вземе една и за мен!- додаде момчето

- Абе, я се скрий!

Тя се засмя отново и се отправи към будката. Малкото пишлеме я изпрати с очи. Какво ти “изпрати”! Огледа я “професионално” отгоре до долу! Виждал съм такива изражения- типично мъжки поглед! Но никога в очите на някакъв пикльо, който може да мине прав под масата.

- Добре си се уредил!

- Щом казваш...

- Има готина татуировка! А докъде стига? Дотам докъдето си мисля ли?- стрелна ме съучастнически с очи той.

“Я го виж ти! Малкият му мръсник...”- помислих си аз.

- Не знам какво си мислиш...

- 'Айде, не се прави! Кажи докъде стига. Не може да не знаеш!

- И да знам, не мога да разбера защо трябва да го споделям с теб...

- Е, нали сме мъже... Говорим си...

- За футбол...- засмях се аз, тъй като, кой знае защо, в главата ми изскочи култовата сцена от “Трейнспотинг”. Сещате се за коя сцена говоря.

“Тоя ситнеж след малко ще поиска да обсъждаме и секс пози. Остава да ми обясни какво е “пеперуда” и че обича да го прави на “задна прашка”, за да изпадна отвъд джаза.” В този момент получих просветление какво ми създаваше дискомфорт в излъчването на “момченцето” от самото начало на нашия разговор. Физиономията му беше детска, но не и погледът му. Очите му бяха като на възрастен. Ако трябва да бъда откровен, такъв цинизъм рядко съм виждал и в очите на хора, обрулени яко от живота. Малко ми напомни за мен, когато излязох на “улицата”. Но на неговата възраст не бях такъв. Усетих се, че реално погледнато не знам на колко години е. “Може би е дори втори клас.” Започнах да си задавам какви ли не въпроси- какво ли е семейството му, в кой квартал живее, кой го възпитава... Задавах ги на себе си, защото осъзнавах, че ако го попитам директно, ще се изплъзне като риба. Отговарях си чрез догадки, основаващи се на косвени доказателства. Явно прекарваше доста време в компанията на възрастни. Личеше си по речника му, а и по логиката му. Маратонките му бяха скъпи, а в джоба му се очертаваше контура на сериозна “слушалка”. Но от друга страна фланелката му и бермудите му не бяха “гъзарски”...

- Ама ти май наистина не знаеш докъде й стига татуировката и затова не искаш да ми кажеш...- прекъсна размишленията ми той

“Оооо! И провокатор на всичкото отгоре! Иска да ме хлъзне и то елегантно!” Реших, че е крайно време да спра с пасивната защита и да мина в контраатака:

- А ти имаш ли си гадже?

- Имам, естествено!

- Коя е? Онази, черничката ли?- кимнах към далечината, където на една от катерушките се подвизаваше едно чернокосо момиченце. Спомних си, че преди да заспя, зяпах площадката и бях забелязал “нашия герой” да си играе с гореспоменатата “чернокоска”.

- Глупости! Не се занимавам с бебета! Ни цици има, ни акъл. Падам си по по- големи...

Каза го абсолютно сериозно! Вече не знаех да се смея ли, да плача ли. В този момент пред погледа ми беше изпречена бутилка с бира. Залисан в разговора ни не бях забелязал кога се е върнала. Поех шишето с дълбока благодарност, защото устата ми беше ужасно пресъхнала. Погледнах нагоре към нея, а тя се наведе към мен. Имахме традиция- за всяка бира по целувка. Не знаех как да постъпя. От една страна ми беше неприятно да я целуна, докато малкият перверзник ни наблюдаваше, но от друга не исках да подчинявам държанието си на негативното чувство, разпръсквано от неговото присъствие. Получи се една несретна целувка.

- Оооо, колко сте скучнииии!- прозя се натрапникът.

Oт детската площадка се разнесе женски глас:

- Георги! Георгииии... Георгиии...

Лицето на хлапакът придоби отегчено изражение:

- Офффф, и тая се пресети...

Майка му, защото очевидно това беше тя, седеше по средата на гъмжилото от деца и се оглеждаше тревожно наоколо. Вероятно до преди малко беше бъбрила на някоя от околните пейки или в кафенето с приятелките си и чак сега беше забелязала липсата на “съкровището” си. Най- накрая родителското тяло фиксира визуално търсения обект:

- Георги! Георги, ела тук! Стига си досаждал на хората!

- Ще трябва да вървя- промърмори раздразнено Георги

Обърна се и пое към площадката. Направи няколко крачки, след което извърна глава към мен и ми подхвърли, почти процеди, през рамо:

- И пич, вземи я изчукай тая, че е срамота...

След което се затича към майка си. Беше ми интересно да наблюдавам как малкият лицемер лепна ангелско изражение на лицето си и обясняваше нещо на родителката си, пърхайки невинно с мигли, докато тя му се караше надвесена над него. Накрая жената събра играчките му, разпилени по игрището, в един найлонов плик, метна чантата си през рамо, хвана Георги за лявата ръка и започна да го влачи, явно към домашното огнище. Не знам дали го решиха в момента или пътят им принципно минаваше оттам, но прекосиха тревната площ близо до нас. Това ми даде възможност да огледам жената добре. Имаше интелигентно изражение, беше красива, макар и да изглеждаше уморена. Беше облечена спортно, но със стил и мярка, нямаше нищо преекспонирано или “мутрешко” в дрехите й.

- Синът ви е страхотен, госпожо! Очаква го бляскаво бъдеще!- подхвърлих й аз, докато минаваха покрай нас.

- Благодаря- лицето й се разтегна в широка усмивка.

Толкова им трябва на някои майки- похвали отрочето им и ще се разтопят! Тя не усети иронията и лекия сарказъм в думите ми. Но те не бяха предназначени и за нея. Хлапето обаче разбра. “Дааа, но пък е вярно! Бъдещето е негово...”- помислих си аз.

Тъкмо тази мисъл прекоси главата ми, когато видях как малкият се обърна към мен, стрелна ме злобно с поглед, сви свободната си ръка в юмруче, от което бавно се издигна средния пръст.

Краят на войната...

На С.


Всяка война рано или късно трябва да свърши...
Особено ако е тотална...
Няма значение как...
Просто трябва да свърши!

Независимо дали ще загубим “Македония”, или “сърцето” си. Те така или иначе вече са изчезнали под тоновете бомби и реките от кръв. Очертанията им са нереални и вече не могат да служат за алиби на кръвопролитието. Всичко вече е стигнало точката на безсмислието...
Това е края на войната.

Когато изморените махмурлийски погледи на враговете се срещнат невярващи над касапницата на полесражението. След това всеки от тях ще побърза да обърне гръб и да поеме в различна посока. Всеки със своята тежест и товар.
Радостта на победителя ще се вгорчава от тънкия глас на страха от реванша на съдбата. А победеният ще е толкова смазан, че няма да проумее, че за пръв път може да диша свободно, без страх.

Всъщност, победители и победени няма. Всичко е относително...
Всъщност, победителят е един – дивата изгаряща страст за живот. Тя заглушава всичко. Самият живот!
Скоро забравата ще покрие белезите и радостта ще замени умората.
До началото на следващата война...

Но всяка война си има край.

Спете спокойно, деца!

П>С>

- Всяка? - попита тя
- Да, всяка- излъгах я аз, защото знаех за нескончаемата война вътре в мен, която водя всеки ден, както и мнозина други...
Не, не лъжех! И тази война ще има край... При това неизбежен! :)

Кръгът

Знаеше, че има много лица. Дори можем да кажем маски. Винаги е бил плъзгав като риба...

Затова не му повярва...

Макар този път да беше искрен и да не се прикриваше.

Може би пък това беше причината за откровеността му- знаеше, че няма да го вземе на сериозно.

Голямата промяна

Всички говорят за “голямата промяна”. Имам предвид избора на Барак Обама за президент на САЩ. Малко ми е странно. Тези високопарни изказвания и радост, особено в Европа и България, са малко закъснели, според мен. Промяната е настъпила много отдавна, но тогава никой не го е забелязал. Защото тя е била тиха и незабелязана. Изборната победа на Обама е само логичния й завършек.

Социален социопат !

Току-що разгледах блога на една позната. Погледът ми попадна на връзките, които е сложила към други блогове. Оказа се, че и аз присъствам там. Но това, което ме удари по главата, е определението, дадено за мен:

“Явор- социален социопат”!

Не може да бъде казано по- добре! : D

Унижените и оскърбените (За бедността и богатството като житейска теория)

На известна степен от мизерията вече нищо не води към нещо друго: и надеждата, и отчаянието изглеждат безсмислени, всичко се събира в един образ.

Албер Камю "Лице и опако: Между да и не"

“Може да сме бедни, но сме честни!” Това беше девизът на жителите на квартал “Долно нанагорнище”, една от многото подобни китни бетонни махали в красивия и прелестен град София, иначе столица на някаква си държава(?), наречена България. Този лозунг беше постоянна реплика в устата на неговите жители. И не беше чудно. Квартал “Горно Нанагорнище”, както повечето от тези комплекси, построени по времето на комунизма, беше “работнически”. Поне така се смяташе до прословутата дата 10 ноември. След това си остана преобладаващо такъв, макар някои да бяха повече работници от други. По- голямата част от жителите му работеха като хамали по стоковите борси или като труженици в комбинати като “Кремиковци”. Е, естествено, имаше и интелигенти, служители и други подобни, които бяха попаднали в махалата заради безмилостния жребии, наложен им от райсъвета при раздаването на жилища. Но това нямаше значение, защото по времето на комунизма всички бяха равни. Или по- скоро равно бедни. Ала след като привидната уравниловка отпадна, се разбра, че не всички са равни. Някои индивиди като Пешо Бичето почнаха да вадят много пари по неведоми пътища, да карат скъпи коли и да обзавеждат луксозно панелните си дупки, докато другите си кютаха на опашките и вечер вкъщи при режим на тока 2 към 1. Та вечер мъжете от квартала се събираха в “Дървеното”, мизерното капанче на централния ъгъл на махалата и гледаха злобно как Пешо Бичето прави кръгчета с новия си баварец и поредната перхидролена блондинка до него. От време на време някой от тях плюнеше злобно и процеждаше през зъби: “Може да сме бедни, но сме честни!”. А вътрешно би дал всичко, за да е на негово място, но не му стискаше да си признае. “Гроздето е кисело”- максима стара колкото света. Но след като бачкаш за 200 марки, жена ти прилича на крава, а повече лежиш под трошката си, отколкото да я караш, какво ти остава?!?!?! Не можеш да промениш нищо. Не ти стига смелост или познания. Тогава? Да си теглиш куршума? Е, не! Разбира се, че ще потърсиш нещо, което да осмисли жалкото ти съществуване, някаква свръхестествена житейска философия. И те я бяха открили- честността. В махалата съществуваше някакво равенство между понятията бедност и честност. Макар че повечето не се свеняха да правят дребни мизерии на съседите си като кражбата на ток например. Въпреки това си оставаха “честни” и напълно реално “бедни”. Жителите на махалата странно напомняха на героите на Достоевски с начина, по който се вживяваха в ролята си на страдалци, типично по източноевропейски, може би по православному.

Но можеше да бъде и по- зле. В Индия пък има поговорка “По- добре гладен, отколкото уморен”.

На известна степен богатство самото небе, както и звездната нощ, изглеждат естествени блага. Но в подножието на стълбата небето отново добива цялата си стойност- една безценна милостиня...

Албер Камю "Лице и опако: Между да и не"

Захвърли топката и се излегна на една от малкото останали здрави пейки в кварталната градинка, за да си отдъхне след тежкия мач. Мислеше да постои само миг или два, но нещо привлече вниманието му и той застина. Беше топла есенна вечер. Вече се стъмваше и пищящите дечурлига бяха прибрани по къщите. Настъпи дългоочакваната тишина. Изминаха часове, но той не помръдна. Тъмнината вече беше на път да го погълне съвсем и да го превърне в част от сенките на пейзажа, когато в далечината се чу свистене на гуми и два фара го простреляха фронтално.

- Тук ли си бе, баце?!

Кимна мълчаливо. М. тресна вратата на ланчията и приближи.

- Къде ли не те търсих... Хайде да те водя на клуб.

- Не тази вечер...

- Защо?! Във вип-а сме! Фраш е с пички!

- Ами отивай!

- Добре ли си? Какво правиш?

- Гледам.

- Какво гледаш?

- Звездите.

М. обърна поглед нагоре. Небето беше ясно. И звездно. После пак го погледна. Беше разбрал. Отиде до колата, изключи фаровете и се върна. Бръкна във вътрешния джоб и извади половинлитрова бутилка с марково уиски, отпи и му го подаде. Той също отпи. След това М. приседна на тревата до пейката и двамата се загледаха в небето, продължавайки своя разговор със звездите.

Има различни видове богатство, както и различни видове бедност.

П>С>

Бях замислил този текст по повод на БлогДеня на 15-ти, който беше посветен на бедността, но имах прекалено много работа, затова го публикувам сега, макар да не съм го доизкусурил, но нямам и време. :(

Стокхолмският синдром на “любовта” и капитализма

- Интимните връзки на работното място са вредни за бизнеса. Факт! Но я ми кажи, как да завържеш връзка извън работата? Работим по 12- 18 часа, после минаваме през бара, обръщаме по 3 големи и се прибираме пребити... Понякога забърсваме в дискотеката някоя, дето на другата сутрин се чудим коя беше...

- Дааа, така е! – присвих рамене и отпих от брендито- Ами... Ти имаш хубави колежки, аз също- ще те запозная с моите, ти с твоите, па може да излезе нещо...

Засмяхме се.

Наскоро един приятел се ожени за своя колежка след тригодишна връзка. Приятелка пък е завъртяла любов с колега и сагата им продължава повече от година. Тези хора са непрекъснато заедно- почти по 24 часа в денонощието. Твърди, че е много щастлива. Иначе е много свободолюбив човек и обича постоянно да е в движение, харесва промяната...

Затова се озадачих, когато разбрах за "аферата" й. Но тя ми отговори, че се “чувствала свободна ”. Знам ли. На мен подобни връзки ми изглеждат задушаващи. Но напоследък има епидемия от такива. Постоянно научавам за нови работни връзки. Гореизложеният диалог до голяма степен обяснява защо се e стигнало до подобно положение. Времето е много динамично, постоянно сме заети и не можем да хвърлим поглед встрани. Нямаме време за лов, така да се каже.:)

Все повече трудовите общности заприличват на секти. Обсебват цялото ни време и внимание. Този модел отдавна е наложен в Япония. Гледах документален филм за “Мицубиши”. Представиха семейство, в което мъжът и жената работят в компанията, живеят в жилище на компанията, в квартал на компанията, естествено карат кола на компанията, всички уреди са с марката на компанията, логото на компанията беше дори върху възглавниците им. Разговорите се въртяха около работата в компанията...

Навлизаме в епоха, когато служебните отношения стават интимни, а интимните служебни.

Да живей трудът!;)

Никоя жена...

“Никоя жена не бива да чува, че някога друга жена е била повече обичана от нея!”

Верно е!

Проверих го!

Така че внимавайте в картинката! ;)

П>С>

“Опасен чар” си остава един от най- великите български филми за мен.

П>П>С>

Апропо, аз също се смущавам от хубави жени.:)

Свобода и независимост

Днес, както Ви е известно, се навършват 100 години от обявяването на Независимостта на България. Докато величайшата нация се отдава на поредните празненства, фанфари и паради, аз се сетих за едно творение на Александър Дюма, което ще си позволя да предоставя на вашето внимание:

“Каква е разликата между свобода и независимост?!

Свободата е пожертване на част от своята независимост, което всеки гражданин прави, за да се създаде един общ фонд от свобода, наречен закон.

Независимостта е правото за пълно разгръщане на всичките ни способности и задоволяването на всичките ни желания.

Свободният човек е член на обществото; той се опира на съседа си, който също се уповава на него; и както сам се жертвува за другите, има право да изисква и другите да се жертват за него.

Независимият човек е дете на природата; той се уповава само на себе си; негов съюзник е планината и гората; негова закрила са пушката и камата; помощници- зрението и слухът.

Със свободни хора се създават армии.

С независими хора се създават шайки.

На свободните хора се казва, както Бонапарт пред пирамидите: “Стегнете редиците”.

На независимите се казва, както Шарет е казал при Машку: “Веселете се, момчета!”

Свободният човек се вдига при зова на своя крал или на своята родина.

Независимият човек се вдига при зова на своя интерес или на своята страст.

Свободният човек се сражава.

Независимият убива.

Свободният човек казва: ние.

Независимият казва: аз.

Свободният човек значи братство.

Независимият човек значи само егоизъм.”

По- нататък Дюма дава като пример за “независими народи и хора” черногорците, албанците и българите!

Дали е прав?!

Или това е поредния опит за омаскаряване на България в стил БиБиСи?!?!:)

Честита НЕЗАВИСИМОСТ, сънародници!

П>С>

Ей, много са нагли тия франсета! Много им знае устата, а? :)

Акценти: свобода, независимост

Вдъхновение и вдъхновители... (На моята муза!) ;)

Трудна е нашата пишман творческа работа. Няма шега, няма измама...

Идва режисьорът, с когото иначе се напасваме много добре, и казва “тука нещо не ми харесва, промени го”. После идва изпълнителната продуцентка, на нея нещо не й допада и пак “промени го”...

И това са леките случаи.

Имал съм ситуации от типа- “до утре искам 10 скеча, опрай са!”

Е, не се работи така!

Ник’во разбиране!!!

Творческата работа изисква вдъхновение.

А вдъхновението е трудно уловимо- трябва да го поиш, да го храниш... :)

Но никой не го е грижа!

Казах на продуцентката, че не става така, трябва ни някакъв стимул и тъй като ще забавят парите, й предложих за всеки хубав скеч да танцува пред сценаристите по един ориенталски танц!;) Досега не сме видели нито едно изпълнение! Няма кючеци- няма хубави скечове- няма кючеци... Затворен кръг!!!

Та за какво ви разправям всичко това?

“Поентата”, както казват братята македонци, на това словоизлияние е:

Хубаво е да има кой да те вдъхновява, за да можеш да твориш!

Т.е. МУЗА!

Някого, когото да докосваш с думите си и да оставяш следа...

Днес разбрах, че съм вдъхновявал някого. И ми стана много приятно.

Оказа се, че съм бил МУЗ (мъжки еквивалент на муза!).:)

Още по- хубаво ми стана, защото човекът, когото съм вдъхновявал, ми е отвръщал със същото, за което сърдечно му благодаря!

А СЕГА СЕРИОЗНО:

Истината е, че не пиша за пари (което не означава, че се отказвам от хонорарите си:)), нито за кючеци.:)

Когато разбера, че някое от моите произведения е докоснало поне един човек и го е накарало да размисли или пък го е вдъхновило да направи нещо, това ми е достатъчно, за да продължа напред. Знам, че не съм сам на този свят.

Затова наистина много се радвам, че моите неща са докоснали този човек, който, без майтап, също ме вдъхновява.

П>С>

Трябва да легна да поспя, иначе няма да спра да пиша простотии