Парадокс е, след като си бил на мисии в Косово и Ирак, преживял си хиляди опасни премеждия, да се прибереш вкъщи и някакъв деветнадесетгодишен хлапак да те отнесе с новата си кола, докато пресичаш на пешеходна пътека при зелен за теб светофар.
Обидно е.
Не това, че си загинал. А начинът, по който е станало. Едно е да умреш на война или докато катериш Алпите, друго е да бъдеш смачкан от някой, който не цени животът и “морето му е до колене”. Първият вариант е резултат на добре преценен от твоя страна риск, за който си поел отговорност, а вторият е резултат на пълна безотговорност и то не от твоя страна.
Поемал съм много рискове, но само за себе си. Защото винаги съм уважавал живота на другите. Но има една нова “порода”, която се появи заедно с “промените”. Той е неин представител. Не цени нищо, не уважава нищо, мисли се за “велик”, а всъщност е жалък, защото не поема отговорност за нищо. Той не живее. Вегетира в луксозните клубове, смятайки, че е хванал господ за шлифера. Така са го възпитали. “Татко” му купува нова кола. Той я потрошава. А “татко” за награда му купува друга, още по- хубава и скъпа. И отново е по пътищата. Форсира, без да мисли. Защото е “велик”. Така е възпитан. Смачква някого на пешеходна пътека. Голяма работа. 10 точки. Не осъзнава какво е направил. Гледа като теле. Не изпитва вина. Само егоистичен страх. И увереност, че “татко” ще го спаси.
Гледам го и ме обзема ярост. Искам да го пребия бавно и методично, както аз си умея. Но след това разбирам, че няма смисъл. Толкова е гнусен, че дори смъртта не го иска.
Тя взе по- добрият.
Онзи, който я уважаваше.
Защото, който цени животът, уважава смъртта.
Няма коментари:
Публикуване на коментар