Светът е сцена, а всички ние сме актьори. Така е твърдял Шекспир. “На живота собствен аз съм главният герой”. Но улисани от живота забравяме за нашата “игра”. Тя просто е част от същността ни, на която отделяме малко внимание. Никой не я оценява. Не говоря за “оскари”, “златни палми” или “сребърни мечки”. Имам предвид обикновеното човешко внимание. Моментът, когато някой се опитва да разкрие “мъртвото вълнение” в душите ни, с което вече отдавна сме свикнали и не ни прави впечатление. Защото не можем да се дистанцираме от него. Тъгата, радостта, любовта, умората...- всичко това потъва в ежедневието на собственият ни свят. Емоциите и преживяванията намират мимолетно отражение във въздишка, смях, нова бръчка, бял косъм, бърз поглед или незабелязано докосване- като малка вълна по огледалната повърхност на бушуващо в дълбините си море. Неща, които дори самите ние не забелязваме. Докато не се появи някой “режисьор”, който забелязва нашите уморени очи, сподавени усмивки и несигурни жестове. Той вижда тяхната сила и се опитва да открие историите, които крият. Оценява “актьорската ни игра” отвъд нейните ежедневни измерения, забелязва нейната искреност. Преоткрива нашето забравено “актьорско” аз и ни го показва през неговите очи- на нас и на света. Хубаво е от време на време пътят ни да пресече такъв “откривател”. И да ни се “усмихне”, пък било то и през обектива на фотоапарат.
Това е усещането, останало в мен, след като посетих дебютната фотографска изложба на Атанас Христосков “Като на кино”. Какви чувства ще събуди във вас, проверете сами. Експозицията ще бъде в галерия “Архиви” на “Московска” 5 до 7 декември.
П>С> Още за изложбата може да научите в Кафене.бг>
Няма коментари:
Публикуване на коментар