Чудя се защо вече няма коледари.
Някои ще кажат, че причината е в големият град, където традициите се губят.
Ама съм виждал на запад по това време как възрастни хора сформират групи, за да пеят коледни песни.
А къде се изгуби коледната традиция и дух при нас. Може би потъна под комерсиализацията и хуманитарните кампании.
Странното е, че много се дразня от кючеклийките в родните ни чалга барове, но както отбеляза една приятелка, “на изток тези танци са си съвсем на място”. Може би, извадени от контекста на средата, обаянието им се губи. А и родните кючеклийки нямат и идея за какво става въпрос. Чували са, че така се прави, ама защо и те не знаят. Гледал съм изпълнения на арабки и няма място за сравнение.
Както и да е.
Благодарение на европейските романтици от 18 и 19 век ориенталските танци (raqs sharqi رقص شرقي) придобиват световна известност и се превръщат в неотменна част от екзотичният образ на Близкият изток. Има много спорове за техния произход, но липсват сериозни академични изследвания. Днес навсякъде по света има школи по ориенталски танци, а за западните жени това се е превърнало в мания. Но не са много западнячките, които влизат в техният ритъм. Соня е една от малкото чужденки, станали звезди на ориенталският свят. Тя е мексиканка и преди да се захване с “източни танци”, е танцувала фламенко. Много се спори за нейните умения и дали наистина е добра, но аз я поставям на трето място в моята ранг листа след Раниа и Джеллина. Това не е най- доброто й изпълнение, но само с него разполагах, а и мисля, че добре се съчета с версията на Наташа Атлас на “I put a spell on you”.
П>С>
Видеото се посвещава на Jah-Sen с пожелание да опознае Изтокът отблизо- негова отколешна мечта. Поздравени да се чувстват и колегите Малин, Милена, Георги и Мариян. Нека, докато изучават Близкият изток, да се срещат с неговите хубави страни и да не се сблъскват с лошите. А на Милена браво за нейните умения в “източните танци”. ;)
2008 رأس السن
“Осмокласник почина след сбиване със съученик”
“Седмокласник наръган в гърба от съученик”
Тези събития, случили се наскоро, върнаха дебата за детското насилие в общественият ред. Всички се изказаха. Блогърите също се развихриха. Естествено, след няколко дни хората се върнаха към “нормалният” си ритъм на живот...
До следващият подобен случай. И тогава всичко ще започне отново.
Но аз реших да не чакам и макар с известно закъснение да взема участие във виртуалният разговор по темата, като изложа тук становищата по проблема, които прочетох и да им отговоря.
“Детското насилие е невинна игра”
Може и да започва като “играчка, но след това често става плачка”. Освен това не съм съгласен на разделението на “детско” и “възрастно” насилие. Отношението, което си оформил към насилието като дете, остава за цял живот.
“Насилието е присъщо на човека- остатък от нашата животинска природа.”
Да, насилието е заложено в човека. Но човекът за разлика от животните мисли. Той не действа инстинктивно, опитва се да осъзнава и обосновава своите постъпки. Не можем да отречем наличието на първични инстинкти в редица от нашите действия, но те са облечени в луксозната опаковка на човешките чувства и мотивация. Изборът на реакция при човекът е доста по- богат от този при животните. Как да контролираме и използваме своите инстинкти, включително и този, който ни подтиква към насилие, ние отново се учим през своите детски години. Проблемът не е в наличието на афинитет към насилието, а в липсата на неговото осъзнаване и контрол. Затова обществото прави всичко възможно, за да структурира насилието в определени рамки.
“Детската агресия, а и насилието в цялост, не е само български проблем”
Вярно е. Насилие няма само в България. Но нашата страна е особен случай.
Ако питате бабичките, те ще ви кажат, че преди 10 ноември не е имало такава агресия. Аз се сблъсках с насилието преди тази прословута дата. Спомнете си, че култовият детски филм “Куче в чекмедже” започва със сцена на “джобене”. Погледнете фолклора ни:
“Бий, за да те уважават”
“Който пести боя на децата си, не ги обича”
“Бий малко дупе, за да не биеш голям задник”
“Бие ме, значи ме обича”
“Бой и е..не се връщат”
...
Както се вижда от тези поговорки, някои от които употребяваме с насмешка, боят е неотменна част от нашата култура. Но наистина 10 ноември промени ролята на насилието в обществото ни. Промените легитимираха агресията, структурираха я като обществен фактор. Спомням си, че през 90-те много мои връстници искаха да станат “мутри”. Това е напълно нормално, когато виждаш, че благодарение на грубата сила можеш да станеш “номер едно”. Докато в други страни обществото избутва насилието в периферията на живота, в крайните квартали, то при нас агресията е ежедневие навсякъде. Никъде не съм виждал толкова нисък праг на провокация към агресия както в България. Преди няколко седмици помолих учтиво един непознат за огънче. Отговорът беше: “Абе я си е.и майката. Само до тебе ми е сега.” Налице беше словесната агресия. От нея до физическата има само една крачка. Насилието в нашата родина е отговор на всичко. Тo е и начин за забавление. Когато се чудят какво да правят, хлапетата пребиват някой. Ей така за купона. Да, невероятна е инфлацията на насилието в нашата родина.
“Семейството и възпитанието са виновни за детското насилие”
Семейството играе голяма роля при оформянето на детският характер. Но аз познавам много насилници, които произхождат от “добри семейства”, където няма агресия, а самите те се държат пред родителите си като божи кравички, а навън са истински хищници. Виждал съм и деца, които редовно ядат пердах в своите домове, но самите те не проявяват склонност към насилие, може би защото знаят ефектът на агресията върху себе си. В съвремието децата порастват много по- бързо и започват сами да вземат решения как да се справят с предизвикателствата на външният свят. А принципно повечето родители нямат идеята да възпитат в децата си определено отношение към боят. Много подрастващи, излизайки от любвеобилните си семейства, се сблъскват със света на улицата и не са готови за неговите предизвикателства. Днес окръжаващата среда конкурира влиянието на родителското възпитание. А при липсата на минимални общи правила, всеки сам изработва свое отношение към “грубата сила”, вземайки самостоятелно решението каква роля ще играе тя в живота му.
“Медиите проповядват насилие”
Така е. Но дали ще им повярваме зависи пак от нас. Ако не започнем да правим разлика между художествена измислица и реалност още в ранна детска възраст- лошо е за самите нас. Проблемът не е в това, че медиите показват насилие, а гледната им точка към него. Повечето филми от уестърните до съвременните екшъни показват “героичната” страна на агресията. Силният самотен мъж, който с помощта на пистолета въздава справедливост. Убийството на филм изглежда нереално. Няма го усещането за болка. Но предлагането отговаря на търсенето. Съвременният човек не трябва да се справя с много предизвикателства, изискващи “груба сила”. Поне на теория. Затова той обича да си спомня за “героичните времена”, седейки пред телевизора, докато се налива с бира и нагъва чипс. Друго си е да си Рамбо, а не скучен и ординарен програмист. Проблемът възниква, когато някой наистина повярва в това.
“Страхът и неспособността да се справяш с определени ситуации водят до насилие”
Това е доста опростенческо твърдение. Страхът може да мотивира агресията на жертвата, но не и на насилника. Насилникът е човек, който е превърнал по някаква причина агресията именно в средство за справяне с различни ситуации. Насилието е неговата същност. Истинският агресор, а не пишман “заблудените жертви на рекламата”, познава насилието из основи. Той е готов и не се страхува да раздава и получава пердах. Той е монополизирал агресията. Фактът, че повечето хора са оставили да залинеят хищническите им инстинкти е неговото предимство, неговият шанс да доминира.
“Жертвите на насилие не трябва да се срамуват и да се чувстват малоценни”
Глупости. Какво трябва и какво става са две различни неща. Ако си станал перманентна жертва на агресия, това няма начин да не окаже влияние върху твоята психика. Неподготвеността ти да реагираш на определена ситуация повлиява на твоята самооценка. Особено когато виждаш, че шестицата ти по математика и доброто възпитание не вършат работа на улицата. А и както казах по- горе, целта на насилника е да те подчини, да те превърне в топка от страх и нерви. Той не е добър по математика, затова ще иска да те изведе на свой терен, където да ти покаже “колко си жалък”.
“Справяне с насилието- ...?”
Няма универсална рецепта за този проблем. Аз лично твърдя, че трябва да се противопоставяме на насилието. Дори да не е със сила. Но трябва да заявим своята позиция. За да останем хора. Веднъж се противопоставих на един насилник с ясното съзнание, че ще си отнеса боя. Той беше един от “биткаджиите” в нашето училище през 90-те. Ходеше с кварталните мутри, беше професионален бияч и всички се страхуваха от него. Често тормозеше едно пълничко момченце в съблекалните. Аз се опитах да го защитя. Казах на побойника, че е жалък, щом си изпробва силата на по- слаби. Естествено, той започна да налага мен. Сваляше ме на земята и ме риташе. А аз се изправях и го питах само толкова ли може. Блокирах, доколкото е възможно, ударите му без да му отвръщам. Не че не можех. Даже мисля, че бих го пребил. Но тогава той печелеше, защото щеше да ме е извадил от равновесие и да наложи своите правила. Накрая той се умори да ме пердаши. Разбра, че е загубил. Разбра го по погледите на другите. Друг път бях нападнат от седмина, които искаха да ме оберат. Осъзнах, че няма да се справя. Затова извадих парите от портфейла си и ги скъсах. Онези бяха озадачени, сметнаха ме за луд и не знаеха как да реагират. Самият аз често използвам сила срещу насилието. Благодарение на дългото си общение с насилници съм си изградил някаква интуиция към агресията, която ми подсказва кога е удачно да използвам и кога не сила. Вероятно на нея дължа и контрола върху насилието, което упражнявам, дори в моментите, когато емоциите ми вземат връх. Насилието има свойството да те опиянява. Но аз досега не съм ритал противниците си, след като съм ги повалил.
Едва ли съм дал някакви точни отговори на въпроса за насилието. Вероятно много от нещата, които написах, вече сте ги чували. Единственото, което искам да кажа е, че насилието не може да бъде премахнато, но може да бъде поне осъзнато. А това зависи от нас. Иначе боят ще продължи да бъде майката на всичко в България.
П>С> Има едно великолепно “Есе за насилието” на Алекс Букарски. Можете да го прочетете на български тук.
П>П>С> Можех да пиша още много за насилието и моят личен опит с него, ама няма да ми стигне блога.
Снощи гледах по новините на БиТиВи репортаж за конференция по въпроса за домашното насилие в България. (Можете да видите репортажа тук, а заключенията на конференцията тук.) Геновева Тишева, експерт в Центъра за джендър изследвания, заяви, че “основните причини за най- масовото проявление на насилие в семейството или връзката, а именно подчиненото положение на жената и уязвимостта на децата, си остава, то някъде се корени в нашият бит, в патриархалните стереотипи, срещу които трябва да се борим”.
“Патриархалността” ли е основната причина за семейното насилие?
Прабаба ми и прадядо ми са били пример за “патриархално семейство”, спазващо традициите. Но никой не си спомня прадядо ми да е посягал някога на прабаба ми. А от разказите на баба ми съм останал с впечатление, че ако е получавала шамари, то е било най- вече от страна на нейната майка. Дядо ми също не е посягал на баба ми, макар в къщата им да усещах пак онзи традиционен за нашият бит патриархален дух.
Всъщност, за “патриархалността” ли говореше Геновева Тишева, или за представата, която се наложи в България за нея през последните години, включвайки я в редица “стереотипи”, включително и в този за домашното насилие.
Митът за “подчиненото положение” на жената в този мъжки свят вече започна да ми втръсва. Съгласно старата българска поговорка “мъжът е главата на семейството, а жената неговата шия, но главата гледа накъдето се обърне шията”. Така например, баба ми не е заминала да следва висше образование, макар баща й да е имал желание да я изпрати, защото майка й заявила, че големият град ще я разврати и е наложила своето мнение. Останал съм с впечатление, че жените в моя род не са някакви безгласни букви, въпреки “патриархалността”, а упражняват една мека и незабележима диктатура в съответствие именно с “патриархалните” традиции.
Прави ми впечатление също така, че когато се говори за “домашно насилие” и “сексуален тормоз” в нашата родина, се визират случаи, в които жертвите са основно жени. Не отричам, че в България е пълно с простаци, избиващи комплексите си, като малтретират жени, но истина е, че най- добрият ритник с кубинка в главата получих от първата си приятелка. Не й отвърнах, защото не съм възпитан, а и не мога да си представя, да удрям жени. Не ми е хрумвало и да се оплаквам. Знаех, че приятелката ми има проблеми, намиращи израз в агресията й към всички и всичко. Мислех, че моята задача е да й помогна да ги преодолее. Това беше мое решение и не го препоръчвам на други хора, които са обект на семейна агресия. Имам един познат, който беше подложен на сексуален тормоз от шефката си, но предпочете да напусне работа, вместо да се оплаче, защото го смяташе за унизително и влизаше в разрез с представата му за “силният мъж”- стереотип, особено популярен сред “силният пол”.
Мисля си, че всеки интерпретира понятията както му е изгодно. За някои между “патриархалност” и домашно насилие има знак за равенство, за други, като мен, “патриархалност” е пламтящото кюмбе, мирисът на липов чай и препечени филийки, докато семейството се събира за закуска.
Въобще, всички проблеми в България се разглеждат през призмата на стереотипите, които създаваме в съзнанието си и размахваме като плашила, плашейки сами себе си.
Днес Стойчо ме подсети за една от моите любими песни. Става дума за “Моят път”. Изпята от толкова много певци, но станала световно известна с изпълнението на Франк Синатра, чийто рожден ден е днес.
Докато я слушах ме осени едно прозрение.
Драги мои приятели,
Пътят, по който вървим е един и същ, но стилът, с който го изминаваме, е различен.
Можем да вървим
с “класа” и шеговито намигване,
с достойнство,
с ярост, осмивайки всичко,
или пък осъзнавайки го, макар и към неговият край.
(Тук Елвис изпълнява песента два месеца преди да умре)
А какъв е твоят стил?
Единственото, което процъфтява в нашата родина е политическата сатира. Добре, че е тя, иначе съвсем ще се сдухаме.
Скоро мисля да пиша по- подробно по темата.
П>С>
За сведения на агентите- не познавам лично момчетата от «Некоректна България», тези неща достигат до мен по обмена. ;)
Студът, дъждът и мъглите през последните дни предизвикват в мен някакви неистови желания за слънце, море, небрежно облекло от тениска и бермуди, уличен купон с латино ритми...
Тези мои въжделения намериха израз и средоточие в една песен, която не бях слушал отдавна:
Това не е оригиналната версия на песента, макар и Селия Круз да участва в изпълнението, но клипът на Уайклиф Жан най отговаряше на лятното купонджийско настроение, което ме обзело. Другите клипове бяха някакви концертни изпълнения в зали. Пък ми харесва и пародийното намигане към “Десперадо”.
Както е известно, тази песен е нещо като неофициален химн на Куба. Съответства на “Една българска роза” на Паша Христова. Стиховете са на известният кубински поет и революционер Хосе Марти, макар че когато Хосе Фернандес Диаз написва песента през 1929 година, текстът е бил различен. Според легендата в неговата основа стояла една тъжна любовна история между Диаз и някаква гуантанамера (момиче от Гуантанамо). За съжаление оригиналният текст не е запазен, тъй като много скоро след излизането на песента, мелодията се обвърза със стиховете на Марти. Музиката се основава на ритми от югоизточна Куба. Принципно “гуахира” е кубински танц.
Ето текста на Марти и един мой “куц” опит за превод, за който се извинявам (познанията ми по испански са доста бедни):
Yo soy un hombre sincero
Аз съм искрен човек
De donde crece
От там, където растат палмите
Y antes de morirme quiero
И пред смъртта (преди да умра) аз искам
Echar mis versos del alma
Да споделя стиховете на душата си
Guantanamera, guajira, Guantanamera
Момиче от Гуантанамо, танцувай гуахира, момиче от Гуантанамо
Mi verso es de un verde claro
Моят стих е светло зелен
Y de un carmín encendido
И пламти в пурпурно
Mi verso es de un ciervo herido
Моят стих е ранен елен
Que busca en
Който търси убежище в планината
Guantanamera, guajira, Guantanamera
Момиче от Гуантанамо, танцувай гуахира, момиче от Гуантанамо
Cultivo una
Отлгеждам (пазя) една бяла роза
En julio
През юли както през януари
За искрен приятел
Que me da su mano
Който ми подава честна ръка
Guantanamera, guajira Guantanamera
Момиче от Гуантанамо, танцувай гуахира, момиче от Гуантанамо
Y para el cruel que me arranca
И за жестокият, който изтръгва
El corazon con que vivo
Сърцето, с което живея
Cardo ni ortiga cultivo
Не отглеждам ни коприва, ни бодили
Cultivo la
А пазя (отглеждам) бяла роза
Guantanamera, guajira Guantanamera
Момиче от Гуантанамо, танцувай гуахира, момиче от Гуантанамо
Con los pobres de la tierra
С бедняците на земята
Quiero yo mi suerte echar
Искам да разделя моето щастие
El arroyo de la sierra
Ручеят на планината
Me complace más que el mar
Ми дава повече удоволствие от морето
Guantanamera, guajira Guantanamera
Момиче от Гуантанамо, танцувай гуахира, момиче от Гуантанамо
(Казват, че последният стих бил придаден след революцията)
Ето и една друга версия, по- житейска и може би по- близо до оригиналният текст ;):
Guantanamera guajira Guantanamera
Момиче от Гуантанамо, танцувай гуахира, момиче от Гуантанамо
yo soy un hombre humilde
Аз съм един беден мъж
tal vez no tengo dinero
Може да нямам никакви пари
quizás no sabes mi nombre
Може би не знаеш името ми
y ni conoces mi cerro
И никога не си виждала (не знаеш) квартала ми (хълмът ми)
Guantanamera guajira Guantanamera
Момиче от Гуантанамо, танцувай гуахира, момиче от Гуантанамо
yo debo irme a casa
Но аз трябва да се прибера вкъщи
tal vez mi esposa me espere
Вероятно жена ми ще ме чака
no puedo irme ahora
Не мога да вървя точно сега
tal vez mis piernas no lleguen
Май краката ми не ме държат (не могат да го направят)
Guantanamera guajira Guantanamera
Момиче от Гуантанамо, танцувай гуахира, момиче от Гуантанамо
tan tarde yo siempre llego
Толкова късно винаги пристигам
jamás alcanzo el metro
Никога не хващам метрото
un tren con tantas personas
Влак с толкова много хора
mejor que espere el otro
По- добре да изчакам другият
Guantanamera guajira Guantanamera
Момиче от Гуантанамо, танцувай гуахира, момиче от Гуантанамо
(Този куплет за метрото явно е добавен от “чиканосите” в Ню Йорк )
Напоследък всички задават въпроса: Какво ще правят кубинците, когато Кастро си отиде? Ето какво ще правят, според мен:
Клипът е заснет октомври тази година в известният хавански бар “Ла Флоридита”. Присъстващите не изглеждат разтревожени. Явно не се тревожат какво ще правят, след като си отиде Ел Коменданте.
Независимо какво става, останал съм с впечатление, че кубинците винаги пеят, танцуват и се веселят. Едно време с тази песен посрещнаха Кастро, с нея и ще го изпратят.
Има една история, която вече е станала легенда и мнозина се съмняват в нейната достоверност, но аз ще я разкажа.
В една от своите речи Кастро порицал кубинците, че не работят достатъчно, а се отдават на веселие и фиеста. Изказването завършвало с лозунга: “Trabajo- Si, Samba- No” (Работа- Да, Самба- Не!). Седмица по- късно в Хавана се появил новият латино хит “Trabajo- Si, Samba- No”, на всичкото отгоре бил самба. :)
Viva
Powered by Blogger And Webtalks Templates и леко модифицирано от Jah-Sen и Ворце
