Съзерцател

сряда, 28 ноември 2007 г.

Два въпроса

Наскоро беше Денят на толерантността, та се вдъхнових да направя една презентация по случая. Надявам се да ви хареса.

П>С>

Благодаря на Кумът за идеята. Може и да не е негова, но чрез него достигна до мен.

Извинявам се за качеството, но при компресирането се загуби част от образа. Рискове на занаята.

Светът е сцена, а всички ние сме актьори. Така е твърдял Шекспир. “На живота собствен аз съм главният герой”. Но улисани от живота забравяме за нашата “игра”. Тя просто е част от същността ни, на която отделяме малко внимание. Никой не я оценява. Не говоря за “оскари”, “златни палми” или “сребърни мечки”. Имам предвид обикновеното човешко внимание. Моментът, когато някой се опитва да разкрие “мъртвото вълнение” в душите ни, с което вече отдавна сме свикнали и не ни прави впечатление. Защото не можем да се дистанцираме от него. Тъгата, радостта, любовта, умората...- всичко това потъва в ежедневието на собственият ни свят. Емоциите и преживяванията намират мимолетно отражение във въздишка, смях, нова бръчка, бял косъм, бърз поглед или незабелязано докосване- като малка вълна по огледалната повърхност на бушуващо в дълбините си море. Неща, които дори самите ние не забелязваме. Докато не се появи някой “режисьор”, който забелязва нашите уморени очи, сподавени усмивки и несигурни жестове. Той вижда тяхната сила и се опитва да открие историите, които крият. Оценява “актьорската ни игра” отвъд нейните ежедневни измерения, забелязва нейната искреност. Преоткрива нашето забравено “актьорско” аз и ни го показва през неговите очи- на нас и на света. Хубаво е от време на време пътят ни да пресече такъв “откривател”. И да ни се “усмихне”, пък било то и през обектива на фотоапарат.

Това е усещането, останало в мен, след като посетих дебютната фотографска изложба на Атанас Христосков “Като на кино”. Какви чувства ще събуди във вас, проверете сами. Експозицията ще бъде в галерия “Архиви” на “Московска” 5 до 7 декември.

П>С> Още за изложбата може да научите в Кафене.бг>

С памук в ушите

Този четвъртък – с памук в ушите

29.11. от 9.30 пак да започнем деня си пред Министерски съвет...

Не можем повече да ви разиграваме, но все пак – който иска и чувства, че има още сили, нека дойде и подкрепи отново Натура. Не можем да гарантираме, че този път ще има решение, но е много вероятно. Така или иначе мъдрите ни държавни глави трябва да го вземат възможно най-бързо (зер от Еврокомисията ги чакат с наточени брадви). А от нашето присъствие там има смисъл, и то голям, дори и нашата природа да не им е част от заседателното “меню”.

Така че – идвайте, или поне препратете това на хора, които биха дошли. Защото ако не е този четвъртък, може да е всеки от следващите.

А това решение вече ще е НАИСТИНА ФИНАЛНО!

И е важно да покажем позицията и твърдостта си – по-трудно е да се отмени вече взето решение, отколкото да се повлияе предварително - това поне го знаем J

Нашите искания са:

• Рила-буфер - по Директивата за видове и местообитания;

• Калиакра и Емине по Директива за птиците в пълната си част; както и

• отпадане на т. 3 - условието на министъра на регионалното развитие Асен Гагаузов да не се включват териториите „с приет общ и/или подробен устройствен план (ОУП, ПУП) към датата на обявяване на зоната” и концесионните площи, което практически елиминира всички зони по морето.

Това условие противоречи на европейското законодателство и на 2те директиви за Натура 2000 – за птиците и за местообитанията!

Ако не бъдат приети тези условия, обхватът на зоните ще бъде намален, а защитата им – невъзможна!

Това ще ни доведе осъждане и наказание от Европейския съд, спиране на фондовете за тези зони и освобождаване на пътя на крупните инвеститори за досъсипване на малкото останало от прекрасната ни природа!

Така че, знаете си – грабвайте плакатите и банерите (доброто настроение си е винаги с нас, няма нужда за него да ви подсещам) – и елате! С голямо количество памук и материали за залепване.

П.с.

Между другото, ако все още не знаете, нашата малка, но бойна групичка е там всеки четвъртък от... март насам! J

Но сега очакваме финала – затова ви зовем да ударите по 1 рамо! J

Коалиция „За да остане природа в България”

П>П>С>
Получено по пощата, поверително, но не от Ел. Ей., нито пък беше запечатано с целувка.

вторник, 20 ноември 2007 г.

Парадоксите на смъртта (Неуважението към живота)

Парадокс е, след като си бил на мисии в Косово и Ирак, преживял си хиляди опасни премеждия, да се прибереш вкъщи и някакъв деветнадесетгодишен хлапак да те отнесе с новата си кола, докато пресичаш на пешеходна пътека при зелен за теб светофар.

Обидно е.

Не това, че си загинал. А начинът, по който е станало. Едно е да умреш на война или докато катериш Алпите, друго е да бъдеш смачкан от някой, който не цени животът и “морето му е до колене”. Първият вариант е резултат на добре преценен от твоя страна риск, за който си поел отговорност, а вторият е резултат на пълна безотговорност и то не от твоя страна.

Поемал съм много рискове, но само за себе си. Защото винаги съм уважавал живота на другите. Но има една нова “порода”, която се появи заедно с “промените”. Той е неин представител. Не цени нищо, не уважава нищо, мисли се за “велик”, а всъщност е жалък, защото не поема отговорност за нищо. Той не живее. Вегетира в луксозните клубове, смятайки, че е хванал господ за шлифера. Така са го възпитали. “Татко” му купува нова кола. Той я потрошава. А “татко” за награда му купува друга, още по- хубава и скъпа. И отново е по пътищата. Форсира, без да мисли. Защото е “велик”. Така е възпитан. Смачква някого на пешеходна пътека. Голяма работа. 10 точки. Не осъзнава какво е направил. Гледа като теле. Не изпитва вина. Само егоистичен страх. И увереност, че “татко” ще го спаси.

Гледам го и ме обзема ярост. Искам да го пребия бавно и методично, както аз си умея. Но след това разбирам, че няма смисъл. Толкова е гнусен, че дори смъртта не го иска.

Тя взе по- добрият.

Онзи, който я уважаваше.

Защото, който цени животът, уважава смъртта.

четвъртък, 15 ноември 2007 г.

Домът и комшулукът

Както всяка сутрин събуждането ми беше трудно, макар да си бях легнал рано за моите стандарти. (Обикновено си лягам 3- 4 часа сутринта.) “Още не отворил гуреливи очи”, бързах да си направя спасителното сутрешно кафе. Сипах си ароматната черна смес, запалих цигара и застанах на отворения прозорец, за да усетя живителният студ на сутрешният полумрак- “часът е седем, седем без нещо”. Някакъв пич се мъчеше да паркира очуканият си западен автомобил пред кооперацията сред другите таратайки. Наблюдавах го с интерес, защото в този ранен час, околността не предлагаше нищо по- занимателно за зяпане. След като най- накрая се справи с упражнението “дислоциране на МПС”, той слезе от колата, погледна нагоре, забеляза ме и подвикна:
- Извинявай, познаваш ли Мария?
“Има си хас! Таман три Марии познавам.”- помислих си сънено и отговорих машинално:
- Да.
- А на кой етаж живее?
- Аааа, това не знам.
“Абе, има ли Мария в блока?!”- зачудих се аз.
Така е! Винаги може да се получи разминаване и някой да се изгаври с теб, без да иска.

[+/-] ОСТАТЪКЪТ ОТ ТЕКСТА

В средата на жизнения път, изминат от мен досега, смених едно гето с друго. Днес 70 % от съкооператорите, които се нанесоха заедно с мен в новопостроеният блок, вече не живеят тук. Първоначално над нас живееше някакъв цирков дресьор на кучета. Не минаха и 4 години, когато той продаде апартамента на някаква баба, която се настани там с нейната внучка. Не си спомням как се казваше бабата, но си спомням името на внучката. Това няма значение, тъй като скоро след това и те препродадоха апартамента на някаква друга баба... Всеки, който направеше малко пари, бързаше да се изнесе в “по- реномирано” гето, отговарящо на новият му “социален статус”. Започнах да забелязвам някаква тенденция, отговаряща на така нареченият “съвременен западен номадизъм”. В Западна Европа и Щатите хората постоянно се местят, следвайки работата си, образованието или желанията си. Естествено, тук тази тенденция се “побългари”. Ако на запад хората живеят под наем и не се превързват към къщите си, то тук виждам някаква поредица от имотни покупко-продажби, породени от народопсихологията ни да чувстваме сигурността на собствения дом. Всъщност, този процес не е започнал днес. Вътрешни миграции в България винаги е имало. Моите предци са се местили няколко пъти. Това е някакво странно съчетание от желанието за промяна, която ти дава движението, надеждата за подобрение и нуждата от сигурност, които ти дава собственият дом. Но отношението на бабите и дядовците ми към дома беше различно. Виждам го и в майка си. “Да се завърнеш в бащината къща...” При тях тази фраза имаше смисъл. Може би заради преживените катаклизми, подтикнали ги към движение, те отдаваха такова голямо значение на дома. А домът не беше някакви стени, зад които се свираш. Имаше чувство за общност. А тази общност обхващаше и съседните домове. Както казва бащата на Реймънд от едноименният сериал, “къщата се избира според местоположението, а местоположението са съседите, съседите и пак съседите”. (Нещо от този род беше.) Колко време съм прекарвал в комшиите на баба и дядо, все едно си бях у нас, а тези хора ме приемаха като тяхно дете.
А днес...
Много мои познати си взимат нови “хубави” апартаменти, инвестират големи суми в тяхното благоустройство, но въпреки това не са щастливи. Повечето от тях казват, че се задушават. Не могат да понасят съседа отляво, отдясно, отгоре или отдолу. Макар да не го познават. Но той им се натрапва индиректно с шумната чалга, която пуска, чрез домашният си любимец или чрез досадните си привички.
Аз вече започнах да забравям имената на съседите си. Нормално е при това текучество в блока ми. А и съкооператорите не държат да се представят. Разминаваме се като непознати. Вече не поздравявам. Няма смисъл. Те ми хвърлят по някой пренебрежителен, високомерен или подозрителен поглед. Почнах да им отговарям по същия начин. Последният новодомец беше един китаец, който взе жилище на един от горните етажи. След като се нанесе, мина по всички апартаменти с кутия бонбони, за да се представи и да ни пожелае “да бъдем добри съседи”. Но ентусиазмът му явно бързо се охлади от нашите привички. Тридесетте процента съкооператори ветерани пък се държим като бивши гаджета, които са се разделили след дълга и досадна връзка, която им е разкрила всички кирливи ризи на другия. Поздравяваме се, но не си говорим.
Е, има едно, две изключения. За потвърждение на правилото.
Започвам да се замислям дали не е дошъл момента да сменя гетото.
Ама пак трябва да подбера “местоположението”, т.е. съседите.

сряда, 14 ноември 2007 г.

Корупция

Имаше един векереец (контраразузнавач), възпитаник на старата школа, много колоритна личност. Надушваше измяната и корупцията още в зародиш и не цепеше басма никому- беше принципен. От време на време се появяваше изненадващо на случайните разбори преди смяната да застъпи наряд на ГКПП. Залата се смълчаваше, всички впиваха разтревожени погледи в него, а той казваше с дълбокият си спокоен глас:

- Момчета, помнете! Не е престъпление да ви предложат подкуп, да го вземете и да прекарате този, който ви го е дал, като не свършите това, за което ви го е дал! Престъпление е да си поискате подкуп, да го вземете и да свършите това, за което са ви го дали! Граничарите не са просяци, слуги или рекетьори!

Така и никой не разбра дали се шегува, или говори сериозно.

П>С>

Чух, че Хрътката е починал. Лека му пръст!

Ако някой от “старите” знае къде са го погребали, нека ми драсне едно писмо